Авторката на този текст е многодетна майка, основател на курсове по самоотбрана - Крав Мага. Думите й са посветени на детската агресия, самоотбраната и защо безобидната фраза „момичетата не се бият“ предизвиква насилие.

Имаме добра новина: Ашър (малкият син) се научи да се бие. Това означава, че е преминал към нов етап от развитието си и сега знае, че за решаването на проблемите има множество инструменти, включително и употреба на физическа сила. Не съм силна в психологията, но знам, че всеки човек в ситуация на безпомощност изпитва редица емоции – страх, обида, ярост. И ако когато ни е страх крещим, а обидата изплакваме със сълзите си, яростта изисква по-ярко изразяване. Като физическото насилие. Иска ни се да ударим този, който ни е обидил. Забелязали ли сте колко често употребяваме фразата „иска ми се да го убия“?

С Алън (другият син) нямах такъв проблем. Той твърде бързо се предава, не отстоява себе си и не се опитва да реши проблема в своя полза. Остава на етапа на обидата и се концентрира върху преживяванията си дотолкова, че забравя какво ги е причинило. Да довършва започнатото и да постига своето – върху това работя сега с него.

Ако правим всичко правилно, с времето децата ще се научат да използват различни инструменти за решаване на проблеми и ще изберат тези, които са най-ефективни и правилни. Ще се научат да поставят граница между своите желания и чувствата на другите, ще разберат колко важно е да не нарушаваш нечие лично пространство, ако искаш успешно да се социализираш в общността. Преди да разбереш границите на другите, трябва първо да усетиш своите собствени, да се научиш да „боравиш“ с емоциите си, да ги контролираш.

Имам чувството, че много от хората, които упражняват физическо насилие, не са минали важен етап в емоционалното си порастване и са забуксували на етапа, в който е сега малкият ми син. Той вече усети силата си и разбра, че може да постигне своето, като я използва, но не е способен да разпознае ситуациите, в които употребата й е уместна. Това знание ще получи по-късно, когато започне да различава реалната заплаха, изискваща самоотбрана, и ситуациите, когато действията му са заплаха и употреба на насилие.

Често в родителските групи се обсъждат взаимоотношенията на деца на възраст между 1-3 години по време на разходка. Най-популярната история е - чуждото дете удари моето, но майка му не беше наблизо, как бих могла да реагирам – да отведа ли собственото си дете или да си поговоря сериозно с побойника и майка му. Отговорите понякога направо поразяват – да се разкрещи и да ги унижи пред всички; да прошепне в ухото на малкия агресор нещо страшно; да накара детето си да отвърне със същото и т. н. Когато изчитах поредната подобна история срещнах мисъл, която ми се иска да споделя. Майка на обидено момиченце беше написала: „Ако имах момче, бих му обяснила, че момичетата не се удрят, а на момчетата можеш да отвърнеш в някои ситуации.“ Думите й изглеждат безобидни, общо взето сме ги чували от детството си, но в тях се крие огромен стратегически проблем. Защото тези думи съдържат в себе си разрешение да проявяваш насилие. Всяко предложение да се разграничат тези, които не трябва да бъдат бити, предполага, че има други, които може да търпят насилие.

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

Съществуват ли наистина ситуации, в които насилието е допустимо? Категорично не.

Когато под въздействието на емоции, преднамерено причиняваме другиму вреда, ние извършваме насилие. Учейки малкото човече, че съществуват ситуации, в които има право да удари – ние му разрешаваме да употреби насилие. След време дори няма да му хрумва, че е възможно да има алтернатива; ще е неспособно да преговаря; няма да има развита емпатия. Достатъчно е да покажеш властта си, да изплашиш или да удариш, и светът се подчинява на нуждите ти.

Защо да се договаряш или да предлагаш замяна, когато можеш да си вземеш играчката със сила?

Защо да изучаваш детската психология и да търсиш подход към детето си, ако разчиташ на силната си ръка?

Защо да ухажваш момичето, когато можеш просто да го дръпнеш и да го насилиш?

В решението на проблема за силата и властта това е инструмент. Също като умението да се договориш, да направиш компромис, да разкажеш за проблема си на някой друг и да потърсиш помощ за овладяването на конфликта.

Но ако с физическото насилие всичко е малко или много ясно, другояче стои въпросът с психологическата травма. Всяка ситуация на психологическо насилие трябва да се разглежда сама за себе си. Това, което не трябва да забравяме обаче е, че всяко физическо насилие е и психологическо. Насилието е оръжие. То е личната ни ядрена бомба. Ако си позволим да го използваме, ще се върнем в средновековието, където човешкият живот е евтина стока, а за лични граници никой не е чувал. За да умееш да управляваш естествените си реакции и да контролираш желанието си да проявиш сила, трябва да се научиш да работиш с нея.

Какво се случва с малките момиченца? На тях от раждането им разказват, че момиченцата не се бият. На практика им е забранено да мислят, че могат дори да поискат да ударят някого. Тогава как да осъзнаят границите си, да разпознаят чувствата, емоциите и реакциите си и да се научат да ги управляват? Единственият правилен начин е да им обясним как работят вътрешните механизми, да обясним защо не трябва да се срамуват от желанието си да ударят, но не бива да го правят, защото има правилни начини за разрешаване на проблемите. Момичето няма да загуби от своята женственост, ако се научи да отстоява границите си и да наказва насилника. Да пазиш пространството си не е срамно. Срамно е да нарушаваш чуждото. Жената няма право на насилие не защото е жена, а защото насилие не трябва да се упражнява от никого.

Да отгледаш син без предразсъдъци

В резултат на това „женствено възпитание“ при нас на курсовете по Крав Мага идват жени, които не могат да вдигнат ръка, не могат да отблъснат, не могат да окажат съпротива, дори когато животът и здравето им са реално застрашени. Мантрата „момичетата не се бият“ ни е толкова дълбоко втълпена, че възприемаме всяка проява на физическа сила като нещо противоестествено, убиващо жената в нас. В крайна сметка това ни осакатява и убива в реалността, както показва практиката.

А самоотбраната? Това не е ли проява на насилие?

Самоотбраната е отговор на насилието. Когато то вече е проявено, ние предприемаме действия за защита на личните си граници. Употребата на физическа сила е допустима само в екстремни ситуации, когато животът ни е застрашен. Това е моментална реакция, действие тук и сега. Това е предотвратяване на нападението и защита от последваща атака и заплаха. Това е употреба на сила, чиято цел не е отмъщението, не е възстановяването на справедливостта, не е причиняването на вреда, а самозащита, в момент, когато няма друг начин да се спасиш.

Ако мъжът ти те пребива в спалнята, да вземеш нощната лампа и да го удариш е самозащита, но да избягаш в кухнята, да вземеш нож и да се върнеш и да го забиеш в корема му е умишлено причиняване на вреда. Защото, за да избегнеш насилие можеш да избягаш у съседите, а не в кухнята например. Жените имат толкова права, колкото и мъжете. Същите права да чувстват, мислят, желаят. Същите права да се научат да контролират гнева, страха и агресията си. Да се научат да ги използват при крайна необходимост, когато животът и здравето им са застрашени.

Какво излиза – момичетата ги възпитават да не бият, а момчетата – да отвръщат на удара. Накрая се получава така, че на страната на мъжете е природната сила, втълпените от обществото възможност и право да употребяват насилие.

Какво да правим с дете, което иска да удари? Първо, трябва да пресечем опита му за силово въздействие. Да го хванем за ръка, да се изравним с нивото на очите му и да му обясним, че това, което изпитва, е нормално и правилно, че с право е обидено и ядосано; че желанието му да удари е естествено, но не бива да го прави, защото другият ще изпита болка. После можем да го научим да се справя с гнева, да покажем алтернативите за освобождаване на емоциите – например да изкрещи, да тропне с крак, да пие вода, да се успокои. По-сложно е когато някой е ударил нашето дете, а ние сме го учили никога никого да не бие. Какво да правим с ответната реакция? В този момент детето има усещането за ужасяваща безпомощност и несправедливост. Защо неговите родители му казват, че никой не се бие, а другият може да удари? Изходът е един – малкото дете трябва винаги да е под наблюдението на възрастните. Ако се е случило нещо подобно, а ние не сме били наблизо, то трябва първо да ни извика. Някой може да каже, че така му отнемаме правото на самоотбрана, но ние го правим само по една причина – то все още не е способно да различи границата между „нощната лампа“ и „ножа“. Невъзможно е да обясним на тригодишно дете в какъв момент заплахата преминава в сбиване, в проява на насилие и отмъщение.

По-късно, когато детето ще може само да анализира ситуацията, когато се научи да се справя с емоциите си и да се сдържа от употребата на насилие, когато може да се контролира, можем да разкажем за самоотбраната. И непременно да подчертаем, че само в случай на удар и опит да те ударят възниква незабавното право на самоотбрана. И това не е право по полов признак.

Препоръчваме ви още:

5 мита за детската агресия

Защо е важно да отвръщаме на детската агресия с любов

Да поиграем на война?

Наскоро в майчинската ни група отново коментирахме постоянното усещане за изтощение, което изпитваме, особено когато децата са малки. Спомних си за едно забавно видео, което преди година беше публикувано от The Dad в ютуб - реклама на препарат, който помага да се премахнат симптомите на родителството - умората, нарушеният сън, главоболието и дори... оплешивяването.

Промото на несъществуващото лекарство с името AphukenbrakE (чете се «a fucking break» или „шибана почивка“) напълно съответства на стилистиката на рекламата на който и да било друг съществуващ препарат.

Разликата е само в това, че не се рекламира истинско медицинско средство, а измислено лекарство против родителство, от чието агресивно въздействие страдат мнозина ежедневно. „Родителството засяга десет от десет майки и бащи по цял свят и води до финансова нестабилност и загуба на идентичност.“ – предупреждават авторите на клипа.

Защо никой не ме предупреди?

В кадър виждаме уморен мъж, който броди из дома си по халат и получава удар с плюшена играчка в лицето. След приема на AphukenbrakE животът му се променя – излиза от къщи, среща се приятели и дори успява да си направи малка разходка с велосипед.

Като при всеки сериозен препарат и при AphukenbrakE, един от ефектите на който е осезателното чувство на облекчение, има противопоказания. Създателите му препоръчват да не се приема повече от веднъж в денонощие и предупреждават, че е желателно да се откажете от дозата си, ако няма кой друг освен вас да гледа децата. Съветът е преди прием да се консултирате с другия родител. 

Видеото е забавно и ще ви разсмее, но е истина, че родителството има тежки последици, и няма да ви лъжа - те са доживот. Понякога наистина има моменти, когато не знаем на кой свят сме от изтощение, безсъние, или притеснение. Някои казват - едно време майките са гледали децата си сами, не са имали пералня, нито памперси и не са се оплаквали толкова. Всъщност не е точно така. Едно време хората са живеели в големи семейства, в общности, когато винаги е имало кой да даде едно рамо и да погледа детето поне за малко - на разположение са били сестри, каки, баби, лели, братовчедки или съседки. По-големите братя и сестри също активно са се включвали в грижите за малките. Ако се замислите - не е домакинската работа, която изтощава толкова много, а това, че отглеждате детето без никаква чужда помощ. Самият факт, че си отговорен по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата за нечий живот, е доста натоварващ. Така че ще се присъединя към призива на видеото и ще ви кажа - вземете си малко почивка, дори само за два часа. Редувайте се с другия родител, с баби, дядовци или бавачка, или се организирайте с приятелка и отделете малко време за себе си. Дори ако е само за да отидете на разходка, на кафе, на спорт или да почетете книга на спокойствие - каквото и да е, различно от постоянните родителски отговорности. Детето ви ще има нужда от вас още дълги години и последното, което му трябва е болна или измъчена майка, или изнервен баща. Погрижете се за себе си без никакво чувство на вина. Така реално се грижите и за него.

Какво е нашето "лекарство за родители"? Често си "разменяме децата" с близки приятели на пижамено парти. Веднъж те гостуват у нас, на следващия път нашите деца са у тях. Освен това имам и няколко приятелки, които от време на време идват на гости с преспиване и буквално ни "изритват" с мъжа ми да отидем на кино или на ресторант и да се позабавляваме. Понякога излизам "по женски", а съпругът ми гледа децата, понякога той има "свободна вечер". Снаха ми Яна и най-големият ми син Теди оставят детето от време на време на нас или на сватята, но се случва и тя да гледа моите деца. Общо-взето може да се каже, че сме си създали нещо като мрежа от роднини и приятели, които дават едно рамо на нас, а ние - на тях.

Ще се радвам да споделите и вашите идеи в коментар.

Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

11 признака, че вече не сте аматьори

Коментарът на бащата

Автор: Мая Цанева

Още когато детето ми беше на 6 месеца, мислех как да започна работа. Макар че се наслаждавах на следобедите в градинката, с Киндъл в ръка, вече усещах, че ако остана още малко единствено в компанията на бебето и на съпруга си, мога да изгубя чувството си за реалност. Имах късмета, че ме поканиха да ръководя екип по нов, интересен проект и веднага приех. Работата беше супер! Можех да работя от вкъщи, по интернет, а идеята беше аз да определям как и колко ще съм „на линия“, стига да има резултати. Харесвах проекта и влязох на 100% в него.

Намерихме бързо прекрасна бавачка за сина ни. Той я гушна топло още първия ден и аз нямах опасения, че може да му се случи нещо лошо, докато работя. Съпругът ми ме подкрепи изцяло за решението и бях повече от доволна!

Но както се казва: „Внимавай какво си пожелаваш!“. Получих страхотен професионален шанс, но установих, че не работя на 110% както преди. Не се получаваше. Бях амбицирана от преодоляването на разни професионални предизвикателства, обгрижвах колегите си и те се превръщаха в сплотен екип, шефовете бяха доволни.

Какво е да си майка, която работи у дома?

Но преходът от яростна кариеристка към отдадена майка и после обратно не се случваше както го планирах. Бях самотна. Криех се в банята, за да водя конферентен разговор, докато съпругът ми си играе с момчето ни. Исках да се будя от неговото мрънкане за вода, а не от алармата за сутрешната смяна на редакторите, които изпитвах нужда да надзиравам, за да съм сигурна, че всичко е наред.

Изгубих много слънчеви следобеди в парка и през уикендите, защото вместо това пишех имейли, звънях по телефона или следях графици. Помня, че една петъчна вечер пътувахме в проливен дъжд по магистралата към родителите ми. Бебето беше гладно и плачеше, а аз се безпокоях за някакъв график. Съпругът ми ме погледна и каза: „Сега, ако нещо се случи с нас, дали някой ще го е грижа за твоя проект, или ще попита как е бебето?“

На първия рожден ден на сина си станах в 6 сутринта, за да организирам всички индивидуални задания на хората от екипа ми, а не за да поръчам торта на хлапето си. Завиждах на майка ми, която строеше с него къща от кубчета, а аз довършвах някаква таблица. На този 3 септември мечтаех само за едно – да изкъпя сина си сама, да го приспя и да му се извиня, че не съм до него.

Въпреки това бебето беше здраво, усмихнато, нахранено с домашно пюре от мен. Подскачаше енергично в бънджито си, спеше следобед и му никнеха зъби. Всъщност не помня много, но оцеля въпреки почти отсъстващата си майка. Не то, а аз имах нужда от него.

Няколко месеца по-късно напуснах работата си, защото проектът се „роди“ и пое по пътя си по-бързо, отколкото аз можех да го ръководя. Аз се чувствах както удовлетворена от успеха му, така и съсипана. Бях разбрала, че не ставам за „шеф“, имах съмнения дали ставам и за „майка“.

Защо се провалих като ръководител, след като се посветих на 110% на проекта? Исках пълен контрол, а го нямах... Приемах лично всяка грешка и гасях пожари, без да знам какво да правя след това... Не разбирах кое е важно и кое не.

За професиите, които работят с хора

Ако не можех да се справя с 20-на възрастни, какво щях да правя с бебе... По-късно осъзнах, че майките стават отлични ръководители, когато разберат, че няма как да контролират всичко, и второ, че няма как да успеят, ако не приемат, че ще грешат.

След този проект останах няколко месеца вкъщи, а после поех нови ангажименти – малки, големи, понякога за пари, друг път за добрата кауза, но при едно условие – да работя за себе си и семейството си, а не въпреки и срещу себе си. Чувствам се добре като професионалист на свободна практика, който пише за удоволствие и работи с удоволствие.

Проектите идват и си заминават, но се случват, защото са продукт на моя живот като човек. Осъзнах, че съм най-ценна като жена, дъщеря, майка, любима. Не очаквам да ме споменават до гениална физичка като Мария Кюри, нито до писателка като Вирджиния Улф, още по-малко като кулинарка като Джулия Чайлд. Тях историята ги помни, защото са успели или изгубили всичко, единствено и само поради личните избори, които са правили.

Аз вярвам, че ще запазя място в семейната история с времето, което ще прекарам с близките ми. Те ме обичат и вдъхновяват за работата, която върша с удоволствие и с мярка. Работя за себе си и съм благодарна, че мога да направя този избор. Вечерните ми будувания или дежурства през почивните дни пред компютъра са по мой избор и поради вдъхновение. Успехът ми изисква 100% от моя живот, но не и 100% от моята работа. Работя за себе си.

Препоръчваме ви още:

Индулгенции за преводача

Работещо мамче

Ново начало

Автор: Надя Брайт

Посвещавам този текст на няколко мъже. Един от тях е Греъм Симсън, чиято книга „Великолепната жена“ си купих вчера от една книжарница за използвани книги. В моя живот книгите намират мен, а не аз тях. Естествено, че с „Великолепната жена“ с ярко червена корица, се познахме веднага като сродни души. А останалите мъже, на които се посвещава, са били от плът и кръв в живота ми, макар че има и доста по-спокойни места за пребиваване.

Та този Симсън е написал книга за мъж, който прекалено добре знае какво иска от бъдещата си партньорка. Даже го е описал във въпросник от 16 страници, отпечатани и от двете страни. Евентуалните му партньорки трябва да отговорят на въпроси и само отговорилата правилно на всичките, ще може да се нарече негова Съпруга. Излишно е да казвам, че засега никоя не отговаря правилно на всичко. И, естествено, надеждата за любов се появява в грешните отговори...

Другите вдъхновители са всички, които са ми казвали: „Ти не знаеш какво искаш“. А аз знам. Знам, но ако ти кажа всичко, което искам, ще видя само как петичките ти се отдалечават. Ще станеш бърз като в анимационен филм, мили мой....

Това е дълбоко пазена женска тайна – че много добре си знаем какво искаме, просто сме щадящи (към мъжете, за който не се сеща). Защото женски списък, като този на героя от книгата, винаги има. Неписан, но изчерпателен.

Наздраве за мъжете

Сега ще напиша някои от въпросите и желанията, които ме вълнуват. И каня най-смелите от вас, да напишат своите въпроси и желания под статията. Мисля, че мъжете ще го понесат...

Мога ли да ти вярвам? Когато казваш нещо, даваш ли си ясна сметка какво казваш и дали можеш да го следваш? Лекомислен ли си? Отмяташ ли се? Лъжеш ли? Манипулираш ли? Ако спреш да ме обичаш, децата ни ще могат ли да разчитат на теб? Ако падна, ще искаш ли да ми помогнеш да стана? Ще ме нараниш ли? Защото аз ще ти повярвам, така правят зрелите – дават доверие и разчитат на твоята отговорност. Нямам време за подозрения и съмнения. Искам да ти вярвам.

Наистина ли ме харесваш/искаш/обичаш? Невинаги съм красива, невинаги съм забавна, невинаги съм жена, която да пожелаеш. Понякога плача и се тръшкам, понякога имам сополи в носа, понякога съм изнервена, понякога съм глуповата... А най-страшното е, че понякога наистина се сърдя за нещо, за което не съм права. Ще ме харесваш ли тогава? Ще останеш ли, когато не съм красива, усмихната и когато самата аз не се искам? Защото, ако си до мен, аз ще ставам по-прекрасна с времето. Искам да ме обичаш каквато съм.

Ще устоиш ли на трудностите в живота? Можеш ли да се изправяш, като паднеш? Можеш ли да поемаш подадена ръка? Можеш ли да си признаваш грешките? Можеш ли да обичаш детето ни, когато не е каквото го искаш? Можеш ли да устоиш на изкушенията? Можеш ли да вярваш в себе си? Защото аз мога и ще бъда до теб, стига да ми позволиш. Искам да не спираш да се опитваш, да се справяш.

Ще имаш ли душа? Ще протягаш ли ръка? Ще бъдеш ли добър с по-слабите? Ще си отваряш ли очите за красивото? Ще се смееш ли с мен? Ще чуваш ли, когато говоря? Ще говориш ли с мен? Ще мога ли да бъда уязвима? Ще ме щадиш ли, когато ми е трудно? Ще ме цениш ли? Защото аз няма да те обичам с едно наум. Искам да си добър.

Някои разсъждения за брака

И понеже станаха много въпросите и още по-много романтиката, а аз принципно съм романтична като телефонен стълб, прилагам един малко по-ясен списък:

1. Казвай ми, че съм красива.

2. Носи ми храна.

3. Казвай ми, че съм слаба.

4. Не очаквай да домакинствам като тези от рекламите.

5. Не очаквай нищо от рекламите.

6. Желай ме.

7. Бъди почтен.

8. Носи торбите от пазар.

9. Чувай отправните точки на това, което казвам.

10. Грижи се за децата си (и за котката, де).

Чакам допълнения :)

За автора:

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет - имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Препоръчваме ви още:

Жега

За "Дедовия комплекс" или връзката между любовта и парите

Животът на 30+-годишната жена

Разбира се, ние им желаем най-доброто. Готови сме да правим вместо тях много неща, за да им бъде по-лесен животът. Но след години разбираме, че трябвало по-често да се сдържаме, да им позволяваме да бъдат самостоятелни във вземането на решения, да възпитаме чувство за отговорност. Какво не трябва да правим за децата си?

1. Да говорим вместо тях

Всичко започва с онези радостни моменти, когато на въпрос за детето: „Как се казвате?“, бързаме да отговорим: „Казваме се Ники.“ Или „Колко зъбчета имате?“ – „Вече имаме цели три!“. Хубаво би било, ако този навик си отиде с проговарянето на детето, но често се случва така, че отговаряме и вместо тийнейджърите – на гости, в магазина, дори у дома. Какво се получава? Сами отнемаме шанса на сина или дъщеря си да се научат да отговорят за себе си. Може да подскажем, как трябва да се отговори, ако детето ни помоли, но да поемаме изцяло инициативата не е нужно.
Как трябва да бъде? Елементарно е. Следващият път, когато се изкушим да отговорим вместо детето, просто трябва да се сдържим и да му дадем думата.

2. Да се опитваме да им станем приятели

Много от нас се стремят да станат приятели на децата си, такива, от които нямаш тайни. Това желание е разбираемо, но хайде да погледнем по-дълбоко. Кой е приятелят? Това е човек, който ни е равен. Можем да му разкажем всичко, но е глупаво да разчитаме, че ще ни даде гръб. Ролята на родителите е да са грижовни и любящи възрастни. Опитите да се сприятеляваме не са им нужни, нека търсят приятели сред връстниците си. А при мама и тате ще търсят безусловна любов и подкрепа, когато имат нужда.
Как трябва да бъде? Да се откажем от фамилиарниченето и да възпитаваме взаимно уважение и подкрепа.

Родител-делфин или родител-тигър

3. Да искаме вместо тях

Разбира се, ние знаем, че броколито е по-полезно от бонбоните, а новите маратонки са по-необходими от куклата. Затова диктуваме на децата (явно или завоалирано) какво трябва да искат. И става като във вица: „Мамо, искам ли да ям?“ – „Не, момчето ми, студено ти е и искаш да се стоплиш.“ Докъде води този подход? До потискане на собствената личност, на собствените желания и цели. Освен това създава усещането, че си послушна жертва, а ако детето е с характер – до напълно закономерен бунт срещу нас и целия свят.
Как трябва да бъде? Трябва да търсим потребностите и желанията на детето. А ако е необходимо - да го научим на полезни навици без да употребяваме насилие, не с „трябва“, а с „хубаво е да…“

4. Да ги обслужваме

2-3-годишното дете може само да съблича и облича дрехите си, да изплакне чашката си, да си сложи мръсните панталонки в пералнята. Освен това в тази възраст децата имат огромно желание да правят всичко сами. И как реагираме ние? Обличаме ги едва ли не до сватбата, оправдавайки се с това, че бързаме или че „не може само“. Храним детето с лъжичка, забранявайки му да яде самостоятелно и да опознава различните вкусове. После се чудим, че тийнейджърът не иска да помага и нехае за домашните си отговорности.
Как трябва да бъде? Да позволим на детето да се самообслужва, съобразно възрастта.

Епидемията на разглезването

5. Да налагаме собствения си вкус

Често несъзнателно се опитваме да наложим на децата си своите музикални пристрастия, литературните си предпочитания, стила на обличане. Може намерението да е добро, но в крайна сметка по този начин унищожаваме индивидуалността на детето. В много случаи предизвикваме справедлив протест, в следствие на който то прави всичко обратно.
Как трябва да бъде? Да си слушаме любимата музика сами и да си гледаме филмите, а с децата си да говорим за техните кумири.

6. Да им броим парите

В живота на всяко дете рано или късно настъпва момент, когато започва да разполага с джобни пари. Не бива да разпитваме колко са му останали, още по-малко да бъркаме в джобовете и чантата му. Доверието умира за миг. В крайна сметка какво ни интересува колко пари са останали на сина или дъщеря ни? Определили сме сума за джобни, ако решат да ги пестят, за да си купят нещо, това си е напълно тяхна работа.
Как трябва да бъде? Важно е да възпитаме финансова грамотност у децата си и да им доверяваме самостоятелно да се разпореждат с парите си.

Някой трябва да ви хване и да ви разтърси

7. Да им избираме интереси и увлечения

На мама много й се иска дъщеря й да свири на цигулка и е готова да я вози през целия град до музикалната школа три пъти седмично. Тате настоява синът всяка вечер да тича на тренировки по футбол. Много често родителите подсъзнателно се опитват да наложат някое модно хоби или собствените си нереализирани амбиции.
Как трябва да бъде? Да се въоръжим с търпение и да наблюдаваме детето – така ще можем да разберем какви са собствените му интереси и наклонности.

8. Да си присвояваме успехите им

Някои майки пълнят социалните мрежи с постове и снимки от типа: „ние закусихме“, „ние пълзим“, „ние сме на гърне“. Разбира се, до голяма степен това е израз на съпричастност и радост, но това не са постижения на майката, а на детето. Кои сме „ние“? С порастването на детето ситуацията става още по-сериозна. Мама и тате може да се похвалят, че „завършихме университета“, „започнахме работа“… Не е трудно да се сетим колко неприятно е това за децата ни. 
Как трябва да бъде? Да се радваме на успехите им, да ги подкрепяме, но да не ги бъркаме със собствените си постижения.

9. Да избираме подаръци вместо тях

Когато детето вече може да говори, има право да избира какъв подарък да получи. И съвсем не е задължително това да е още една блузка или „умно“ помагало за ранно развитие. Да, този подход невинаги е удобен, но дава на децата ни най-важното – умението да избират, да вземат решения и да носят отговорност за последствията от тях. Това ще им е необходимо в зрелите години.
Как трябва да бъде? Да позволим на детето, според възможностите му, да избира подаръците и покупките за себе си.

 10. Да се месим в личния им живот

Това е особено важно за родителите на тийнейджъри. Децата ни имат свои приятели, компания, първа любов. Всичко това е нормално и естествено. Разпити от типа: „Кое е това момче?“ могат да предизвикат само раздразнение и отчуждение. Освен това много деца сами споделят съкровените си тайни с родителите, ако се чувстват в безопасност.
Как трябва да бъде? Вместо да задаваме въпроси, да признаем на детето правото на лично пространство. Да не любопитстваме, ако не е склонно да споделя подробности. И в никакъв случай да не следим кореспонденцията му.

Източник: econet

Прочетохте ли

Най-важните умения

Адам Хо и Кеон Чи са бизнесмени от Сингапур, автори на книгата „Децата и парите“. В нея разказват как можем да научим детето да разпределя бюджета си и да разчита само на себе си.

Родителите имат нужда от съвети

Никога досега децата не са имали толкова излишни пари. Рекламата и модата изискват парите да се харчат постоянно. Повече родители работят усилено, многото ангажименти и отговорности отнемат от времето им. А когато времето и средствата не стигат, имат спешна нужда от съвет как да научат детето си да се отнася отговорно към парите.

Лошите навици могат да доведат до катастрофа

Парите са много важни, но могат да ти завъртят главата и да замъглят мозъка. Те се заработват, за да можеш да си купиш храна, дрехи, да ги спестиш или да инвестираш в бъдещето си. Днес обаче децата на много заможни родители от средната класа не се притесняват за пари, не подкрепят родителите си и не мислят как могат да пестят. Младите хора придобиват апетит към харченето и пренасят този навик в живота си на зрели хора, понякога с катастрофални последствия. Такива деца стават възрастни, неспособни да харчат разумно.

Много родители също управляват парите си неправилно. Твърде много харчат за децата си, работят до преклонна възраст, за да финансират обучението им, пренебрегват собствените си нужди. Нали не искате да сте от хилядите стари хора, които никога не излизат на пенсия? И не възнамерявате да споделите съдбата на тези нещастни родители, чиито деца водят самоубийствен начин на живот, защото от малки не са се научили правилно да работят с пари.

Не харчите ли твърде много за децата си?

Хайде да започнем от вас.

Позволявате ли на децата си да харчат излишно?

Плащате ли сметката им за телефон, въпреки че сте недоволни от нея?

Синът ви редовно ли иска нови дънки и маратонки?

Има ли дъщеря ви дрехи в гардероба си, които никога не облича?

Необходимо е да спестявате 10-20 % от доходите си за собствени нужди или за времето, когато ще се пенсионирате. Ако сте далеч от това, навярно харчите твърде много за семейството и децата и твърде малко за себе си. Да харчиш по-малко за децата си не е престъпление. Вие не сте скъперници, постъпвате съвсем разумно. Можете да спестите от покупките за децата в кърмаческа и доучилищна възраст, в този период те растат твърде бързо. Можете да намерите хубави и запазени играчки и книги на ниски цени в сайтовете за обяви. Можете и просто да се откажете от незадължителните покупки. Когато съзнателно харчите по-малко, детето непременно започва да мрънка и да устройва истерии. Твърдо му откажете, не се поддавайте. След време ще ви благодари за тези уроци.

Децата и парите

Най-добрият учител по финансова грамотност на детето сте вие

Добре ли се справяте с обучението във финансова грамотност? Трябва да сте уверени, това е тайната на успеха. Децата винаги ще повярват на решителния човек. Срещали ли сте лекар, който се съмнява в способностите си? Как децата ви ще виждат във вас професионален финансист, ако не сте уверени в себе си? Трябва да сте убедени, че се съумеете да се справяте сами и да научите децата си на правилно боравене с парите. Колкото и малко да са средствата ви, с тях трябва да се разпореждате разумно.

Започнете с позитивната нагласа

„Ето го най-великото откритие на всички времена – човек може да промени бъдещето си, само като промени отношението си към него.“ Опра Уинфри

Избягвайте отрицателното отношение към парите и работата си. Това пречи много и на вас, и на семейството ви, изпива жизнената ви енергия. Ако често мислите за скучната си работа, децата ви едва ли ще поискат да работят нещо, когато пораснат. По-добре живейте активно и научете децата си да го правят. Преди няколко години в Daily Mail беше публикувана статия на Елизабет Трас, която по онова време беше министър на образованието на Великобритания. Тя беше написала, че родителите не трябва да говорят с детето си за своето нежелание и неумение да разчитат на себе си. Така нанасят вреда не само на тях, но и на икономическите перспектива на страната. Ни повече, ни по-малко. Да мислиш позитивно е по-лесно, отколкото предполагате. Ако нямате достатъчно пари за луксозен отпуск, намерете нещо в средната ценова категория. Или кажете на семейството, че ще отидете на почивка, когато имате повече пари за това.

Тест

Нека, в началото, видим как отговаряте на типичните въпроси на децата. Ако ги намирате за сложни, не сте сами. Децата са способни да поставят в задънена улица и най-интелигентните родители.

1. Десетгодишното ви дете спестява джобните си пари за куче-робот, което може да тича и лае. Събрало е достатъчно и иска да го купи. Вие:

а. позволявате му да го направи

б. казвате му, че не може да харчи спестяванията си

в. казвате „не" и му предлагате да купи нещо полезно

г. сами купувате играчката, запазвайки спестяванията му

 (а) 3 (б) 1 (в) 0 (г) 0

Ако детето е спестило за играчка и вие му позволите да я купи – това е награда за старанието му. Разбира се, покупката трябва да е планирана, да е спестявало пари за нея от известно време. Най-лошо е да му забраните да купи нещо, за което вече сте се уговорили.

2. Обикновено вие му купувате дънки за 40 лв. Сега иска маркови за 120. Вие:

а. категорично казвате, че за дънки от 120 лв. не може да става дума

б. давате 40 лв. и му позволявате да добави собствени пари

в. купувате скъпите дънки, защото вече е време да има нещо марково

г. казвате, че или ще си купи дънки за 40 лв. или ще ходи със старите

(а) 1 (б) 3 (в) 1 (г) 2

Това е урок за разликата между потребностите и желанията. За непълнолетното дете дънките до 40 лв. са напълно подходящ вариант, ако са хубави и удобни. А ако иска дънки за 120 лв. нека даде от своите джобни или да започне да спестява. Може и категорично да забраните подобна покупка, дори ако има парите. Съществува предел, над който детето не трябва да харчи пари за обикновени неща като дънките.

3. Вашата 12-годишна дъщеря получава джобни срещу чистенето на дома. Неотдавна тя престава да прави това. Вие:

а. спирате да плащате, за да я накажете

б. наемате домашна помощничка

в. продължавате да й плащате, за да изпълните своята част от сделката

г. разделяте ангажиментите по домакинството от джобните пари

(а) 0 (б) 0 (в) 0 (г) 0

Джобните пари трябва да се дават редовно, за да могат децата да си създадат най-важните финансови навици: да пестят, да харчат, да даряват за благотворителност. Ако джобните се дават за извършването на някаква домакинска работа, но тя не е изпълнена, не трябва да бъде заплатена. Но ние знаем, че нередовното заплащане демотивира, нали? Още повече когато става дума за деца.

4. Вие сте в магазин за играчки и дъщеря ви ви умолява да й купите куклата Кайли, която се включва към интернет и може да отговаря на въпроси, използвайки Гугъл. Вие:

а. купувате играчката, за да избегнете сцената

б. купувате, но казвате, че стойността на куклата ще бъде удържана от джобните

в. не купувате, но я съветвате следващия път да се възползва от собствените си спестявания

г. предлагате й първо да поиграе с куклата на братовчедка си и да прецени дали наистина тази играчка е толкова интересна

(а) 0 (б) 0 (в) 3 (г) 3

Не си струва да вземате куклата, ако е непланирана покупка. Дъщеря ви трябва да бъде насърчена да спестява, само ако това не отнеме повече от два месеца. Предложете й да поиграе с куклата – наистина ли е интересна играчка?

Татко ми дава джобни

5. Осемгодишната ви дъщеря е загубила 20 лв., които баба й й е дала за училище. Вие:

а. ще кажете на детето възпитано да поиска от баба си още 20 лв.

б. ще кажете на детето, че трябва да внимава повече

в. ще му възложите домакинска работа, с която ще може да спечели 20 лв.

г. ще кажете на детето, че е трябвало да сложи парите си в касичката

(а) 0 (б) 3 (в) 1 (г) 1

Вие сте получили 10 000 бонус и сте се отправили към казиното. Проиграли сте всичко и сте разбрали, че е трябвало да бъдете по-внимателни. Точно такъв урок трябва да усвои и детето. Не бива да му се дават още 20 лв., а и баба му трябва да бъде предупредена да не прави това. Нека момиченцето свърши някаква домашна работа, макар че това има временен ефект. То трябва да разбере, че е важно да бъде по-внимателно.

6. Обяснили сте на сина си, че е изключено да му купите последен модел Сони плейстейшън и изведнъж се появява дядо му със същия. Вие:

а. казвате на дядо му, че не можете да приемете такъв подарък за сина си

б. вземате подаръка, но не го показвате до рождения ден на сина си

в. скривате го, за да дисциплинирате и момчето, и дядо му

г. приемате подаръка, но предлагате на дядото да се съветва с вас преди да прави на децата толкова скъпи подаръци.

 (а) 1 (б) 2 (в) 0 (г) 3

Днешните баби и дядовци разполагат с повече средства и често харчат за внуците си. Правят подаръци в неочаквани моменти и не чакат специален случай, защото да ги глезят им доставя радост. Вие трябва да се намесите и да поговорите с тях. Децата ви не бива да получават скъпи подаръци без да сте дали одобрението си за това. Ако все пак са донесли нещо, скрийте го за подходящ повод – рожден ден, Коледа, отлични оценки в училище.

7. Чичото на деветгодишната ви дъщеря й е дал 100 лв. когато му е била на гости. Вие:

а. позволявате й да ги изхарчи за каквото иска

б. слагате ги в касичката й

в. позволявате й да изхарчи 20 лв., а останалите внасяте на влог на нейно име

г. съветвате чичо й да не й дава такива големи суми

(а) 0 (б) 1 (в) 2 (г) 3

Ако чичото на детето му е дал 10 или 20 лв. то спокойно може да ги изхарчи за каквото иска. Но 100 лв. са много за деветгодишно момиченце, особено ако са дадени без повод. Да дадеш на малко дете 100 лв. е все едно възрастен да спечели от лотарията. Изследвания показват, че големите незаработени пари принуждават хората да изпадат от една крайност в друга – от възторг до пълно разорение и отчаяние. Чичото трябва да се съгласи с вас. Ако детето още веднъж получи подобен подарък, настоявайте по-голяма част от парите да бъдат спестени.

8. Осемгодишният ви син получава толкова много подаръци за рождения си ден, че му омръзва да ги разопакова. Вие:

а. давате останалите подаръци за благотворителна кауза

б. запазвате останалите подаръци, за да му ги дадете друг път

в. разопаковате и останалите, за да довършите започнатото

г. откривате спестовна сметка и предлагате на близките да внасят средствата за образованието на детето

(а) 0 (б) 2 (в) 1 (г) 3

Вие обичате скариди, но след 50-тата хапка от шведската маса вече не са ви толкова вкусни. Ако детето ви получи 10 подаръка, нека отвори първите 5, после всяка седмица може да отваря по един от останалите. Или, още по-добре, открийте сметка за обучението му и нека близките внасят парите за подаръци в нея. Всеки начин за набиране на средства за образование ще помогне на децата за разберат какво е „отложено удоволствие“.

9. Пазарувате с четиригодишната си дъщеря, която иска да събере всичкия шоколад от магазина в кошницата си. Вие:

а. позволявате й да си избере един

б. напускате магазина и се прибирате вкъщи

в. купувате й всичко, което иска, за да избегнете сцената

г. слагате тапите за уши и я оставяте да крещи, колкото си иска

(а) 3 (б) 2 (в) 0 (г) 2

Истериите са „съмнително удоволствие“ за родителите. Ако детето ви не иска да млъкне, ще се наложи да напуснете територията и да му дадете възможност да се успокои. Ако се поддадете, дъщеря ви бързо ще разбере каква сила притежават крясъците за манипулиране. Нека направи избора си, вие трябва да настоявате на своето – само един шоколад, не повече!

10. Петгодишният ви син пита какво ще се случи ако мама и тате умрат. Вие му казвате:

а. това е невъзможно, няма да умрем (детето е твърде малко, за да разбере какво точно е смъртта)

б. ще живееш с леля си (избрали сте я за настойник)

в. някой от семейството ще се грижи за теб (вие сте твърде млади и смятате, че е рано за такъв разговор)

г. ще поговорите с любимата му леля за тази възможност (вие я определяте за настойник на детето, ако е съгласна)

(а) 1 (б) 2 (в) 1 (г) 3

До тригодишна възраст децата нямат никаква представа за смъртта. До 6-годишни те смятат, че смъртта е обратима, все едно да заспиш и да се събудиш. Децата започват да разбират необратимостта й между 6 и 9 години. Родителите трябва да се подготвят за подобна възможност (смърт и на двамата), колкото и абсурдно да им звучи тя, още когато детето е съвсем малко. Изборът на подходящ настойник ще ви даде сигурност, че за детето ви ще се грижи отговорен човек.

Вашите резултати:

0–10. Ако продължавате в същия дух, децата ви ще живеят с вас до 35-тата си година.

11–25. Не е лошо, но има какво да се желае.

26–30. Вие и вашите деца сте на прав път.

Препоръчваме ви още:

Хазарт

Бързи пари

Карате ли се за пари?

Автор: Иво Иванов

Не съм експерт по закаляване на тялото, не съм последовател на повелителя на студа Вим Хоф, не съм почитател на моржуването, не съм изкачвал Черни връх по шорти навръх Нова година. Аз съм един обикновен аеробен организъм. Дишам, работя, живея и текстове пиша (тъй както умея).  

Аеробните организми като мен се нуждаят от кислород, за да могат да осъществяват жизнените си функции, за разлика от анаеробните, които могат да виреят и при отсъствие на кислород. Много често обаче физическата среда, в която пребивавам, се оказва анаеробна и бивам поставен пред сериозни изпитания. Може да се каже, че моят вид е застрашен от изчезване - ще оцелеят само еволюиралите анаеробни организми като някои колеги от офиса и мнозинството пътници в градския транспорт и в БДЖ.

Дишащите кислород ще се затрием като биологичен вид.

Затова и не се предприемат мерки за ограничаване на замърсеността на въздуха в София и големите градове през зимата – общините приоритетно се грижат за опазване на вида и биоразнообразието на анаеробите като по-перспективен биологичен вид, на който не му трябва кислород. Заради това и непроветреността на помещенията в обществените сгради е норма, и застоялият въздух е държавен стандарт, който стриктно се спазва и изпълнява.

Сигурно сте попадали в ситуация, в която голяма група хора сте натъпкани в твърде малко помещение при затворени прозорци и има драстичен недостиг на въздух. Забележете как реагират хората – на повечето това изобщо не им пречи. Е тия хора са анаеробни организми. Аз съм присъствал на тържества в детската градина и на родителски срещи в училище, на които насмалко да колабирам, но не от вълнение. Същото е и в градския транспорт, където а си посегнал да открехнеш прозореца, а анаеробите наоколо са ти наскачали и са те удушили (а смърт чрез задушаване е най-ужасната смърт за един аероб!). Понякога на обществени места ми идва наистина да симулирам припадък, за да накарам околните да отворят някой прозорец.

Веднъж, при едно пътуване Варна – София с БДЖ-то през лятото, получих истински класически топлинен удар, защото прозорците на вагона не се отваряха, а климатикът беше повреден. Дълго се свестявах след това паметно пътуване. На повечето пътници обаче не само нищо им нямаше, но слязоха от влака свежи като краставички, докато аз буквално се стекох на перона. Сещате се – защото са анаеробни същества, пригодени за живот при липса на кислород.

Робо сапиенс

Особено проблематично е в офиса, защото там човек прекарва значителна част от времето си. Модерните бизнес сгради са конструирани за анаероби – затворени в претоплен аквариум и лишени от кислород, те вероятно са способни да дадат най-доброто от себе си, защото са в естествената си среда, но не и аз. Аз усещам как мозъчните ми клетки умират бавно в адски мъки. Едно от най-тежките изпитания е да прекарам часове наред затворен в някой мийтинг рум, без проветрение, без кислород, без дневна светлина. Чувствам се като риба на сухо. Затова съм готов да се сражавам за отворен прозорец и за глътка свеж въздух - явно тези неща ще се превърнат в лукс един ден. В един модерен бизнес хотел в Антверпен направих скандал на рецепцията, защото настоявах да ми дадат стая с отваряем прозорец. Оказа се невъзможно – никой прозорец в хотела не се отварял, вентилацията ставала само чрез климатика.

Това ли е бъдещето, братя аероби?! Това ли ни чака – кислород, подаван контролирано чрез климатик по нечия преценка – в метрото, в офиса, в супермаркета, в киното, в мола... (Между другото, в моловете също понякога ми става лошо от липсата на свеж въздух.)

Другото тежко физическо изпитание за хора като мен, дишащи кислород, е претоплеността на помещенията през студения сезон и преохлаждането им през лятото. И ако второто е сравнително ново явление, зародило се след масовото навлизане на климатиците в бита ни, то набамкването на макс на печката, кюмбето, камината, климатика, парното е дълголетна традиция по нашите географски ширини. Свързва се с усещането за уют, за сигурност, за закрила, за свинско и винско или за зиморничавост. Разбира се, оптималната температура в стаята е въпрос на индивидуални предпочитания и субективно усещане, но когато се чувстваш като в сауна и усещаш как ти се приспива и те обзема леност и апатия, а нощем се потиш и се въртиш като пиле на грил в леглото, нещо обективно не е наред с температурата. Били сме през зимата, на няколко пъти, със семейството ми в малки и симпатични иначе хотелчета, но претоплеността е характерна за всички тях, тя им е като общ знаменател. Най-лошо е когато радиаторът не може да се регулира. Наспиваме се добре чак когато се приберем вкъщи. Общо взето опитът ми от преспиване в хотели и хижи през зимата е: или е адски горещо в стаята, или мръзнеш като куче. Е, това с мръзненето е по-скоро от ерата на зрелия социализъм, но ако изключим такива крайни условия, определено е много по-здравословно да се спи на студено. Знам (аз ли не знам?!), къща се отоплява много по-трудно и е почти невъзможно да се постигне равномерна температура в помещенията, но като ще се провъзгласиш за хотел, трябва гостите ти поне да имат възможност да регулират топлоподаването към радиатора чрез термостат.

Освен че е некомфортно, претопленото помещение с изсушен въздух е идеална среда за развитие на вируси, но явно това е много по-малка беда от това да настинеш. Старият лаф, че българинът се страхува най-много да не настине и да не се мине, е валиден с пълна сила.

Закаляването през първата година

Има само два начина да се предпазим от коварната настинка - чрез прекомерно затопляне на помещенията, които обитаваме и чрез навличане на няколко ката дрехи, особено на децата. Майки и най-вече баби масово проявяват особено усърдие в „опаковането“, докато детето заприлича на човечето на Мишлен - сакън да не вземе да настине! Майка ми например загащваше синовете ми едва ли не до ушите, когато бяха по-малки и никакви забележки не можеха да я спрат. Сега като се замисля, имам една снимка от детството ми, на която се виждат основно крака, които като че стигат до раменете – толкова надлежно съм бил огащен. Не знам защо модните дизайнери не прилагат тоя похват в колекциите си – панталони на райета, които да се загашват под мишниците – краката на жените ще изглеждат убийствено дълги.

„Ми как нема да настинеш, баба, като по цел ден ходиш гол!“, е типична бабешка реплика. „Гол“ ще рече не си с дебел пуловер и шушляков елек отгоре и краката ти не са обути във вълнен чорапогащник, вълнени чорапи и вълнени терлици. Тук вероятно много баби ще ми възразят, че в много домове топлоизолацията или подовото отопление не са широко разпространени, и си е студено през зимата, така че да не знам много-много. Безспорно е така, но нека не забравяме все пак, че тук говорим за деца, които са непрекъснато в движение и на които кръвта им ври и кипи, а не за пенсионери, закотвени на дивана и гледащи турски сериали. Вие като бяхте деца имахте ли същото усещане за студ, както сега? Бас държа, че не. Аз не помня да ми е било студено през зимата като дете (и не е било заради огащването) и много мои познати и приятели споделят същото.  

Тъй или иначе, като навлязат в пубертета, момичетата започват да се разгащват и да ходят разголени точно в онези зони, които наистина би трябвало да са добре огащени, и циститът им става верен спътник насетне, така че язък за цялото навличане и огащване преди пубертета. Ето – да видите, че не съм краен противник на огащването където и колкото трябва.

Но прекаленото навличане е вредно, нека си го признаем и си обещаем да не правим повече така. Пресен пример от оня ден. Качих Бобо да покара ски на Витоша. Горе беше пълно с разни организирани детски групи. Абе определено не им е лесно на ски учителите на деца от детските градини, да ви кажа, но да не се отплесвам. Та една пре-грижовна майка или баба обула едно момченце с клин и 2 анцуга под грейката. Общо 4 ката, за да не премръзне!
Тренерката бая се озори, докато му помогне да се изпишка: 1-ви пласт грейката с презрамки, за да не се намокри, 2-ри така по-дебелшък - да му държи топло, 3-ти - абе така, да има, 4-ти за финална хипертурбомегатермоизолация и накрая бельо. Направо го беха санирали това дете, бе!
А горе грееше слънце и беше доста топло... Сигурно се е сварило в собствен сос, милото! Как изобщо се движеше недоумявам. С всичките тия няколко пласта дрехи ставаш като Робокоп. Не искам да знам как е бил облечен от кръста нагоре!

Факт е, че народите в Северна Европа ходят много по-леко облечени през цялата година. Ако нашенските баби видят как децата там се ветреят и сополивят през зимата само с едни тънки якенца на оня ми ти леден вятър, дори без шапки на главите, ще получат удар преди да успеят да се спуснат като орлици и да ги огащят и навлекат с 4 ката дебели дрехи. Факт е също така, че децата там са по-калени и по-леко прекарват боледуванията. Не казвам, че трябва да ставаме като тях, съвсем не. Но повече умереност и здрав разум няма да са ни излишни, когато става въпрос за здравето на децата ни.

Закаляването на децата от малки е важно и наистина се отплаща с времето. Но трябва родителите да са твърди и последователни и да не се огъват пред ужасените погледи и „доброжелателни“ коментари и съвети на познати и непознати.

Нека да дадем шанс на тия деца да се развият като аеробни организми, нека запазим вида ни!

Препоръчваме ви още:

Как да научим детето да не боледува

Боси крачета

6 типични грешки при закаляването

Автор: Мая Рангелова

Вчера, час по "Околен свят", урок "Жива и нежива природа", децата ме разпънаха на кръст с въпроси: как е имало Земя, преди Земята; вярно ли е, че сме дошли от маймуните; Господ как е знаел как да направи човека; газовете в космоса това газовете на човека ли са и т. н., и т. н. И, разбира се, класическият въпрос – след като Земята е кръгла, как хората отдолу не падат? Добре че съм любител на научно-популярни филми... Справих се, рисувах на дъската, пусках моливи да падат, за да видят силата на гравитацията, въртях една топка... За всичко казвах, че е хипотеза и че други учени мислят по друг начин. Учех ги да се съмняват и да питат.

Глупости на килограм

После, вкъщи, се върнах към годините на моето родителство, огледах се в спомените и видяното днес при други родители. Запитах се - защо ние не говорим за това с децата си. Защо като ни питат нещо, все нямаме време (защото мием чинии например). Като попита детето няколко пъти и не му отговорим, то престава да пита. Единици са тези, които тихо ще отидат в стаята си, ще отворят енциклопедия (ако имат) и ще задоволят любопитството си. Останалите решават, че това не е важно. Убиваме любопитството, любознателността на децата. Убиваме жаждата им за знания, мислене, съмнения. Свиваме светогледа им. Свиваме света им до ядене, дрехи и "тече ли ти носът?". В тях се натрупват пластове незаинтересованост, равнодушие, лош вкус, убеденост, че светът се простира до съседния блок.

Записки по българското образование

Ами ето така "стават" простаците. Ние си ги правим.

Часът ни се разтегли вчера почти до края на следващия час. Замина ни "Рисуването". Сега съм свалила две кратки филмчета за Земята и човека. Те чакат да ги видят. Ще взема от "Трудовото". Не искам простаци в класа си.

Да коментирам ли, че в учебната програма няма отговор защо хората не падат от Земята?

Препоръчваме ви още:

Любов Даскалова и компютърното моделиране

Денят на един учител някъде в България

Новото школо