Марина порасна пред очите ми и от слабичко палаво хлапенце сякаш изведнъж разцъфна в красиво и амбициозно момиче, което учи моден дизайн и твори прекрасни и много идейни облекла.

Какво ще ни разкажеш за себе си, Марина? На колко си години и къде учиш сега?

Казвам се Марина, на 21 години. Родена съм в Пловдив, завършила съм Хуманитарната гимназия с немски език, но вече трета година живея и уча в Милано. Смятам себе си за колоритна, забавна и интересна личност, спрямо скучното и мрачно ежедневие. Обичам живота и се старая да поема всички негови позитиви и негативи. Смела съм, щура съм и се гордея с личността си.

Ще споделиш ли нещо за семейството си?

Както се досещате, ще кажа, че семейството ми е прекрасно, но то наистина е! Имам силна, горда и щастлива майка, от която съм наследила силата си да приемам всичко с усмивка и да отстоявам себе си. Имам също и уникален, работлив, амбициозен баща, който ме научи да поемам рискове и да не се страхувам от нищо. Нещото, на което ме научиха и двамата, е ЛЮБОВ! А малкият ми брат е човекът, на когото се възхищавам от цялото си сърце. Когато едва на 14 години замина по собствено желание за Англия, усетих как от дете той се превърна в истински мъж на тази все още крехка възраст. За мен той, малкият ми Ангел, е моето второ по-добро „аз“.
Кога разбра, че мечтата ти е да се занимаваш с мода и дизайн? Какво направи, за да развиеш таланта си?

В интерес на истината никога не съм имала желание за нещо друго. Единственият предмет в училище, който ме е привличал, е български и литература. На 12-13 години започнах да посещавам курсове по моден дизайн. Няма да забравя как винаги гледах по-големите и исках да правя техните задачи. Някак си работата за начинаещи ми се струваше скучна и лесна. А и все пак бях вече на 13, нямах време за губене :). След като проектите, непосилни за мен тогава, ми отнемаха месец, накрая се чувствах изхабена и ми трябваха месеци почивка. Но в крайна сметка винаги се връщах и продължавах. Благодаря на най-уникалната учителка, която изтърпя всичките ми претенции и творчески кризи. Именно тя ме определяше като “фурия, която няма граници”. Благодаря и на баба ми, която може би първа отключи интереса ми към създаване на облекла. До ден-днешен тя е най-добрият ми учител и човекът, в чиито очи виждам най-много вяра в мен.

Разкажи ни за университета? Как го избра? Трудна ли е тази специалност? Как се подготвяш за изпитите?

Университетът, в който съм в момента, е един от най-добрите университети за дизайн в света. Първата година учих в друг институт, но там очакванията ми не бяха оправдани и реших да предприема мерки и да се преместя в името на моето бъдещо развитие. Мястото, на което съм в момента, кипи от творческа обстановка и уникални, сами по себе си креативни хора. Мразя, когато хората подценяват специалността. Чувала съм всякакви коментари като: “Ех, ама вие пък какво правите толкова. Рисувате си модели. И аз да можех да рисувам, щях да уча моден дизайн.”. Подобни коментари, меко казано, ме обиждат. Творчеството, в каквато и да е форма, не е за всеки. То е способно да ти дава и отнема. Има моменти, в които се чувствам психически изтощена, особено по време на изпитите. Те отнемат съня ми, нервите и понякога физическото ми здраве, но всичко си струва!
Вече си направила и собствена марка. Човек не бива да губи време, когато знае какво иска, нали така? Как ти идват идеите за моделите? Обсъждаш ли ги с някого? Тестваш ли ги първо върху приятелките си?

Да, започнах работа по собствената си марка, малко преди да направя 18 г. Реших, че не е нужно да чакам, докато завърша университет, а и нямах търпение. Представяла съм дрехите си в заведение, като танцьорките танцуваха с дрехите ми цяла вечер, правила съм дрехи за български изпълнители за едно турне, обличала съм промоутърки за стънт състезание, един от най-известните DJ в България ползва услугите ми от самото начало. Миналата година, заедно с колекцията ми, направихме и сайт, но за съжаление е трудно да поддържам марката, докато съм в Италия, затова работя само през лятото. Повечето идеи ми идват в момента, в който видя плата. А по принцип първо са нужни скици, но това е моят начин. Преди да пусна нещо в продажба, първо самата аз го нося няколко пъти. Не можеш да продаваш нещо на хората, ако самият ти не си го почувствал преди това.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Имаш ли любими дизайнери, певци, артисти, художници, спортисти, влогъри, модели, които да следваш?

През свободното си време обичам да съм навън. Обожавам да стоя часове наред с приятелките си, разбира се, обичам и да излизам вечер. Обичам и мога да контактувам с всякакъв вид хора. Има дизайнери, на които се възхищавам за труда и амбициите им, но нямам любими такива, за които мога да кажа, че ме вдъхновяват, освен може би Върджил Абло. Не обичам и да следвам тенденции, предпочитам да създавам собствени. Никога не съм имала любими артисти или певци. Всъщност много трудно помня имена на филми. Относно влогърите мнението ми е, че повечето вече са по-скоро досадни, отколкото забавни. Не обичам да прекарвам времето си в гледане на клипчета.
Разкажи ни за приятелите си. Как се забавлявате заедно? Поддържаш ли връзка с приятелите си в България? Създаде ли много нови приятелства в университета?

Всъщност, когато заминах за Италия, загубих връзка с доста хора. Но това ми показа кои си заслужават и кои - не. Преди време имах безброй много “приятели”, сега не мога да кажа същото, но мога да потвърдя, че всички са истински. Обичам ги, за мен приятелите са много важни. Не мога да си представя живота си без тях и не разбирам хора, които не могат и не искат да създават приятелства. Имам страхотни приятели в университета и определено ми харесва това, че всички сме от различни краища на света. За кратко време те станаха важна част от живота ми.

Вдъхновяват ли те преподавателите ти? Има ли някой учител в България, който те мотивира и подкрепи да избереш пътя си?

Всичките ми преподаватели в университета са работили с големи и известни на всички ни фирми като Armani, Dolce&Gabbana, Hugo Boss, Missoni и т.н. Затова, да, сам по себе си всеки един е изключително вдъхновяващ. Щом са успели да стигнат дотам, то със сигурност има на какво да ни научат. А относно гимназията, доста учители винаги са се радвали на стила ми и определено им е правил впечатление. Най-голяма подкрепа усетих от учителката ми по български език и литература - г-жа Георгиева. Тя е най-уникалният преподавател и човек, когото съм срещала. Обичам я! Тази жена заслужава уважение. Нещо, което за съжаление не важи за всички учители в днешно време.

бел.ред. Тук ще си позволя да вмъкна коментара на Таня Тракова, майката на Марина, за г-жа Георгиева: Учителката,за която пише Марина, беше и моя учителка по български. По наше време учителите бяха строги и колоритни. Не че тя не беше такава, но часовете й бяха различни. Беше интересно, запомнящо се и всички учихме уроците й не по задължение. За Николина Георгиева тази професия е призвание. Марина стъпи в това училище 18 години след мен, а тя все оше беше там, все още помнеше имената на всичките си ученици и все още преподаваше със същият плам. Така е и до днес.
Какво би променила в българското училище, ако зависи от теб?

Бих променила програмата изцяло. Не разбирам защо все още ние сме една от малкото държави, в които децата трябва да изучават абсолютно всеки предмет. Не казвам, че е лошо да имаш обща култура, но всичко е прекалено задълбочено. Не всяко дете желае да учи физика например. И не всяко дете може. И не виждам защо е нужно. В моя случай, нито един от предметите в училище не ми беше нужен за кандидатстването, а и след това. Но ето че уча в един от най-добрите университети и се справям без законите на Нютон. Всяко дете трябва да има право на избор в коя посока иска да развие уменията си, иначе се получава една пълна бъркотия. От всичко - нищо.

Разкажи ни за постиженията си. С какво се гордееш най-много?

Най-много се гордея с човека, в който се превърнах. Заминаването ми преди 2 години изигра много голяма роля в израстването ми като личност. Чувствам се силна и уверена, а за мен това са важни качества, които трябва да притежаваш, за да постигнеш целите си. Гордея се, че още преди да започна да се занимавам наистина професионално с мода, успях да изградя име. Име, което един ден ще работи в моя полза. Защото, дори когато спра да продавам през зимата, и се завърна с нов продукт през лятото, хората не са забравили мен и работата ми. Нямам търпение да завърша и да започна сериозно работа по марката си.
За какво мечтаеш? Имаш ли конкретни планове и цели?

Планът ми е да завърша и да се опитам да си намеря стаж тук - в Милано, за да видя отблизо как работи една истинска компания. Ако това не се случи, може би ще продължа с образованието си веднага след завършването, но ми се иска да го съчетая и с работа. В никакъв случай не искам да работя цял живот за друга фирма. За мен това, някой друг да слага името си върху твоите творения, е пълно обезценяване на труда. Предпочитам да работя за себе си, отколкото да съм в сянката на някой известен дизайнер.

Какъв искаш да е светът, в който отглеждаш децата си един ден?

Понякога светът е такъв, какъвто си го направиш ти. Искам децата ми да са наясно какво се случва по света, защото не мисля, че тези терористични действия ще спрат скоро, но не искам и да се страхуват. Искам да знаят, че те сами трябва да правят живота си прекрасен и щастлив, а не да очакват от някого да направи това за тях. Нещото, на което искам да ги науча със сигурност, е да не са расисти, защото наблюдавам една такава тенденция в днешно време. Няма значение откъде идваш и какъв цвят е кожата ти, а това какво носиш в себе си. И когато си заобиколен от различни по националност и религия хора, наистина се научаваш да мислиш по този начин. Затова не мога да отговоря в какъв свят искам да живеят децата ми, а какъв свят искам да създадат сами за себе си.

Препоръчваме ви още:

Натали, която мечтае да пътува 
Умните деца
Тийнейджъри пишат за доброто