Автор: Валентина Вълчева

Поредният незнаен ден. Откакто се сдобих с малкия, за мен все си е неделя. Или събота. И някак у мен все дреме едно гадно усещане, че утре ще се наложи да тичам на работа. В момента обаче съм се разположила на една пейка до детската площадка и придремвам блажено на припек. Като допълнителна екстра възприемам факта, че по изключение, на площадката я няма обичайната сюрия хлапетии – врещящи, пищящи, ревящи, бърборещи и изобщо вдигащи шум до всички възможни небеса. Шумът, дето го вдига моето, си ми е повече от достатъчен. Разбира се, шумът е вкъщи – навън кротко си спим в количката и изобщо сме памучец. На мен обаче ми идва да ухапя някого, когато ми се усмихне: „Леле, колко е кротък!...” Да, бе, да!

Само едно момченце се люлее на люлката под отегчения надзор на една баба. Бабата очевидно не е очарована от възможността да подиша малко чист въздух. Предполагам, че предпочита въздуха вкъщи, пред телевизора, с поредната турска сапунена боза.

По някое време хлапето пропява:

- Бабо, ма, виж! Ако се залюлея достатъчно силно, може да скоча на покрива на блока!

- `Айде стига си фантазирАл! – срязва го бабата, с физиономията на човек, който е откарал последните двайсетина години на строга диета от кисели краставички и лимонов сок.

Така де. Ще ми фантазира пикльото! Откъде пък накъде?! Трябва да гледа сериозно на тоя скапан живот. Щото сега може и да е на шест-седем, ама то времето си лети – трябва да се ориентира към професия, сватба, деца, внуци… Фантазиите – за ония непрокопсаници, дето цял живот дивеят из Хималаите, скачат с парашути и прочие безсмислени занимания.

Не убивайте детските мечти

Малкият като че ли не забелязва опитите на grandmother да го вкара в релсите на живия живот, защото продължава да се опитва да пипне с крак покрива на блока отсреща, пък макар и само наужким. Бабчето търпи още известно време – в края на краищата поверили са ѝ внука, за да го разхожда и е длъжна да се съобразява с капризите му. Иначе с такъв кеф би го курдисала у дома, заедно да съчувстват на Ферхундето…

Оглежда се наоколо за евентуални подходящи събеседници, ама нъцки. Мен дори не ме отчита като присъствие. По погледа ѝ разбирам, че ме приравнява горе-долу на умственото развитие на внука си. Явно има нюх, защото от раз ме преценява като безинтересна. С мен очевидно няма как да обмени лаф за последната серия на „Листопад” или която там поредна ревлива боза върви по телевизиите, за най-актуалните рецепти за кьопоолу и царска туршия, за илачи и болежки, за живи и блаженопочивши общи познати и непознати…

След още има-няма пет минути ѝ втръсва и подвиква с отренирано отегчение:

- Ачо, баба, `айде стига вися на тая люлка! Айде да идем да купиме мляко!

От страна на малкия реакцията е като от надгробен камък – тоест никаква. Той е наясно, че бабата е в неизгодна позиция. Може би все пак не е чак такава фантазия, колкото се опитва да се изкара. На мен поне ми се струва, че е твърде навътре в реалното положение на нещата от живота.

Бабата съвсем се вкисва.

- Ачоооууу!... – проточва едновременно с отчаяние и отегчение.

Ачоооууу обаче изобщо не се трогва от бабината драма. Явно е решил да ѝ прави напук и да ѝ провали всички планове за деня, които не съвпадат с неговите. А неговите очевидно са да замръкне на люлката.

Подсмихвам се. Само така, Ачоооууу! Само така, дребен! Ферхундето, или която там ревлива турска Пепеляшка си е наумила да зяпа, ще си мине и без нея днес. Идва ми да прескоча в пясъчника до люлката и да му стисна ръката. Само така, моето момче!

- `Айде, бе, Ачко! `Айде да идеме за мляко, бе! - удря го на молба надзорничката. – Знаеш ли що работа имам вкъщи?!

Тц! Няма да стане. Даже на мен ми става ясно, че Ачоооууу е решил днес да се инати и да не мръдне от люлката, докато не скочи на покрива на блока. Или поне докато бабата не капитулира и не получи нервен срив. Това е – мъж с характер! Такъв или се раждаш, или никога не ставаш.

Поглеждам към моето в количката. То, милото, е само на четири месеца, но отсега (вероятно като всяка друга майка в някакъв момент) си обещавам никога да не чуе от мен „`айде стига си фантазирАл”. Фантазирането ще го запази дете по-дълго време. Ще го направи човек, който няма да свърши живота си в някоя спарена кантора, с бирено коремче и инфаркт на трийсет и шест, недоволен от живота си, вкиснат като повечето хора, които срещам. Нека си фантазира, нека катери осемхилядници, нека преследва лъвове из саваните на Африка, да лети с ракети в космоса, да се гмурка до дъното на океани, да преследва торнада, да рисува, да пише, да танцува, да… Ами просто да преследва фантазиите си, вместо да ги убива още на детската площадка, за да се влачи с баба си до магазина за мляко. Само това искам за него! Нищо повече, нищо по-малко.

Препоръчваме ви още:

Спрете да мрънкате!

Ама къде ви е възпитанието?

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?