Какво правите, когато детето е разстроено? Утешавате ли го, бързате ли да решите проблема му? А може би го оставяте да се справи само? Психотерапевтката д-р Ерин Ленард споделя кои са ефективните реакции на родителите към преживяванията на детето.

Работя като детски психотерапевт. Най-разпространеното оплакване на родителите е: „Детето ми отказва да говори с мен.“ А близостта между родители и деца е най-надеждният индикатор за бъдеща емоционална и психическа стабилност. Ако детето не ги открива в родителите си, когато е разстроено, значи отношенията не са достатъчно близки. Защо е така? Две са родителските грешки, които най-често отблъскват детето – отричането на детските емоции и проявата на съчувствие вместо емпатия.

1. Отрицание или емпатия

Когато детето преживява силно негативни емоции – гняв или огорчение, тревога или вълнение – се нуждае от помощ. За съжаление, твърде често първият родителски порив е да му забраним да чувства: „Не се разстройвай.“ или „Не се ядосвай.“ - До какво води това? Детето изпитва срам от чувствата си, болката му се задълбочава. Осъзнава, че родителят му не го разбира и се затваря в себе си, чувства се самотно. Научава урока „не споделяй с другите, ще стане по-лошо“.

Изказванията, които е добре да избягваме:

Не се разстройвай.

Не бъди такъв.

Не се ядосвай.

Прекалено си чувствителен.

Нека проявим емпатия, нека уважим детските чувства. Те, сами по себе си, не могат да бъдат неправилни, съвсем друго е какво детето прави с тях.

Кои са правилните реакции:

Разбирам защо се вълнуваш толкова.

На твое място също щях да се разстроя.

На твоята възраст и аз се чувствах по същия начин.

Ти си ядосан? Разбирам те. Имаш право да се чувстваш така. Наистина е тъжно да виждаш как друго дете прави това, което ти засега не можеш.

Сигурно имаш важна причина да се ядосваш. Разкажи ми.

Това помага на детето да почувства, че го разбираме и укрепва връзката помежду ни. То се успокоява, чувства се в безопасност, приема помощта ни за разрешаване на проблема и може да продължи напред.

Да проявяваш емпатия не означава да поощряваш лошото поведение. Миналата седмица синът ми се върна бесен, блъсна вратата и хвърли палтото си на пода.

- Не знам, защо си толкова ядосан. Сигурна съм, че има причина и бих искала да я чуя – казах аз – Но не бива да хвърляш вещите си. Върни се и си вдигни палтото.

Синът ми прибра палтото си и ми разказа, че е сърдит, защото се е скарал с приятеля си.

2. Емпатията е по-ефективна от съчувствието

Разбира се, ние не бихме искали децата ни да се самосъжаляват и да драматизират излишно. Може би тези опасения ни пречат да проявим емпатия. Но ако уважаваме чувствата на детето, то ще престане да се изживява като жертва. А съчувствието е пътят към възпитаването на разглезени деца. Родителите започват да ги предпазват от негативни емоции, вместо да им помогнат да се справят с тях.

Една вечер, когато се връщахме от тренировка по хокей, осемгодишният ми син каза:

- Днес играх най-зле от всички. И така е всеки път! Почти не ме пускат на леда.

Имах избор – да му отговоря от позицията на съчувствието или на емпатията.

Реакция на съчувствие:

- Милото ми момче, ще говоря с треньора ти. Това не е честно, той те държи при резервите през по-голямата част от тренировките.

Реакция от позиция на емпатията:

- Знам, че ти е неприятно. Лошо е да се чувстваш изоставащ. Прекрасно те разбирам. Аз съм изпитвала същото много пъти. Това е ужасно. Продължавай да тренираш и ще се получи.

Когато съчувстваме, имаме необходимост да се намесим в ситуацията и да поискаме да се променят правилата или да зарадваме с нещо нещастното си дете. Това го учи да се възприема като жертва. Реакцията с емпатия изисква да превключим на емоциите на детето. Така синхронизираме чувствата си – припомняме си какво е да си изоставащ, за да се поставим на мястото на детето. Така то да почувства, че го разбират и подкрепят. Усеща, че е в  безопасност и е готово да продължи напред. Така го учим да не се предава при възникване на трудности.

Препоръчваме ви още:

Емпатията – вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Доверявай се, но проверявай

Детската психична травма