Ninja Editor
Автор: Валентина Вълчева
През немного близката вече 2001-а година така се случи, че и аз се сдобих със собствен апартамент. Заветната панелка – една от десетте най-разпространени соцмечти навремето – вече моя!
Вярно – гарсониерка, но пък кой ти я дава!
Като ми писне да се правя на социално животно, пускам кепенците и след това с войскови подразделения не могат да ме изкарат от там. Е, някой по-сочен паяк вероятно би успял. Още си спомням един случай, в който двайсет минути стоях затворена в банята заради един скакалец и крещях по мъжа ми да не е посмял да убие „горкото животно”, но моментално да изхвърли през терасата „тая гад мръсна”.
Та значи, разполагам вече с лична домашна лудница, където мога да си дивея, колкото и когато си поискам. В конкретния момент още не съм омъжена, за деца и дума да не става.
И така, седя си пред телевизора, белким стане чудо библейско някакво и внезапно обявят например 500 % повишение на заплатите, когато на вратата се звъни.
Още няма 20:00 часа, така че се предполага, че все още не е започнало работното време на серийните убийци, обирджиите и другите там разновидности на криминалния контингент. Затова отварям без особени очаквания. Най-много да е някой инкасатор, но за тях си имам готов набор от варианти на отговора „Не точно днес.”
Насреща ми стои невзрачен тип на средна възраст. И още преди да съм си отворила устата, ме закарфичва със странен въпрос:
- Извинете, колко крушки имате на полилея в хола?
Хлъцвам. И докато се усетя, по инерция отговарям с готовност:
- `Ми… три.
- А колко от тях светят в момента?
Предполагам, не е необходимо да описвам каква физиономия вероятно съм добила.
Честно казано, помислих си, че човекът вероятно е луд. А като си знам късмета – при всички случаи ще се окаже и опасен. Просто няма начин да не е!
И тъкмо взех да се озъртам за нещо тежко и евтино, с което евентуално да го светна, ако съвсем превърти, когато той най-сетне се сеща да обясни, че е съседът ми от горния етаж. Та докато се прибирал, погледнал нагоре и му се сторило, че у тях свети. Ама можело и да се е объркал и да е видял моя полилей.
Шубето е голям страх, ей! Даже Булгаков го е осъзнал, но според него е и порок. Аз, по времето когато се развива действието в настоящата история, все още не съм толкова крайна, може би защото съм твърде млада и се предполага, че тепърва предстои да се запознавам с човешките пороци. Засега се запознавам само с тези на комшулука.
Рано на следващата сутрин опознавателната серия продължава с кански писък, който ме изкарва от леглото още преди да съм се събудила на практика. Или някой го дерат жив, или току-що е намерил цялата си фамилия в банята, избита от изтрещял психопат.
Скачам и хуквам към вратата, така както съм си по гащи.
Оказва се доста по-тривиална история. Просто на едно комшийско хлапе от долния етаж никак, ама никак не му се ходи на училище, и очевидно държи всичко живо в радиус от половин километър да го разбере.
Ле-ле! Свръхзвукови оръжия ли, човече?! Те това е истината! Пусни го да вресне из Близкия Изток и ще видиш как ще прочисти де що има ислямистка паплач!
Майка му очевидно не е много верен последовател на идеите за педагогически подход, защото му обърсва два бързи шамара, колкото да е сигурна, че сега поне хлапето ще пищи с основание, и го натъпква в асансьора, скърцайки със зъби.
Това е възпитание! Явно се е учила от Дарт Вейдър.
Разбирам я. Рано сутрин и аз не съм от най-търпеливите.
И докато на прага все още обмислям казуса и мислено се заричам като всяка непосветена в тайнството на майчинството жена „Аз моите деца един ден никога няма да…”, от съседния апартамент надниква дребен, прогресивно оплешивяващ чичко с леко стреснат поглед. Разбирам го – вероятно и аз все още имам вид на някой, до чието ухо току-що е гръмнала ловна пушка.
- А, съседке!... Случайно да сте ми виждала пижамата?
В този именно идиотски момент съм сигурна само в това, че той е на светлинни години от представата ми за мъж, чиято пижама бих искала да видя някога. А да не помня – абсурд! Чак толкова не мога да пия, за Бога!
По някое време съобразявам, че стърча пред него само по бельо, и затова се опитвам да се измъкна с едно пестеливо „не”, но той май има други намерения.
- Ама, съседке, чакайте да ви обясня!
И докато аз се опитвам деликатно да затворя вратата под носа му, научавам, че пижамата му била на простора за пране да се суши, но явно през нощта е хвръкнала нанякъде, та дали случайно не е потърсила писта на моята тераса?
Ами не, не е.
Измъквам се някак си, без да се налага да ставам твърде груба (затръшването на вратата, не се брои, нали?) и пак си лягам. Идеята е да си доспя. Няма и час по-късно обаче ме събужда… блеене на овце.
???...!...???...!...???...
Мигам още сънена под завивката и ми се върти нещо в смисъл:
„Овце на булеварда?! Няма начин! Сигурно сънувам още…”
Да, ама не. (Ако Петко Бочаров получаваше по левче за авторски права върху тази реплика от всеки, който я използва, досега наследниците му да са станали мултимилиардери.)
От терасата установявам, че долу е паркирал тир, пълен с пухкави бели овчици, явно за проверка от местните пътни власти.
Мисля си…
Може би трябваше да инвестирам в някоя труднодостъпна високопланинска хижа.
Препоръчваме ви още:
Кристин живее със съпруг, три деца и две котки. В промеждутъците между прането, походите по магазините и приготвянето на вечеря за многолюдната фамилия споделя рецепти, съвети за домакинството… това е шега, разбира се, и всякакви други нелепи истории, които могат да се случат само на един родител.
Някога, преди много години... когато нямах деца, наивно мислех, че те са само елемент от домашния интериор като саксиите с цветя например. Не е нужно да се приспособяваш към тях, те ще се приспособят към теб. После се появиха децата. Вече нямам саксии. Отдавна пресъхнаха от напрежението в къщи, защото ние имаме такива навици – ако не надвикаш останалите, никой няма да ти обърне внимание.
Когато станах майка, преглътнах гордостта си и позвъних на всички приятели с деца, за да им се извиня за нетърпението и липсата на разбиране от моя страна едно време. И досега се изчервявам, като се сетя какви нелепи въпроси съм им задавала. Но вече имам и собствени отговори.
Защо не вземеш да си вдигнеш телефона поне веднъж за разнообразие?
Точно в секундата, когато реша да отговоря на позвъняването, неизвестно как се появяват децата с молба да им помогна, с някаква нова много интересна история, с желание да се оплачат едно от друго или с парче от панталоните ми между зъбите си. В момента в който оставя телефона, се разбягват като мравки и изчезват там откъдето са дошли... до следващото позвъняване.
Защо не вземеш и децата със себе си?
Няма никакъв проблем, ако искате:
- да гледате как 5 минути изпълзяваме от колата, влизаме, разопаковаме се, крещим и плачем, защото на някой му е време да спи, после пак се опаковаме, товарим се в колата и успешно си тръгваме към къщи 15 минути след пристигането;
- да си говорите сами, докато аз половин час тичам след мъника около магазина;
- да прекъсват постоянно разговора ни, защото детето задължително иска да правите „здрасти“ след всяка трета дума;
- или да ви се случи всичко споменато наведнъж.
Защо не идваш вече на събиранията ни?
Просто ми е по-лесно да остана вкъщи, в моя си сапунен мехур, в моя затвор, в моя приют, в моята лудница или както там още го наричат дома с деца. За да не изгубя разсъдъка си, аз толкова стриктно се придържам към домашното разписание, че имам чувството, че ще се взривим, ако изостанем с 10 минути и малкият ни свят ще се разлети във всички посоки като парченца тоалетна хартия.
14 признака, че имате двегодишно дете
Защо не си наемете бавачка?
Като че ли можеш просто да отидеш в супера и да си вземеш една от щанда. Трудно е не да намериш бавачка, която ще се грижи за три деца едновременно, а да откриеш тази, която ще ги надхитри всичките.
Какво се е случило с теб? Толкова си се променила!
Да, променила съм се. Нарича се Стокхолмски синдром.
Защо те нямаше на срещата на випуска ни?
Защото имам деца, които не ме пускат.
Как върви твоят социален живот?
Състоянието на родителите много прилича на ходене напред-назад по време на разговор, докато с едната ръка се поглаждаш по главата, а с другата си почесваш корема. Само че вместо собствената си глава вие се опитвате да застопорите тази на детето, което тича с ножици в ръка. Едновременно с това мъкнете нещо за хапване, търсите къде да изхвърлите пълния памперс, проверявате дали не са се разлели 4-те шишета вода в количката и се опитвате да докопате телефона си, който звъни непрекъснато.
Ако искаш, мога да дойда, когато децата спят?
Не. В никакъв случай. 90 % от родителите на малки деца мечтаят за минута усамотение.
Да излезем към 19?
У нас в 19 всички лягат да спят. Това е времето, когато настъпва тишина, която не бих заменила за ресторант или бар. В 17 аз вече съм вечеряла с децата и сега искам просто да се излежавам в леглото си и да зяпам някой сериал, докато очите ми не започнат да се затварят. Искам да лежа и да не правя нищо, докато не настъпи утрешния ден и не започне всичко отначало.
Обади ми се след 10 минути, ако можеш?
Е, ако под 10 минути разбирате 5-12 седмици, тогава е възможно… Всичко зависи от това колко близо до 19 часа е това позвъняване, което децата няма да успеят да чуят.
Обръщам се към всички свои приятели с деца да им поискам прошка затова, че някога съм била такава глупачка. А на всички свои приятели без деца, които постоянно ми задават подобни въпроси, вече дадох отговор. Затова не забравяйте да си поливате цветята, а аз ще ви звънна някой път „след 10 минути“.
Източник: scarymommy.com
Препоръчваме ви още:
Инициативата на Orange Center „Стани младши книжар в Orange“ за един ден се завръща с втори сезон, в който отново всички деца на възраст от 7 до 18 години могат да кандидатстват, за да прекарат един работен ден в книжарница. В рамките на работния ден те ще научат за работата на книжаря, за жанровото разпределение на книгите и за някои от тънкостите при препоръчването на книги. Но преди всичко децата ще имат възможност да се срещнат с други четящи деца, да им предложат любима книга и така да помогнат на свой връстник.
Инициативата има за цел насърчаването на интереса на децата към книгите и четенето, както и превръщането на книжарниците в по-привлекателно и уютно място за тях.
Първото издание на кампанията се проведе през 2016 година и за нея кандидастваха над 300 деца от цялата страна. В младши книжари се превърнаха 60 от тях. До момента за втория сезон на „Стани младши книжар в Orange за един ден“ са кандидатствали над 200 деца.
В рамките на три последователни седмици в един ден от уикенда във всяка една от книжарници Orange в цялата страна ще има по 2 младши книжаря, които не само ще бъдат посветени в някои от тайните на книжарството, но и ще имат възможност да препоръчат свои любими книги на малки и големи. Кампанията стартира на Световния ден детската книга (2 април) с обявяване на новата форма за онлайн регистрация. Кандидатстването продължава до 20-и април, след което се провеждат колективни интервюта с одобрените деца.
Във формата за кандидатстване присъства поле за свободен текст, но освен това желаещите могат да прикачат и файл с написано на ръка от тях писмо, снимка, рисунка и др. Креативността се смята за предимство.
Книжарският работен ден включва запознаване с основните жанрове, принципи на подреждането на книги и упражнение на умението да препоръчваш книги на непознати хора – кои са правилните въпроси, които трябва да се зададат; как да стане ясно от какво точно се интересува търсещият книга и др.
Работните дни на младши книжарите са:
19 май, събота, 26 май, събота, 1 юни петък
Часовете ще бъдат допълнително уточнени.
Препоръчваме ви още:
Автор: Янка Петкова
7 часа. Аз, тийнейджърката и Чочо излизаме от къщи. Девойката тръгва към училището, ние с любимеца поемаме на сутрешна разходка. Прибираме се и бащата съобщава, че телефонът ми е звънял два пъти, но не знае кой ме е търсил (понеже не си надничаме в апаратите, да си пазим личното пространство… ). Поглеждам - звъняло ми е детето. Два пъти. Пренебрегвам факта, че е 8 без 20 и връщам обаждането. Естествено, никой не ми вдига. Пиша съобщение в месинджъра. Не е онлайн. Залавям се за работа, но в главата ми се въртят версии. Почвам с най-безобидната:
- забравила е нещо супер важно за училище и ако има как баща й да й го занесе (случвало се е);
- сетила се е какво иска да сготвя и държи да ме предупреди навреме (в тая възраст нон стоп са гладни);
- блокирали са движението в метрото и закъснява, ако може баща й да я откара (случвало ми се е веднъж, проверих в нета, подобна информация днес липсва, което започва лееко да ми повишава градуса на напрежението);
- някакъв инцидент (веднага отхвърлих тази версия и си проклех черногледството);
- трафик на хора, с цел търговия с „жива плът“ и имаме 72 часа да реагираме (и това го отхвърлих веднага, гледам твърде много филми).
Привидно спокойна, продължавам да си върша работата и да чакам знак от тийнейджърката. Понеже такъв не идва, започвам да мисля дали да не споделя притесненията си с баща й. Отказвам се, защото той е малко като Лиъм Нийсън – първо стреля, после пита. Докато разсъждавам над версиите си, които градират към безумни, детето най-сетне се включва в месинджъра. Провеждаме следната кореспонденция:
- Мери, защо си ми звъняла, мила?
- А, нищо, мамо. Просто ми беше скучно.
Препоръчваме ви още:
Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти
Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе
ДА ПОМОГНЕМ НА УЧИЛИЩЕТО ДА ДАДЕ КРИЛА НА ДЕЦАТА НИ
С над 50% се увеличава мотивацията за учене в учениците, а неизвинените отсъствия падат с 20%, ако цялата общност се включи в учебния процес, сочат данни на Център за приобщаващо образование
Днес стартират Дни на приобщаването 2018 г. – кампания на Центъра за приобщаващо образование, която ежегодно насочва общественото внимание към ключови предизвикателства пред българското училище. Фокусът на тазгодишното издание на кампанията, организирано под мотото „Дайте им Крила“, е върху подкрепата, която цялата общност – семейството, бизнесът и институциите, могат да окажат на училището, за да може то да изпълни основната си мисия – да даде крила на децата ни.
Дори минимално участие на общността в училищния процес води до значителни успехи, ясно сочат резултатите от работата на Центъра. Само за една година работа по програма „Училището има смисъл“ Центърът за приобщаващо образование отчита 50% увеличение в мотивацията за учене при включените в нея ученици. В резултат на програмата, насочена към въвличане на общността в училищния процес чрез представяне на различни професии, намаляват дори и неизвинените отсъствия – с 20% спрямо предходната година.
„Всички знаем, че училището може да даде крила на децата – и всички имаме подобни очаквания към българското училище. Но рядко се замисляме, че то не може да се справи самò.“, каза при старта на кампанията Ива Бонева, изпълнителен директор на Центъра за приобщаващо образование. „Ето защо тази година с Дни на приобщаването насърчаваме от една страна цялата общност – и семействата, и бизнеса, и институциите, да потърсят начини, по които да подкрепят своите училища. А от друга – предизвикваме училищата да не се борят сами, а да се отворят все повече към съвместни проекти със своята общност.“
Като част от Дни на приобщаването 2018 специалистите от Центъра са подготвили „10 съвета как да подкрепим училището“, които дават разнообразни идеи за включване в училищния живот на всички, които биха искали да подпомогнат работата на някое училище.
Специално за тазгодишното издание на Дните на приобщаването се създават и награди за компании, даващи крила на българското образование. С тях ще бъдат отличени както български, така и международни бизнеси, подкрепили разнообразни образователни проекти у нас през изминалата година.
В рамките на кампанията стартират и два конкурса:
Единият е за училищен празник „Крилата на приобщаването 2018“ - училища от цялата страна са поканени да организират свой собствен ден с участието на семейства, бизнеси и институции. Най-интересните събития ще бъдат отличени от Центъра, чийто екип е подготвил и няколко идеи, с които да вдъхнови училищата за техния празник. Предложения за участие в конкурса се изпращат на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. , а крайният срок е 18 май 2018 г.
Вторият конкурс е с тема „На крилата на моята мечта“ и кани ученици от цялата страна да си представят и нарисуват, или изработят и снимат своите крила и заедно с тях да споделят своята мечта. Най-креативните рисунки, снимки и описания на мечти ще бъдат наградени от Центъра. Рисунки/снимки и кратък текст-описание на мечта за участие в конкурса се изпращат на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., а крайният срок е 18 май 2018 г.
Победителите от двата конкурса ще бъдат обявени на 31 май 2018 г. на сайта на Центъра за приобщаващо образование www.cie.bg.
Кампанията стартира и с видеоклипа „Дайте им крила“, заснет от английския режисьор Стивън Монтгомъри в столичното 95 СУ „Проф. Иван Шишманов“ и EPAM Systems, който може да бъде видян тук.
Дните на приобщаването 2018 г. се организират за трета поредна година и ще продължат до 31 май 2018 г. Кампанията се осъществява с подкрепата на Фондация „Америка за България“.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Наскоро нашият 15-годишен син сподели, че би искал да има собствена дебитна карта. Каза, че много от съучениците му вече разполагат с такава и е по-удобно. Тъй като с батко му имат 9 години разлика, а в неговите ученически години нямаше такава опция, изобщо не бяхме наясно, че няколко банки вече предлагат и карти за деца. И друг път съм ви казвала, че с родителите на някои от съучениците му поддържаме връзка, точно за да можем да се консултираме и обсъждаме кое е най-добре за децата. Свързах се с тях и разбрах, че наистина са направили на хлапетата дебитни карти и го намират за добро решение. Поговорихме с Константин и го попитахме защо смята, че е по-добре да има дебитна карта, отколкото да му даваме джобните в брой, както досега. За наша радост, оказа се, че не го прави, защото тайничко се надява сумата на джобните му да се увеличи. Вместо това ни даде цели пет причини, които ми прозвучаха съвсем логично.
Защо тийнейджърът иска дебитна карта?
1. Защото така се чувства по-голям. В първия момент този аргумент не го приех много сериозно. Естествено, че всяко дете иска да е по-голямо. Но после си казах, че в случая това означава не само да е по-голям, но и да е по-отговорен. Нека да свикне да борави с дебитна карта, преди да разполага с кредитна, за да се научи да харчи разумно.
2. Защото може да пазарува онлайн. Този аргумент малко ме стресна. Какво толкова може да си купува онлайн, което не би поискал от нас? После се сетих за няколко случая, в които ме помоли да купя някоя игра, а той да ми даде парите за нея в брой от спестяванията си. Явно не му е било приятно да ме убеждава. А пък на мен ми беше неприятно да му напомням, че трябва да ми ги даде, когато забрави, и понякога така си оставаше.
3. Защото няма да губи пари из раници и джобове. Този аргумент натежа особено след един случай, когато го пратихме за хляб и мляко с банкнота от 50 лв и рестото изчезна по пътя. Детето много се притесни тогава и беше готово да се откаже от джобни, докато възстанови изгубените пари. Не знам дали е възпитателно, но му казахме, че няма нужда, стига друг път да внимава. Ами, дожаля ни. Но с карта няма такава опасност.
4. Защото знае точно с колко разполага за месеца и може да ги разпредели по-добре. Всъщност и сега му даваме наведнъж парите за седмицата, така че вече си е създал навици. Хубавото е, че с карта може да се сложи лимит по преценка на родителя за това колко да харчи дневно. Ние решихме, че можем да му се доверим и не сложихме дневен лимит, а само месечен. Това винаги може да се промени допълнително.
5. Защото знае в края на месеца за какво си е похарчил парите. Този аргумент много ми хареса. Всъщност излишните разходи, които самата аз правя, ми “блясват” в края на месеца, като си видя извлечението от кредитната карта. Общо-взето и по това преценявам какво мога да съкратя, за да ми останат средства за по-приятни неща. Докато за парите в брой никога нямам представа къде са се стопили, с кредитната карта всичко е ясно. Така че за тийнейджъра това ще е добър финансов урок.
След разговора ни баща му проучи процедурата и за няколко дни извади дебитна карта на Константин. Всеки месец в нея превеждаме сумата, която сме заделили за джобните му разходи. Тъй като от известно време насам сам избира и дрехите си, книгите, игрите и разни други такива лични вещи, оттам плаща и за тях. Същото се отнася и за разни дребни услуги като фризьора. Бързо свикна да борави с картата и да планира разходите си, и досега не си е превишавал бюджета, дори спестява. А аз си спестих нервите да обикалям по магазините с тийнейджър и да го убеждавам безуспешно, че тези обувки не са за "стари хора" или че онези дънки му стоят добре, но това е друга тема.
Един важен етап от самостоятелността на децата ни е финансовата им култура. Някога в моето семейство не беше прието да се говори за пари пред детето, тоест пред мен. Предполагам, че в много семейства и досега е така. Не знам дали това е правилно. В моя случай не беше добре. Нямах никаква реална представа за стойността на парите, докато майка ми не остана без работа през периода на прехода. На 16 години започнах да превеждам от английски и да давам уроци, защото ми се наложи да си купувам сама дрехите и да си изкарвам джобните и научих от опит колко е важно да си правиш сметката. Съпругът ми на същата възраст не само работеше за джобни, но и помагаше на свекърва ми, вече вдовица, с домакинските разходи. Ние сме от поколението, което се сблъска с преход от един в друг строй, с инфлация, девалвация и финансови кризи. Общо взето придобихме цялата си финансова култура по трудния начин. Иска ми се децата ни да са по-информирани за всички хубави и нетолкова хубави неща, които могат да се случат със средствата им, да имат правилна представа за стойността на парите и как да ги използват разумно, да се пазят от съблазнителни кредити, които не могат да изплащат. Иска ми се и родителите ни да са по-информирани, за да не стават толкова често жертва на измами.
За финансите може да се говори и на разбираем език, а тези теми са важни не само за нас, но и за децата ни. Намирам за много полезна кампанията на Visa за повишаване на финансовата култура на българските ученици в 9-11 клас „Нашите пари“. Вече близо 50 български училища участват в нея, за да дадат възможност на много ученици да усвоят важни и ценни за реалния живот умения. На www.pocketscience.bg учениците от 9 до 11 клас могат да подпишат петиция за включване на тяхното училище в програмата. А аз ще споделя още семейни истории, някои смешни, други не чак толкова, в които сме си научили финансовите уроци от опит. Надявам се да са ви полезни.
Препоръчваме ви още:
Автор: Зенон Саркисян
Яворолистният чинар (London plane tree) e хибрид между американския сикарум (западния чинар) и величествения ориенталски (източен) чинар. Отнело много време тези "любовници" да се срещнат. Двете дървета се слели в едно, като тръгнали от противоположни страни на земното кълбо. Дърветата се срещнали, залюбили и дали плод в Лондон. Срещнали се по времето на индустриалната революция. Когато въздухът започнал да става все по-мръсен. Това дърво цъфти през пролетта. Женските цветя са червени, а мъжките кавалери - жълти.
То е много устойчиво на замърсяванията, отстранява ги от въздуха. В природата му е. Затова няма нищо против да расте около пътища, но в парковете се чувства най-добре. Не е претенциозно за почвата. Нагажда се. Вятърът му е приятел и сватовник. Тази рожба на любовта, която виждате на снимките, тази година посрещна Воскресението за 195-и път. Разказа ми любовната си история. Срещата на Запада и Изтока. Този лондонски чинар е красив, устойчив и мъдър. След Лондон е тръгнал и пътува из столиците на Европа и Света. Има го в САЩ и в Япония. Важното е, ми каза, да си роден - усмихнат. Да не те е страх от промяната. От движението. Няма лошо време за любовта. Важното е да искаш и търсиш половинката си. Без значение къде си, колко си различен и как се движиш. Да не се страхуваш от мръсния въздух, ако те срещне. Да не бягаш от него. А така да го преработиш, че да го изчистиш. Влез в проблема, само така ще го разрешиш. А не да го заобикаляш. Когато ти е трудно - сплиташ клоните си като плет и жива преграда пред препятствията и лошото. Винаги с търпение и малки стъпки ще порастеш над другите.
Чудото е факт - дърветата се движат, срещат, обичат, размножават, говорят и оцеляват. Вярата е в силата на живота. Вяра, любов, надежда, усилие и попътен вятър. Дори да си тръгнал от най-противоположните места. Дори никой да не е вярвал, че можете да се срещнете. Страданието и Вярата са ги направили да оцеляват и дълголетници. Каза да ви предам това: "Хора, не оставайте сами. Щом ние дърветата можем да се срещнем и залюбим, значи можете и вие. Обичайте се." И, о, да, каза ми с любов: "Воистина Воскресе!"
Препоръчваме ви още:
Какво представлява позитивното възпитание? Как можем да го приложим на практика? Вземете лист хартия и опитайте да направите списък с правила за детето, без да използвате думите „не може“, „не трябва“, „не“ или друга дума с отрицателно значение.
Вместо: „Не цапай навсякъде с мократа гъба.“ – „Сложи гъбата за чистене в кофата с вода.“
Защо е толкова важно да се откажем от думата „не“?
Всички ние мислим в образи, а за децата това е още по-валидно. Ако кажем на детето: „Не тичай по улицата!“, какъв образ ще изникне в главата му?
Ако искаме детето да ни разбере правилно и да направи това, което желаем, би трябвало да кажем: „Моля те, върви по тротоара.“
Думата „НЕ“ е модификатор, който е твърде незабележим в сравнение със силния образ, който създава останалата част от фразата. Ето защо когато казваме: „Не скачай в локвата!“, двегодишното дете по-скоро ще се засили и ще скочи с двата крака в нея. При това изобщо няма да проумее защо това не ни харесва и сме сърдити.
Ако се научим да казваме на детето това, което действително искаме да направи, имаме повече шансове да ни послуша.
Ако започнем да следим речта си и как формулираме желанията си по отношение на поведението на детето, може да направим още едно откритие. Оказва се, че дори да сме най-добронамерените родители на света, ние даваме на детето различни команди поне сто пъти дневно, при това с характерния заповеден тон.
Как да престанем да казваме „не“ на детето
Да опитаме да анализираме деня си и да обърнем внимание на това колко пъти казваме нещо от типа:
Време е да ставаш!
Седни да ядеш!
Прибери това!
Сложи си шапката!
Измий си ръцете!
Не забравяй да прибереш играчките си!
Ела тук!
Измий си лицето!
Не прави така!
Това са обикновени ежедневни фрази. Понякога ги произнасяме с усмивка и никой не се разстройва. Но да си представим колко такива заповеди получава ежедневно детето? Не по-малко от стотина.
Можем да заменим заповедите с по-дружелюбна покана към съвместна дейност:
Не е ли време да ставаме?
Когато сте готови, ще можем да потеглим.
Ако сложим играчките в кашона, никой няма да се спъва в тях.
Затоплила съм млякото, мюслито е извадено. Ще донесете ли купичките си, за да ви сипя?
Нали запомнихте, че трябва да си измиете ръцете? Искате ли да пусна водата, за да го направите сами?
Трябва да обуем ботушите си днес, защото е студено. Къде са твоите?
Цялото ти лице е в каша. Какво ще правим с това?
Искам да ви кажа нещо интересно. Ще дойдете ли?
Какво да казваме вместо „не“ и „престани“
Разбира се, за да се избавим от нежеланите думички ни е необходима практика. На теория позитивното възпитание е толкова лесно за прилагане.
Можем да си помогнем с няколко фрази, които заместват „не прави това“:
Да си поемем дълбоко дъх. Вместо „престани да плачеш (мрънкаш)“ или вместо „успокой се“, които са достатъчно абстрактни и рядко са успешни дори при възрастните.
Вилицата и лъжицата се ползват за хранене. Спомняш ли си? Вместо „престани да удряш с лъжицата по масата“.
Навън има по-добри места за викане. Вместо „престани да крещиш, викаш“ .
Пази стените, моля те. Вместо „недей да чукаш с пръчката по стената.“
Ръцете могат и да погалят. Вместо „престани да удряш детето“.
Ние обичаме да се грижим за по-малките. Вместо „не обиждай детето“.
Защо не го попиташ може ли да използваш неговата лопатка, когато свърши? Вместо „не дърпай лопатката на детето“.
Много са позитивните варианти, които можем да използваме в общуването си с детето. Те ще ни помогнат да изградим отношения основани на взаимното разбирателство.
Източник: sacraparental.com
Препоръчваме ви още:
Родител, с когото детето иска да говори
- Най-популярни
- Най-нови
