Автор: Лени Рафаилова

Аз съм си градско чедо. Софиянка по произход, но най-вече по душа. Цял живот съм кръстосвала улички, улици и булеварди в тоя град, "в полите на Витоша". Познавам и крайните му квартали, но те откровено са ми неприятни и не ги смятам за част от София. Да ме прощават всички хора, които живеят в Надежда, Обеля и Свобода. Нищо лично. Обичам си "Графа", "Шипка", а "Иван Асен" е улицата на моя живот, с кино "Влайкова", сладкарница "Пчела" и "Дървеното". Обичам парка на Свободата и езерото с лилиите, "Маймунарника", чешмите (които отдавна не работят) и райската ябълка, която цъфти в едно толкова много розово. Повечето градинки в София са слушали смеха ми, а често и неудържимия ми рев. Много бира и вино се изконсумираха навремето в Докторската до Софийския, ама наистина много!

София си е моят дом, моето кътче от Вселената. И си го обичам. Нищо, че е мръсна и смрадлива понякога. Ама напролет на места става зелена и като завали оня следобеден дъжд, почва да мирише на гора. Минете по ул. „Гогол“ в един такъв следобед и ще ми повярвате. Лесно ще я намерите, има я и на картата. Много места обичам в тоя град, но тази малка пряка, в близост до Канала, си ми е на сърце. И как да не е, като тя носи спомена за детството ми. С филиите лютеница и вишнев сироп. Сакрално пространство. Всеки си го има. И то се нарича "Дом". Но домът не е само някаква къща или апартамент на улица Х в някой град или село. Домът е онова спокойно и тихо местенце във всеки от нас. Там може да вали летен дъжд, да грее слънце или да живеят снежни човеци. Или всичко заедно. Що не?! Може да е пролет и лято, есен и зима. Може да е цъфнал люляк или пъстър листопад. Домът е усещане за близост, за утеха и за обич. Може да е селска къща с пробит покрив или двор с килим от разноцветни иглики. Лалета. Калдъръмени улици в Созопол през август. Може да е първата ми любов… или последната. Мама и татко. Баба и дядо. Първият вик на детето или първата му усмивка в 3 сутринта. Океанът и приливът. Или от всичко по малко. Като пъзел с много дребни детайли, който никога не можеш да объркаш как да подредиш. Защото няма неправилен начин да подредиш любовта. Тя по природа е хаотична, объркана и объркваща, но всяка нейна част си пасва идеално към другите. Като капки вода, като дъжд по листата напролет. Не се реди, нея само я има.

Аз живея в София, тя е моят роден град, но не ми е дом, защото моят дом няма стени от тухла и бетон, няма под с паркет и окачени тавани, досадни съседи и скапан водопровод. Моят дом са люляците на Ловеч, гарата в Бургас (странна работа :)) и фламенкото във Валенсия. Моят дом е майка, в момента когато си слага очна линия, и татко, който вечно си разливаше бирата по покривката. Моят дом са сините очи на един барабанист и още по-сините очи на сина ни. Моят дом - в усмивката на дъщеря ми, когато с длани притиска бузите ми и ме кара да кажа "поничка".

Пролет е, не бъдете бездомни. Всеки дом почва с някоя улица "Гогол".

Препоръчваме ви още:

Преоткрий спомените

Залез в Шипково

Ничия земя