Написаното от доктор Елисавета Георгиева ме трогна дълбоко. Споделям го с вас с нейно позволение. Надявам се да стигне до много нейни колеги, да ги накара да се замислят, да признаят грешките си, да се извинят за тях, да поемат отговорност. И най-вече да променят системата, която допуска родилки и пациенти да получават унизително и безчовечно отношение. 

След нескопосаното, несвързано и непрофесионално изказване на директора на сливенската болница по тежкия казус с починалата родилка, обидно не само за обществото, очакващо от нас истинност, обективност и компетентност, но и за мен, като лекар с 38-годишен стаж, реших, че е редно да споделя някои свои нелеки мисли... Редно е да се чуе не само мнението на недотам образовани, безчувствени журналисти, известни блогъри и шеметни рок звезди, обявяващи ни на 100% за убийци и мафия, но и тревожните размисли на един обикновен български лекар.

Иска ми се хората да знаят, че ние, повече от всички, искаме да се знае истината за всеки отделен трагичен случай, защото част от нас умира с всеки от тях, и новите - щастливи и нормални раждания, не запълват пукнатините, оставащи в сърцата ни. Дълбоко вярвам, че болшинството от колегите ми са добри професионалисти и добри хора и нека обърканото ни общество намери сили да покаже, че ни вярва. Когато си се отнесъл грубо, непрофесионално, безчовечно към раждаща жена, ти не само си наранил нея, ти си наранил вярата на хората, достойнството им, и собствената си човешка същност, и това не трябва да се допуска никога!

Професията ни е безкрайно тежка, ние много често сме преуморени, изнервени, ядосани, объркани, невъзпитани или цинични, но не го правим от зла умисъл, убедена съм в това, дължим ви обаче извинение и поклон за търпението.

В момент като днешния най-важна е нашата съпричастност, уважение и разбиране към мъката на опечалените близки.

Не по-малко важно е обаче, да запазим и своето самоуважение и вяра в нашите професионални и човешки знания и умения и собственото си достойнство и преклонение пред нашата велика професия. След нас идват не много, но някои от тях са способни и целеустремени млади хора, които трябва да продължат да вярват, че Акушерството е най-прекрасната част от медицината.

Аз лично, благодаря на всички свои пациенти, които са ми повярвали и вярват, и на тези, които съм разочаровала или наранила, защото сърцето, умът и ръцете ми са били винаги с тях. Благодаря на своите учители, защото Акушерството е изкуство, емоция, тежък, включително и физически труд, и безкрайно себеотдаване - проф. Пиперков, спасил майка ми, доц. Грозданов и Порязов, помогнали за децата ми, доц. Йорданов и проф. А. Димитров - истински корифеи в Родилна зала, прекрасните лекари на Пазарджик - д-р Михайлов, Младенов, Бейков, Георгиев, Антонов, Тошкова, чиито живот и работа са били истинският университет за мен, на акушерките Михова, Даданска, Гогосова, Килова, научили ме на "живото" акушерство, на толкова много свои колеги, акушерки и санитарки...

Благодаря на децата си, че заспиваха без мен и още ме обичат, и на съпруга ми, че ме търпи толкова години, в които празниците са били обикновени делници и денонощна работа.

Ами, казах го... Още много има... Но все отнякъде трябваше да почна...

Простете ни...

И ни вярвайте!

Препоръчваме ви още:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Родилките разказват...

Докторе, благодаря

Автор: Мария Пеева

След призива на Анелия Икономова да се сложи край на насилственото и унизително отношение към родилките в България десетки майки споделиха историите си. Имаше и други коментари - на недоверие и съмнение. Разбираме защо хората, които не са преживели това, се съмняват. Прекалено е ужасно, за да е истина, нали?

Това, което ще прочетете, са само част от вашите собствени истории.

1. Въпреки че минаха години от раждането ми, не мога да забравя ужаса и болката, която изпитах... И съжалявам, че не споделих, защото бях благодарна на Бог, че останах жива и че се радвам на моята дъщеричка... Накратко за моята история: Близо 24 часа ме мъчиха и ме обиждаха, подиграваха ми се, че имам сланинест корем, дадоха ми нощница, която беше до колената ми, защото не беше моя размер... Часовете минаваха... Нямах никакви сили... Само си спомням, че сама отидох до родилната зала и припаднах... След като отворих очи, все още ми правиха изкуствено дишане... Не знам как са извадили дъщеричката ми... Благодаря на Бог, че днес съм жива! Много съм разстроена от поредния случай с починала родилка... Дано този път има наказани за безхаберието и некадърността си! Бог да пази всички майки и техните рожби!!!

2. Първото ми раждане ме обиждаха по същия начин. "Леле, каква си дебела!" Аз, опитвайки се да ми е смешно, щото отивам за първи път и не знам какво ме чака, най-малко ми е до техните коментари: "Не съм дебела, а пухкава" - с усмивка. Онази отговаря: "Абе дебела си си". Ужасен престой в болница, никой не те поглежда, бяха най-ужасните ми дни, усложнения после заради нестерилни материали. За статистиката - дете с увреждане (не оттам надявам се, хехе), държавна болница. Втория път (още по-дебела от първия път!) - частна болница. Нищо общо!! Прекрасно отношение, помощ по всяко едно време. Жалко е, защото не частното и държавното определя хората, но фактите са си факти и това беше моят опит.

3. И аз имам някои неприятни спомени от раждането! Но се чувствам късметлийка, че аз и детето ми сме останали живи! Раждането ми беше бързо, отидох в последния момент след като ми изтекоха водите... посрещна ме една акушерка, доктор нямаше. На вратата спряха мъжа ми и ми казаха, че оттук съм сама. Акушерката ми поиска документите, които предварително бях подготвила. Нареди ми да седна на една дървена пейка, но аз й казах, че не мога, имам контракции. Тя се изсмя и ми каза да се кача на едно легло (от тези в гинекологичните отделения, които бях виждала), с мъка се изкачих и легнах. Тя само бръкна с ръката и започна да говори: „Подава се главата, бързо в родилното!", с мъка слязох от високото легло и се настаних на друго такова. Дойде докторката, раждането беше започнало, след това и гинекологът, който посещавах. Роди се бебето, разбрах, че е добре и мислех, че е свършило, когато започнаха да ме натискат по корема, за да излезе плацентата, това беше по-болезнено от самото раждане. Имах вътрешни и външни разкъсвания. Акушерката ми намекна за почерпка, а после ме изкритикува, че не съм купила кърпа да си избършат те ръцете. Оправдах се, че не знаех, това беше истината и тя ми каза, че ако аз не знам, майка ми или свекърва ми знаели. Замълчах си засрамено, чак се почувствах виновна. После сложиха една папка с документи на корема ми нещо да подпиша, не помня вече бях много замаяна, но от тежестта пак ме заболя силно. Усещах че заспивам, но тя ме сръчка, каза че трябва да съм будна и така минаха два часа, преди да ме настанят в една стая с още две жени, също със скъсана нощница и пълно с хлебарки. Бях дежурна три дни без сън да не полазят хлебарките върху бебето. После си отидох вкъщи и нещата се наредиха.

4. И аз бях с мръсна нощница, но повече ме притесняваше, че в стаята ми нямаше топла вода да си изкъпя бебето. Както всички мами знаем, след млякото се пълни памперса още повече. Беше с температура и сополи малкият, ужас е, но сега да гледаме да ги изучим нашите дечица и най-вече на човечност и хуманност към майките, които с нетърпение очакват своите деца

5. Това с будуването, за да пазиш детето от хлебарки - и на мен ми се случи, Майчин дом (МД), 2011 г. Въпреки че стаята се водеше ВИП и нощувката струваше 70 лв. на вечер. Когато казах на акушерката, тя заяви, че това са капризи, та трябваше да занимавам началника на отделението с този санитарен проблем, за да ме преместят в стая без хлебарки.

6. Мога много да хваля лекарите направили първото ми секцио д-р Гърчев и д-р Георгиев от Майчин дом. Нямам думи да благодаря и на следящата втората ми бременност д-р Стратиева и екипа направил второто секцио, но отношението на останалия персонал при първото ми раждане и държанието на неонатолозите от МД беше такова, че три години изпитвах ужас да забременея отново. Благодарение пък на неадекватното проследяване на първата ми бременност, отглеждам дете с увреждания. Та, хубаво хвалим тези добрите. Въпросът е кога онези, другите, ще започнат да носят отговорност за действията си...

7. Аз съм раждала два пъти чрез секцио. Втория път спешно секцио, след опит да родя естествено. Преседяла съм из няколко АГ болници, по различни причини. Винаги са се отнасяли добре с мен, не само възпитано, но и страшно мило и подкрепящо. Не съм плащала нищо. Само един престой в частна болница. Не съм фен на порочната практика да се избира лекар и не съм го правила никога за нищо (и с децата ми). При второто ми спешно секцио колабирах от обезводняване (пиех си вода, друга беше причината) и тогава за пръв път се срещнах с онази досада на медицинския персонал и грубиянско отношение. Естествено, не останах длъжна, макар и не в особено добро състояние. Но ме възмути как може да се тросваш така и да повишаваш тон на човек, който едва мърда и гледа. Направо не ми се мисли колко смачква физическото и психическо насилие и поругаване, което са понесли другите жени. Това, че аз имам положителен опит и един да кажем неприятен, не мога да го нарека чак лош, не ме кара да съм доволна от системата, практиките и поведението на медицинските специалисти. Личният ми опит въобще не ме успокоява и не ми помага да спя спокойно.

8. Родих първото си дете през 2013 г. в Горна Оряховица при Сотиров (умишлено не пиша д-р), нормално раждане, неописуем кошмар. Слава Богу, имам здраво момченце .През 2016 г. родих второто си детенце във Велико Търново при доц. Светлозар Стойков! Бях твърдо решена, че предпочитам операция пред това да изживея този ужас отново. Благодарение на доктора и неговия екип, в това число и д-р Топузанска (най-успокоителният глас, който съм чувала) раждането беше нормално, не секцио и се превърна в моята красива приказка.

9. И двете ми раждания бяха нормални, с присъствие на таткото и избор на акушерка. Това ги направи нормални и мил спомен за този свещен миг, но няма да забравя лекарката, която беше на смяна първия път. Когато разбра, че съм само с акушерка, се държа грубо и аз виках повече, докато ме шие, а не докато напъвах и раждах. Истината е, че докато избера екип минах през няколко „търговци“. Бяхме младо семейство с ограничени средства, твърде горди да искаме помощ от родителите и търсехме нормалност на нормална цена. Това беше преди 13 години, но след това се наслушах на всякакви истории, и за съжаление, не особено приятни в повечето случаи... Това трябва да спре!

10. Родих с избор на екип, при лекар, който ме наблюдаваше до последния месец от бременността. Лежах почти две седмици преди да родя в същата болница - всички от екипа на отделението ме познаваха, когато дойде време да раждам. Имах високо кръвно и ми се наложи спешно секцио. Нямам забележки към водещия лекар на екипа - държа се човешки, с разбиране и грижа - но за съжаление, това беше период, в който беше в отпуск и дойде специално за моята операция. При изваждането на бебето неонатоложката буквално кресна, че то не е добре и има заешка уста. Докато операцията продължаваше, бях подложена на разпит къде ми е правен всеки преглед и какви са тези некадърници, които са ми правили ултразвук през бременността. Бяха докарали майка ми почти до инфаркт, защото някой лекар излязъл и съобщил, че аз съм добре, но за детето ще излезе някой по-късно да им каже. Детето ми, Слава Богу, беше добре. Беше му се отлепила малко парче кожичка от устната, нищо повече! Но това, което ми се случи след това, е още по-ужасно, недопустимо, нечовешко и още ми коства много, за да продължа да живея нормално. След операцията бях сложена в "реанимация", което просто е стая близо до стаята на акушерките. Катетърът ми беше неправилно сложен и не се пълнеше. Мен ме болеше - акушерките не ми вярваха. Унижението да плача като бебе, за да дойде някой да ми се развика и все пак да ми намести катетъра, без да получа извинение, когато видяха, че са сгрешили, беше огромно. Държаха ме гладна 2 дни - вечерта преди операцията ми позволиха да изям едно кисело мляко следващото ми ядене беше няколко солети през деня след като е минала операцията. Бях раздвижена 24 часа след операцията без обезболяване и когато се оплаках, че ми е много трудно, началникът на отделението ми се развика, каза да ме оставят да лежа в реанимация като съм такава лигла, и че няма да ми дадат да видя бебето си, което не бях виждала от 24 часа. С много болка и усилия минах през коридора до новата ми "ВИП" стая, която дори нямаше работещ звънец. Слава Богу, че в нея имаше и друга родилка, която ме спаси. Казах на акушерката, че ми е лошо, молих я да ми премери кръвното, премери го, но ми заяви, че няма само с мен да се занимава! От силното натоварване, глада и високото кръвно получих гърч. В стаята нямаше звънец и жената от съседното легло е тичала по коридора и е крещяла. С отварянето на очите си бях уплашена до смърт, не знаех къде съм, не помнех, че съм родила, плачех от уплаха, защото не знаех какво се е случило и какво правя там, а началникът на отделението просто махна с ръка и каза: "Тя е с епилепсия". Дадоха ми лекарства за епилепсия, сложиха ми диагнозата с лека ръка и хормонално ми спряха кърмата. Видях бебето си 4 пъти за целия престой, но бях толкова дрогирана, че не ми пукаше. Прибрах се вкъщи след изписването с мисълта, че съм неспособна да гледам детето си, и че при всяко натоварване ще получавам припадъци. Не смеех да съм сама с детето. Не знам дали ще събера смелост да родя отново!

11. Когато раждах 2007 г големият си син, поседях половин ден в предродилна зала без контракции все още. В стаята влезе дежурната акушерка и след нея едно младо момиче, бременно. От разговора им разбрах, че момичето им е колежка акушерка в отпуск по майчинство, с проблемна бременност. По-важното е нещо, което ми се заби в мозъка и няма да го забравя, беше разговорът им...

Бременната: „Абе, сега разбирам колко им е гадно и кофти на жените, дето идват да раждат при нас и ние така се държим с тях... "

Дежурната: „Абе, я моля ти се, глупости не ми се слушат!" (с видно махленско пренебрежение към думите на младата колежка и без грам срам, че в стаята ги слушат 3 броя родилки). Болницата е Шейново, там втори път, по собствена воля и ясно съзнание, никога няма да стъпя. Раждането няма да го описвам, тъй като в голяма част съвпада с повечето разкази, стрес, унижения, човешко падение...

12. Може би нещата са се променили, но когато аз родих там през 2002 г. се оказа, че са забравили парче плацента в мен. В деня, в който родих, в трите зали - предродилна, родилна и следродилна - имаше само един доктор. Този факт много ме учуди, защото е университетска болница. Докато ме шиеше, след епизиотомия, го извикаха, че започва раждане. Остави ме с отворена рана, накара ме да придържам щипците с иглата и конеца и се върна след 20-30 минути. Впоследствие получих инфекция, която едва не доведе до сепсис, но това е друга тема. Та моите впечатления оттам не са добри. Дано нещата наистина да са се променили или при мен да е било лошо стечение на обстоятелствата.

13. Тъпкаха ме, обиждаха ме, подиграха се с мен. Но какво да направя? Моята дума срещу тяхната. В родилното, и след това, аз съм сама, нямам близки с мен, нямам свидетели, които да потвърдят. А какво ще стане, ако все пак предявя иск? Пусна жалба? Нали знаете, че лекарите се подкрепят помежду си. Особено в по-малките градове (т.е. всичко, което не е София). Тръгне ли мълвата, че "тая иска да съди" по веригата, и ти си дотам. И детето ти е дотам. Следва чакане с часове в спешното с "вие не сте спешни", а детето е с 41 градуса температура например: „Не можем да ви поставим диагноза, ще ни съдите. На ви ей тази рецепта за лекарства със стойност 1500 лв.“ За вербалния тормоз няма да споменавам изобщо. И подобни. Наистина, страх ме е. Страх ме е от това какво ще последва, ако реша да си търся правата. Страх ме е за детето, че ще го обрека на неадекватно лечение, защото ще предизвикам вендета. Затова си стоя кротко и "рева" във фейсбук. И правя едно евала на тези, които намират сили да се борят.

14. Аз също раждах в болницата в Сливен (преди 3.5год), слава Богу, се бях уговорила с една акушерка (проследяваха ме в София и нямах лекар в Сливен), която беше през цялото време при мен. Благодарение на нея си имам здраво детенце и всичко мина добре. Но съм свидетел на други раждания, които ставаха по това време. Една ромка раждаше четвъртото си дете до мен, отношението на другите лекари и сестри към нея беше ужасно, караха ни се задето викаме от болка, държаха се изключително арогантно. Тя се изпусна по голяма нужда по време на раждане, обидиха я брутално (клизми в Сливен не се правят). Но най-лошият спомен, който имам, е от третата вечер, когато в моята стая посред нощ докараха съвсем млада ромка, в ужасно състояние, вързана към някаква система, която беше цялата изцапана с кръв. Накараха й се задето не си носи лигнини и такива неща. Тя се оправда като каза, че е не знаела какво трябва да се носи, тя й се скараха още повече. Горкото момиче после ми разказа как ужасно е минало раждането, тя им е казала, че умира, а те й се разкрещели – „Умри ма!“ А момичето изглеждаше много умно и добро. Отношението към българките е по-добро. Но няма значение кой какъв е, никоя родилка не заслужава такова отношение.

15. След кошмарното ми раждане, имах следродилни усложнения, шевовете, които ми бяха направени, се късаха бавно един по един, прорязвайки тъканите между краката ми. Болката е все едно имаш контракции, които не спират никога. Плачех, молех се, но ми казваха, нормално е, така е.. Никой не ме видя, никой не ми обърна внимание. Прибрах се така, с болката и мисълта, че "това е нормално, не драматизирай, бебе си родила". Минаха 2 дни и когато вече щях да припадна от болка, отидохме на лекар, който установи, че имам 7 см, отворена, раздробена рана, която нямаше как да се зашие наново, защото просто конецът, нямаше за какво да се хване. "Живях" така 40 дни! Умирах от болки, не можех да легна ,да седна, да ходя, не можех да кърмя, да се грижа адекватно за детето си, дори елементарните хигиенни нужди бяха като кошмар за мен, защото отново бяха придружени от ужасна болка. Никога няма да забравя тази болка и точно тя ще ме задушава всеки път, щом ми се прииска да имам второ дете. От мързел, от лежерност и от некадърност, можеше с мен да се случи най-лошото, само защото никой не си направи труда да ме види и да разбере, защо ме боли толкова и дали все пак няма нещо нередно.

16. Най-големият ад в живота ми е първото ми "естествено" раждане. Случи се така, че точно първата смяна си тръгваше. Не ми обърна особено внимание. Нощната смяна очевАдно не се интересуваше особено какво се случва около тях. Бях в предродилна зала на едно от леглата, на останалите легла, около и срещу мен, бяха акушерките, качили краката си на моето легло. Доктор нямаше! Тонове на бебето не се мериха. След почти 30 часа ужасни болки, смяна на няколко екипа, многократно губене на съзнание от моя страна, изядени безумен брой шамари, за ме "свестят", аз, умолявайки ги да ми направят секцио, настъпи раждане! Резултат - изкараха дъщеря ми черна, нагълтала се беше с околоплодни води и се беше омотала в пъпната връв. Мене ме срязаха и от двете страни, скъсани кръвоносни съдове, 18 външни и над 40 вътрешни шева! Детето ми не живя, а вегетира 8 месеца, 4 от които аз буквално не можех да ходя. Никой не дойде след раждането да погледне дали съм жива, не можех да отида до тоалетната, а да се изкъпя самостоятелно беше абсурд! В неонатологията ми казаха – „Детето ви е било абсолютно здраво, следващия път сменете екипа за раждане! Но няма да го кажем в съда!!!“ Подавахме жалби, говорихме с други в нашето положение, адвокати - отговорът беше: „По-добре го забрави, млади сте, ще си имате друго дете, осъден лекар няма!!!“ Случаят се развива в една от държавните Софийски АГ болници!

17. Два пъти съм раждала в държавни болници, без да си плащам за екип, и двата пъти ми го изкараха през… да кажем носа, въпреки че всички се досетиха откъде. Не е нормално, да те третират като поредната "дебела тромава крава", да пускат стажанти, които да се учат, къде се поставя абокат и откъде се точи кръв, да имаш информация за новороденото ти бебче само в точен час, веднъж на ден, и да ти го дадат, а след 3 часа да ти кажат: "Няма да ти го дадем, не е добре !" И върви и бъди спокойна... Аз си знам колко сълзи пролях за тези 24 часа, докато дойде една акушерка, да ми обясни, че всъщност най-вероятно е повърнал точно преди визитация и старшата иска да му следят сърдечния ритъм... Живи и здрави, и да се молим, всичко да е наред. Ако, не дай Боже, полежиш за задържане, то периодично минават разни сестри и санитарки през стаята ти, за да ти кажат колко си ненормална да забременяваш, например защото (извинявам се и аз предварително) "децата са неблагодарни", защото "ще се побъркваш да миеш н@срани г@-ве" или "ще се сдобиеш с фабрика за л@-на", щото "приличаш на нищо сега, а после ще си още по-зле" и прочие, и прочие неща, към които не желая да се връщам, но помня. Тъжно!

18. Четейки тези дни се върнах и към моят кошмар, като родилка. Грубо, подигравателно отношение, което идваше от санитарите. Че докторите ми “скачаха” върху корема и ми потрошиха ребрата, и че ме изпратиха в къщи с кръвоизливи в очите, затруднено дишане и болки в гръдния кош, описва проблем в системата. Ако майката и бебето оцелеят, се изписват и няма проследяване на майката, дали няма последствия от така изостаналата им практика. Ако се влоши, тя ще потърси медицинска помощ. Ако ли не, се оставя на естествено възстановяване на организма, което трае доста дълго, период в който родилката е един болен човек и не може да се грижи пълноценно за новороденото. Това е едната страна. Другата, за която не се спомена в нито един коментар, а аз намирам за ключова, в цялата тази груба, арогантна и нечовешка атмосфера, е липсата на образование на санитарите. Те са хората, които те посрещат, наблюдават, бръснат, правят ти клизмата, грижат се за хигиената. И точно там е най-грубото отношение, от което ти остава този вкус на повръщано, и което не се забравя. От всичкия кошмар след 16-часово раждане, най-зле се почувствах от коментар на санитарката, която дойде да ме вземе с количка от родилна зала. Бях шита без упойка и без аналгезия и когато седнаха на количката си кръстосах краката и седнах на една страна, за да облекча опъването на раната, търсейки естествени начини да облекча болката си. Е, не остана незабелязана тази поза, и без подигравателен коментар: “Хахахаха, и на сичкото отгоре краката си кръстосала. Ма кой ща харесва тука, ма”. Та смятам, че тези хора, без никакво медицинско образование, някои със средно, други с основно, се назначават да работят с хора, в ситуации от живота си, в които имат нужда от емоционална подкрепа. А тези работници нямат никаква подготовка за това. И тези хора не са метачи и чистачи. Свалят цялото ниво на един екип. В Испания, където живея сега, хората, които изпълняват тази длъжност, минават обучение, селекционират се чрез изпити и имат непрекъснато формиране чрез курсове, както сестрите, и лекарите. Мисля, че това е един от крайъгълните камъни.

19. Ще кажа само, че при второто ми раждане ме шиха без упойка, при все че си поисках такава. "Няма нужда! Ти нищо не усещаш, там тъканта е травмирана вече." Усещах всичко: вкарването на иглата, издърпването на конеца, завързването на възела и рязането на конеца. Всичко! Това десетина пъти. И на всичкото отгоре докторът, който го направи, накрая ми поиска изрично да му се обадя за свалянето на конците. Тоест - за пари. Нямах телефон, отиде, намери ми багажа, донесе ми телефона и ми продиктува номера си. Ръцете ми трепереха от умора и загуба на кръв, едвам го записах, а той ми се скара, че го бавя. За това, че после не ми донесоха бебето, заедно с другите, и никой не ми каза къде и какво става с нея повече от 6 часа, та се наложи да звъня на мъжа си, той - на майка си, тя - на приятелка, приятелката - на дъщеря си, която (алулуя!) работеше във финансовия отдел на тая болница, та да разберем какво става... не искам и да си спомням. Не искам, но не мога да забравя! А санитарката, която се мотаеше покрай мен, когато станах да отида до тоалетната след клизмата, не ме пусна, да съм чакала още. Е, как да стане? Тръгнах, а тя крещи след мен по коридора: "В кръв и лайна ще ги раждате тея деца!" И това жена! Все едно тя е раждала сред розови листа и мирна.

20. А на мен акушерката ми искаше аулин, че я боли главата. Аз всичко си носех, макар че ми направиха забележка за многото багаж. Общо взето зле е да си млада и неопитна жена, която ще ражда. Понеже родих на 41 години не позволих никой да си прави експерименти с мен. Смених няколко гинеколози, докато намеря тази, която да следи както трябва моето състояние и да изроди детето ми, което се роди и най-голямо в отделението. Не си ли подготвен сам психически, и изобщо за всичко предварително, не чакай от лекари и акушери да го свършат. А за кърменето и педиатрите да не пиша изобщо, който иска да ражда - да чете, много да чете за всичко, което му предстои особено, ако няма пари за частни болници. Единствените пари, които съм платила, бяха за един разговор с анестезиолог, алергограма, инжекции против съсирване на кръвта и лепенки за операцията (раждала съм със секцио). Не пренебрегвайте 4D ехографията, бъдещи майки.

21. По време на моята бременност се наложи да лежа в държавната болница. Чувах... всичко - стонове, викове, обиди, шамари, писъци... Като ме изписваха бях попитана при кого ще раждам, когато чуха, че изобщо нямам намерение да раждам в държавна болница, камо ли при тях (това няма да го забравя никога) ми казаха: "Е, щом имаш пари за даване - давай, ама не си мисли, че ще е по-различно от тук". И знаете ли какво? Нямаше нищо общо. Не чух обида, не чух повишаване на тон, видях добро отношение, бях в цивилизована сграда с добра хигиена. И най-важното - чувствах се прекрасно!

22. Дъщеря ми се роди 2008г в Майчин дом в София. Към 2 ч през нощта ми изтекоха водите, 3-4 см разкритие... Поисках епидурална упойка, казаха ми, че "няма нужда от нея"... Свалиха ме в предродилна зала, имаше само акушерка. През цялото време слушах: "Стига си викала, като си отваря краката не викаше!", "Другия път си раждай в Перник!", "Не се напъва така, ще задушиш детето"... След 1-2 часа и 8 см поисках пак епидурална... "струва 100 лв да знаеш", сложиха ми я след като вече нямах нужда от нея, и ми казаха: "Имаш 30 минути да родиш". Не помня как точно се роди детето, казах си "слава Богу, свърши се", да ама не! На другия ден толкова ми беше лошо, че не можех да стоя права, но ми казаха, че това било от упойката и щяло да отмине. Изписаха ме без да ме прегледа лекар (и на раждането нямаше лекар, а само акушерка, макар че в епикризата пише друго). Цял месец ми беше лошо, повръщах постоянно и имах температура. Накрая получих два кръвоизлива един след друг за 3 дни, заради задържани плацентарни части! Такъв ужас не бях изпитвала! Благодарна съм на д-р Ивайло Лазов в болницата в Перник, който ме прие по спешност! Благодаря на Господ, че останах жива... При д-р Лазов родих сина си преди 2 г. Раждането мина точно за 2 часа, отношението на цялото отделение беше прекрасно и не съм платила нищо, просто има хора, за които работата е призвание! Вечно ще съм им благодарна, че направиха престоя ми приятен, за разлика от ужаса преди 10 г...

23. Имам две раждания и двата пъти по мед. причини ми се наложи секцио. Първият път мина гладко, но около 8 часа без да видя или получа информация за детето си. Въпреки това неонатоложката се оказа много добър лекар, когото ще уважавам цял живот. Но през ада минах при второто ми секцио. Операцията свърши към 10 вечерта, първоначално без проблеми. Около 12 се събудих от зверски болки в корема, които в последствие се разшириха от таза надолу. Звънец - в интензивно при съседното легло, което беше далеч. 2 часа виках и от болка и с надеждата някой да ме чуе и да дойде. Около 2 и половина на вратата се появи изплашена бременна жена, която се развика по коридора. Заварила сестрата да спи в сестринската стая. Едва тогава дойде сестрата, а по-късно и докторката, която ме оперира. Изядох сумати инжекции и три пъти по две системи. Оказа се, че съм задържала кръв, а коремът станал огромен и твърд като камък. Не съм говорила за това с никой, но и след 4 години и половина имам проблеми с корема и половите органи, а кошмари и досега си сънувам.

24. Изпитала съм и двете неща - и лошото отношение, и помощ, и любезност. И при двете раждания. И ми е било много странно защо се държат грубо и арогантно при условие, че това им е работа. Като раждах баткото, бях с кръвно под нулата, а някаква луда жена крещеше по мен да съм се разхождала по коридора. Понеже съм идиот и мразя да се излагам си клечах в коридора сама и представете си да припадна… Докторът беше прекрасен, даже пускаше шеги. Но това не помогна да го изправим на нокти. Просто в един момент вече нямах контракции, не знаех какво се случва и за малко да ни изпуснат. С дребния нещата бяха даже по-идиотски. Посред нощ будя дежурната акушерка, защото кървя, а до термина има още 20 дена. Лежа в тъпата болница, щото кръвното ми беше 180/ 220, не защото имам желание да разполагам с медицински персонал до главата ми, а тя ме пита как е възможно. Ми трудно, ама е факт. И пак вдигнах на ура цялата болница - не обичам да се разправям, тихо и спокойно чакам решение на проблема - отлепена плацента и спешно секцио за 15 минути. А пак да кажа, друг лекар, но пак железен.

25. Имам две раждания, първото нормално, второто секцио. Повече никога няма да раждам , никога ... Първото си дете родих 2006 г . недоносено, през цялото време слушах как аз съм виновна, че детето ми ще е изрод, беше преместено в друга болница заради вътреболнична инфекция и трябваше телевизията да се намеси, за да ми се извинят. Сега е прекрасна 12-годишна госпожица. Заради този ужас, който преживях, ми отне 10 години да се реша да имам второ дете, този път с избор на екип, самото раждане беше добре, но отношението преди и след това беше ужасно. Второто ми дете отново се роди недоносено и отношението, което получих докато лежах за задържане и докато изпишат бебето, беше ужасно, това не са хора!

26. Чета и се връщам 18 години назад - все едно аз съм го писала. Раждането започна към 8 часа, протече с всичките обиди, скачане по корема ми, шамари, защото губех съзнание, после поливане с вода. Яко се бихме с доктора - той скачаше върху корема ми, аз го блъсках от магарето. В крайна сметка се разбра, че детето е с два пъти увита пъпна връв. Дали да правят секцио? Ама то анестезиоложката точно тази седмица си взела отпуска /за целия месец имаше планирани две раждания, едно от които беше моето и то се случи според термина/. В 13.00 докторът започна да ми крещи, че му свършило работното време, пък аз се мотам. Още половин час мъки и акушерката сряза пъпната връв. Бебето изхвърча като тапа. Седна докторът пред мен, гледа това, което аз не виждам и псува: "Да му е*а майката, ако не извадя плацентата и си заминала". Какво вади, не знам, но явно добре се е справил. Оставиха ме 6 /шест/ часа на магарето, а бях единствен пациент в цялото отделение! Цялата мокра, на отворени врати и прозорци /времето внезапно се промени и настана кучи студ/. Само една санитарка сновеше насам-натам /милата, беше ѝ първия работен ден, а докторът я направи на кайма/. Та само тя ме попита имам ли нужда от нещо. Помолих я да ме завие с нещо, че умирам от студ. Към 19 часа се появи една акушерка, която ми нареди да ставам и да тръгвам към стаята. Станах и почти припаднах. Акушерката се засуети, по едно време се сети, че в коридора имало количка, можело с нея да ме закара до стаята. Та така, сама, с подхвърлено бебе от време на време, изкарах една седмица. Като си тръгвах, вече облечена с моите дрехи, попитах няма ли да ми махнат външните конци. Тя учудено ме погледна: "Ама не са ли ти ги махнали?" Никой не ме учи как да кърмя бебето, само ми се караха, че пак не наддало. Докарваха го при мен към 19 часа да го гледам, че те имали "спешна работа" в спешното /цялото отделение се омирисваше на печени чушки/. В моята стая беше кучи студ, нослето на бебето посиняваше. Та, такива ми работи, ежедневни.

Слава богу, не навсякъде е така и слава богу, има прекрасни лекари и акушерки навсякъде из страната, не само в частните клиники. И все пак… не бива да е въпрос на късмет или пари родилката да получи нормално човешко отношение, вместо унижение и страдание. Ето и няколко прекрасни истории на раждания, в България или в чужбина, които споделихте.

27. Нямам думи като чета какво пишете, момичета. Очите ми се пълнят със сълзи. Аз родих в Англия и точно тогава на смяна имаше българска акушерка. Тази жена беше до мен като моя майка. Като й казвах колко ме боли и заставах на колене по коридорите, тя само се опитваше да ме успокои и да ми даде сили. Когато се разплаках, нейните очи се напълниха със сълзи. На следващия ден дойде да ни види с бебето, въпреки че не беше тя на смяна за нашето отделение. Има и такива български акушерки, но това което описвате, това не са хора и не вярвам някога те самите да са раждали деца и да знаят за какво става дума изобщо.

28. Преди девет месеца се роди вторият ми син. Преждевременно. Посред нощ. Наблюдаващият ме АГ не само ми отговори на обаждането посред нощ, не само дойде в родилно, не само осъществи секцио по множество показатели, а и стоя на следващия ден, докато не дойдох на себе си. Без предварителни уговорки. Предоставяше ми информация за бебчо всеки ден, грижеше се за моето спокойствие до последните ми минути там! Освен другото, бременността беше рискова. Този ЧОВЕК беше почвата под краката ми през цялата бременност и раждане! По един като него ако има във всяко отделение, те ще бъдат по-добри места. По отношение вулгарното и грубо отношение на част от АГ специалистите, каквото също съм срещала, мога да изкажа единствено отвращение. За случаят от Сливен.... жалко за жената, детенцето и семейството, но мисля, че мълчанието на болницата е показателно...

29. Аз пък мога да се похваля с моето раждане. Благодарение на д-р Чобанова от болницата в Сандански, аз родих за два часа сина ми. Изключително мила и човечна. Няма да забравя как бях за задържане, когато една ромка раждаше посред нощ. Гласът на докторката отекваше из цялото отделение и постоянно нахъсваше изплашеното до смърт младо момиче с думите: "Давай, моето момиче, още малко, хайде, напъни. Ти можеш. Давай, моето момиче!" Тогава разбрах, че това е човек с огромно сърце!

30. Аз мога да изкажа огромна благодарност към екипа на болница Надежда, където моето раждане не беше безболезнено, не беше и по учебник, но поне никой не се е държал с мен като с добитък. Напротив бяха мили, макар и не като с роднина, но достатъчно, бяха отзивчиви, допуснаха мъжа ми, но за съжаление това беше на съответната цена. А иначе мога да разкажа много за лошо и нечовечно отношение, така че тези като мен с късмет (или по скоро с отделени пари) са малко. Системата не трябва да ни принуждава да събираме вместо за колички и играчки за раждане на деца, които утре могат да станат лице на тази страна, ако успеем да ги задържим.

31. Аз също съм с хубави преживявания и от трите ми раждания, които въпреки големите бебета (а при първото и третото имаше екшън) всичко се разви добре и за мен, и за децата. И 3-те пъти раждах в частна болница. Третото исках в държавна, но 2 дена след посещение там персоналът ме отказа. Отказаха ме с отношение, мизерия и защото ме върнаха да си чакам термина и да постоя у нас още седмица и после евентуално да ме приемат, въпреки че според мен нещо не беше наред. Ами добре, че не ги послушах и отидох в частната АГ. Бебето се роди на термина с увита пъпна връв и възел на пъпната връв ( синьо като патладжан в лицето). Ако си чаках да ме приемат в държавна болница сега нямаше да е при нас. Върнаха ме заради неефективните контракции, нищо че всички други признаци бяха налице. Сигурно чакаха да им дам пари като за в частната клиника, а после тези, които не са взели да ме овикват 3 дни. Ами паралела от държавата до частната е от земята до небето. Обгрижиха ме и мен и детето. Изнудване за пари не е имало.

32. Не всичко в живота е черно или бяло. Има и малко сиво. Малко, да, но го има. И при двете ми раждания не съм била подложена на физически или психически тормоз. След като родих сина ми нормално, дъщеричката ми, с която никога преди не се бяхме делили, дойде с татко й в болницата, за да видят братчето й. Аз й чух гласа и започнах да плача, защото ми липсваше ужасно много. Санитарките и акушерките ми дадоха от техния шоколад, помогнаха ми да стана и ме заведоха да прегърна дъщеричката си. Какво мога да кажа? С какви обидни думи да нарека тези добри хора? Ужасни и трагедии се случват всеки ден. Наистина, най-страшното е, че едно дете няма да познава майка си. Но все още има добри медицински работници, останали да работят тук, в България. И го правят със сърце!

33. Родих сина ми 2010 и си избрах същия екип и родих и дъщеря ми при прекрасните акушерка и лекар и имам най-хубавите спомени от двете ми раждания ! И мамка му ( с извинение ) така трябва да се чувстват всички родилки, не да бъдат нагрубявани, обиждани и унижавани, а нахъсвани, подкрепяни и да се чувстват в сигурни ръце! За огромно съжаление не е така.

34. Аз ще напиша нещо позитивно. Не знам дали трябва да пиша болничното заведение. Спомням си раждането на сина ми с усмивка на лице, винаги се смея като се сетя за шегите на лекарите и сестрите, с умиление се сещам за майчинското отношение на акушерката, която ме израждаше. Мога още 5 деца да родя там с тях. Вечно признателна и благодарна на АГ клиника Селена. Вече всъщност е университетска болница.

35. Аз родих в частна болница, в София. Мъжът ми седеше до мен почти през цялото раждане, акушерката държеше ръката ми, като постоянно ме напътстваше. Въпреки това умирах от страх. Мисля, че ако бях в подобно на описаното положение, нямаше да се справя и не знам дали бих се решила на още едно раждане... За престоя в болницата след това, мога само хубави неща да кажа - обясняваха ни как да къпем децата, как да слагаме памперси, помагаха ни за кърменето, бяха усмихнати и добронамерени, независимо от хилядите въпроси, които задавахме. Жалко че в повечето държавни болници не можеш да срещнеш такова отношение...

36. И аз съм от доволните родилки. При мен се наложи спешно секцио. Не съм платила и стотинка за престой и раждане. След като изкараха бебо се оказа, че съм със сраствания от предишното ми раждане. Шиха ме два часа. Матката ми се разкъса на още едно място. И там шиха. Бебето беше синьо, с омотана пъпна връв около вратлето. Нямало е почти никакви околоплодни води. По време на операцията хванах ръката на една жена от екипа и не я пуснах до края. Тя не възрази. Напротив. Наблюдаваше кръвното ми и ме успокояваше през цялото време. След това, в реанимация, няма да забравя младата сестра, родена за тази работа. Винаги усмихната. Помогна на всички с раздвижването. Майтапи пускаше и ни разсмиваше, а през това време ни подмиваше, държейки подлогите. Имаше и такива, с прекален сарказъм, но никой не е обиждал никого. Лежах в стая с момиче с избор на екип. Нямаше разлика в отношението.

37. Родих в Пловдив в държавна болница при докторката, която ме следеше. Не съм платила нищо, тя беше на смяна, платих си само за вип стая по мое желание. Екипът беше прекрасен, никой не ме е обидил по никакъв начин. После бяхме с 3 дни там, всички ни помагаха за кърменето. Персоналът беше възпитан и ако не са откликнали на въпросите ни, в никакъв случай не са ни обиждали. Пак бих родила при същия екип. Ужасно съжалявам, за това което всички вие сте преживели

38. Аз специално имам много добри спомени за раждането точно в тази болница, в която се е случило нещастието. Повечето от специалистите, които работят там, работят и в частни клиники и са действително добри. Но всичко се случва! Аз бях с прееклампсия, много високо кръвно. Седмица преди раждането лежах в същата болница заради кръвното и се подписах, за да изляза, защото самата обстановка в болницата ми действаше потискащо и не помагаше по никакъв начин за смъкване на високото кръвно. Напуснах и поради друга причина - всички лекари настояваха раждането да е със секцио, а аз не исках да се съглася при положение, че имах две нормално родени деца без проблеми. Лекарят, който беше нощна смяна не си тръгна, а остана до приключване на раждането (постъпих точно, когато трябваше да се сменят) и след това ме предаде в ръцете на следващата смяна. Детето ми тежеше 2,490 кг и веднага го качиха в неонатология, където можех да ходя да го виждам само за един час на ден. След като ме изписаха от родилно отделение на третия ден ме качиха при него в неонатология в стаите за кенгуру грижа и точно седмица след раждането му ни изписаха без никакви проблеми. Всички бяха много любезни и отношението към мен беше страхотно без да съм плащала каквото и да било и без да познавам никой от лекарите там. Може би се дължеше на това, че ги е било страх да не ме изпуснат с това високо кръвно, но дори завеждащия на клиниката няколко пъти идва при мен.

39. Не обичам да сравнявам каквото и да е, и в този случай не мога, защото родих първото си дете в Малта. Т.е. няма как да сравня с раждане в България.. Изкарах бременността си в Малта, без да работя, без да имам майчинство от България или Малта. Тук жената ползва всички осигуровки на съпруга си. Аз родих в държавната болница, без да платя и стотинка. Отношението на хората не мога да опиша. Чувствах се като на курорт, нищо че съм чужденка и някои от термините не разбирах, та се налагаше докато ми слагаха упойка една от сестрите да е заела моята поза и да ми показва. Родих с операция и се възстанових за няколко седмици без никакви оплаквания. Обстановката в болницата беше чудесна, храна варена на пара, с много супи и течности, подходяща за след раждане. Предлагаха чай, сок и вода не само на мен, но и на придружителите ми. Тук бащата задължително присъства на раждането, а след изписване една или две седмици идват сестри, за да проверяват как се чувстват физически и емоционално родилката и бебето. Нещо кардинално трябва да се промени в България- отношението между хората, особено когато става дума за поява на дете. Задължително е да отстояваме нуждите си - физически и емоционални. Недопустимо е всичко, което се случва. Тъжно е.

40. Родих в частна клиника... Прекрасно отношение, обстановка, храна и т.н. Преди да родя обаче, лежах в държавна болница, заради високо кръвно. Бях под наблюдение 10 дни. В стаята бяхме 3 момичета... Едно от момичетата беше с патология - ниска плацента (плацента превия). През нощта се събуди, дръпна чаршафа и започна да плаче и крещи - масивен кръвоизлив. За 1 минута дойдоха 2 гинеколози, 3 акушерки и заедно с леглото (то беше на колела), буквално бягаха по коридора, за да влизат в операционната. Жената роди бебенце в 7 месец, здравичко (доколкото позволява развитието на дихателната му с-ма), майката 1 седмица беше в КАРИТ... Спасиха я, оживя и кръсти детето на началник-отделението. Става дума за УМБАЛ "Св. Георги"- Пловдив.

41. Две раждания и двете в Токуда. Нека не звучи като реклама, но не съм се чувствала по-обгрижвана в болница, а доста съм си полежала. А за неонатологията - липсват думи да опиша всеотдайността, грижите и отношението на докторите и към бебетата, и към родителите. Мили бъдещи майки, преди да родите, съберете инфо, къде, как, при кой лекар. Много е важно, това е точката, в която живота ви се рестартира и трябва да се чувствате сигурни и спокойни.

42. Родих миналата година, в частна болница в София. Преди раждането се опитвах месеци наред да не мисля върху тоя естествен процес, защото параноясвах не на шега и заради разкази като този, свързани с раждането в България. Така де, влязох в родилна зала и страхът ми изчезна, вероятно това си беше чисто хормонално нещо, свързано с оцеляването, естествения подбор и т.н. по никакъв начин не съм се чувствала унизена, заплашена и тормозена, казвам го с чиста съвет. Анестезиологът беше пълен простак, казах му го още докато раждах. Акушерките бяха чудесни, и трите, докторката също, родих с метода на Кристелер, ребрата ме боляха повече от месец, но нито бяха напукани, нито счупени, нямах синини и кръвонасядания. Кльощавите акушерки се оказаха доста силни физически всъщност. Ако не го бяха приложили този метод, дъщеря ни можеше да има не само леки аспираторни смущения, не ми се мисли върху този изход, така или иначе не се случи. Та, методът не е отхвърлен, доколкото ми е известно в Германия се прилага, в САЩ също, а вероятно и в други държави, в 21 в. Това, което е идиотското в България е, че е нужно да се платят немалко пари, за човешко отношение при раждане, което е пълен абсурд. На ниския прираст на населението и т.н., демографската политика куца, но не стратегически, а практически. Освен това никой лекар в България не носи персонална отговорност за медицинска грешка, може да му се отнемат права за някакъв период от време, но изтече ли срокът, нищо не го спира да практикува отново. В тази връзка са нужни законодателни промени, реални и бързи, както и много строг контрол, добре информирани пациенти, които да не позволяват лекарите да се държат с тях нечовешки, защото при фаталните изходи, дори да осъдиш някого, хората не се връщат от оня свят... истерията в медиите също не помага, и да, нужно е да се говори, но само говоренето не върши никаква друга работа, освен за лично емоционално разтоварване.

43. Съдбата ме отведе в САЩ и там родих двете си деца. Раждания, които носят толкова много радост. Мислила съм да разкажа за процеса тук и раждането. На раждането може да присъстват няколко човека, които са “за подкрепа”, което е много много важно. Раждането е процес на разтваряне - тялото се разтваря само когато е спокойно. Всичко е един много сложен, но и прост физиологичен процес. Бозайниците си намират място, което е скрито и сигурно, и там раждат обезпокоявани. Когато жените сме стресирани, когато никой не ни напътства, помага, тялото е в стрес и не може да си свърши работата както трябва - не може един бозайник да ражда и да го гони хищник (това е как тялото реагира на стрес). Имайки предвид ужасиите в болниците и убийствата и уврежданията на здрави жени, аз мисля, че една здрава жена, подкрепяна от дула и акушерка е по-добре да ражда в къщи, ако това ви се струва странно, поне да може да ражда с придружител. Тогава ще е по-трудно да поема обиди и да бъде пребита до смърт. Има си много недостатъци и тук, но понеже е много скъпо и е бизнес, пациентите се третират като клиенти. Жалко за жената, за малката Мария и за цялото семейство.

44. Аз съм от Велико Търново и за пореден път Господ беше с мен и при двете ми естествени раждания за грижите на персонала и лекарите мога да кажа едно огромно БЛАГОДАРЯ! Беше много спокойно, всички бяха много мили и в предродилна сестрите ме масажираха и ми помагаха да се разхождам успокояваха ме. При раждането на дъщеря ми се наложи да й счупят дясната ключица за да я извадят адекватно, беше с оплетена пъпна връв и реагираха бързо за да сме добре и двете, после ми обясниха всичко подробно. Всичко останало е за мен перфектно - обстановка хигиена и отношение.

45. Аз явно съм извадила късмет. Имам две раждания в държавна болница, с избор на лекар (макар втория път лекарката да дойде в последните 5 минути). Имам чудесни спомени от ражданията и в двата случая, преминали без упойки, медикаменти, шевове, процедури и т.н. Всички се държаха изключително мило и внимателно с мен. Благодарна съм и на акушерката Ева Белишка, която беше на смяна при второто раждане. Беше изключително мила, спокойна, внимателна. Насърчи ме да се разхождам, да пия вода, да хапна леко. Мъжът ми беше с мен. След раждането ни оставиха да си починем, после дойде да ме види и каза, че сме се справили страхотно и двамата. Докторката, която избрах и за двете раждания, е Марта Дончева. Щом съм я избрала втори път, значи съм била доволна от предишния (във вана). Иска ми се да вярвам, че нещо сериозно я е възпрепятствало да не дойде на второто ми раждане. И все пак, поддържаше връзка с акушерката през цялата нощ. И аз като Яна Пеева преди не разбирах защо жените раждат у дома си, макар да познавам задочно и лично немалко такива. Като чета всички истории, обаче, разбирам все по-добре този избор.

46. Имам син на 11 месеца, който родих нормално в болница “Надежда” и всеки път си спомням с любов, щастие и умиление за самото раждане и престоя ми в болницата! Разбира се, преди да избера това място, бях решила да се обърна към “светилата” в Майчин Дом”, тъй като самата аз съм родена там и имах вяра, че е най-доброто място, докато не видях отношението, черното кожено куфарче и пренебрежителния поглед, който е същия като на продавач на краставици! Раждането не е като да ти извадят зъб, дано бг лекарите скоро го проумеят и тръгнат в правилната посока!

47. Родих в държавна болница с избор на екип. Избрах си водещата лекарка след като бях в нейното отделение за задържане, след положителни препоръки и СЛЕД подробна консултация какво аз искам, какви са медицинските опции и какво може да промени плановете като настъпи самото раждане. И при двата престоя получих отлично отношение, задълбочени и подробни данни за състоянието ми, адекватна до- и следродилна помощ. Решението да избера екип беше продиктувано от желание да се отплатя на тези хора за грижите.
П. П. Родих секцио по спешност. Екипът бе събран точно за 2 часа от приема. Бяха повече от внимателни и мили.

48. Не съм прочела всички коментари... но ще споделя за моето раждане, което след 5 години и чакаща второто си дете си спомням с удоволствие. От малкото съм за съжаление. Родих 2013 година в болница Надежда. Много от хора ми казват ама ти си била в частна болница друго. Еми не е, до човек си е. Преносих бебето си на 5 тия ден по моя молба влезнах в болница, за да ме предизвикват. Докторът дойде, каза ми,че утре сутринта почваме, но явно бебо не мислеше така. Тръгна си човекът в 19, от Радомир е, и в 21 го извикаха - изтекоха ми водите. Всичко започна в 21 И завърши в 2:30 - за ужас на всички си поисках упойка. Акушерките ми пуснаха музика, правих си душове, идваха да ме успокояват, даваха ми вода след упойката ми намалиха светлините, оставиха ме да си почивам. Идваха от време на време проверяваха нещата. След като стана време дойдоха всички и с три напъна както се казва родих. После 2 часа с малкия се гушкаме, качих го до горе сама. И така ... ОПРЕДЕЛЕНО има какво хубаво да се каже за докторите, но за съжаление за единици.... В държавните болници съм имала приятелка с избор на екип, шефът на отделението е чичо на мъжа и пак отношението е било ужасно. ОПРЕДЕЛЕНО трябва да спре това отношение към родилките.

49. Именно затова родих първото си дете в къщи с баща му. И раждането беше едно страхотно преживяване въпреки болката. Да имаш комфорта и сигурността на познато място и сигурен гръб, на който да се опреш в такъв момент на уязвимост, страх от непознатото и силна физическа болка е незаменимо. А последвалия момент на емоции, когато бебето се появи - веднъж в живота! Веднъж в живота остава и ужасът, преживян впоследствие в болницата при регистрация на бебето, викане, обиди, полиция, псувни и какви ли не извергщини още... просто практиките трябва да бъдат променени из основи! 

50. Родих нормално - два пъти. В държавна болница с избор на екип. "Влюбих се" във докторката ми още от първата ни среща, страхотен човек , които веднага ми вдъхна кураж и увереност че всичко ще е наред. На едното раждане имаше усложнения , но тя се справи изключително професионално и без да ме паникьосва, аз бях сигурна че съм в добри ръце и всичко ще мине както трябва, благодарение на нея имам прекрасен спомен за ражданията си. Такъв трябва да е за всички бъдещи майки, такива трябва да са всички доктори,да обичат работата си и да я вършат с любов, да вдъхват доверие и кураж в пациентите си...

51. В деня на термина, не отидох да раждам, а за тонове и за да не чакам, ме изпратиха в родилното да ги премерят. Акушерката къса листа и ми го дава, нося го на лекарката и като го видя пребледня: "Добре ли си? Лошо ли ти е?" А аз се чувствах добре за състоянието си. Само проклетата жега ме мъчеше. Веднага ме вкара за повторно измерване на тонове и преглед, оказа се, че раждам. Изпрати ме за кръв, а мъжът ми ме чака пред кабинета. Обясних му какво се случва и после всичко беше малко като виц. Лекарката каза: "Ще раждаш!", аз я питам кога, тя: "Сега!" – „Ама как, днес не мога, не си нося чантата.“ - “Мъжът ти ще я донесе!” - “Ама първо да обядваме и тогава, а?”- “Не може, сега ще е!” Казвам на мъжа ми, че ще раждам и той пак "кога"... И това се повтаря и в лабораторията, и пред родилното на акушерката едно и също "Кога?" - "Сега!".

Страхотен екип! Евала на анестезиолога, че успя да ми постави спинална упойка, въпреки отвратителния гъдел, който имам! Лекарката се притесни, че съм абсолютно спокойна, дали нещо не ми се случва психически! Пита ме неколкократно дали осъзнавам, че раждам! Обясних й, че се чувствам добре, не изпитвам болка, знам, че сме в добри ръце и всичко е ок! Едва извадиха бебчето ми през корема, в никакъв случай не можеше да мине по естествен път! И като се почна един рев, а сега, де! Що рева!? И докато се притесняваха, че съм абсолютно спокойна, сега се разтревожиха що ревнах така! Едва измърморих, че не знам, нищо не ме боли, добре съм и не знам защо плача! Тук се разсмяха (нищо подигравателно)! Принцесата беше "скромните" 4750 г и 54 см!

Проблемът дойде когато свърши упойката, болката беше толкова зверска, че исках само да спя (ако можех да заспя, разбира се) и всичко да свърши! Тъй като не можех да кърмя ми дадоха болкоуспокоителни, не спират болката, но я правят поносима. Наложи се да остана 5 дни, през тези дни всяка сутрин минава дежурният на визитация - има преглед, по-късно моята лекарка - отново преглед, неонатоложката всеки ден дава сведения за детето и се интересува как е майката! Едната вечер имаха много раждания и една от акушерките мина да провери, дали нещо ми е необходимо, никога няма да забравя изражението на лицето й! Беше усмихната и едновременно притеснена. Попитах я какво се случва, всичко наред ли е, няма да забравя отговора и: "Докато не роди, не! Два живота ни висят в ръцете!" Всички бяха прекрасни! Постараха се да се чувствам добре! Сега очакваме второто си дете и пак ще съм там, не се и съмнявам, че всичко ще бъде наред!

На всички прекрасни лекари и акушери благодарим. И ви молим да ни подкрепите, за да променим системата, която допуска подобни истории да се случват в съвременната медицинска практика. Мисля, че заслужаваме тази промяна - и вие, лекарите и ние, пациентите. Защото всъщност "ние" и "вие" няма. Всички сме на първо място хора.

Прочетохте ли

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Семеен психолог назова 20-те най-разпространени родителски грешки

„За твое добро е.“ – родителите често се опитват да влияят на децата си, потискайки желанията и волята им. Прави ли са да настояват на своето? Експертите са готови да поспорят.

Майк Лиъри е американски психолог, който специализира семейни отношения. Той съставя списък с типичните грешки, които допускаме, и които биха могли да повлияят върху физическото и душевно здраве на децата ни.

Много пъти съм виждал родители, водени от най-добри подбуди, да правят непростими грешки, които биха могли да доведат и до суицид. Майк призовава да обърнем сериозно внимание на това, за да не повтаряме опита на нещастните семейства, с които му се е налагало да работи. Кои са 20-те най-популярни родителски грешки?

1. Пълна свобода на избора

Много родители смятат, че децата са в състояние да правят самостоятелно изборите си. В действителност необходимостта да вземеш решение е голям стрес, за който не всяко дете е готово.

2. Похвалите

Не бива да хвалим детето по всеки повод. В такива семейства израства поколение зависимо от одобрението на другите, което не прави нищо без възнаграждение.

3. Опитите да направим детето щастливо

То трябва да се научи да бъде такова. Невъзможно е да го заставим да изпитва щастие.

4. Разглезването

Глезените деца почти винаги си формират стереотипа, че е невъзможно да си щастлив, ако не получиш нещо. Този начин на мислене води до развиване на зависимости и компулсивни разстройства.

5. Прекаленото натоварване

Много родители погрешно смятат, че ако детето им посещава всякакви възможни извънучебни форми, няма да попадне в лоша среда, просто защото няма да има време затова. Резултатът от подобно поведение е прегаряне или необясними пристъпи на гняв.

Синдромът на отличника

6. Интелектът преди всичко

Немалко от нас, родителите, са убедени, че най-важно е да бъдеш умен. В такива семейства децата порастват високомерни и двулични.

7. Религиозното възпитание

Някои родители смятат, че така формират правилна ценностна система. Но ако детето забележи дори сянка от лицемерие в поведението на близките си или на духовните лидери, тази система ще рухне като къща от карти.

8. Неудобните теми

Много от нас се притесняват да коментират теми като секса с децата си. Смятат, че ако не коментират „това“ наследниците им няма да проявяват интерес. Откъде тогава се появяват бременните тийнейджърки?

9. Прекалената критичност

Децата възпитавани в строгост нерядко порастват като успешни хора. Ако всичко беше толкова просто… Прекомерното критикуване предизвиква стремеж да бъдеш идеален във всичко. Най-малкият неуспех предизвиква неудовлетвореност, която може да доведе до самонавреждане.

10. Срамът, игнорирането, заплахите

Никога (дори на шега) не бива да позволяваме на детето да мисли, че заради поведението му не го обичаме. Подобни манипулации водят до загубата на близост. Играта „ти си ми по-нужен“ може да стане реалност.

Как възпитавах сина си по книга и какво излезе от това 

11. Преждевременното порастване

Майк Лиъри разказва за трима свои пациенти, които на 4-годишна възраст са били принудени да се грижат сами за себе си и за по-малките си братя и сестри. „Имам достатъчно много пациенти, които не желаят да имат деца, защото от ранна възраст са изпълнявали функциите на родители.“

12. Неограниченото използване на технологиите

Телевизор, компютърни игри, социални мрежи, видеа – трябва да им бъдат поставени ограничения. „Познавам семейства, в които майка и син непрекъснато си пращат съобщения, но не знаят как да разговарят помежду си на живо.“

13. Развлеченията

Някои родители смятат, че са длъжни непрекъснато да осигуряват забавления на децата си. Така наследниците им нямат възможност самостоятелно да открият заниманието, което ги удовлетворява, и да развият творческото си мислене;

14. Хиперопеката

Невъзможно е да защитим децата от всичко. В някои семейства родителите се стремят да облекчат максимално отрочето си от всякакви житейски неприятности. После се учудват, че не изпитва чувство на благодарност. Когато сам се справя с предизвикателствата, човек добива опит и житейска мъдрост.

15. Стремежът за предпазване от всякакви опасности

Опитът със създаването на екологични детски градини под открито небе от типа на Forest Kindergarten показва, че децата, които прекарват много време сред природата, по-малко боледуват, по-бързо се адаптират, по-лесно намират общ език с останалите.

Мамо, живей си живота!

16. Липсата на вечерни ритуали

„Какво прави днес?“- елементарен въпрос преди лягане, който демонстрира интерес към живота на детето и има особено важно значение за него. Децата изпитват нужда от доказателства, че са обичани. Дори сънят им става по-здрав от това.

17. Липсата на четене на книги

Когато четем книжка на детето си, то се успокоява, укротява излишната енергия и използва въображението си. Четенето учи на дисциплина, която ще е нужна в училище, развива креативното и логическото мислене.

18. Отнемането на биберона насила

Биберонът е символ на безопасност за малкото дете. Понякога се случва родителите да го вземат насила, вместо да създадат условия, в които то ще се чувства защитено и само ще се откаже.

19. Липсата на контрол върху храненето

Децата са склонни към преяждане. Този инстинкт е жив още от времето, когато намирането на храна е било проблем. Децата ядат, докато не усетят стомаха си напълно заситен. А както е известно, чувството на засищане се появява по-късно.

20. Физическите наказания

Някои от нас са убедени, че един шамар по дупето ще накара детето да осъзнае грешката си. Както показва практиката, физическите наказания са слабоефективни като прекомерната любов. Според Майк Лиъри родителите се втурват от една крайност към друга – за да не разглезят детето, прибягват до шамарите. Обратната реакция на подобни методи е злоба, агресия, лъжа и страх.

Препоръчваме ви още:

Къде сбъркахме?

На какво учат шамарите

Как да си отгледаме жертва

Автор: Ина Зарева

Влюбванията на дъщеря ми се равняват точно на броя на вдишванията ѝ. В деня, в който проходи, хукна по момчета. Всякакви момчета. На цвят, на ръст, на вид и на възраст от 0 до 100.

В началото ги маркираше с шамари. Изплющи ли някого – неин е до живот. После реши да се прави на дама – спря да ги бие и само забърсваше небрежно всичкото им движимо и недвижимо имущество – това солети, вафли, топки, коли, оръжие... Вечер обикалях площадката да утешавам ридаещи малки мъже и да им връщам каквото съм успяла да спася след развода им с моята фурия.

В училище се преоткри като орлица – закрилница и изхранваше избраниците си срок след срок. Бях акуратно инструктирана какви закуски и обеди да приготвям. Кой каква алергия има, какви вкусове и предпочитания. Еманацията на майчинството, готварството, домакинството и цялата ми женска сила изобщо, настъпи един следобед в училищния двор, в образа на високо, слабо момченце, което делово се изправи пред мен и предложи:

- Дъщеря Ви редовно ми носи от вашите кифлички. Може ли да правите всеки ден, аз ще ги купувам по лев и двайсе? Толкова ми дават за закуска.

През следващите седмици изпращах всяка сутрин по една тава (безплатно, разбира се!), че да стигнат за целия клас, освен за прекрасното момче, което единствено ме оцени правилно в този живот.

По някое време ѝ писна само да ги храни и реши да ги наказва. Това футбол, баскетбол, шах, стрелба – оставяше засрамени младежите след себе си след поредната победа, и отиваше да се записва на ново занимание. Кое е най-тегавото нещо от родителството ли? С него не могат да се сравнят дори безсънието, памперсите, храненето, гърнето, прохождането и пубертетът взети заедно. Това е чакането с часове, няколко пъти седмично, докато отрочето открива сферата на своята гениалност. Зад всички велики спортисти, музиканти, математици и полиглоти стои по един родител, който виси и ги чака, тракайки със зъби върху седемнадесетата чаша кафе за деня.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

После започнаха различните стилове на обличане, живеене и дори дишане, в зависимост от обектите на любовта. Те се сменяха толкова често, че в рамките само на един ден, се сблъсквах ту с хипи, ту с балерина, ту с рок звезда, ту с бъдеща послушница в коридора си. Никога няма да успея да преброя всички актьори, певци, спортисти, съседи, съученици, разносвачи на пица, сервитьори или продавачи в магазини... Заради последните, семейният бюджет доста пострада, но кои сме ние да пречим на любовта. В повечето случаи, любовният плам на младата сърцеразбивачка беше краткотраен като реда в стаята ѝ, затова не се притеснявах особено. Но към едни момчета чувствата ѝ бяха вечни и непреходни – майсторите.

Дойдеше ли време за ремонт вкъщи, очите ѝ се разширяваха, косите ѝ се завихряха и нищо не успяваше да я спре да поломи още половината покъщнина, за да останат тези чаровни свещенодейци колкото се може по-дълго. Като беше на 3 ги строяваше от вратата да ме целуват:

- Всеки, който влезе в тая къща, първо целува мама - се изрепчи веднъж на един смутен човечец, а моето лице се превърна в крем брюле. В горелката на крем брюлето, по-точно. Ама не от целувки, де.

После си смаза пръста с един чук, защото искала да кове като онзи майстор с големите, сини очи. Скоро след това заяви, че ще става овчарка, защото поредният светлоок работяга имал и семейна ферма, освен че строял къщи. Нали все с това съм я заплашвала – ето, не ѝ трябват никакви математики и чужди езици. Тя с едни овце и един майстор все ще се разбере.

Добре, че и в автосервизите работят светлооки момчета. Нищо, че за една нищо и никаква чистачка ми взеха сто лева. Поне на мама детето ще остане в града, не по някакви си овчарници. Но като разбра, че и за механици е нужна математика, набързо ги разлюби и сега няма кой да ми оправя колата.

С времето вкъщи започнаха да се появяват и момчета, които нямаха никакви супер способности - не дояха овце, не боядисваха, не лепяха и не изчукваха нищо. Симпатични младежи, с някои от които връзките ѝ продължиха дори месеци. Успокоих се, че с майсторите се е приключило веднъж завинаги. Не за друго, ама хората нали казват – „Пази Боже да ти влезе майстор вкъщи!“ – Е, представяте ли си, ако остане за постоянно?!

Тийнейджърът се влюби - какво да правим?

Но спокойствието ми продължи едва до днес.

Рано сутринта бойлерът плисна топъл дъжд, ръждив дъжд и взе, че умря. Август, в града, без топла вода. Дамата от сервиза веднага улови вибрациите в гласа ми - толкова умолителни и сърцераздирателни, че биха накарали катаджия да ми отстъпи палката си за час, шотландец да ми даде безлихвен заем и български младеж в метрото да ми освободи мястото си. Само няколко часа по-късно, вкъщи влетяха млади, спретнати техници и се заеха да спасяват живота ми. Ровех в гаранционни карти и документация, когато край мен профучаха познатия манганов поглед и завихрящата се буря в косите. Повелителката на майсторите даде някакъв таен знак на кучето и то се втурна да обсипва с любов единия от младежите. Докато момчето любезно отвръщаше на косматите прегръдки, тя го гледаше така замечтано, както аз чисто новия си бойлер. Добре че колегата му работеше бързо и моят ад, наречен „живот без топла вода, с влюбено куче и бясна тийнейджърка“, беше към края си. Връщах се с радост в чистилището.

- Мога ли да ползвам чешмата в банята? – попита лакмусът на любовното цунами.

- Разбира се! Ако искате и... – щях да предложа кафе или студена напитка, но той със смях ме прекъсна:

- И да се изкъпя ли?

Засмях се любезно, представяйки си как аз бих издържала на негово място, предвид обикалянето на десетки обекти в нетърпимата жега. Когато се обърнах обаче, усмивката ми замръзна като бойлер на минус 20.

Дъщеря ми, с изражение на куче пред лакомство, вече ровеше за хавлия.

Прочетохте ли

За любовния живот на една тийнейджърка
и други психопатии

Автор: Нора Ардашева

Отивам на работа!

Вървя към спирката и както винаги, се хиля вътрешно.

Този път на себе си и на безумния си аутфит - нахлупила съм шапка!

Това все още не е страшно - често нося шапка, ноооо този път е бамбашка.

С голяма периферия - черна, филцова шапка.

Автобусът е № 26, знаете Кичевския.

Цели две години събирам кураж да я сложа тая пущина и току на вратата се връщам и я оставям... днес прекрачих прага капелАта.

Познавам поне 3 жени, които в момента се хихикат на мой гръб, но ги обичам и не им се сърдя, защото помня и аз какви съм ги говорила за ония капелАтите кукиндери.

Отивам на парти и настроението ми е 6.

Сещам се за многото партита на младите години, които планувахме с приятелките и бързахме да се приготвим и да хукнем към някое от новите заведения в града (защото ние долна манджа не ядем).

Сещам се и защо се отказахме от заведенията - поради една много простичка причина. Към малките часове, разговорите ни ставаха толкова шумни и (явно) интересни за околните, че дори и ние забелязвахме как сервитьорите и се въртят все около нашата маса, в желанието си да чуят всичко.

Някои от нас са бизнес дами, други - сериозни майки и съпруги, та решихме, че нямаме нужда от подобна съмнителна реклама и е време да се събираме по къщите.

Ама как няма да се захласват сервитьорите, бе?

Такъв купон беше, такъв смях.

По него време бяхме току-що омъжени и се налагаше да решаваме много наболели въпроси, жизненоважни за някоя от нас.

Дълго време това се оказваше все една и съща слънчева личност, която поради своето вродено любопитство към живота и желание за промяна, често ни правеше свидетели на невероятните си приключения, в които сама се ситуираше.

Ако пък някоя от нас имаше истински проблем, конфузът траеше точно 4 минути. С невероятното си чувство за хумор и уважение една към друга, успявахме някак си да я измъкнем от дупката!

Обикновено слагахме казус на вечерта и всяка отговаряше, съобразно нейния житейски опит и най-вече характер, как аджеба би го разрешила тя.

Суета

Една вечер, казусът беше "Как биха реагирали мъжете ни, ако ни отвлекат похитители?"

Разбирате сериозността на ситуацията, нали?

След първоначалните дюдюкания и подхвърляния на реплики от рода на:

- Абе, нас кой ще ни отвлече, вие слепи ли сте или луди? - минахме на отговорите.

Първата:

- Такааааааа, моят, след като изслуша исканията на отсрещната страна, ще помълчи и ще им каже: - Вижте момчета, вие сте си я отвлекли, вие се оправяйте. Ако не успеете, обадете ми се и аз ще ви кажа моите условия! (Така де, няма само О'Хенри да е наясно с някои неща.).

Втората пък мига, мига и:

- Ами моя веднага ще плати - много ме обича!

Мълчим завистливо – обичат се наистина, мамка им. С пеперудите и всички други лиготии, се обичат!

Третата мълчи.

- Казвайййй- скандираме ние. Знаем какъв зевзек е и чакаме, а тя:

- Абе, момичета, какво му е лошото на това, двама-трима татуирани мъже, да те отвлекат в днешните сухи дни? Представете си - безлюдно, скучно, няма хора, няма телевизия, момчетата няма какво да правят, а? Стокхолмски, Стокхолмски, колко да е Стокхолмски тоя синдром?

Мома е, простено й е да си помечтае !

Четвъртата ни разби, обаче:

- Я чакайте, чакайте .Безлюдно ли казахте? В такъв случай, ако на моя му изпратят моя снимка, след месец в това място и подпрат един вестник в скута ми... ами той няма да ме познае, бре! Вие знаете ли, какво е 30 дни без епилация? Човекът ще каже:

- Гледайте си работата, тази жена не е моята, дори не съм сигурен дали е жена.

После, сервитьорите що все около нашата маса ходели. Така де.

Вярно, че някои жени изискват малко повече грижа, за да се приведат в употребителен вид и е хубаво, че го правят де.

Защото една вежда, черен мустак и червено червило само на Фрида Кало може да й се разминат...

Друго си е да си туриш капелата в селския автобус.

Препоръчваме ви още: 

Рокаджийките обичат чалга

Не яж, поти се и обличай

Автор: Анелия Икономова

В началото искам да благодаря на всички лекари, акушерки и санитари, които обичат работата си, които са приели човечността като основно качество в професията си, за които да помогнеш, да се грижиш и да се държиш уважително е като дишането! Познавам няколко такива, за съжаление… само няколко!

Искам да изкажа безкрайно съчувствие и любов към всички майки, които са преживели ужаса на класическия тормоз и унижение, съпътстващ голяма част от ражданията в България!

Време е българските жени да спрат да бъдат унижавани, третирани като добитък, да изпитват чувство на вина, на срам и на безпомощност!

Време е тези жени да започнат да плачат само и единствено от щастие!

Раждала съм три пъти! Естествени раждания! Болката от тях съм забравила отдавна, ужасяващите преживявания още сънувам.

Моето раждане в България

Предварително се извинявам за нещата, които ще прочетете след малко, но съм сигурна, че голяма част от вас са чули поне едно:

„Обръснала ли си си ш*ндата?“

„Сваляй ги тия гащи, какво си ми се облекла, това е родилно.“

„Тая е с три пръста разкритие, че роди утре, като ми заидват още не влезнали у деветио месец… “

 „Сега ще извадя маркуча, да не ме насереш, стискай гъзо.“ (докато ми правят клизма)

„Не ми охкай, да си охкала, като си го правила.“

„Напъвай все едно сереш, не ми надувай бузите.“

„Някой да ходи да я види оная в предродилна, да не си роди сама.“

Това са само част от нещата, които чух. Останалите преживях.

Малко преди да родя за първи път, бях принудена да обикалям родилно отделение, тъй като бях оставена сама в предродилна зала, имах напъни от известно време, виках... известно време и пак така известно време никой не дойде! За да ви опиша ужаса докрай - главичката на бебето беше прорязала, докато извършвах издирването! Намерих ги, казах им, че раждам… присмех, обиди, подмятания, докато не започнах да викам, къде от болка, къде от безсилие и една от акушерките не реши да „провери“.

„Бързоооо, главичката излиза, ще го роди тука!“… това беше максимумът на човещина.

В три от трите раждания ми приложиха процедурата „скачане върху корем“.

Първия път си тръгнах със синини по корема, останалите... уви, не успях!

Раждането на една "ничия" пациентка

След като родих първият си син, ме настаниха в стаята с още шест жени, заедно с бебетата, няма нужда да ви казвам какво означава това. Три денонощия на  безсъние, плач, обвинения, че нямам мляко, че съм на 19 и няма и да имам мляко… „Слага ли го на цицката?“ -  не е урок по кърмене, нито съвет, нито нищо, освен изключително тъп и просташки зададен въпрос! Личната хигиена се свеждаше до това да ни поливат с чайник веднъж дневно. И понеже беше зима, стаята бе с размери на половин конюшня, а радиоторите топли, колкото да не замръзнат, бяхме принудени да си носим печки, които да включваме срещу кошчетата с бебета. Но „не повече от 4 уреда, че инсталацията гърми!“

При третото ми раждане бях подложена на това, на което са подложени огромна част от жените, раждащи „нормално“. Влязох в предродилна зала, с шест сантиметра разкритие, с редовни контракции, без усложнения и забележете!!! – без болки! След като обясних на всеки един поотделно, че да, усещам, че имам контракции и не - наистина не ме боли, явно им се стори адски подозрително и ми сложиха система с окситоцин. След това говорих с няколко лекари, не е имало причина за тази процедура. Но пък никога няма да забравя лицето на акушерката, като казваше: "Не те боли, ама сега ще почне ! ХАХАХАХАХ!“

Това, уважаеми бездушници, които говорите и се отнасяте така с родилки, е садизъм в най-чиста форма! Трябва да бъдете съдени за престъпление срещу човечеството и измяна на родината! Защото аз съм тъпа и упорита и отношението ви не можа да ме смачка, но много жени не родиха своите втори и трети деца заради вас! Много родилки умряха… не, не от лекарска грешка, от безхаберие, мързел и отявлен садизъм! Лекарската грешка е нещо друго, при нея се изисква преди всичко да си човек.

Българските родилки се чувстват длъжни да мълчат, да страдат, да търпят обиди и упреци и ПО ДЯВОЛИТЕ - да благодарят, че са живи, и че децата им са живи!  В 21 век!

Повечето директори нямат представа какво се случва в техните болници!

Повечето началници на отделения - също!

Някои от лекарите безмълвно негодуват!

Някои акушерки - също!

Повечето родилки се страхуват, не толкова от болката, колкото от отиването си в родилното! В очите на почти всяка жена се появява ужас и отвращение, когато говори за ражданията си! Българските жени все още изпълняват суеверни обреди, „за да мине всичко наред“.

Сърцето ме боли след всяка написана дума, защото зад нея стои не само моята, а и милиони други истории, които са безсърдечният увод от най-щастливите ни моменти!

След поредния случай на починала родилка, който ме стиска за гърлото, мокри очите ми и бунтува бесовете ми, се моля само за едно!

Моля се, някой със сърце, някой, на когото му се работи, някой, който смята, че горенаписаното е абсурдно и недопустимо, някой, който има възможност, да промени този кошмар - спасете българската родилка! От сърце ви моля, спрете този геноцид!

На наказателните отряди от родилните отделения ще кажа само: „В ада има специално място за вас, където ще понесете всяка болка, която сте причинили, всяка обида и гнусно унижение! Не повече! И пак няма да ви стигне вечността!"

Благодаря ви, български майки! Вие сте героите на нашето време!

Послепис от Мария: Вярвам на всички истории за такива раждания. Вярвам им, макар че звучат като филм на ужасите. Преди 25 години родих първия си син. Бях "с връзки" - мама познаваше лекар от педиатрията в същата болница, един прекрасен и добър човек, който стоя през цялото време в предродилно заради мен. Заедно с мен раждаше момиче, на моята възраст, около 19-20. И за нея беше първо раждане. По някое време се измори и започна да заспива. Тогава видях неща, които предпочитам да забравя. Видях как й удряха шамари, обиждаха я, обвиняваха я, че ще убие бебето си, натискаха я, скачаха върху нея и накрая просто я разпориха и извадиха детето. Тя плачеше през цялото време, никой не й каза добра дума, никой не се опита да й обясни спокойно какво да прави. Беше ад, кошмар, садизъм, не знам как да го нарека. Аз и още една родилка бяхме свидетели на всичко това, след което някак трябваше да родим. Изплаших се толкова много, че само се молех всичко да приключи и да се махна от тази болница. Следващите ми три раждания бяха платени, с избор на екип, и така нататък. Мисля, че се досещате защо. Ако трябва да раждам като това момиче, ако нямам възможност да си платя и да получа човешко отношение... предпочитам да не раждам. Без преувеличение. Просто нямам гаранция, че ще попадна на хора, които ще се държат с мен човешки в този момент на пълна безпомощност.

Това отношение трябва да престане. Трябва да му сложим край. Трябва медицинските среди да спрат да го толерират. Трябва някой да бъде осъден, друг - уволнен. Нещо трябва да се случи. И спрете да се обиждате, всички знаем, че има прекрасни лекари, сестри и акушерки, които са хора, без да очакват да им се плати за това. Но има и такива, които не са. И знаете ли кое е ужасното? Че помним тях. Те превръщат бялата престилка в обект на омраза и страх. Недейте да ги прикривате, недейте да ги търпите.

Иначе сте не по-малко виновни от тях.

Прочетохте ли 

Раждайте с мъжете си, момичета!

Автор: Мария Пеева

Наскоро попаднах на статистика за най-честите причини за споровете в семействата, както и за разводите. Парите бяха сред водещите в класацията. Всъщност са на второ място - след изневярата и преди липсата на комуникация. В същото време, когото и да попитате, независимо дали е беден или богат, ще ви каже, че парите не правят човека щастлив и че далеч не са най-важното на този свят. Защо тогава допускаме да ни разделят? По-важни ли са за нас парите, отколкото бихме посмели да си признаем? По-ценни ли са от любовта? От човека до нас? Този същият, когото някога сме си обещали да обичаме в добро и зло, докато смъртта ни раздели?

Заблуда е, че ако семейството разполага с достатъчно средства, никога няма да се кара за пари. Ако се огледаме около себе си, има семейства, които далеч не са богати и въпреки това се борят заедно с трудностите и това дори ги сплотява. В същото време има и други семейства, които въпреки солидните си авоари, не успяват да се разберат по финансовите въпроси. Мисля, че това, което всъщност разделя толкова хора, не са парите, нито липсата им, нито излишъка им. По-скоро е желанието за надмощие и власт над партньора. Дали единият партньор има по-високи доходи, или липсва съгласие за това как се харчат парите, но винаги в основата на проблема не са парите сами по себе си, а това кой и как ще ги управлява. Когато осъзнаем, че това е истинският проблем, можем да се фокусираме върху него и да потърсим решение. Защото пари се печелят лесно, далеч по-лесно, отколкото се градят отново разбити отношения.

Ще ви разкажа какво правим ние у дома и какво не правим. Може би ще намерите нещо полезно, което да приложите във вашето семейство.

1. Прозрачност

Никога не сме крили доходите си и всеки знае финансовото състояние на другия. Знам, че в много семейства не е така, но ние бяхме съвсем млади, когато се влюбихме и се оженихме, заедно се учихме да работим и да печелим, заедно губихме и успявахме, и може би затова не изпитваме каквато и да е необходимост от “лична каса”. И двамата сме напълно наясно със средствата, с които другият разполага и също така нямаме усещане за “мои” и “твои” пари. Парите са винаги общи, на семейството.

2. Равнопоставеност

В началото на брака ни в продължение на десетина години, аз внасях повече средства в семейния бюджет. Това никога не е било повод съпругът ми да се чувства неравностоен, нито пък ми е давало основание да го критикувам. После ситуацията рязко се промени и през последните 15 години от брака ни той е човекът с по-високите доходи. Не изпитвам никакво притеснение от това. Нито пък живея с усещането, че работата ми е по-незначителна от неговата, защото е по-нископлатена. Мисля, че това е пряко следствие от първата точка - тъй като парите са общи, няма значение кой вади повече. И тази равнопоставеност е валидна и при сериозните финансови решения като кредити, продажби и покупки на жилище или кола. Независимо в чия сметка са парите и кой ги е спечелил, когато става дума за решения, касаещи семейството, ние имаме равен глас и единият не би нарушил волята на другия.

3. Уважение

И двамата уважаваме правото на другия да похарчи пари за нещо, което ни се струва безсмислено и излишно. Няма как да се подразня от скъпите билети за мача на Ливърпул, защото знам колко е важно за мъжа ми да заведе момчетата на любимия си стадион, за да гледат любимия му отбор. Емоцията и радостта, която ще получат, струват много повече. Това е нещо, което го прави щастлив и аз го уважавам. По същия начин той уважава моите слабости и хобита, макар че сигурно му се струват също толкова безумни колкото е футболът в моите очи.

4. Уважението обаче има и друга страна - доверието.

И двамата знаем, че другият няма да прекали и да обърка фатално семейния бюджет. Нямаме скрити разходи и тайни сметки. Признавам си, че ми е хрумвало да скрия от съпруга си някакъв разход, който според мен ще му се стори глупав, но сърце не ми дава и в крайна сметка всичко си разказвам. И така ми е спокойно.

5. Прошката

Преди време ви споделих историята от началото на брака ни, в която съпругът ми изгуби на “тука има, тука нема” парите, халката и часовника си.Тогава една дама изкоментира защо давам за пример случка, в която мъжът проиграва на хазарт ценни вещи и пари и жената приема това с усмивка. Отговорът е много прост. Защото такива неща все някога се случват - да вземеш грешно решение, което ти струва пари, понякога много пари. Човек може да сгреши, но по-важното е да си направи извода и да не повтаря грешката. Това, че си се провалил веднъж, не те прави неудачник. Понякога си мисля, че ако тогава се бях развикала, ако бях реагирала остро, може би нещо в нас щеше да се пречупи и нямаше да имаме тази сплотеност и единство.

Жега

Хората заживяват заедно, защото се обичат, нали така? Не ги събират парите. Затова и не бива да се стига дотам, че парите да ги разделят.

Нещо интересно, което наблюдавам през годините. Финансовите ни навици, които бяха толкова различни в началото, сега сякаш все повече се уеднаквяват. Той попива нещо от мен, аз - от него. А повярвайте, бяхме на двата полюса. Той подреждаше банкнотите си в портфейла винаги в една посока и знаеше точно с колко разполага. Аз натъпквах пари в джобчета и портмоненца и никога не бях сигурна колко имам в момента. Той харчеше малко за стойностни неща, винаги добре преценени. Аз пазарувах спонтанно и без много да му мисля. За него “картата ми е на нула” означаваше, че не дължи нищо по нея. За мен означаваше, че съм я източила до края. До такава степен бяхме различни и често се шегувахме с това. Но с времето аз станах много по-разумна и пестелива, а той - много по-спокоен и щедър. Наскоро обсъждахме някакъв разход и изведнъж се оказа, че аз съм “против”, а той “за”, точно обратното на присъщите ни роли. Тогава му обърнах внимание колко много започваме да си приличаме, а той с обичайното си чувство за хумор ми отговори:

- След 25 години брак започваме да си приличаме? Е, значи ще ни бъде. Вече мога да съм спокоен.

И аз мисля, че ще ни бъде. А ако се сдърпаме за нещо, няма да е за пари. Каквито и проблеми да възникнат на този фронт, ще ги решим заедно. И няма да ни е за първи път.

Може би във вашето семейство финансовата схема е различна, но и така да е, всичко е наред, стига да работи добре. Важното е да няма битка за власт и надмощие, налагане на единия над другия. Защото в крайна сметка парите са само средство. Дали ще са средство да се сближим или крачка към отчуждението, решаваме ние и никой друг.

Финансовите истории на семейството ни достигат до вас със съдействието на Visa. На сайта им може да прочетете повече за техните продукти и услуги, текущите им промоции и да спечелите страхотни награди.

Препоръчваме ви още:

Как във Франция ни взеха за измамници

Защо му е на тийнейджъра карта?

Татко ми дава джобни

През петте години на моето Hands Free пътешествие разбрах, че най-добрите подаръци не са тези, които подаряваме в кутия. Най-добрите подаръци са тези, които изискват себеотдаване, време и сърце. Затова ми се иска да споделя с вас, кои са най-добрите изненади, които съм правила. Надявам се честният до болка разказ да вдъхнови някого и някой да започне да прави подаръци, които правят живота съвършен за дълги години и влияят, както на получателя, така и на автора им, а дори в някакъв по-философски смисъл и на света. Това наистина е възможно.

Най-доброто, което подарих на мъжа си, е приемането.

През първите 10 години от съвместния ни живот, често мислех какво бих могла да променя в мъжа си. Искаше ми се да е по-открит. Да ме слуша по-внимателно. Мечтаех да се прибира винаги навреме вкъщи, да ме гледа в очите, когато разговаряме и да дъвче по-тихо дъвката си. Искаше ми се да не вдига толкова шум около рождените ни дни и другите празници. (Как смее!?) Отделих немалко време да мечтая мъжът ми да стане някой друг.

Веднъж имахме един доста напрегнат момент. Винаги, когато ми предстои нещо ново, се притеснявам и съм много тревожна. Мъжът ми е съвсем различен, непрекъснато ме съветва да се отпусна. Това ме изнервя и му отговорих: „За мен това е съвсем нов опит. Притеснявам се. Не можеш ли да го проумееш? Аз съм такава, каквато съм. Няма да се променя. И това е нормално. Може би нямам нужда да променям нещо в себе си.“

Ох.

И в този момент, докато стоях пред него, желаейки да ме види и обича каквато съм, най-сетне го видях такъв, какъвто е.

И престанах да мечтая да се промени. След време забелязах, че е по-открит – през нощта, когато светлините са угаснали и сме напълно потопени в себе си. Забелязах, че внимателно слуша, когато казвам: „Това е важно.“ Открих, че поема домашни ангажименти, които дори не бях забелязала. Осъзнах, че прави подаръци, не за да ме подкупи, а защото му харесва да подарява, при това има способността да помни кой какво обича. А когато дъвче дъвка си напомням, че ще дойде време, когато ще тъгувам за този звук и тогава ще ми се струва успокояващ.

Най-доброто, което подарих на мъжа си е приемането. И се оказа, че споделих подаръка му.

Най-доброто, което подарих на голямата си дъщеря, е свободата.

Имах големи очаквания за Натали през първите шест години от живота й. На крехките си рамене това дете носеше огромна тежест, натрапена майка му, която искаше всичко да е идеално и да следва генералния й план. Натали бързо прихвана от моя перфекционизъм. Стана много взискателна към себе си. В погледа й трайно се настани очакването на поражение, започна да дъвче устната си от притеснение. Един ден забелязах, че вратата на стаята й все по-често е затворена и открих причината – моята дъщеря предпочиташе усамотението пред компанията на критичната си майка. Разбрах, че ако искам да участвам в разговорите, тайните и разочарованията на скъпото си дете трябва по-малко да контролирам, да се отпусна и да го насърчавам. Започнах да признавам и приветствам всичко, което Натали вършеше правилно, вместо да акцентирам върху пропуските й. В крайна сметка тя расте и се учи, и има нужда от свобода да опитва, пада и отново да се изправя, без критик зад гърба си.

Когато бяхме заедно, си поставях за цел да направя деня й по-хубав. С времето се научих да отстъпвам, да правя крачка назад и да се вглеждам. Видях как детето ми използва възможностите си и творческото си мислене, как умело управлява компанията от съседски деца, как потъва в сложните си медицински книги и защитава тези, които не са имали шанс. Всяка вечер ние водим задушевни разговори в тъмната й стая и тя ми разказва как мисли да помогне на света. Знае, че въпреки грешките и паденията, които неизбежно ще срещне по пътя си, аз винаги ще я подкрепям.

Най-добрият подарък, който направих на голямата си дъщеря, е свободата да опитва, да губи и побеждава. И се оказа, че споделих подаръка й.

Денят, в който пораснах

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето.

Когато малката ми дъщеря навърши четвъртата си година, аз вече бях й дала ясно да разбере, че нейният подход към живота в стил „трябва-да-спра-да-помириша-розите“ откровено изнервя мен, ефективната й майка. Но докато не чух голямата ми дъщеря да й прави забележка за същото, нямах представа какъв удар нанасям на собствените си деца.

Този ден погледнах Ейвъри в очите и й казах: „Извинявай, че те карам непрекъснато да бързаш. Харесва ми твоят начин и бих искала да мога поне малко да приличам на теб.“ Двете ми дъщери бяха еднакво изненадани от необичайното признание, но лицето на малката буквално засия от удоволствие. Знаех, че ако удържа обещанието си и се старая повече да приличам на нея, животът ни ще се промени.

Всеки път, когато беше възможно, позволявах на Ейвъри да задава темпото. Хвалех я, когато забелязваше нещо, което беше убягнало на другите. Започнах и аз да забелязвам същите неща. Виждах колко се радва, когато бавно облича любимата си пижама, внимателно полива пилето си с ябълков сок, нежно утешава тъжния си съученик или търпеливо чака дядо си. Детето ми е Наблюдател. Бързо разбрах, че такива деца са прекрасен и рядък подарък за света. Тогава осъзнах, че тя е подарък и за моята луда душа.

Сега тя композира. Това е много интересен процес с китара и ноутбук, но има талант, увереност и търпение, и ще се справи. И преди всичко – сега времето е на страната на Ейвъри – няма никаква потребност да бързаш, когато отправяш послания с песен на този суетен свят.

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето. И се оказа се, че споделих подаръка й.

10 подаръка, които детето ни няма да забрави

Най-доброто, което подарих на себе си, са размислите.

Ще пропусна важен подарък, ако не спомена, какво поднесох на самата себе си. Нито един от изброените по-горе подаръци нямаше да бъде факт, ако не бях си позволила да престана да бъда тази, която може да направи всичко с усмивка на лице, докато душата й бавно умира. Позволих си да изключа звука на външния свят и да последвам зова на сърцето си. Разреших си да бъда човек, да използвам собствените си грешки като стъпало към по-добрата си версия. Разреших си да плача, да се радвам, да дишам. Не бих била тази, която съм днес, ако не си бях позволила да пиша поне по 10 минути дневно, с надежда да стана автор, който може да помогне и на другите да преживеят същото.

Преди пет години си подарих размислите.

Те станаха подарък за мъжа ми, за децата ми и за всички, с които споделях своите истини и надежди. Аз и досега не умея да прави хубави материални подаръци, но добих навик да копая дълбоко в търсене на най-важното, което мога да дам.

Надявам се този текст да ви помогне да се почувствате по-малко притиснати да търсите нещо, което може да се опакова в кутия, и да се съсредоточите върху търсенето на подаръците, които носите дълбоко в душата си. Тези подаръци са време, присъствие, прошка, приемане. Те влияят не само на получателя им, но и на целия свят.

За тези, които са заинтригувани, един изящен цитат, който сподели с мен приятелката ми Кейтлин.

„Бъди по-мил със себе си. Ти си нечия глътка въздух, нечий спомен, дом за цял живот.“ – Наира Уахид.

Да. Значимите подаръци започват с това да бъдеш по-мил. По-мил със себе си, с него, с нея.

Няма да сбъркаме, ако сме по-мили, по-добри, по-открити, снизходителни, приемащи.

Винаги е добра идея да се започне с любов.

Авторката Рейчъл Мейси Стафорд, води блог, който е нарекла Hands Free Mama. В този блог, в продължение на пет години и повече тя разказва как се освобождава от всичко, което я измъчва, натоварва и отнема от времето й, за да сграбчи истински ценните неща. Рейчъл води лекции и е автор на няколко книги.

Прочетохте ли
Последните хора на света