(нощ xxxx ⁿ с Т1Д)

Автор: Кристина Тимчева

Тъкмо съм заспала, или така си мисля, защото когато си Т1Д майка, ти не спиш... само придремваш някакви часове...

Будя се от алармата на декса някъде към 23.10 ч. Декс, както му казваме повечето, е една такава многокомпонентна джаджа, която ни помага доста в следенето на кръвната захар (кз). Моят е от “късметлиите” - засега успявам да му я осигурявам, щото всичко свързано с нея, си е доста скъпо “удоволствие”, с което се сдобиваме от чужбина. В милата ни страна едва ли ще дочакаме.

Та поглеждам декса, сочи кз 4.5 с падаща стрелка. Скачам бързо и бода с глюкомера - 4.3. Будя някакси малкото и успявам, пак някакси, да му дам да хапне банан и захар. Щото да се опитваш да храниш спящо дете, не е лесна работа. С времето обаче става механично. Затварям си очите и се опитвам да заспя. И явно съм успяла, защото следващата аларма изобщо не съм я чула. Хроничната умора мачка толкоз тежко, че... понякога не чувам… после се обвинявам, но...

Събудих се от познатото до болка тежко дишане и мрънкане, скачам бързо, главата ми гърми... все едно цял отбор ръгби играчи си играят играта… само че в главата ми. Този път декса показва 2.9 със стрелка надолу! Моля се да е притиснал сензора, но пустото му тежко дишане говори, че не е.

Хората като мен, знаещи какво значи това, изпадат в паника (или поне аз изпадам, щото може и да не успея да го събудя). С треперещи ръце го боцвам, показва 3.7 - пак е хипо, обаче с една идея по-леко от 2.9. Отново се опитвам да събудя детето, само че този път е малко по-трудно. Накрая успявам - пак захар, пак банан. Преобличам детето, щото цялата му тениска е мокра, слагам го да спи, а аз чакам да видя ще се качи ли проклетата захар.

(Боже, мразя тоя диабет, мразя го, мразя го, мразя го... )

00.56 ч. - 3.5 глюкомер. Не се качва, а пада - пак будя детето, давам още малко захар. Пак преобличам. Пак е мокър. Диша си все така тежко... Пак го слагам да спи.

След още няколко минути го бода отново - този път е вдигнал - 5.4. Хем се радвам, че излезе от хипото, хем ми се свива душата, щото знам какво следва.

Хипо+захар+банан = реактивна кз, хипергликемия (повишена кз). Така и става - поредното бодене – кз 13! Детето почва нещо да бръщолеви... не го разбирам… пак е мокро, пак диша тежко, а сърцето му бие толкоз силно, че ще изхвръкне... Взимам така омразната ми писалка с инсулин и го бода, слагам най-малката възможна доза, колкото да спра покачването на кз.

И седя, и чакам... гледам показанията на декса… и чакам... преобличам пак детето... часовете си минават... 01.30 ч... 02 ч.. .02.30 ч.... 03.00 ч. Ръгбистите сякащ нямат умора... туп… туп... туп... сърцето ми също проявява някакви капризи... сега ли пък намери? Разгеле! По някое време кръвната захар започва да влиза в някакви нормални граници, детето успокоява дишането, вече не се поти, сърцето му бавно си връща нормалното туптене.

Разревавам се ей така, от безсилие. Често го правя… После пробвам да заспя… все пак минава 04.30 ч., а трябва, някакси, да стана в 06.30 ч. и да отида на работа. Няма значение дали спиш, дали си уморен, дали изобщо си жив... трябва да отида на работа, щото всичко свързано с диабета струва пари, много пари. А да беше само диабета...

Не успявам да заспя… в главата ми се блъскат хиляди въпроси, многократно задавани и оставащи без отговор... Ех, Боже.. Мисля си за пореден път с какво съм го предизвикала, какво пък толкоз съм му сторила, защо детето ми... ей такива едни...

Детето ми също споменава тоя Бог, прави го често, така по детски, и ме пита, пита, пита...

- Мамо, защо Деди Господ ми даде диабета? Мамо, ще умра ли? Мамо, ще порасна ли голям? Мамо, кога ще кажеш на Деди Господ, че не искам вече да ме бодеш? Мамо, защо децата на площадката ядат по всяко време… И аз искам, мамо, капе ми вода от устата, като ги гледам! Нали и аз съм дете, мамо. Защо Деди Господ дава само на тях? (тук е моментът да ви помоля - за Бога, спрете да храните децата си по детските площадки, те са за игра, не са закусвалня! Моля! Защото деца като моето, и други деца, които не могат да ядат когато и каквото поискат, страдат. И им “капе вода от устата”!) Мамо, като умра и Деди Господ ме направи друго дете, нали няма да ми даде пак диабет?

И още въпроси, и още въпроси... Въпроси, които ти се забиват в сърцето и го разкъсват всеки път на все по-малки парчета... И боли! Много боли!

Боже, детето ми е само на 5 години! Не искам да ме пита подобни неща, за повечето нямам отговор, а само сълзи. Ама те не помагат –убедила съм се.

Явно съм заспала... И то точно във времето, в което трябва да ставам. Но не успявам да се събудя, не чувам алармата. Добре, че малкото се размрънква нещо в просъница, та ококорих очи... тичане...

Да живее кафето! Ако онези кози знаеха колко ще им бъде благодарна един ден една Т1Д майка!

Бележка на редактора: Легендата за кафето е, че някъде през 9 век етиопски пастир забелязал как козите му стават необичайно игриви и весели, след като пасат листа от храст кафе и така била открита спасителната напитка на недоспалите майки. Някои майки са недоспали заради плачещо дете, което вади зъбки. Други майки са недоспали заради дете, на което спасяват живота. И като майка към майки, имам към вас огромна молба. Следващия път, когато чуете някоя майка да каже, че не може да се съобразява къде ще си храни детето заради болните деца, или че не иска детето й да общува с болни деца, защото това го травмира... Следващия път напомнете на тази майка, че никой на този свят не е застрахован, че винаги ще е жив и здрав. Ние не сме застраховани и децата ни не са застраховани, нито техните деца. Елементарната човечност изисква да се съобразяваме един с друг, не защото едните са здрави, а другите - болни. А просто защото всички сме хора.

Препоръчваме ви още:

Въпрос на оцеляване

Захарен диабет тип 1

Апелът на една майка