Получихме това много хубаво писмо в редакционната поща и бързаме да го споделим с вас. Разводът е тежко преживяване, травмиращо за всички участници в него - деца и възрастни. Авторката разказва как търси начин да го направи по-поносим, като внесе ясни правила в отношенията с бившия си съпруг.

Преди 5 месеца моят съпруг взе решение, че не можем да бъдем повече заедно. Аз приех силно драматично неговото решение, защото ми го съобщи само 2 седмици след като бяхме обсъждали как заедно ще живеем в новата ни къщичка на село. Изпитах в пълна степен какво е предателство, разочарование, обида, болка, гняв, тъга - познат коктейл от неприятни емоции за всеки, който е бил зарязан след дълга връзка.

Сега обаче няма да говоря за това. Няма да споделя колко лош човек е той, защото го уважавам като баща на нашето дете. Споразумяхме се за финансовата страна на раздялата, но имам усещането, че за моралната не сме се изяснили.

Една вечер заспах рано - малко след 20:00 ч. Събудих се в малките часове с натрапчивото желание да формулирам някои правила, които да изпратя по имейл за одобрение на вече бившия ми партньор.

Има ли живот след развода?
И как да въведем децата в него?

Всъщност ние все още сме партньори, но просто не брачни. Отношенията ни са приятелски. Веднъж седмично той идва у нас, играе си с детето, радва го с малки подаръчета и доколкото е по силите му - удовлетворява неговите потребности. Стараем се нашата раздяла да бъде максимално щадяща за крехката психика на наследника. И мисля, че го постигаме като не страним един от друг, а сме заедно - макар и рядко, макар и по малко. Откакто сме разделени, имам усещането, че даже прекарваме по-пълноценно времето си.

Въпреки това, не искаме отново да се съберем и за мен е важно да сме наясно, че няма начин същите личности да започнат различна връзка. Не желая да даваме напразни надежди на детето, на нашите близки и приятели, нито на нас самите. Това е причината, която ми даде най-силна мотивация за правилата, формулирани по-долу. Те са плод на няколкомесечни размисли и страсти.

6 начина да запазите ума си след развода

Нашите правила за съвместен живот като разведени

1. Ние сме разделени и това е решение, зад което твърдо заставаме и двамата.

2. Ще се държим мило и любезно един с друг и когато възникнат противоречия, ще се опитваме да ги решаваме по възможно най-рационалния начин.

3. Ние не крием, че сме разделени и приемаме, че вече трябва да спазваме физическа дистанция, така както я спазваме с всички останали хора.

4. Всеки от нас е свободен да има ново семейство и се ангажира това да не ощети морално и материално нашето дете.

5. Нашето дете е наше. И двамата сме отговорни за неговото отглеждане и възпитание. Ти имаш право да бъдеш осведомен по всяко време за това, което се случва с него, както и да му се обаждаш, когато не е на училище.

Разводът през очите на детето

6. Ако детето пожелае, ти трябва да му осигуриш възможност да живее и при теб.

7. В случай че аз реша да замина в друг град или държава, ти ще дадеш съгласието си детето да бъде с мен. Ако разстоянията не позволяват редовно да се виждате, ти ще се постараеш да не се откъсваш от живота му и да бъдеш пълноценен негов баща от разстояние, доколкото това зависи от теб.

8. Моят дом вече не е твой дом, а твоят - не е мой. Както аз нямам достъп до твоя дом, така и ти не трябва да имаш достъп до моя. С предварителна уговорка можем да си ходим на гости.

9. Ключовете, които имаш за моя дом и офис, можеш да ги използваш само в наистина спешни ситуации, а във всички останали случаи - ако си ме попитал и аз съм дала съгласието си.

10. Приемаме, че действията ни трябва да бъдат съгласувани и предварително да обсъждаме всеки аспект от съвместния ни живот като разделени.

Въпреки силните емоции, които човек преживява при раздяла, може би ако успеем да внесем малко структура в отношенията си, нещата ще се случат по-леко. Успех на всички, които преминават през подобен етап в живота си.

Прочетохте ли

Щастливо разведени

"Другите ще си отидат, своите ще останат" - са думи от писмото на великата руска поетеса Марина Цветаева към децата. Макар че е написано преди 80 години, посланието му и днес е все така актуално.

Мили деца!

Никога не мисля за вас като за нещо различно: винаги мисля, че вие сте човеци и нечовеци като нас. Казват, че сте особена порода, която все още се поддава на въздействие.

Затова:

Никога не хабете вода напразно, защото в същата секунда заради нейната липса в пустинята умира човек.

- Но ако аз не излея тази вода, той все пак няма да я получи! - ще кажете вие.

Няма да я получи, но на света ще има една безсмислена постъпка по-малко.

Не тъпчете хляба, който виждате на улицата, а го вземете и сложете на близката ограда, защото ако в пустинята умират без вода, в бедните квартали умират без хляб. Може би някой гладен ще види този хляб и ще му е по-малко неудобно да го вземе от оградата, отколкото от земята.

Никога не се страхувайте от смешното и ако видите човек в смешно положение: 1) постарайте се да му помогнете, ако е възможно; 2) скочете и вие с него, като във вода, когато двама са в глупаво положение всеки поема по половинка от срама; или в най-лошия случай – не го възприемайте като смешно.

Никога не казвайте „всички правят така“: всички правят по нещо лошо, нали затова с такава охота ги сочат за пример (NB! редица примери, които сега ще пропусна). На „всички“ второто име е никой, те нямат лице. Но ако ви кажат: „Никой не прави така (не се облича, не мисли и т.н.)“, отговаряйте: „А аз никой ли съм?“ 

Et s’il n’en reste qu’un — je serai celui-la! *

(„И ако остане само един – този един ще бъда аз.“, Виктор Юго)

Писмото на Линкълн - послание за всички учители

Не мислете дали нещо не е модно, мислете дали не е благородно.

Не се сърдете на родителите си, помнете, че те са били като вас и вие ще бъдете като тях.

За вас може да са родители, но за самите себе си са „Аз“. Не се изчерпват с родителството.

Не осъждайте родителите си на смърт преди (своите) 40 години. А после – ръката няма да се вдигне!

Ако видите на пътя камък – приберете го, представете си, че тичате и разбивате носа си в него; от съчувствие (поне към себе си) го приберете.

Не се стеснявайте да отстъпите на по-възрастен в трамвая. Срамувайте се, ако не отстъпите.

Не се делете от другите в материалното. Другите искат това, което и вие. (Всички еднакво искат да ядат, да спят, да седнат и т.н.)

Не тържествувайте при победа над врага. Достатъчно е, че сте усетили победата. После протегнете ръка.

Не говорете с ирония за близките си (дори за домашния си любимец); другите ще си тръгнат, своите ще останат.

Прелиствайте книгата от горния край на страницата. Защо? Защото се чете не отдолу нагоре, а от горе надолу.

Това трябва да ви стане навик, както на мен.

Когато дояждате супата си, накланяйте чинията към себе си, а не към другия срещу вас: ако се излее да не изцапа покривката или съседа ви, а собствените ви колене.

Сега ти остава да бъдеш щастлива

Когато ви казват: „Това е романтизъм“, попитайте: „Какво е романтизъм?“ - и ще разберете, че никой не знае, че хората изричат (и дори се бият в гърдите, плюят в лицето ви) дума, чийто смисъл не знаят.

Когато окончателно се убедите, че не знаят, отговорете сами с безсмъртните думи на Жуковски:

„Романтизмът – това е душата.“

Когато ви укоряват за отсъствието на реализъм, отговаряйте с въпрос:

- Защо обувките са реализъм, а душата не? Кое е по-реално: износените обувки или душата, която не се износва? И кой ще ми помогне в последния ми миг – обувките ли?

- Добре, покажете ми душата! - ще ви отвърнат.

- Но (говорейки на техния език) вие ми покажете бъбреците или черния си дроб. Все пак те съществуват, но никой не е виждал бъбреците си със собствените си очи.

И все пак нещо те боли – не е зъб, не е глава, не е корем, а боли.

Това е душата.

Мозъкът е твърде умен: той знае, че няма защо да си тъжен.

Иначе с какво хората пишат стихове и с какво ги разбират?

Като в поговорката за жерава и синигера. (Бел.ред. По-добре синигер в ръката, отколкото жерав в небето.)

Не, лъжа и глупост: какво да правите с един синигер и изобщо с птица в ръцете?

Има неща, които са безполезни в ръцете и добри във въздуха.

Жеравът например.

Не се притеснявайте в магазина да кажете – "Това е твърде скъпо за мен. Кого се опитваш да ограбиш?" 
Сякаш ти нищо не струваш, а то струва повече.

(Според мен трябва да се притеснява продавачът.)

Мило дете!

Ако си момиче, от моите напътствия няма да ти стане по-добре (както не стана с мен).

И ако си момче, няма да ти свършат работа. Момичето, което постъпва по този начин, няма да бъде обичано от никого. (Жените ги обичат за слабостите, грешките и пороците). Момчето ще се нареди на последното място в живота (и на опашката).

Но има места, които са над живота и има любов – на ангелите.

Препоръчваме ви още:

След 3 години ще мога да те изгоня от къщи

Романтиката, без която (не) можем

Писмо за "остарелите" вече майки

Автор: Дарина Димитрова

„Хората, които често закъсняват, са по-креативни“, прочетох някъде из социалните мрежи наскоро. Днес имам важна среща и се налага да използвам градския транспорт. Вмъквам се в последния момент в полупразния автобус и се настанявам на първата седалка до вратата. До мен мястото вдясно е заето от млада дама. Приблизително на моята възраст, млада и чаровна, но с леко зачервени и подпухнали очи. Изражението ѝ излъчва разочарование и апатия. Погледът ѝ е празен. Или е имала тежка вечер, или гаджето я е зарязало. Изглежда сякаш животът й е свършил.

Спирам с размислите за дясностоящата и започвам да преглеждам информационния поток в интернет. Попадам на поредната лигня за Коледа и с досада изпухтявам, извъртайки очи. Точно сега в реално-виртуалния свят започва да настава суматоха и излишна помпозност, заради предстоящите светли празници. Защо са светли не знам, но пространството около нас е запълнено с привидно празнична украса, с фиктивни обвивки и усмивки, както и различни по сантименталност и баналност текстове, които се стремят да олицетворят човешката хармония, доброта, задружност, милосърдие и най-вече взаимозависимостта помежду ни. Шервам! Защото хората си падат по тези празнични, изпълващи душата с наслада, текстове. Момичето до мен ме поглежда пренебрежително и пита:

- Какво споделихте?

- Коледно настроение – казвам аз.

- Може ли да Ви помоля за нещо – пита тя.

- Да, разбира се.

- Може ли да споделя и аз нещо с Вас?

- Да, може.

- Имате ли нужда от малко депресия?

Поглеждам я, поглеждам вляво, пак я поглеждам и питам какво има предвид. Минаваме на ти.

- Ти имала ли си някога депресия – пита, гледайки ме с дълбоките си и изразителни очи.

- Да, да, мисля, че съм имала… имала съм най-вероятно… Защо?

- Каза ли на някого?

- Не, доколкото помня не съм. Защо?

- Защо не каза на никого, срам ли те беше? – след този въпрос втренчва поглед в мен, сякаш иска да ми се скара и извърта глава в знак на разочарование към прозореца.

Невярната болест

Докато скролваме измежду предложенията с разнообразни по досада патоси, неволно животът „препоръчва“ да си „инсталираме“… депресия, след което се изменя цялото съдържание на „душевния софтуер“. Депресията е опасна, ако след инсталирането ѝ не се обърнем към специалист, който да спре автоматичните актуализации навреме, а ако случайно пропуснем този ход, задължително трябва да бъде споделена чрез „социален бутон“. Споделяш и казваш: „Шервайте си депресия, докато е на мода, колкото повече споделяния получи, толкова повече хора ще достигне. И всички като прочетат думата „мода“ и шерват ли шерват, без дори да се зачетат в упътването и да се запознаят какво представлява депресията и какви сериозни последици би могла да има тя за тях.

Признавам, че познавам вече няколко души, които загубиха битката с депресията. Не обичам черните хроники и статистики, но за жалост те започват да заемат все по-голяма част от нашия живот, заради своята мащабност. Статистика на Евростат сочи, че годишно 3000 българи се опитват да сложат край на живота си, като съотношението на неуспешните спрямо успешните опити е 4:1. Според тези данни на ден се самоубиват по двама души. Първата посочена причина, поради която хората посягат на живота си, е проблеми в семейството, а втората – психически разстройства. Друг анализ пък, отново на Евростат показва, че около 1 милион българи страдат от различни симптоми на депресивни състояния и едва по-малко от 10% от тях са диагностицирани, но броят им не спира да расте. Обикновено по-често засегнати са жените.

За едни от най-честите симптоми на депресията, специалистите посочват потиснато настроение, липса на чувство за удовлетворение от постигнатите резултати, намалена енергия, разсеяност, нерешителност и безсъние. Ако не се вземат навременни мерки, депресията би могла да прерасне в по-сериозно психическо неразположение. Най-малкото, което може да стори, е да доведе със себе си и паник атаките.

Това са накратко симптомите, но за да се появят те, са нужни причини, които могат да бъдат най-разнообразни. Едни от най-честите са насилие, тормоз, разочарования, предателства, лъжи, провали или неудачи в семейството, загуба на близък човек, прекалена самокритичност, ниска самооценка, чувство за провал и пр.

Явно по някаква причина предразполагам момичето и започва да ми разказва:

- Депресията в зародиш изглеждаше безобидна. Появяваше се за кратко и бързо си отиваше. Но след време, като че ли се превърна в злонамерен софтуер в живота ми, който започна бавно да го разяжда. Постепенно превзе всяка част от ежедневието, съзнанието, мислите и действията ми. Започна бавно да разхвърля подредения ми живот и да влияе на социалните ми контакти.

В началото, когато човек попадне в такива емоционални „бъгове“, обикновено се опитва да сподели чрез „социалния бутон“ с близки и приятели. Това са хората, от които се очаква да подадат ръка в труден момент. Да дадат своята подкрепа и да проявят разбиране.

- Когато реших да споделя с няколко близки човека, продължава разказа си тя - чух реплики като: „О, колко неприятно, не знам как да ти помогна, но ако имаш нужда от нещо, не се притеснявай да ми звъниш по всяко време. Сега трябва да тръгвам, ще говорим друг път. Чао.“ – или - „Спокойно, ще ти мине“. Други пък казват: „Моля те, не ми говори такива неща, че ще ми развалиш настроението. Я по-добре разкажи някой виц да се посмеем“. Най-досадната реплика е: „Я се стегни!“, или пък: „Абе, какви са тия глупости, ти добре ли си?“.  Някои се зарадваха на моето нещастие и с облекчение казваха: „Аз нали ти казах!“, но най-често хората предпочитат да се правят, че не са чули и продължават да говорят за нещо важно за тях, или забавно и налудничаво, което ги кара да се чувстват добре. Коя съм аз, че ще развалям доброто им настроение със споделяне на някакви досадни и маловажни неща?

Когато шоколадът загорчи

- Искаш да кажеш, че близките ти са те отсвирили, когато си поискала да споделиш, така ли?

- Да, точно така, а най-лошото дойде, когато вече изгубих желание да споделям с други хора как се чувствам, защото преди това съм получила упрек, подигравка, съжаление, присмиване или ме заклеймяваха като тъпа или психично неуравновесен олигофрен, странна, глупава, вечно сърдита, неприятна, недостъпна, високомерна и всякакви такива „хубави“ квалификации, от които първо ми ставаше неприятно, после премина в безразлично и накрая започна дори да ми харесва да не ме харесват, и да не ми пука защо не ме харесват. Истината е, че на никого не му пука, а ако някой казва, че му пука, то той е преднамерен, лъже или вероятно ще извлече някакви дивиденти от мен и моето състояние. Ама хората си имат други грижи, никой не ми е длъжен да се занимава с мен и моят душевно разкъсан чувал…

Те очакват да ги забавлявам, да внасям ведрина в живота им, а не да им „рева“, защото точно в този момент, съм се почувствала безполезен боклук, и не зная какво да правя със себе си и живота си, и случайно съм пожелала да поговоря с някого или да поискам съвет, извън обичайните изключително важни разговори за купони, стари или настоящи любови, пари, силикон и клюки. Депресията е срамна. Душевната болка е срамна. Така в един момент, за да не ставам досадна, започнах да правя това, което всички очакват от мен, защото е най-лесно – разведрявах ги, но се затворих в своя свят и останах там сама. В началото не беше толкова трудно да се справя, но при всяка следваща актуализация, депресията започваше да заема все по-голямо място в моя живот. Мотото ми стана: „Мразя те, още преди да съм те срещнала.“

Хората минават покрай теб, за да си вземат нещо, което им е нужно. Кражбите на личността започват още от детството, бавно се отнема вярата, непринудеността, смеха, любовта, желанията, самочувствието, увереността, достойнството и чувството за идентичност. Всеки взема каквото и колкото може. Както казват: „Щом ти дават, вземай, сега ти се е паднало“. Човек става толкова обезличен, че решава сам да убие надеждата, която му е останала, защото сам войнът НЕ е войн.

Смъртта вече не предизвиква неистово усещане за страх. И животът се свежда до едно единствено желание – да чакаш страхът да се превърне в кураж.

- Звучи страшно…

- Страшно ти изглежда само на теб, защото нищо не разбираш… Настроенията преминават със скоростта на превключването на каналите по време на реклама. Дори и един поглед е в състояние да съсипе деня ми. Да ме накара да се почувствам най-голямото нищожество, да се прибера вкъщи и да не изляза с дни от стаята си. Дни, прекарани в ридания и самосъжаление. Филмите са тъпи и твърде нереалистични. Четенето е досада. Храната нито е нужна, нито пък вкусна. Гладът не съществува. Смехът е илюзия. Щастието е утопия. Хората са досадни и преднамерени, а разговорите с тях са безполезни. Комуникацията е разочарование. Огорчението спи в моето легло. Самотата дори не смее да влезе в стаята, защото самосъжалението, болката, гневът и желанието за отмъщение са заели цялото пространство, а аз пуша цигара след цигара и вече не броя чашите с алкохолни коктейли.

Сами пишем себе си

Последва кратка пауза и аз добавям:

- Като се замисля, си много права. Много хора подценяват душевните терзания и ги смятат за проява на слабост или лигавене, но всъщност това според мен е диагноза, с която се бориш всеки ден и изисква повече усилия от това да си напънеш мозъка, за да се сетиш за вица за съседа, който е изневерил на жена си със сестра ѝ или пък колко бири си изпил по време на мача за световното по футбол през 1994 г. Депресираният човек иска просто да заживее отново в хармония със себе си, защото някъде по пътя си се е обезличил и е изгубил себе си, нали така?

- Точно така е. Борбата с депресията е ежедневна и никога не се знае колко дълго ще продължи, дали някога ще приключи и какъв ще е краят ѝ. Всеки ден полагам усилия да стана от леглото, да изляза от вкъщи, да ида на работа или до магазина, да говоря с разни хора, да им се усмихна свенливо и да ги гледам в очите, докато ми споделят важните за тях неща. Вървя по улиците и чувството за безсилие и нищожност ме кара да искам да се сгромолясам насред хаоса в иначе подредения свят. Задавам си въпросите - коя съм, какво съм, къде съм и защо съм тук? А може би точно тази обстоятелственост ме е довела до това състояние.

Седя и гледам в една точка и мога да правя това с часове, дори с дни. Депресията бавно ме убива. Тя е също толкова страшна, колкото физическите травми и болежки. Погубва ме бавно и мъчително, извежда ме от строя за дълго, изяжда ме отвътре, оставя от мен единствено едно НИЩО. Точно така се чувствам. Аз съм нищо. Депресията ме кара да изпитвам отвращение, дори да бъда злонамерена. Чувства, които никога до този момент не са ми били познати. Но най-вече ме кара да мразя себе си. Най-лошото дойде, когато моят ум започна да става мой враг и да ме кара да искам да се самоунищожа. Омразата към себе си ме кара да чувствам, че вече не искам да живея, не искам да се развивам. Затваря ме в един омагьосан кръг и ме държи там изкъсо. Сякаш съм опитна мишка в свят за емоционално изпитание, наречено „Из страданията на един невеж“.

Паниката - връхлитащата (не)приятелка

Автобусът спря на последната спирка и трябва да слизаме. Оказва се, че с момичето сме в една посока и му предлагам да вървим заедно до там. Името ѝ е Елеонора. Разпитвам я с какво се занимава. Казва, че е актриса и днес е дошла за премиерата на спектакъла „Коледно чудо“. Кани ме и аз, разбира се, съм там, за да я гледам от първия ред. Това е най-впечатляващият и емоционален коледен спектакъл, на който съм била. Момичето, което седя вдясно до мен в автобуса, играе брилянтно своята вълшебна роля на сцената. И нищо не подсказва с какво се бори. Подпухналите ѝ и зачервени опи са замаскирани с грим и светлина от прожекторите. След края на спектакъла смъква лъчезарното си изражение и широката си усмивка, за да се превърне отново в онова момиче с празен поглед, което говори за смъртта с трепетно очакване…

Депресията не е за всеки, особено за тези със съвета „стегни се“, защото те няма да се справят с нея. Стягането не помага. Гълтането на въздух също. „Деинсталацията“ обикновено става много трудно.

Хората, които си имат депресия най-често прибягват до опиати, за да притъпят чувството за нищожност и безполезност. Някои се опитват да изгонят депресията с алкохол. Други с наркотици, антидепресанти, трети търсят спасение в екстремните преживявания, в безразборните връзки и секс. Или пък животът им се прехвърля във виртуалния свят.

Всеки търси своето спасение сам и трябва да намери своя начин да преодолее емоционалния срив, да запълни дупките и всичко това - отново сам. Бог не съществува. Съществуваш само ти, и ти си си сам Бог. Едно от най-важните неща за излизането от депресия са близките и тяхната подкрепа.

Хората с депресия са като всички останали, не можете да разпознаете, че страдат от това, освен, ако те не пожелаят да ви споделят. Или ще разберете, че нещо не им е било наред едва, когато им се случи нещо лошо, но тогава вече може да е късно да им помогнете.

И така, мили мои, борете се с депресията, а не с човека с депресия. Упреците са безпочвени, когато близък е попаднал в момент на слабост и безтегловност. Депресията е навсякъде около вас и ще ви издебне, когато сте най-уязвими и тогава няма да ви остане нищо друго, освен… бягството от реалността. И не се заблуждавайте, че сте застраховани, защото застраховката е само до „сблъсъка“ с депресията, след това застрахователите ви оставят да се спасявате сами.

Прочетохте ли

Обичай се, момиче

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

"Животът ви не е това, което ви се случва докато си правите планове, а животът ви е такъв, какъвто вие искате да бъде и тече така, както ви стиска да го живеете. Ще си правя моите избори, ще си нося последствията от тях, но на никого няма да позволя да ме управлява и да изпълнявам чужда воля или мечти." - Това са думите на един уверен 35-годишен мъж, който знае за гледането на деца толкова, колкото картоф знае таблицата за умножение - моя милост.

Как станах Татко Калоян, а даже и книгата ми издадоха, честно казано, не съм много сигурен. По-логично щеше да си остана същия асоциален темерут, вместо да се изявявам като писател, но открих, че едното изобщо не пречи на другото.

Откакто излезе "Дневникът... " започнах да получавам много и най-разнообразни съобщения. Всички бяха мили и ми пишеха хубави неща, но с времето започнах да получавам все повече въпроси и молби. Едни ми искаха педагогически съвети, други искаха да разберат дали написаното е истина, а някои дори искаха и да им "направя" близнаци (Петьо, стига си ми писал, няма как да стане, брат!).

Едно от най-важните неща в моя живот е контролът. Стремя се да контролирам всичко, което мога, и винаги се опитвам да обвинявам себе си за всеки провал. Егото ми ме заблуждава, че мога да се справя с всеки проблем и няма непостижими цели. Е, сега с егото ми вече не си говорим много, щото никакво го няма. Мисля, че съм достатъчно адаптивен и имам ли поставена цел, трудно обръщам внимание на препятствията и не приемам провала до последно, понеже винаги се боря докрай, ама наистина до самия край. Мога да правя към десет манджи( с кафето - единайсет), мога да пускам пералня, фурна, сушилня и съдомиялна (последните две трудно ги различавам), мога да науча папагал да смята от едно до десет (онемяхте, нали?!) и винаги да оцелявам и продължавам напред.

Тъмни сили

За да успявате в живота, са ви нужни планове. Няма как да почнете да строите къща, с мисълта, че сте добър импровизатор. Логично, преди да станем родители, аз и Росито си говорихме и настройвахме за родителстването с добре обмислени и съвсем постижими планове, към които твърдо бяхме решили да се придържаме. След три години, аз мога да ви върна тези планове намачкани, накъсани, олигавени и най-вероятно повърнати от някой наш наследник. Повтарям ви, че не се предавам лесно, не търпя лиготии и бих обядвал невъзмутимо върху разлагащ се труп на язовец докато гледам как маймуна с разтройство си пикае в устата. Не мога да се трогна лесно и съм свикнал да постигам целите си. Извинете - БЯХ свикнал! Ето някои от точките в плана ни и опитът, който натрупахме:

1. Да вкараме децата в стройна система за сън, която да ни позволява да се наспиваме.

Спете!

Какво се пулите и четете простотии?! Написах ви го, а вие продължавате!

Хора, не си губете времето с глупости като работа, храна, секс, спорт и други малоумщини. Спете навсякъде и по всяко време. След това няма да спите. Всъщност ще спите, но докато ходите на работа, докато ядете, докато правите секс и докато спортувате. Ще сте в едно перманентно полузаспало измерение, където никога няма да сте сигурни дали това е истина или сън. Ще заспивате по светофари, асансьори, спирки и опашки. За да сте будни, най-добре е да си монтирате една миньорска лампа на главата, но да ви свети право в очите, а ако не ви помага, пробвайте с жици на зърната, но ви предупреждавам, че е малко неудобно да мъкнете акумулатор навсякъде. Аз заспивах бързо и безкомпромисно на всяко по-тъмно място. Водеха ме на бар (не е препоръчително да излизате сами) и докато ми сервират поръчката, аз вече хърках и си пълнех джоба на ризата с лиги. Веднъж отидохме на театър и затъмниха залата за петнадесет секунди. Когато светнаха, аз вече имах гурели и хърках ритмично в мишницата си.

Затова се научих да спя с отворени очи. Просто изключвам някои части на мозъка си и те спят, докато другите работят. После се сменят и чрез ротация на различни части от мозъка ми поддържам цялата система да не прегрее. Например вървя по улицата и спя. Изключил съм оня дял на мозъка, дето отговаря за четенето, писането и говоренето, щото не го ползвам и съм го оставил да спи. Вървя си като топола и само гледам да не се блъсна в нещо по-едро като сграда, автобус или друга топола. По-дребните неща ги блъскам, а някои от тях даже ми говорят нецензурни неща, но аз съм с изключен дял на мозъка и не разбирам. Гледам ги тъпо и добронамерено как махат с ръце срещу мен, но всъщност сънувам. Те ми викат: "Бунак, глей къде вървиш, бе!", а в съня ми аз чувам: "Приятелю, ела да си легнеш!" - и им се усмихвам (повече тъпо, отколкото добронамерено), а те бягат. Ми да бягат, като са се наспали и им се бяга!

Преди и ние бяхме като вас

2. Да не позволим на децата да влияят на интимността ни

Сексът става проблемен. Може и да сте имали редовен и вълнуващ сексуален живот, но сега трябва да му помахате за сбогом. Ние се сетихме за секс, чак на петия месец и орязахме любовната игра, понеже рискувахме да заспим. Почти бяхме станали пак девствени, а аз от притеснение щях да обладая помпата за кърма, която Росито държеше при нея в леглото. После започнахме да консумираме брака си доста по-регулярно, докато те не пораснаха и трябваше да ги чакаме да заспят, иначе вероятно щяхме да обясняваме защо тати стои зад мама, а отгоре на всичко и двамата са голи и боси (много им се караме когато са голи и боси). Неизменно, когато решите да се отдадете на сладострастие, децата ви се ококорват с една празнична инсомния и вие ги чакате да заспят, но винаги се предавате преди тях и мечтаният оргазъм се отлага за пореден път.

Поради тази причина се налага да внимавате с ролевите заигравки и фантазии. Ако вие сте кондуктор, а жена ви е гратисчийка, която ви предлага да си плати глобата в натура, не надувайте кондукторската си свирка. Ще събудите децата! Ако вие сте водопроводчик, а жена ви е отегчена домакиня, която иска да се позабавлява с шланга ви, не си изпускайте френския ключ на плочките. Ще събудите децата! Ако вие сте с кожени прашки и нашийник със шипове, а жена ви е с латексов костюм и ви разхожда като куче, не лайте! Ще събудите децата! Ако жена ви извади голям изкуствен член и ви каже, че иска да пробва нещо ново, гледайки многозначително задника ви, веднага събудете децата и седнете да си поговорите с жената. С овладян, но твърд глас й напомнете, че има граници, които не бива да се пристъпват и държите много на брака ви, но тази жертва е неприемлива. За всеки случай започнете да спите с бельо!

Разбира се, понякога стават грешки, а нашата скоро навърши годинка. Непредвиденото разрастване на семейството ни малко ни накара да гледаме на секса по по-различен и подозрителен начин. Така се бяхме стресирали от още възможни грешки, че жена ми държеше да свършвам в другата стая и после влизаше с горелка и напалм вътре, за да бъде сигурна, че мой сперматозоид няма да флиртува никога повече с нейна яйцеклетка.

Алфа мъжкар

3. Ще се храним балансирано и здравословно/ще храним децата балансирано и здравословно.

Майната им на диетите и режимите! Сядайте на хубави места и се хранете обилно и спокойно. Пийте и пейте без мярка и без следа от самоконтрол. Поръчвайте си шоколадови десерти и сладоледи с двойна порция глутен вътре (все още не знам какво е глутен) и ги яжте пред хората като ги гледате предизвикателно в очите. Между това и криенето в банята с "Bounty" в ръка ви дели една бременност. После ще откриете, че вкусовите ви критерии рязко са се понижили. Ако преди сте имали претенции за менюто си, сега сте доволни и на едноседмична сдъвкана и изплюта препечена филия открита зад дивана, а намазаното върху нея се надявате да е нечий биологичен отпадък, а не трупът на малък торбест бозайник.

Независимо какво е отношението ви към храната, свикнете да ходите върху нея, да стоите върху нея, да спите върху нея и да сте обградени от бисквити, солети, трохи, кексчета и кондензирано мляко. Ще намирате остатъци от храна в джобовете си, в ушите си, в обувките си и на всички неочаквани места. Дори в бельото си (Помните защо носите вече бельо, нали?!). Ще виждате храната по нов начин и форма, но най-често ще е преработена, с кафяво-жълтеникав оттенък и преливаща из нечии гащи. Също така ще я виждате полу-преработена, отново бликаща, но из нечия уста. Във всички случаи, ще свикнете да нагъвате с едната ръка, а с другата да бършете повърнатото с насрания памперс, тъй като по-силно от глада няма. Внимавайте да не объркате с коя ръка чистите и с коя държите филията! Нашите деца могат да ядат балатум, но здравословни храни не искат да вкусят. Край! Засега един квадрат балатум ги изкарва ден и половина, така че мен ме устройва като цена.

Чайковски, Бейби ТВ и свински жулиен

4. Ще ги каляваме и толкова ще заякнат, че няма да се разболеят до абитуриентския си бал.

Нашите деца боледуват много, редовно и дълго. Всъщност всеки, който има деца на нашата възраст, е с медицинска степен и лиценз за фармацевт. Толкова ви е писнало да са болни и параноята така ви е захапала, че сменяте канала на телевизора, ако дават сняг, а децата гледат без ботуши и шапка. Домът ви ще заприлича на лаборатория, а вие ще обикаляте с капкомери и шишенца докато се хлъзгате по сополи и салфетки. Толкова е депресиращо, че спирам дотук, за да не предизвикам съдбата и отивам да пия шуслерови соли 3,5 и 8, сироп от черно-бял бъз, кленов сироп, да си направя инхалация с пулмикорд и да се намажа с ракия и мед (мажа само където мога да се оближа после).

Денят се познава от сутринта

5. Вие ще бъдете едно чудесно и щастливо семейство, а хармонията няма да напуска пълния ви с любов дом.

Бъдете изобретателни и не се ограничавайте в поводите за кавга, за да си улесните живота по-късно. Карайте се за сън. Съвсем нормално е да обвините жена си, че ходи до тоалетната само, за да дремне на тоалетната чиния. Още по-нормално е да искате доказателство, че наистина е имала нужда да посети тоалетната и да се опитате да надникнете между краката й докато тя все още е там. Нямайте вяра на ненаспан човек!

Помните ли за какви глупости се карахте, когато бяхте гаджета? Ревност например! Ние нямахме подобни скандали ( да ревнуваш мен е все едно да те е страх, че ще ти откраднат ледогенератора в Яркутск), но никога не сте застраховани. Аз отдавна не ревнувам и съм спокоен. Знам, че няма нормален човек на този свят, който ще иска да ми отнеме жената. Не, че не е хубава и свястна, но върви комплект с три лепкави и шумни клептоманчета. Плюс това, докато разбере какво възбужда жена ми, тя ще е изгубила интерес. Само аз знам, че жена ми става тигрица, когато й кажа - "Росе, майка ще вземе децата, а аз ще си направя вазектомия. Като се върна от болницата ще простра, докато ти наливам виното!". Има и друго, а то е, че ако не направя това в определен норматив за време, тя заспива с чаша в ръка. Странно, никога не разлива виното!

Много можем да си говорим за преди и след децата. Можем и за много други неща да си говорим, които са по-интересни и по-приятни от децата. Изобщо, децата са като сифилиса. Смешни са само когато ги имат приятелите ти! Иначе съм компетентен и по много други теми, но вече не ги помня. Ако и вие имате какво да добавите или искате просто да чуете какво имат да кажат другите, заповядайте на 7.12 при нас!

Препоръчваме ви още:

Стокхолмски синдром

Явашеви на почивка

Исполин, който може да промени света

Полина Паунова разказа тази ужасна история в социалните мрежи. Полина не е случаен човек и й вярвам напълно. На всичкото отгоре за жалост съм преживяла нещо подобно, слава Богу леко! Споделям, не защото очаквам някой да си мръдне пръста, а защото съм възмутена.

Започвам това с обяснението, че никога досега не съм стъпвала в болница, извън тази, в която работят родителите ми (слава Богу); и извън една-две ситуации, в които съм придружавала близки при конкретен лекар.

Не бях влизала в "Пирогов" до тази вечер, когато моя приятелка си натрошава ръката брутално и аз се озовавам с нея като придружител в Спешното.

Няма да разсъждавам по темата здравеопазване и т.н., ще изредя само фактите.

Хоспитализацията отне 4 часа, като придружителите бяхме двама. Ако всичко вършеше един човек времевата рекапитулация щеше да е друга.

Та... В травматологията се пуши (казвам го като страстен пушач). А под пуши се - имам предвид, че смрадта на цигари и кълбета дим се носят навсякъде. Ако си астматик - избираш да си ходиш потрошен или да си хриптиш. Но, всичко е 6.

Влизаме в кабинет 108. Съобщават, че костта е натрошена много сериозно, между рамото и лакътната става. „Лечението е операция“, казва докторът. И продължава: „Иначе последиците могат да бъдат много опасни, включително и ръката да стане неизползваема.“ - "Добре, разбира се." - е отговорът на моята приятелка (която ако реши, ще се обозначи сама коя е). Докторът казва: „Касата покрива операцията, обаче всъщност покрива само гипс. Може и операцията, но консумативът (пирон с цена 2500 лева) е изцяло за ваша сметка. Ние препоръчваме това, иначе ви казах, последствията може да са много опасни, но решението си е ваше...„

Решението е очевидно. "Ами тогава ще ви хоспитализираме - сега след като сме ви направили един рентген, ще ви направим шина У-образна, пак ще ви снимаме и после вече всичко останало". Дотук добре, казвам си аз. Но всъщност всичко започва оттук.

От кабинет 108 отиваме пред рентгена - кабинет 131. Къде е той, питам аз. "Еми, рентгенът е това." - "Добре, де - къде е рентгенът?", пак питам с леко повишаваща се интонация. "Е, НЕ СТЕ ЛИ ИДВАЛИ ТУК?! НЕ ЗНАТЕ ЛИ КЪДЕ Е?!" – „Не, Слава Богу!“ - отговарям, а потрошената другарка уточнява, виейки, къде да идем. Болкоуспокояващо все още не е получила. Няма да получи и до 23.30 ч.

Както и да е - тръгваме към рентгена. За целта се придвижваме с количка. Количка първоначално няма, после се оказва, че има - ама срещу ангажимент към санитаря да почерпим. Почерпихме - с 20 кинта.

Разходка до "Пирогов"

Влизаме в рентгена. Възрастна дама пита рентгеноложката къде да отиде: в кабинет еди-си-кой. Дамата пита къде се намира: "ГОСПОЖО, КОЛКОТО И ПЪТИ ДА МЕ ПИТАТЕ, ВСЕ ТОВА ЩЕ ВИ ОТГОВАРЯМ" - и пак съобщава номер на кабинет. Жената тотално объркана си тръгва, рентгеноложката заключва: "Ей, аман от идиоти".

Събличаме се с пострадалата. Рентгеноложката вика: "Абе, що ще й снимаме шията?!" Аз: „Не е шия, шина има написано.“ - "Ааааа, не - шия, шия пише". После леко се замисля и казва: „А, добре че казА, верно е шина. СпЕстихме.“

Оказва се, че няма кой да я сваля от масата за рентген. Свалям я. Тя вие. Болкоуспокояващо още няма.

Връщаме се пред кабинет 108. И зачакваме за кардиограма, кръв и тн. Чакаме 20, 30 мин... Отивам да пуша. Пред Пирогов млад пиян ром бие гаджето си. Влизат вътре. И скандалът продължава пред кабинет 108. Има полиция, полицията само минава покрай тях и не им обръща внимание, нищо че вдигат болницата на главата си.

Все така чакаме пред кабинет 108. Забравили са ни. Сещат се за нас, когато на 45-та минута почти захапвам доктора за врата. Влизаме. Събличам я, тя пищи, ръката се чува как хрущи въпреки обездвижването. Тя плаче, те викат – „Айде, айде - ще издържиш.“ Трябва да легне за кардиограмата, не е ясно това как ще се случи. "Поне хартиен чаршаф можете ли да ми дадете?" - пита тя санитарката. "Еми - може", отговоря й троснато. И зачакваме хартиен чаршаф. Не може да легне. Викам лекар, той идва одосаден, и казва - че тя, шината, в тая ситуация не може да обездвижи (нищо че предходен негов колега каза, че може и така да си се лекува, ама по-добре операция). С много усилия стигаме до кардиограма и кръв. Контузената вие от болка. Болкоуспокояващо - все така няма.

В крайна сметка отиваме отново до рентгена. Чакаме отново, дълго. Няма други хора в тоя момент. Но пък нямаше и рентгенолог. Отново отивам да пуша. Нови се бият. Полицията я няма.

Вече сме минали регистратура и всичко останало - качваме се на етаж 8 за прием. Посреща ни санитар. „Какво да правим?“ - питам аз. "Стоите", гласи лаконичният му отговор. Стоим. Стоим. Стоим. В момента, в който става ясно, че ще "ползва" ВИП-стая срещу 100 лева на нощ, настава оживление и веднага е настанена.

Във ВИП-стаята: кенефът е мръсен, тоалетна хартия си я заредихме сами (оказа се после, че имало някаква), няма и сапун. Ама пък е ВИП, кво...

Криворазбраното здравеопазване

Влиза сестрата. Носи спринцовка. "Обезболяващо ли е това?". – „Не.“ – „А какво е, антибиотик?“ - пита жената със счупеното крило. - "Не." - "А какво е?!"... "Ама вие много въпроси задавате!! Имате ли алергии?" - "Е, как да не задавам - нали е за мен? Какво е?" - "Няма да ви го бия!!! Само ще ви тествам за алергии". Така и не казва за какво става дума, обаче. Очевидно зорко пазена тайна.

Обясняваме, че още не е пила болкоуспокоително. Щяла да донесе. След малко. В крайна сметка донесе.

Часът вече е 11.30. „Как се регулира това легло?“, питам плахо. - "От стрелките!!!!" - отвръща сестрата. – „Не работят!“ - отговарям. - "Е, то е лесно - какво искате сега?! Натискате си ги" - "АМА НЕ РАБОТЯТ" - повишавам тон. - "САНИТАРЯ ПИТАЙТЕ, МОЖЕ ДА НЕ Е ВКЛЮЧЕНО В ТОКА". В крайна сметка става ясно, че стрелките, намиращи се до главата на лежащо болният, по мистериозни причини не работят и трябва да СТАНЕ, да иде до частта на леглото, където са краката му и оттам да регулира.

По чаршафа има косми. И не е точно чаршаф. Ама нищо. ВИП е. За 100 кинта.

Заредихме тоалетна хартия, мокри кърпички. И аз си тръгнах.

П.П. Наложи се да подпиша моята приятелка в някакви формуляри, което бе посрещнато с клето вайкане от сестрата долу в травматологията. После прочетох формулярите - оказа се, че има форма, която предполага, че пациентът може и да не е в състояние да се подпише, но да е в съзнание. Очевидно няма нужда да се чете обаче задълбочено.

П.П2. На въпрос – „Какво означава ВИП-стая, при положение, че един сапун няма?“ - отговорът беше: "Ами така се води, защото може да има човек при вас.“

П.П.П. На всевъзможни въпроси от наша страна, отговорът беше все един и същи: "Абе, това са някакви глупости, дето ги иска касата."

И пореден послепис: Всички говорят на "Ти". И започват да викат, ако имаш наглостта да попиташ нещо.

Казусът е тежко счупена ръка. Тежко счупена, но все пак ръка. И за 4-часов воаяж из "Пирогов" бяхме нужни двама души. Това е държава, в която дори ръката ако си счупиш не е препоръчително да си сам, когато ще се изправяш срещу системата на здравеопазването. И да - не се сблъскваш с него, а направо си СРЕЩУ него.

Просто не мога да си представя как оживява човек над 70 години например, който трябва да мине всичко това сам... 

Чета написаното от Полина и знаете ли какво си мисля - колкото и средства да се отделят от бюджета, за колкото и отделения да съберем пари за ремонт, има нещо, което не се купува с пари, и то е човешкото отношение, най-обикновеното съчувствие - да дадеш болкоуспокоително веднага, за да не се мъчи човекът, да обясниш какво лечение прилагаш, да не унижаваш пациентите, да не ги правиш на глупаци, да не им се подиграваш. Това не е въпрос на пари. Това е въпрос на отношение, на политика на болницата, на строго изискване към всички служители в нея, на наказания и санкции при оплакване. Така че в заключение ще кажа само едно - "Пирогов"? Да пази Господ да не се налага да попадаме там. А най-лошото е, че никъде не е по-добре.

Препоръчваме ви още:

Малко херния и още нещо

Защо пицата идва по-бързо от линейката

Докторе, благодаря

"Защо всички само се оплаквате?"

Автор: Жасмина Тонева

В сърцевината на зимата, когато дните са кратки и бяло-мразовити, а нощите дълбоко черни и тайнствено магични, има един вълшебен тридневен период, който е посветен на енергиите, творящи света. Това е времето от 4-и до 6-и декември и е период, посветен на светците Варвара (4 декември), Сава (5 декември) и Никола (6 декември). Този период е изключително показателен за мъдростта на предците ни и е доказателство за дълбочината на познанията им относно тайните на енергията и силите на съзиданието.

В Странджа може да чуете: "Варвара вари, Сава меси, Никола гости гощава." Само в едно изречение предците ни са обединили три празника на трима светци, които представят всъщност три вида енергия. Мъжката, женската и смесената- андрогинната.

Денят, посветен на Света Варвара, е 4-и декември. Той е наречен Женска Коледа, защото в приготовленията и ритуалите участват само жени и момичета. Рано сутринта стопанката на дома почиства цялата къща и омесва хляб. За момченцата прави кравайчета, а за момиченцата куклички от тесто. Вари боб, царевица, жито и раздава за здраве на комшиите и за да умилостиви Баба Шарка. Вярвали са, че така Света Варвара ще бъде тяхна закрилница, а Баба Шарка ще бъде удовлетворена и няма да разболява децата. Мъжете са извън къщата докато жените и девойките шетат и приготвят храната. По този начин те оставят сакралното пространство на дома в ръцете на жените, които го изпълват с женската си енергия. Пеят песни, шегуват се и приказват с комшийките, разменяйки кравайчета и варива.

Откъде идва коледната традиция

Следващият ден (5 декември) е посветен на Св. Сава. Това е може би един от най-интригуващите светци, защото в народната ни памет той е андрогин. Ту е жена, ту е мъж. На места в България битува като Света Сава, сестрата на Варвара, а на други се среща като Свети Сава покровителят на вълците или още "вълчи пастир". Може би някога далеч, далеч в миналото, този ден е обединявал мъжкото и женското начало и Сава е бил едновременно мъж и жена. Но днес се е запазил само бегъл спомен за тези отдавна отминали дни и Сава на едни места е останал в мъжкия си образ, на други - само в женския. Обединената енергия е била разделена и знанието се е скрило.

На този ден жените, които не могат да имат деца, изпълняват един много интересен обред. Рано сутринта, още преди изгрев слънце, жената пресява брашно, за да омеси обреден хляб. Но обръща ситото наопаки. Най-старата жена в рода я спира с думите: "Обърни ситото, чедо, че да ти се обърне коремът." Жената го обръща и пресява останалото брашно правилно. Омесва хляба и го раздава на кръстопът като вярва, че до една година ще зачене рожба.

На 6-и декември почитаме Свети Никола и това е последният ден от тридневния празничен период. Посветен е на мъжката енергия. Вярва се, че Свети Никола е мъдър белобрад старец с характер бурен като морето. Той е закрилник на хората и моряците и повелител на морето и подводните същества. Нему подвластни са рибите, водораслите и всякакви живи същества, живеещи в дълбините на морето. Но освен тях той владее и невидимите същества, свързани с водата като юди, самовили, русалки. Може да предизвиква морски бури, но и да укротява разбушувалото се море. Предание гласи, че на тази ден моряци излезли на риболов с лодката си. Но в средата на морето лодката се пробила и започнала да се пълни с вода. Моряците го призовали с молба за спасение и Св. Никола се явил. Запушил пробойната с един жив шаран и затова на този ден на трапезата ни присъства именно този вид риба. Шаранът е жертвата ни принесена към светеца с молба за закрила. Запушването на дупката с рибата е ясно представено като акт по сливане на мъжкото и женското начало и символиката на това предание не е случайна. Запълвайки празната дупка с живия шаран, мъжкото и женското се съчетават, за да родят живот. Благодарение на този акт, рибарите оцелели и се прибрали невредими.

На трапезата присъстват шаран, сарми, жито, боб, царевица, пълнени чушки с ориз и обреден хляб, омесен по изгрев слънце.

Целият този празничен тридневен период е наситен с мъдрост и познание, а числото 3 освен, че е кодът на нашата реалност и е сакрално число, е и най-важното число в християнската религия. Числото обединяващо Отец, Син и Св. Дух.

Това, което изглежда изгубено като познание в хилядолетната ни история, всъщност не е изгубено. Просто се е скрило в преданията, митовете, легендите и обредите ни. Мъдростта е тук сред нас. Просто трябва да имаме очи, за да я видим, и отворени сърца, за да повярваме. Вярвайте, приятели! Вярвайте в паметта на предците ни! За да останем! За да ни има!

Още за българските традиции и обичаи можете да прочетете в Български народни обреди, обичаи и вярвания.

Препоръчваме ви:

Коледно чудо

На Коледа мечтите се сбъдват

Този надут декември!

Всички родители си мечтаят децата им да спят нощем, да реагират без истерии на думата „не“, да се държат прилично на гости и в ресторанта, и с апетит да ядат, каквото им сготвят. И добре би било всичко това да се случва не под строгия надзор на мама, а самостоятелно, защото тя трябва да се върне на работа, или вече се е върнала, или изобщо не е спирала да работи. За подобни ситуации френските майки имат добра система от правила, която може да бъде полезна и на останалите. В книгата на Памела Дракърман "Бебе made in France" авторката прави интересно сравнение между отглеждането и възпитанието на децата в Щатите и във Франция. И това, което определено се набива на очи, е, че французойките гледат децата си ако не по-добре, то със сигурност по-лесно.

Идеални майки няма

Работещата жена се стреми да обхване необятното: да бъде идеална майка и едновременно с това да прави успешна кариера. На практика тя работи на две смени – в офиса и вкъщи. На работещите майки това е добре познато. Французойките имат един любим израз: „Идеални майки не съществуват.“ Не си струва да опитвате. Това е най-важната, основополагаща идея. И не бива да възприемате детството като начало на маратон, чийто финал е постъпването в университета. Безусловно, французите искат децата им да са успешни, но не ги пришпорват, вечер след работа, да изпреварват естествения си етап на развитие. Не учат детето да чете и пише преди да е навършило 6 години. Смятат, че е по-важно да му изградят навици да се концентрира, да общува, да се контролира. Първо, това не изисква да отделят специално време за занимания, а е неизменна част от възпитателния процес. Второ, точно тези способности, а не умението да броиш до 100 и обратно, създават устойчива база за успех на детето в училище.

Не оставай без собствени доходи

В САЩ например още вярват във вълшебната приказка за щастливия брак като синоним на спокоен, безгрижен живот. Най-важно е да се омъжиш за мъж със стабилни доходи и да си останеш вкъщи. Във Франция не е така. Френските майки са убедени, че жените трябва да имат собствени доходи. Дори при най-сполучлив брак, със солиден и любящ мъж, жената трябва да се замисли: „А какво ще стане, ако всичко рухне?“ Тя трябва да има професия, работа или някакъв друг източник на доходи за всеки случай. Французойките смятат, че това е много важно преди всичко за детето. Бързо се връщат на работа след раждането, защото трябва да са уверени, че ще могат да му осигурят необходимото, ако им се наложи да го отглеждат сами. Това е много прагматична позиция и в нея няма и капчица френска романтика, но пък е много полезна в живота.

Не посвещавай целия си живот на детето

Майчината грижа за детето е отлична илюстрация на принципа на безкрайността. Ние винаги ще се стремим да му помогнем. Винаги. Това е една вечна, доброволна жертва. Но в основата на френската култура е залегнала една много важна идея: всеки човек (особено родител) има нужда от време и пространство за себе си. При това времето не се определя на остатъчен принцип: ако успея да направя това за децата си, ще мога да си позволя… или… само ако направя всичко възможно за детето си, ще си позволя… Не, в никакъв случай! За поддържането на баланса вкъщи е особено важно някаква част от живота да бъде само ваша и да принадлежи само на вас. Това може да бъде и работата, но не е задължително. Може да е всяко ваше увлечение, общуване с приятели, каквото пожелаете. Французите са дълбоко убедени, че да посвещават цялото си време на детето и да го превръщат в център на света си, е вредно и опасно най-вече за него.

Зависими ли сме от децата си?

Когато се отделяш от детето за известно време, ставаш по-добра майка.

Ако малкото свикне да сте непрекъснато до него и да сте въвлечени в това, което прави, да преживявате с него всяка секунда, няма да се научи на самостоятелност. Няма да се научи да бъде внимателно към другите, да забелязва потребностите им, да съпреживява. Всяка французойка интуитивно знае, че когато се отделя за известно време от детето, му прави безценна услуга. Много важно е да се разбере, че това не е радикална позиция. Никой не ви призовава да захвърлите всичко и да изчезнете за три седмици в спа курорт, да се занимавате само със себе си и да забравите за детето си. Става дума за нещо друго – да признаете, че когато прекарвате цялото си време с някого, независимо от това, че го обожавате, той започва да ви дразни. И това се отнася не само за майката, а и за детето. Много по-ефективно е от време на време да си отдъхвате един от друг. Кратката раздяла внася свежест в отношенията. Това са нови впечатления, нов опит, глътка въздух, източник на енергия. От това имат нужда всички взаимоотношения.

Забрави чувството за вина

Безсмислено е да се чувствате виновни, че работите. Това е деструктивна емоция, която няма да промени нищо, няма да имате повече време за детето си. Най-важното, което можете да направите, е да прекарвате свободното си време с детето пълноценно. Не просто да присъствате на разходката, докато разговаряте с приятелка по телефона, а действително да посветите времето си с детето. Не сте длъжни непрекъснато да се притеснявате за него, докато сте на работа; не сте длъжни да се обвинявате, че сте не само майка, но и колежка, приятелка, жена. Единственото, което дължите на детето си, е когато сте с него, да сте с него наистина. Възпитавайте у децата си търпение. Французите възприемат търпението като мускул, който трябва да се тренира от най-ранна възраст. Не скачайте от стола веднага, ако детето ви повика да покаже каква кула от кубчета е направило. Внимателно му обяснете, че имате работа и трябва да почака. В началото ще чака няколко секунди, но с времето толерансът ще се увеличи. Детето ще се научи да се занимава само, докато чака, и да се справя с разочарованието си. Според французите това е жизнено необходим навик, защото само така детето ще разбере, че не е център на вселената и ще порасне.

Не се превръщай в „мама-такси“

Това правило е свързано с предходното. Не се стремете да компенсирате отсъствието си с прекалено много развиващи форми. Когато избират извънкласните занимания на децата си, парижанките винаги мислят как това ще се отрази на качеството на собствения им живот. Майката, която целодневно превозва детето от една форма на друга, не е самоотвержена за французите. Още по-малко ще оценят жертвата й, ако го прави за сметка на работата си. За такава майка ще кажат, че съвсем е загубила равновесието в живота си. А и децата нямат нужда от подобна саможертва. Разбира се, полезно е да ходиш на плуване или на уроци по музика, но винаги трябва да имаш време за игри. Прекаленото психическо и физическо натоварване вреди.

В отношенията на родителите има част, в която детето не участва.

Никога не забравяйте – в основата на семейството е съпружеската двойка. Винаги намирайте време да останете насаме с партньора си. Във Франция родителското пространство принадлежи на детето само през първите три месеца. По аналогия с президентския срок французите наричат този период „първите сто дни“. В това време детето може да спи в една стая с родителите си, дори в тяхното легло. След това обаче се отделя в собствената си стая и креватче. Съпружеската спалня принадлежи само на вас двамата. Децата не могат да влизат при родителите си, когато им хрумне. Те трябва да знаят, че нямат място в тази част от живота им.
Французойка споделя: „Спалнята на моите родители беше свещено място вкъщи. За да влезеш в нея, трябваше да имаш много сериозен повод. Между родителите ми винаги съществуваше връзка, която за нас, децата, беше велика тайна.“

Защо не бива да позволяваме на децата да ни управляват

Не изисквай от мъжа си равноправно участие в домашните ангажименти и грижите за децата.

Дори да работите толкова, колкото и мъжа ви (дори ако работите повече от него), не изисквайте той да отделя същото време за грижи по децата и дома. Това няма да предизвика нищо повече от недоволство и раздразнение. В това отношения французойките се водят от старомоден прагматизъм. Разбира се, много парижанки с удоволствие биха възложили повече отговорности на партньорите си, но много отдавна са приели това неравноправие. И то им облекчава живота. Общата хармония в отношенията им е по-важна от равните права в случая. Те възприемат мъжа като отделен биологичен вид, който по природа не е способен да домакинства. Това съвсем не означава, че френските мъже не вършат нищо. Просто жените смятат, че конфликтите в семейството ще са по-малко, ако всеки има точно определени задължения към семейството, дори да не са равномерно разпределени. Не изисквайте от мъжа повече, отколкото е готов да направи за вас. По-добре си наемете помощничка, която ще идва от време на време, за да ви отменя в някои задължения. А вие правете повече секс.

Вечерта е времето на възрастните, а веднъж месечно имате право на „меден уикенд“.

Повечето френски родители посвещават веднъж месечно почивните дни само на себе си. Работата и децата нямат място в тях. Отложете работата, оставете децата на баби, дядовци или бавачки и излезте извън града сами. Търкаляйте се в леглото, закусвайте дълго и с удоволствие, отспивайте си, гледайте филми, позволете си да се отпуснете и да не правите нищо. Французите си го позволяват и нямат никакви угризения. Това е абсолютно естествено и нормално дори за най-любящите родители. В останалото време те много строго следят децата да лягат по един и същ час – след вечерната приказка или песничката за лека нощ. Времето на възрастните е базова потребност. Французите са убедени, че щастливите и любящи родители имат щастливи семейства. И децата им го разбират.

Вие сте шефът

Това е най-сложното за следване френско правило. Аз съм шефът, не диктаторът. Давам на децата си много свобода, когато е възможно се съобразявам с мнението и желанията им, но решенията вземам аз.
На върха на семейната пирамида сте вие. Не децата, не собствените ви родители, не учителите или детегледачките. Вие командвате парада. Разбира се, това е ежедневна борба, но децата се развиват по-добре, когато имат ясно очертани граници. Научете се в ключовите моменти да казвате „не“. Твърдо, но спокойно обяснявайте на децата какво ще направите. Сами ще усетите, когато започне да ви се получава. Това ще значи, че вие наистина сте шефът.

Източник: mamsila

Препоръчваме ви още:

Как да научим детето на търпение

За правата, правилата и границите

Къде отглеждат най-щастливите деца на света

Ще преживеете това изпитание по-лесно, отколкото си мислите.

Шопингът с любимата е основен сюжет в нощните кошмари на всеки мъж. Безкрайното размотаване по магазините, обувките, тоалетите, чакането на ред в пробната – съгласете се, че звучи зловещо. Но мъжът може да избегне всичко това, ако запомни само следните пет условия:

1. Не я пришпорвайте

Не пилете нервите на любимата, за нея шопингът е особен способ за медитация. Представете си, че вие я каните на мачлето си с приятели, а тя на всеки 5 минути ви заявява, че е време да приключвате и да отидете да хапнете тортичка. Бъдете съпричастен мъж, който е готов да издържи поне седмица, за да достави удоволствие на любимата си. Не, не мислете, че сте мъж под чехъл. Мъж под чехъл е този, който прави всичко с нежелание, сякаш са го принудили, а този, който прави всичко с удоволствие и ентусиазъм, е хладнокръвен пич.

2. Заредете батерията на телефона си

Шопингът с дама може да бъде чудесен повод за прочетете новините, да отговорите на мейлите си, затова не пропускайте да заредите телефона преди тръгване. Докато дамата ви снимка и праща визии на тоалети на приятелката за мнение, вие ще можете да изиграете дори някоя и друга игра. Не е задължително да оглеждате всяка дреха или чифт обувки, към които посегне, но бъдете наблизо, ако случайно й дотрябва съвет.

Нов телефон - нов късмет

3. Изберете нещо за себе си

Защо да не се възползвате от тази възможност и да не купите нещо за себе си? Спътницата ви ще бъде дори доволна да се отвлече за малко от собствените си покупки, за да ви даде десетина насоки за дължината на панталона и ширината на реверите. За нея да бъде придружавана от солиден мъж е толкова важно, колкото за вас е въпрос на самочувствие да стоите редом до елегантна жена. В този ред на мисли, отпуснете синджира, нека избира, колкото иска, докато намери най-подходящото.

4. Помогнете й да избере

За да поускорите процеса, можете леко да се намесите и да й предложите един-два свои варианта. Тя ще бъде поласкана от вашата съпричастност. Мъжът, който може да ти помогне с избора на дреха, е находка. Само не прекалявайте със съветите, за да не остане с впечатление, че избирате тоалета за себе си, а не за нея.

Кожена рокля

5. Идете до „тоалетната“

Ако батерията на смартфона ви е изтощена, в мъжката секция няма нищо, което да ви заинтригува, а дамата ви разглежда щанд след щанд и нехае за съветите ви, можете да се възползвате от последния, леко хлъзгав съвет – идете до „тоалетна“. Ако сте в мол, е лесно – можете да хапнете нещо, да разгледате новите джаджи в магазина за техника. Ако сте в бутик, излезте да „подишате“ малко въздух. Не се налага да мислите кога да се върнете – тя ще ви позвъни, когато е готова. В случай че отбележи дългото ви отсъствие, можете да кажете, че сте срещнали познат и сте изгубили представа за времето. Банално, но върши работа.

Източник: GQ

Препоръчваме ви:

Да е умна, но не много!

Мъжки манифест

10 мита за жените, в които мъжете все още вярват