Семейни приключения на открито

Природата се събуди, всичко е зелено и няма по-подходящ момент да се отърсим от паяжините вкъщи и да се отдадем на интересни игри на открито. Един баща споделя своята рецепта за приключения, с които можем да събудим интереса на децата към активния отдих сред природата.

Аз съм привърженик на интензивната почивка с децата. Мисля, че това е добър начин да релаксират, да се откъснат от монотонното ежедневие, да преодолеят множество проблеми, да се приобщят към нещо истински. Затова реших да споделя своя опит по създаването на истински приключения в най-обикновена среда.

Работната седмица е отминала. Имали сме достатъчно време да си омръзнем с децата. Те са уморени и отегчени от детската градина, нагледали са се на анимационни филмчета, наиграли са се с баба или с бавачката. Имали са достатъчно поводи да капризничат, и да скучаят. Дошло е време за качествено приключение, което ще разцепи рутината на ежедневието.

Ето го моят план за действие през уикенда

(Предназначен е за деца до 7-годишна възраст, продължителността е 3,5 часа, с връщане вкъщи.)

Какво трябва да имаме предвид:

• ако излизането се проточи повече, детето ще заспи в колата и после трудно ще може да бъде приспано вечерта;
• ако времетраенето е по-малко – детето няма да се измори, физическото натоварване ще е слабо, капризите няма да бъдат забравени, развиващият ефект ще е незадоволителен.

Препоръчителен график

• тръгване в 8,30;
• пътуване до мястото не по-малко от 20 минути и не повече от 40;
• придвижване до сцената на действие – от 30 минути до 1 час, според сюжета на приключението;
• основно действие – 30 минути;
• съпътстващи дейности – 40 минути;
• връщане в изходната точка – 20 минути;
• пътуване към къщи – 20 минути;
• толеранс – 40 минути;
• финал – 13.00 часа

Предварителна подготовка

Мястото на приключението

Правилно подбраната местност има много голямо значение. Детската фантазия позволява да създадем джунгла или изчезнал град в стаята  при това съвсем убедително. Но много по-голям ефект има, ако околността и особеностите й подхождат на измислената от нас легенда. Това е като да играеш на „Форт Боаяр“ в офиса и в истинска крепост. Различно е, ще се съгласите.

Задължителни елементи

• красива местност;
• наличие на природен релеф (трапчета, река, хълмове, дървета);
• дива природа, некултивирана от човешка ръка.

Гористата местност е за предпочитане пред парка. А ако все пак сме в парк, можем поне да изберем някоя по-отдалечена негова част. Друг плюс е, ако районът е планински. Преходът не трябва да е повече от 20 минути, това е време, в което децата си създават нагласа и включват режима „приключение“.

Да измислим вълшебна легенда

Това е най-важното. Детството е вълшебство и във всяко приключение трябва да има елемент на тайна, загадка, приказка. Тогава това ще е не просто поредната семейна разходка на въздух, а възможност детето да стане по-добро, по-силно, да промени нещо в характера си. Защо е нужно това? Защото човек се променя, когато нещо го удиви, когато го запали, когато го подложи на изпитание, когато го доведе до границите на силите и възможностите му. Сюжетът може да бъде всякакъв, да отразява това, от което се интересува детето в момента. Ние например сме ходили на издирване на динозаври, на разкопки, правили сме вълшебни мечове, търсили сме съкровища, събирали сме амулет на силата, редили сме крепост от камъни, занимавали сме се с ориентиране, обучавали сме се за джедаи, били сме спасители и търсачи на приключения.

Важен е и елементът на алтруизъм. Ддетето може да търси вълшебен амулет, с който да спаси света, а не възможност да се превърне в най-богатия човек на земята. Децата трябва да спасяват света. Идеята на алтруизма разкрива вътрешния им потенциал, правейки ги по-добри. Егоизмът ги ограничава в рамките на собствената им личност. Те няма да се променят, ако търсят нещо за себе си. Със същия успех можем да ги заведем на щанда за играчки и да ги зарадваме за не повече от час. И най-интересната играчка не може да направи детето по-добро и човечно, а и по-щастливо.

Какво ни е нужно непременно

Мотивация

Ние трябва да сме убедени в това, което разказваме на детето, защото сме неговият водач във вълшебния свят. Трудно е, но е възможно. У всеки от нас живее по едно дете. Временното бягство от света на възрастните винаги ще ни се отрази добре. В играта трябва да се включат и двамата родители и да са еднакво убедителни иначе няма да има ефект. Малките групи са за предпочитане. Тълпата убива вълшебството.

Да се потопим в легендата

Добре е да се вслушваме в детето, да се вмъкваме в неговия измислен свят постепенно и постоянно.
Няколко дни преди приключението можем да започнем подготовка, да разкажем подробности за това, което ни предстои, да подготвим екипировката си, да нарисуваме карта, да се запасим с храна, така създаваме очакване за нещо необикновено у детето.

Да обмислим динамиката на приключението

Процесът на игра не трябва да бъде изцяло релаксиращ. Нужна е смяна на ритъма. Може да тичаме известно време, за да изпреварим врага, после да се скрием и да притихнем за няколко минути, за да не бъдем забелязани от съперниците, и да обмислим какво да предприемем по-нататък. Ще се учудим колко бързо превключват от едно състояние на друго децата и колко експедитивни и организиране са, когато преследват гореща цел. Изведнъж се превръщат в упорити, решителни, смели търсачи, които дават всичко от себе си, за да намерят съкровището или да освободят пленниците. Включва се вълшебният ефект на Пигмалион и от капризното, отегчено дете не остава и следа. Това му помага да изгради твърдост в характера си.

Варианти на сюжети

Търсене на артефакт/омагьосана местност

Избираме най-труднодостъпната точка. Достигането й в никакъв случай на бива да е съвсем лесно. Така детето ще запомни прехода и ще го оцени. Освен това физическото натоварване е безкрайно полезно. Вървим само напред, варианти за отстъпление няма.

Определяме си маршрут отрано, според легендата, която сме съчинили. Запознаваме се предварително с местността, ако не ни е особено позната. Ако детето е малко, избираме някакви големи знакови обекти, които помагат за по-лесно ориентиране и търсим неотлъчно с него. Ако е голямо, можем да му поверим ролята на водач, да му предоставим карта или да му опишем като загадка мястото, което трябва да намери. Вариантите са много. Важно е да участва цялото семейство.

Когато стигнем крайната цел, трябва да направим нещо – да намерим съкровище, да запалим огън или да обозначим местонахождението си. Важно е да оставим някаква малка следа, че сме били там, но и да вземем нещо за спомен от мястото – шишарка, жълъд, вълшебна пръчка, камъчета. Това ще ни позволи да запазим спомена за приключението.

Събиране на елементи по маршрут

Това е маршрутът, който ние сме направили. Предварителната подготовка ще помогне на децата още по-задълбочено да опознаят местността. Трябва да сме готови и с легенда за това, което ще събираме. Можем например да направим вълшебен камък, като за целта трябва да открием четири стихии – кора от дърво, изворна вода, жълъд от дъб и цвете. Много важен е елементът време. Когато знаеш, че в полунощ каретата ще се превърне в тиква и вълшебството ще изчезне, си много по-мотивиран и организиран.

Съпътстващи сюжети

Подвигът на тате (или спасяването на мама от синовете, горещо го препоръчвам) – много важен момент. Дава възможност на таткото да се прояви като герой, да демонстрира решителност, храброст, твърдост. Кое дете не би искало да има такъв баща? Затова отрано трябва да помислим как да спечелим респекта и възхищението му. В бъдеще това ще ни е много полезно, защото то ще търси съветите ни, няма да оспорва решенията ни, ние ще сме безспорен авторитет в неговите очи, нещо, което ще ни е особено нужно в периода на пубертета.

Взаимопомощ, екипен дух – важно е не само да помагаме да детето, но и да търсим неговата помощ, когато преодоляваме заедно препятствията. Така то осъзнава значимостта си за семейството, усеща се отборен играч, получава доказателство за собствената си сила, а това възпитава у него увереност.

Екстремна ситуация - ако организираме подобна игра за пръв път, можем да си спестим екстремния момент, но ако детето е активно и психиката му е стабилна, би имало добър ефект. Това ще го научи да запазва самообладание, да контролира емоциите си, да търси нестандартни решения, да бъде полезно на себе си и околните.

Ние например обичаме да караме ски. Но на някое по-труднодостъпно място, на тате внезапно му се откачва едната ска. Детето е единственият човек, който може да го спаси, като я довлече от него и му помогне да я закачи отново. Може да ви се стори смешно и наивно, но децата истински преживяват подобни ситуации. Важно е да следите състоянието им, да преценявате кога се изчерпват силите им и да не допускате да стигнат тази фаза, изпитанията да са преодолими, за да не се демотивират или изплашат.

Познавателен ефект - това е задължителен елемент. Все пак всичко това се организира с цел детето да развие полезни навици, да научи нещо ново – как се движи слънцето; какви растения има в местността; как да се ориентираме в непозната среда; как да изкачваме височини; как да се спускаме; как да дишаме правилно. Затова е важно и багажът, който носим със себе си, да е минимизиран, иначе ще убие вълшебството на момента. Е, и не бива да се прекалява с информацията, все пак не сме на лекция, забавляваме се.

Пътят към къщи - това е време за анализ на преживяното.

Какво ще ти се случи на едно истинско приключение

 – ще се изцапаш и да се измиеш; 

- ще се изплашиш и ще преодолееш страха си; 

- ще се научиш да се катериш, палиш огън, да си изпечеш храна и да заличиш следите от присъствието си, за да пазиш природата;

- ще хапнеш вкусните запаси, които е приготвила мама;

- ще се изгубиш и ще намерих посоката си;

- ще се изненадаш, защото не всичко може да върви по план;

- ще помогнеш на другия да носи раницата си;

- ще се притечеш на помощ на мама или тате, които са на предела на силите си;

- ще общуваш с природата и ще й се наслаждаваш;

- ще откриеш някакъв вълшебен предмет или място и ще имаш прекрасен спомен.

Препоръчваме ви още:

 Как се живее с дете, което не играе на таблет?

10 идеи за забавление с децата през лятото

Игрите на глада

Автор: Нетка Коева/Нетини истории

Отглеждам си една прекрасна десетгодишна девойка, която прекрасно плавно навлиза в прекрасния житейски епизод, наречен пубертет. Сладкото ми и гушкаво бебче, което е любопитно за света и жадно за смях и веселия, все по-често е заменено от киселото и неглижиращо всичко около себе си чудовище в режим „Who cares?!“. Или, казано на нашенски - „`се тая!“ .

Голяма част от диалозите ни са следните:

- Какво ще вечеряш?

- Какво има?

- Има това, това и това.

- А еди-какво-си няма ли?

- Не, няма.

- Ми, тогава, `се тая !

***

- Взе ли си ключовете?

- Не.

- А как ще се прибереш?

- Оф, `се тая.

***

- Мамо, ще ходя със сандали.

- Добре, но свали чорапогащника.

- Искам с чорапогащник.

- Но сандали с чорапогащник не е много стилно.

- Оф, `се тая!

Пубер вкъщи

- Девет часа е, а още не си написала домашните!

- `се тая.

- Какво „`се тая“, кога ще ги пишеш, кога ще спим?!

- Оф, `се тая, ще ходя без домашно.

- А госпожицата дали ще ти се зарадва?

- `се тая, казах.

***

- Мамо, тук таковата онова дето така.

- Какво?

- Оф, ТАКОВАТА ОНОВА ДЕТО ТАКА!

- Не те разбирам за какво говориш.

- Оф, `се тая!

Мога да продължа до безкрайност.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Все се заричам, че ще вляза и аз в такъв режим. Може пък да се получи яко.

Например:

Влиза шефът и задава въпрос:

- Нети, докъде го докара с твоята част от проекта?

- Ми, е, тука, такова…

- Всички теб чакат!

- Оф, `се тая!

Или примерен разговор с мъжа ми:

- Забравила си да платиш тока и го спряха.

- Ми, `се тая.

Надали някога ще ми се случи нещо подобно, разбира се. Но със сигурност ще опитам следното:

- Мамо, какво има за вечеря?

- Нищо.

- Как така нищо? Какво ще ядем?

- Оф, `се тая!

Само да свършат пълнените чушки, пилешката супа, талиателите „Карбонара“, задушените картофи и ягодовата торта, ще сервирам за вечеря „`се тая“.

В крайна сметка…`се тая!

Препоръчваме ви още:

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Изгубени в превода

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка

Искам да споделя с вас един от неуспехите си във възпитанието, а именно - ранното лягане. Въпреки че години наред полагахме усилия да научим момчетата да си лягат навреме, ние така и не успяхме да го постигнем. И четирите ни деца - от най-малкия до най-големия - лягат когато си поискат. Дали защото ние с мъжа ми сме "нощни птици" или защото те са като залепени за нас, но у дома ранното лягане просто не се случва. Кауза пердута! А не е като да не сме се опитвали. С молби, увещания, с ритуали и книжки, дори с караници и заплахи, нашите момчета просто отказват да заспят в нормалните за възрастта им часове. Когато се опитаме да ги приспим, по-често се случва те да приспят нас. Затова в един момент се отказахме и ги оставихме да заспиват когато си поискат, което обикновено се случва около 10,30-11 часа, а ако имаме гости или сме навън, дори и по-късно. Винаги съм се укорявала за този си неуспех, затова и се зарадвах на тази статия в Huffingtonpost. Споделям я с вас, защото подозирам, че не сме единствените родители, които се измъчват от мисълта, че лишават децата си от ценен сън. Естествено, ако вие сте успели да привикнете децата си към ранно лягане, имате пълно право да се гордеете с това! Тази статия е за родителите, които са се провалили в това отношение и не са особено доволни от този факт - като мен. Ето какво разказват две майки за преживения от тях културен шок в Италия, когато виждат, че италианците оставят децата да стоят до късно без никакви притеснения.

Когато става въпрос за родителството в Щатите, малко постижения могат да се сравнят с това децата ти да спят през цялата нощ. И както знае всеки ветеран, ключът към този успех е безумно ранното приспиване (ако не са си легнали до 8 часа, Хюстън, имаме проблем!).

В Италия обаче опитите ни да наложим същия ред в лягането преди залез са не само подложени на съмнение, но и посрещани с обърканото - “Ma stai scherzando?” (Шегуваш се, нали?)

“В който и ресторант (без значение обикновен или луксозен) в Рим да влезете в 10 през нощта, ще намерите деца, които се хранят и разговарят с родителите си.”, пише Джийни Маршал от Торонто, която отглежда сина си в Рим. - “Към 11 някои от тях може и да са заспали в спагетите си или легнали в скута на родителите, които пият дижестива си.”

Тези родители съвсем не са изключения, които нямат работа на сутринта и не трябва да стават рано - напротив, всички са така.

Се ла ви, както казват французите

“Италианските семейства вечерят късно, затова и децата си лягат по-късно”, пише Моли Гейдж, американска майка, която също отглежда децата си в Рим. - “Тази година, дъщеря ми Сабрина отиде на рожден ден, който приключи в полунощ, което е късно дори и за мен! Моите деца си лягат към 20:30, което понякога пречи на срещите им с приятели - веднъж взех Сабрина от приятелче в 18:30 (на следващия ден беше на училище), а майката беше много изненадана - те вечерят около 20:00 и децата им си лягат към 22:00. За щастие повечето майки в класа й знаят, че децата ми са на странния американски режим!”

Може би се чудите как се наспиват щом рядко лягат преди 22:00, а на следващия ден са на училище от 08:00? А и ако малко приличат на нашите деца, дори и да си легнат в 22:00, пак ще станат в 06:00. В такъв случай как си набавят нужните за възрастта им 9 до 11 часа сън?

Отговорът: Не го правят.

Дзен възпитание

Докато много италиански деца се прибират вкъщи за обяд и следобеден сън, а времето им в училище е около 5 часа, изследване на специалисти по детски сън от Римския университет показва, че те спят по-малко от американските (и швейцарски, и френски, и канадски) деца от раждането си до 6-годишна възраст.

Има и плюсове обаче! Проучването още казва, че италианските тийнейджъри имат много по-добра хигиена на съня и следвателно по-качествен сън от американските си връстници.

В такъв случай може би няма нищо лошо да позволим на децата си да поспят в скута ни, докато изпием чаша вино - в Рим прави като римляните! А и затова има еспресо. 

Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света

Тайните на японското възпитание

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

Публикувам този текст на biologist от уважавания от мен сайт за наука и критично мислене 6nine.net. Харесвам Гала. Наистина я харесвам. Тя е усмихнат, ведър и талантлив човек, който ми е приятно да виждам на екрана. Обаче имам проблем с някои от хората, които кани. Защото това, което виждаме по телевизията, се приема масово за проверена истина. А част от гостите й са шарлатани. Когато тези шарлатани лекуват настинка, нямам нищо против. Но когато претендират, че лекуват РАК... С това имам проблем. Защото при онкозаболяванията всеки ден е ценен. Гала, моля те, подбирай си гостите. Заради хората, които ти вярват.

Тези дни всички бяхме разтърсени от тъжната история на болната от рак на гърдата Теодора. Жената се е подложила на всичко, което предлага медицината, което понякога е недостатъчно. Уви, човечеството все още има ограничени възможности. На жената са открити и метастази в мозъка, които причиняват ужасяващи главоболия, а лекарите съобщават, че няма какво повече да направят. Тя и семейството решават да се обърнат към услугите на известен бразилски лечител, който извършвал енергийни операции и лекувал рак със 100% успеваемост. Но какво е общото между този шарлатанин, Теодора, СЕМ и предаването “На кафе”, което е с водещ Гала?

Ако трябва да съм честен, първоначално игнорирах тази тъжна новина, защото смятам, че всеки трябва да понесе положителните или отрицателни последствия от личните си решения. В този случай обаче хората са изпаднали в истинска безизходица и отчаяние. В такъв момент те са най-уязвими към атаки от шарлатани и, естествено, тук се намесва бразилецът.

Бразилецът извършва своите манипулации, подобрение не настъпва, а състоянието на болната се влошава. Бразилецът за всичко сторено не иска пари. Вместо това парите са били поискани от посредник. В случая посредникът се казва Кармен Лазарова, която е получила 3000 лева от страдащите. Медиите разпространиха нейна снимка и бях като ударен от гръм. Въпросната Кармен, която е с външен вид на напълно луда жена и трябва да бъде психиатрично хоспитализирана, всъщност преди години  в национален ефир в предаването “На кафе” при Гала показа как се лекува всичко с електричество от мрежата.

Не искам да злорадствам, но настоящата ситуация доказва нещата, които от години повтарям:

• популяризирането на шарлатани трябва да бъде забранено, макар да е изключително шик;
• рекламирането на алтернативни методи за лечение трябва да бъде забранено;
• лица, които диагностицират и лекуват, без да имат медицинска правоспособност, трябва да бъдат наказвани.

Ако тези 3 прости правила не се спазват, рискът някой да пострада е огромен. Ако правилата се спазваха, днес може би Теодора нямаше да бъде измамена, Кармен щеше да получи адекватна психиатрична помощ, а хората щяха да знаят да не се доверяват на шарлатани.

Накрая ще добавя, че има положително развитие. Offnews съобщиха, че Теодора ще се прибере в България на 4 май. Събрани са и необходимите средства за транспортирането й. Полета до Истанбул организира турската клиника "Анадолу", а оттам транспортът до България се осигури със съдействието на Външно министерство и лично на министър Екатерина Захариева, уточни съпругът й Александър Русанов.

Хора, моля ви, не вярвайте на шарлатани, които предлагат чудотворно избавление със странни методи. Ако имаше такова, стандартната медицина отдавна да го е "усвоила", изпробвала и да го прилага на практика, като печели добри пари от това. В което няма нищо лошо, стига да спасява хора.  

Препоръчваме ви още:

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

FUCK CANCER

Един много личен разговор

Автор: Цветелина Чобанова

В момента се готвя за изпити и има моменти, в които ми е ужасно трудно да чета и да запомням. В главата ми за секунди се появява един глас, който казва - “Не знаеш достатъчно, няма да се справиш добре, нали знаеш, трябва да знаеш всичко, не оставяй нищо на случайността, само който е мнооого подготвен, получава най-добрите оценки, идеално трябва да се справиш.” Запечатано е някъде посланието - ако не съм идеална, не съм нищо, не съм. Като вица за Иванчо и отличниците. Хубавите неща са само за отличниците. Няма да споделям тук вица, защото е нецензурен, но ако някой не го знае, вероятно има хора около себе си, които да му го разкажат.

Разсъждавам откъде идва гласът и раздробявам какво казва някъде там от дълбокото. Откривам за себе си - “Ти трябва да имаш отлични оценки; ти трябва да си най-добрата, ако не си най-добрата, нищо не си; ти трябва да си идеална, не може да не се справиш, няма такава възможност, погледни другите, никой не мрънка, идеални са”.

Ами ако не мога да съм идеална? Ако не съм идеална? Тогава каква съм? Лоша? Обикновена? Реална?

Трите килограма, които убиват

И започвам отново да мисля - Какво е да съм реална? Каква съм когато съм просто аз? Аз съм човек, който понякога знае, понякога не знае. Понякога може, понякога не може. Понякога е дъбър, понякога - лош. Понякога плаче, понякога се смее. Мога да съм щастлива, но може и да съм тъжна. Уморена и жизнерадостна. В определени моменти се харесвам как изглеждам, в определени искам да скрия дори и от себе си това, което ме гледа от огледалото. Уверена съм, но и имам много моменти в които се притеснявам. Да – имам полюси, но съм и нещата между тях. Имам нюанси в различните си качества, в отделните части от мен.

Замислих се – кое ни кара да търсим този нереален образ? Кое ни кара да търсим максимума? Кога са се родили тези идеални образи в главата ми?

И си спомням първо приказките, които баба ми четеше – за принцесите, които са най-красиви, най-умни, най-щастливи, най-най-най. За всяка от тях се появяваше или идваше да я открие най-красивият принц, най-бляскавият, най-обичащият я, най-единственият, преминал дeвет планини и намерил я в десетата.

След това си спомних думите на родителите си: “Само най-добрите имат хубав, идеален живот. Ти трябва да си най-най-най. Ти трябва да си идеална. Искаме да си идеална, не добра, не справяща се, не щастлива, да си най! Ти трябва да си нашата гордост.” А кой се гордее с нещо обикновено?

После на екрана на съзнанието ми се появяват учителите, които винаги поощряваха най-добрите, най-послушните, най-умните.

Момчетата се стремяха и те към тези момичета, които в техните очи бяха идеалните – с идеални тела, с идеални форми, идеални коси, идеални очи, идеални устни и идеално за тях държание.

Не казвайте това на момичето!

Разхождайки се в спомените си някога, в наблюденията си сега, откривам как този, идеалният образ се е запечатал в обществото и как всички се стремим към него.

Търсим идеалния партньор, за да създадем идеалното семейство и да родим идеалните деца. Един ден се събуждаме до реален човек - мъж или жена и откриваме, че не е толкова идеален (оставя чорапите по пода, не си прибира дрехите, хърка, пуска косми в банята), колкото сме си го представяли. И олеле, настъпва срив. За какво мечтах, какво получих!?

Броим калории, разглеждаме етикети на стоки, обикаляме био магазини, за да търсим идеалните храни, с които да направим идеални телата си. Загубваме се някъде сред хилядите диети, диетолози, медицински специалисти, нутриционисти, аюрведисти и какви ли не специалисти, които единствено знаят как да ни доближат до идеалните форми.

Пазаруваме модни дрехи, обувки, бижута, коли, пътуваме по екзотични дестинации, имитираме поведения на идеални за нас хора, само за да се доближим до този идеален образ, който някак си все не достигаме, защото се появява нова цел, нов идеал от следващо поколение, който искаме да притежаваме, и с когото искаме да се идентифицираме.

Дори социалните мрежи спомагат за развитието на мита за идеала. Снимки на усмихнати хора, пътуващи по приказни места, имащи най-прекрасните партньори и романтични ситуации. Виждаме във виртуалното пространство само “идеални хора в идеални ситуации”. Винаги усмихнати и лъчезарни. Пред тях се чувстваме малки, защото ние не сме толкова идеални. Имаме забързано ежедневие, недоспали сме, детето закъснява за училище, а аз в бързането си направих петно от кафе на блузата, кучето е наръфало любимата ми чанта, а любимият, който можеше да бъде мааалко по-така, като кино звезда например, е забравил да ми купи цветя, защото днес имаме 3 години и 9 месеца от първата ни целувка, но той не го помни... дали беше идеалният избор за мен?

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Шегата настрана, но търсейки този идеал, стремейки се към него, някъде по пътя се изгубваме. Губим кои сме, кои искаме да бъдем, помним само кои трябва да сме или кои ни показват, че трябва да сме.

Уж имаме всичко, живеем в глобалния свят, където днес мога да си поръчам от всяко кътче на света всичко, което човешкият ум е измислил, но някакси все не е достатъчно, все не стига и не ни прави щастливи. Или е много за кратко идеалното, преди да установим, че нещо му липсва, за кратко усещаме идеалността му и после е някак остаряло.

И така по пътя към идеала, губим реалността. Губим себе си, своята неповторимост, своята различност, своята уникалност. Не виждаме всичко, което имаме и което сме, в стремежа си да бъдем други. Да бъдем идеални.

Стоим в периода на детството, когато сме малки, а родителите ни - големи, силни, всемогъщи, идеални. И сякаш забравяме да пораснем. Да се изправим пред идеалния образ, да се разбунтуваме, да развенчаем мита му за идеалност и да открием себе си и реалността на възрастния. Да се видим различни, уникални, достатъчни и просто живеещи.

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител; с куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

Защо избираме лошите момчета?

Синдромът на отличника

Мамо, не прави така

Автор: Мая Цанева

Спомняте ли си онази фраза от песента на Ъпсурт „И твойта майка също“? Щом спрем да си тананикаме и да се подхилкваме на един от любимите си хитове, е време да се изправим срещу истината, че родителството е единственият ни шанс да разберем собствените си майки и бащи и да продължим или да се променим.

Още преди да имам дете, четох „Майките“ на Теодора Димова. Тогава поглъщах думите и много често една мисъл минаваше през съзнанието ми: „Аз няма да съм такава майка“. После, когато самата аз станах родител, се смирих и осъзнах, че има всякакви майки и бащи, и няма точна рецепта за добър родител. Пътят е дълъг и неравен, както пише Шърли Маклейн в „Танцувай до последен дъх“, книгата, в която говори открито за сложните връзки с майка си и с дъщеря си.

Със сигурност има начини да направиш детето си добър човек. А това става ясно, когато ти самият си изправен пред изборите, които една майка и един баща правят. И най-важното – всеки е родител в даден момент от живота си. Собствените ни майка и баща, дядо и баба, леля, имат нужда от същите всеотдайни грижи, каквито са полагали за нас, когато годините им натежат. И тогава, със собствени деца или без тях, се запитваме: „Познавам ли своите родители наистина? Вярвам ли им и какво бих сторил за тях?“.

Защо не разбрах по-рано?

Аз опознах и оцених истински майка си, чак когато аз самата станах родител. Бях кротко, но не и открито дете, което предпочиташе ъгъла на стаята. Не споделях много и имах много демони, които ме изяждаха. За да ме накара да взема живота си в ръце, майка ми ме изпрати в София, за да понеса сама отговорността за решението си да уча нещо напълно ново – корейски език, без ясна идея как и какво ще правя. Беше трудно, много трудно, но благодаря за твърдостта на майка ми да ме остави да се справям както мога. После си намерих работа, животът си тръгна по течението, но аз останах в капана на много съмнения за собствената си стойност и постижения. Не изневерих на навика си да съобщавам важните неща почти или в последния момент. Например съобщих, че на гости ще идва приятелят ми англичанин, с когото не се бях виждала на живо, две седмици преди да кацне в София. Историята заслужава да се разкаже, но друг път. Падах, ставах, но продължих напред, благодарение единствено на телешкия си инат (синът ми е версия 2.0 на този инат и хич не му/ни е лесно).

След 3 години ще мога да те изгоня от къщи

Преломният момент на промяна настъпи, когато разбрах, че ще имам дете.

Помня какво ми каза съпругът на майка ми тогава: „За първи път изглеждаш напълно уверена в себе си“. Когато родих, се почувствах като студент, на когото му се е паднал въпрос от конспекта, който не е чел, но знаех, че вече всичко е само и единствено в моите ръце. И това ме освободи от всички нереализирани лични и чужди желания и амбиции, които ми тежаха.

В същото време нямаше да се справя без майка ми. Тя застана до мен в подробностите, които аз ненавиждах. Развих искрена и неподправена неприязън към детските магазини, още когато бях бременна. Затова тя пое почти изцяло грижата за гардероба на сина ми. Като жена с отличен вкус, се зае с ентусиазъм със задачата да събира и купува дрехи и обувки за внука си. Разбира се, аз участвам финансово в това начинание, но се чувствам по-добре извън мола.

Майка ми, макар и понякога да досажда, следи последните тенденции във възпитанието, храненето и т.н. По нейна поръка по едно време Митко броеше и играеше с бобчета, а под дивана намерих материал за една боб чорба.

Но най-важното е, че вече говорим почти като равни. Тя е сигурна, че аз ще се справя с житейските си задачи, и това, което наистина ме радва, е, че струва ми се, би ми поверила и грижи, свързани с нея и семейството, ако и когато се наложи. Отне ни време, но доверието и авторитетът не се раждат, а се градят бавно.

Ще завърша с нещо забавно. Наскоро имах рожден ден и когато майка ми ме поздрави, аз й казах: „Благодаря ти! Не ти е било лесно с инат като мен“. Тя отговори: „Няма защо! Митко си отмъсти за мен!“. И твойта майка също си го мисли, нали…

Препоръчваме ви още:

Петте урока, които майчинството ми даде

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

Уроците, които научих

Автор: Нина Любенова

Всяка вечер, с влизането у дома, детето първо поглежда дали има поща. Ако е минавал пощальонът, грабва бързо писмата и проверява за кого са. И всеки път завършва с тъжна физиономия, защото писма за него няма. Какво ли не отговарях на неговото "защо", но от това не му олекваше. Докато един ден не му казах, че за да получи писмо, трябва да напише и да изпрати. Писмата не идват сами, а в отговор на нещо, било то и неплатена сметка. 

Това ме върна близо 30 години назад, когато моята баба ми изпращаше писма с нарисувани от нея картинки на белия лист. Едно зайче трайно се е загнездило в съзнанието ми. Нямам спомен дали и как съм й отговаряла, но помня всички следващи години, преминали в хиляди изписани и получени писма. С напредването на технологиите писмата все по-често преминаваха в имейли, но писането и препрочитането на получените носи все същата наслада. 

Обърнах се за помощ към неговата баба (като повторение на моето детство), която веднага впрегна родата и детето получи няколко писма. Но си дадох сметка, че така насладата не е пълна и най-вероятно полагам грешни основи. Тогава писах на приятелка, която с нейният също четиригодишен син, живее в друга държава. 

- Но той не може да пише. Какви писма ще си пращат?

- И моят не може, но ти не подценявай децата. Все ще се разберат на техния си език. 

Съгласи се да опитаме. След което грабнах бял лист и плик, и ги връчих на дребното. 

- Искаш ли да получаваш писма? - попитах го аз

- Да! - грейна в миг

- Тогава трябва да изпратиш. 

- Какво да направя? 

- Каквото пожелаеш. Писмото си е твое. Нарисувай нещо, залепи нещо... каквото искаш да му покажеш. 

Нямаше нужда от подкана. Веднага взе любимите си костенурки нинжи, облепи листа с оцветената картинка, малко драска, преписа името на получателя с още кривия си неуверен почерк, написа своето име и залепи няколко стикера. Първото писмо беше готово и още същия ден потегли към получателя си. 

След няколко дни ни изпратиха клипче с полученото вече писмо и дългият разбор на закодираното в него послание на цели три езика. Ех, умничета са тези четиригодишните! Дори в няколко стикера и малко драсканици виждат цял вълшебен свят. 

Отново зачакахме трепетно пощальона. И този път вместо с тъга, че няма за него писма, отсичаше с надежда - "Утре!"

Да пораснеш под погледа на специалисти

Една събота сутрин, както се мотаем още по пижами, се чу звук на падащи писма. Стъпалата надолу бяха взети на бегом и след секунди последва радостен вик. Писмото беше пристигнало. Много държеше да снимам, за да изпратим и ние клипче, в което казва - "Благодаря!". 

След като разгледа и анализира писмото, веднага отиде да пише отговор. Рови из стикерите и книжките си в търсене на идеи. От помагало по математика изряза една ракета с липсващи числа, която залепи на белия лист. Залепи наоколо звездички с числата, които липсваха. Всичко по негова идея. 

А това е тематичното писмо, което получи за Великден. Като го видя, забрави дори якето да си съблече.

Неочакван гостенин

За последното писмо ме накара специално да купя нови стикери, които да залепи. И ме помоли да му покажа как се пише "обичам те", за да го препише в писмото. 

Сега отново чакаме отговор с нетърпение. И дано, като мен, никога не спира да пише и да получава писма!

А знаете ли какво е Посткросинг? Ако обичате да пращате и получавате картички от цял свят, това е точно за вас!

И психолозите имат същите проблеми като останалите родители. Дори да са многодетни и да няма (почти) ситуация, която да не са проиграли. Ето какво разказва психотерапевтът Вячеслав Вето, баща на пет деца.

Вчера по-малкият ми син беше изпаднал в истерия. Крещя, обижда, плака. Успяхме да разберем само, че сме виновни за нещо и вече никого не обича.

На бавачката си беше страшно сърдит, оказа се, че и на мен, защото имах глупостта да се прибера точно в този момент. Понеже съм голям възпитател, веднага му се скарах да не се държи така с бавачката си. И в резултат на това попаднах под обстрела му.

Крещите ли на детето?

Жена ми я нямаше. Не се беше върнала от работа. И нямаше кой да ни помогне в тази сложна ситуация… А той продължаваше да се тръшка. Опитахме с добро, опитахме със заплахи, не можахме да го успокоим. Предложихме му да го вземем на ръце. На рамене. Да поиграем на нещо. Приложихме всичко, за което се сетихме. Опитвахме се да го укротим. В един момент ми стана ясно, че с увещания нищо няма да стане и реших да подходя строго, в смисъл: „Не може да крещиш така и да обиждаш! Къде се намираш!“

И окончателно изпортих нещата. Той скочи от масата, още веднъж ни нарече глупаци (и беше прав) и избяга на горния етаж. Блъсна вратата, скри се в банята и продължи да реве, но вече по-тихо. Аз опитвах известно време да го успокоявам, през вратата, макар че отдавна трябваше да се сетя, че нещо не правя както трябва. И не само това - че трябва да сменя темата на разговора.

5 фрази срещу детската истерия

Когато търпението ми се поизчерпа, реших да направя пауза и да отида до близката аптека. Сетих се (слава Богу), че жена ми ме беше помолила сутринта да взема нещо и тръгнах, малко преди да подивея окончателно. Вървях и си мислех. Защо никой от нас не се сети да попита: „Какво ти се е случило? Защо си толкова сърдит? С какво те обидихме?“ Вероятно защото бях убеден, че става дума за някаква глупост, че и той дори не знае защо се сърди. И просто трябва да го успокоя. Или да му вляза в тона, когато нервите ми не издържат. Защо? Защото е само на 3,5 години, още е малък и глупав.

Знам, че в такава ситуация, за мен самия е най-важно да ме попитат какво не е наред. И най-малко имам нужда някой да ме успокоява и да не взема насериозно обидата и гнева ми.

Когато детето плаче

Върнах се вкъщи. Синът ми още беше в банята. И все още не пускаше никого вътре. Но вече не плачеше. Седеше самотен в скривалището си.

Седнах пред вратата и казах: „Кажи, доброто ми момче, защо си сърдит? Хайде да поговорим!“

Около 15 секунди нищо не се случи. Като че ли притихна и се заслуша.

А после… завъртя ключа, отвори вратата и ме пусна при себе си.

Препоръчваме ви още:

Искам един милион долара, хеликоптер и... да говоря с президента

Не е лесно!

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета