Автор: Нели Славова/Истории от Гардероба

В курортното ни градче има два парка за деца. Съоръженията вътре са супер интересни, запазени, а ако има някаква повреда - другото лято е отстранена. Не половинчато, не скалъпено, а качествено оправена. Никъде няма драсканици и уличен арт с флумастер и имената на Стойчо, Василка и тяхната ВНЛ. Пързалките и съоръженията са според нуждите на всяко дете. Има за всяка възраст. Парковете са обградени от дървета с големи корони, широко е, има пейки и място за всеки. Единствено може би трябва да има повече люлки, но това се решава пък от толеранса на родителите и тяхната култура. Никой не люлее детето си двадесет минути и не се трупа опашка като в Била.

Обяснявам си търпеливостта, толерантността и спокойствието на родителите в тези паркове с това, че всички идват за малко, никой не е тукашен, идват хора от всички краища, всеки се опитва да пази и да бъде внимателен. Както и че когато си отишъл някъде, извън твоя познат хабитат, ти все ще си намериш занимания, но откъсваш детето от неговите приятели и среда, и всячески искаш на новото място да играе и да се запознава с други деца.

Рядко човек иска детето му да играе само и в изолация, обикновено е по-забавно сред други деца.
И така ние всички отиваме в парка, където не се познаваме, децата ни не се познават, скоро си тръгваме и никой не желае излишни проблеми и драми. Запознаваме се, държим се любезно, децата ни се заиграват и постепенно започваме да се питаме с какво се занимаваме, откъде сме, какво обича да прави детето в свободното си време, сякаш то има работно такова, и въобще става една лека, безпроблемна, хармонична лакардия, в която най-големият джакпот е, че децата вземат да се харесат и напаснат!

Това ми се случваше през лятото постоянно. Едната дама дори ми поиска телефонния номер и фейсбука. Дадох й ги, защото ми се видя много приятна, момчето й също. Предположих, че пак ще се виждаме, дори на драго сърце мислех да й се обадя пак през тези дни. Още на същата вечер започна да ми пише да сме правили уговорка за утре, да отидем заедно на плаж, да отидем на парк, на разходка и децата да играят. Не само че не ми се стори странно, даже се зарадвах. Тези неща в големия град ми липсват много. 

Моля гражданите да не скачат като изоглавени след прочита на тези редове. Казвам, че на мен ми липсва, на вас може да не ви липсва или да не го забелязвате, това е нормално, всеки търси своя вид комуникация. Аз за прогнозата за времето и рецептите за супи без застройка не обичам да говоря с часове. Топло ли ще е днес? Обаче как захладня тази седмица... ! Излезе вятър, така е, вярно е! Скучно ми е, предпочитам да намеря мост, от който да се хвърля и отърва от безвъзвратно изгубените думи, които трябва да си благодарна, че ти давам.

За майките-орлици и конфликтите на детските плащадки

Ходенето на парк е съвместно занимание. Детето трябва да си изкара готино, да побяга, да играе сред децата, да се катери, да бъде свободно без да пречи на останалите деца в парка. Обаче и аз трябва да се чувствам добре. И аз не желая да се изнервям, искам приятна компания по възможност. Понякога имам чувството, че родителите идват на площадките само с едничката идея, за да чакат скандал или те да го възпламеняват. Или да гледат. Или да одумват, я детето ти, я теб самия.

Освен това детските паркове и площадки са скапани. Не е претенциозно, защото явно обичам две селски пред градските такива. Скапани са, точно така!

Тясно е, задушаващо тясно, когато площадката се пръска по шевовете от безброй деца. Обикновено и в един кът са набутани бебета, двегодишни, петгодишни и третокласници. Ред никога за нищо няма. Лошото е, че и толеранс, и култура липсват. Най-лесно ми е да направя панаир или да пратя някой по здравна каса на ортодонт, обаче това не е което искам! Искам спокойствие. Спокойствието идва с правилата и реда, колкото и безумно да ви звучи. Когато всички спазваме дадено нещо и се придържаме към него, рядко ще има проблеми.
Не обичам паркове с трилиони бягащи деца вътре, но с една изтърбушена пързалка и две скъсани люлки със заварено въже.
В града площадките са доста, но с малко съоръжения в тях, които няма как да обслужат капацитета от хиляди деца. Трудно откривам връзка в това да имаш много от едно нещо, което обаче е кофти много. Имай пет, ама качествени, интересни, с правила и ред! 

Живея в централната част на града, но съм последният човек, който ще видите някога в близката градина. След парк или площадка, обикновено имам и други задължения, и не мога да си позволя да се прибирам у дома съсипана и в нервна криза. Започвам да намразвам стоенето в парк, както и посещенията в детски център за рождени дни.

Драми в пясъка

Сега ще ви кажа какво се случи онзи ден тук, в малкото градче.
Отидохме с детето в парка на детската площадка, където имаше още една жена с дете. Детето на другата жена ринеше пясък с обувките си и майка му правеше гневни забележки с вик: „Спри, бееее! Чуваш ли като ти говоря? Ще стана и нали знаеш какво ще се случи!“
Хлапето явно не знаеше, защото продължи старателно да изорава пясъка като средно голяма нива с картофи.
Проблемът беше, че пръскаше с този пясък моето дете, но аз не се намесих, защото Коце трябва сам да си реагира, не да чака моите реакции. Майката се боеше от това.
Впоследствие детето и Коце започнаха да се гонят и тя отново крещеше подир нейния да внимава да не бутне моя син. После двамата започнаха да се стрелят с въображаеми пистолети, едното дете беше полицай, а другото - крадец. В такава игра обикновено има и пострадали. Децата леко се подбутваха, но за мен нямаше нищо страшно и неприемливо. Тя продължи да му крещи да внимава да не нарани моето дете, сякаш моето дете е стъклено и облепено с картон.
Следва крясък към малкия, който ще посяга на моя син, но в играта си. А той съвсем леко бутна Коцето, нищо опасно, нищо страшно, всичко на игра. Коце е по-голям и разбира прекрасно, даже се смееше и радваше, но и отвръщаше. Намери си другарче.
Майката стана и пак взе да го навиква, момченцето увеси нос, то вече не знае за какво пак му крещят или просто е приело това за нормалното говорене.
Реших, че с това ще приключим поне на този парк и поне за днес! Беше ми ясно всичко и не можех да си отида така вкъщи.

Приближих се до майката й казах спокойно: „Не крещи на детето си заради мен и сина ми, знам, че го правиш поради тази причина. За мен всичко е наред и не съм видяла нищо опасно, ако видя, първа ще кажа.“
Майката: „Всички ми казват, че е ужасно буен, че не могат да се оправят с него, че търчи напред-назад, че не слуша и се дразни и аз вече съм на тръни, че ще отиде и ще удари някой и само го чакам да посяга на децата.“
Аз: „На детето ти му няма нищо. Игрив е, палав е, възрастта му е такава, би било странно да дойдете тук и да се разпльока на пейката и ти да не можеш да го изчегърташ от нея. Момче е, понякога момчешките игри са такива, на Коце му беше супер приятно, повярвай ми! Това не беше форма на агресия, това си беше жива игра в най-чист вид. Няма обидни думи, няма вербално и физическо насилие, игра на полицай и крадец, успокой се!“
Майката: „Ще ме разревеш, спри!“
Аз: „Ами, човек, това е обяснимо. Това е заради паразитните паркове. Аз вече почти не обичам паркове по тази причина, защото не дай Боже две деца се бутнат и става нещо взривоопасно лошо! Защо е необходимо да се караме? Защо да е грозно, когато можем винаги да се разберем като хора! Ти си мислиш, че твоето момченце ще удари Коцето, крещиш му да не го прави, защото се страхуваш, че и аз ще стана и ще направя панаир. Ако се ударят, пак ще се разберем и ще им обясним, няма начин, без приказки не става!“
Майката: „Описа ми думите, това ми беше най-големият страх. Просто ми е писнало вече от погледи и всичко!“
Аз: „Стягай си задника и без повече крясъци. Не ми благодари, а разпространявай този пример. Супер си, промени малко тактиката, децата се забавляват! Вече едва ли и знае защо го навикваш постоянно. Говори му като на голям човек с разсъдък, а не като на добитък!“

Мамо, не ми крещи!

А знаете ли кое е най-хубавото в цялата работа? Децата са като нас възрастните, според мен не им дреме особено дали ще са на градски парк или на селската площадка. Дали тази катерушка ще има жълта боя или избеляло синя.

Дали пързалката е направена с тесен улей или е затворена като тунел.

Интересува ги обаче да са сред други деца и компанията да е по възможност приятна! Да се получи игра с друго дете, с което са си паснали.

Възрастните това търсим и очакваме. Може ние да сме като децата.

За автора и страничката:

Истории от Гардероба е цветното кътче на Нели, в което можеш да намериш място и ти. Да се забавляваш, разтоварваш, както и да откриваш разни интересни неща за себе си и мирогледа си.

Препоръчваме ви още:

ИИИИХХХ!

Един фантазьор на име Ачоооууу

Родителите, които ни вбесяват