Всяка майка търси верния подход към детето си. Това е сложен процес, особено ако се стреми да постъпва винаги правилно. Като че ли седиш върху малко столче, заобиколен от умни хора. Те са огромни, знаещи, уверени в правотата си, а ти си малка, съмняваща се, търсеща отговори. Седиш на това столче, наежвайки се от предсказанията за възмездието, което те очаква, ако направиш неправилен избор.

Когато стане дума за възпитанието на детето, като че ли попадаш в непроходима гора. Особено сложно е да се ориентираш колко свобода да предоставяш на наследника си, какво да му разрешиш, кога да направиш компромис.

Честно казано и аз не знам. Аз също седя на това малко столче и се опитвам да слушам внимателно хората около себе си. Но се стремя да не се страхувам да сбъркам, да пренавия пружината или да се отпусна прекалено. Защото нося отговорност за децата си. Страхът да бъда "лоша" в своите и чуждите очи само може да ме подтикне към нови грешки, последствията от които ще понесат децата ми. Искам те да пораснат свободни и щастливи, да не се страхуват да паднат и да знаят, че могат да станат. Искам да мечтаят, да преследват целите си, за да пее душата им. Искам в живота им да има много радост, но и да могат със стиснати юмруци да преодоляват изпитанията, да не се разколебават пред тях.

Колко свобода трябва да предоставим на децата си, за да пораснат щастливи? Ако днес детето ми иска да се разхожда в костюм на пожарникар, трябва ли да настоявам да си обуе сивото панталонче, което не се цапа и е много удобно за игра? Трябва ли да обяснявам на дъщеря си, че роклята на принцеса не е подходяща за пазаруване?

А ако детето ми яде само макарони със сирене и захар, да търся ли гастроентеролог или да престана да се притеснявам и да изчакам моментът да отмине? Стотици подобни въпроси си задавам всеки ден. В някои случаи помага четенето на книги, в други – консултацията с лекар, разчитам основно на интуицията и здравия си разум, а най-ефективни са разговорите ми с децата. Обяснявам им защо е хубаво да се яде супа или да си събличат пижамите от време на време, защо е добре да слагаш раницата си на едно и също място, а не да я търсиш и подреждаш точно преди тръгване. Казвам им, че може да оставиш някое занимание, ако ти е прекалено сложно, но все пак е по-добре да се опиташ да разрешиш проблема си. Не мога да избегна произнасянето на думите „не“ или „не може“, но обяснявам защо е „не“ и защо „не може“. Понякога, в моменти на ступор, просто им казвам, че нося отговорност за тях и докато все още не могат да се справят сами, решенията вземам аз, но това не е основна идея в живота ми.

Има и случаи, в които децата преценяват дадена ситуация по-добре от мен и могат да открият такова мъдро решение, което не би ми хрумнало. В такива моменти отново сядам на малкото столче, но околните са не достолепни възрастни хора, а собствените ми деца.

Трудно е да поддържаш идеален дома си, когато в него живеят деца. Но пък и нужно ли е? Струва ли си да се пребиваш от чистене и подреждане и да изискваш същото от околните? А може би е по-добре децата да живеят в своя хаос, щом им доставя удоволствие. Късно вечер родителите могат да внесат малко ред в него. Създаването на зони на отговорност помага. Помага и наемането на помощница, но ако детето не бъде научено да се грижи за вещите си, как ще се научи да ги цени? При всички случаи идеалният дом е като музей. А там, където расте любознателно, търсещо отговори дете, редът не може да бъде приоритет.

Къде сбъркахме?

Преди време бях на гости на едно момченце, което винаги ме поразява с находчивостта си и как от всичко, което прави, създава удивителна история. Това дете строеше огромен град от Лего върху масата в хола. На пръв поглед изглеждаше по-скоро като купчина елементи от конструктор, но то ми разказа истории за всички човечета, които се намираха там, кои са, с какво се занимават, накъде летят, какво се случва. Невероятни домове, мостове, кораби, какво ли нямаше там! Би ли могло това момченце да развие фантазията си толкова, ако майка му го караше всеки ден да прибира частите на конструктора си? Едва ли. Попитах я как е разбрала, че не бива да му пречи. Отговори ми: „Просто видях, че му харесва. Но не съм и предполагала, че ще създаде цял огромен град.“

В същото време някои хора като че ли са родени със знанието кое е правилно и кое не. Знаят точно какво може и какво не може и как всички ще страдат от нечии грешки. Какво дете ще порасне, сред какви хора ще попадне и как ще се провали. Защо подобни всезнайковци нямат нито един сценарий за хубава история? Може би е добре да признаем, че Сократ е бил прав, когато е твърдял: „Аз знам, че нищо не знам.“ Може би е време да престанем да разбираме от живота на другите, по-добре от тях самите? Да поставяме диагнози или да разсъждаваме за последствията от чуждите родителски грешки. Всъщност разковничето е в това, че свободните деца имат свободни родители. Сигурно сте забелязали, как хората масово първо заклеймяват тези, които се открояват от другите, които се отделят от тълпата, а после (както често се случва) им се кланят.

Ние много често не знаем или не разбираме нещо. Но можем да престанем да отричаме това, което ни е непонятно. Това също е свобода. Да бъдеш себе си е значително по-лесно и приятно – преставаш да се вслушваш в нечие мнение, в страха да не се окажеш сред „двойкаджиите“, „лошите родители“ и т.н.

Аз мисля да изхвърля своето столче на позора, а вие?

*Авторката Елина Каплун е студентка в калифорнийски колеж; по образование е журналист и артист. Майка на две деца.

Препоръчваме ви още:

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Днес те обичам повече от вчера

Правилата не са по-важни от детето