Майка на петгодишен син споделя какъв ефект върху детето й имат модерните теории за възпитанието, които тя съвестно прилага в ежедневието си.

Веднага уточнявам – не съм специалист. Аз съм просто измъчената майка на петгодишен дребосък, възпитаван по препоръките на водещи детски психолози. Може да спорите с мен и да не приемате мнението ми. Може да ме сметнете за крайна (и донякъде ще бъдете прави). Но все пак ме изслушайте.

Втората покупка след теста за бременност (който се оказа положителен) беше книгата на Юлия Гипенрайтер „Да общуваме с детето. Как?“ Изчетох я от кора да кора, подчертах важните цитати и съобщих на всички близки каква ще е линията на възпитание занапред.

Веднъж започнала, не можех да спра, затова в месеците на очакване на сина ми се запознах не само със съветите на водещите детски психолози (и на някои не толкова водещи), но и изучих основните методики за ранно развитие. Синът ми беше на четири месеца, когато будувах почти цяла нощ, за да изрежа картите на Доман (малкият се научи да чете на четири години, но това по никакъв начин не беше свързано с въпросните карти). Започнахме да се занимаваме с рисуване, когато беше на 6 месеца. Домът ни беше изпъстрен с нетоксични бои за рисуване с пръсти. Доколкото си спомням, този рисувателен комплект измести покупката на лятна рокля за мен.

Кога ранното развитие забавя развитието

След такива занимания отделях часове да избърша всички изрисувани повърхности и бузки, но бях страшно горда със себе си. Ето, занимавам се с детето, развивам го, а можех да го метна в кошарата и да си гледам сериала.

С наближаването на първата година, влязоха в употреба съветите на психолозите от книгите, които бях изчела. Когато синът ми се научи долу-горе да се изразява, при всяка ситуация започнах да му предлагам да прави избор. Например той не обича карфиол, затова го питах (него, едногодишния дребосък) какво предпочита да обядва – карфиол с риба или карфиол с пиле. Четири години по-късно той ми излиза със същия номер: „Мамо, избирай какво да облека за разходката – белите къси панталонки или карираните?“ А навън е февруари и най-подходящото облекло са дънките и чорапогащите (които не понася).

Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"

Изобилието от съвети за това как да отгледаме нормално дете, да станем негов приятел и да живеем в хармония със света, така ме напрегна, че не можех да се отпусна и за секунда. Не е достатъчно (а и не е прогресивно) да дръпна детето, за да не събира фасове от кофите. Затова коленича пред него (веднага, насред пътя, защото след 5 минути вече няма да има ефект) и гледайки го в очите, му обяснявам кротко защо не бива да събира фасове и да ги яде. Обяснението е съпроводено с описание на чувствата ми: „Не ми е приятно, разстройвам се, когато виждам деца с фасове.“. Следва оценка на поведението на детето и отричането на подобни деяния (не бива обаче и да го хвалим, защото ще израсне зависимо от чуждото мнение и вечно ще трепери при мисълта наистина ли е най-доброто). После идва ред на детайлния анализ на ситуацията с обяснения за вредата от тютюнопушенето и въпроси от типа: „Как мислиш, защо хората пушат? Харесва ли им?“ Струва ми се, че е къде-къде по-лесно да го дръпна с репликата: „Не пипай това!“ и да продължим нататък.

Когато синът ми беше на две години, имахме голям семеен конфликт. Малкият изгледа обещаното филмче и поиска да си удължи удоволствието (макар предварително да се бяхме уговорили, че днес филмчето ще е едно, а докато течаха финалните надписи, го предупредих, че трябва да бързаме за лекаря). Той реши да протестира по класическия за възрастта начин – тръшна се на земята, зарева с пълно гърло, разхвърчаха се сълзи и сополи на всички страни. Аз обикалях около него, призовавах да се държи като нормален, напомнях му какво сме се уговорили… Изведнъж баба му, която наблюдаваше сцената, кресна: „Спри веднага!“ и го шляпна по дупето. Моментално стана тихо. Синът ми ошашавен започна да се облича, а аз (страшно възмутена) й заявих, че ако още веднъж удари детето ми, ще ударя нея. Не си говорихме две седмици.

На какво учат шамарите

Трябва да призная, че тази история ме впечатли и озадачи. Толкова книги, уебинари, лекции, сърфиране из майчински групи и форуми – всички достъпни източници на информация - и едно практикувано от векове шамарче ми обезмисли усилията. По-късно стана ясно, че шамарът е ефективен само веднъж, до следващия конфликт. Освен това реакцията на сина ми на подобни наказания всеки път беше различна. Или се обиждаше и се сърдеше до вечерта (при това всички планове отиваха по дяволите), или истерията се засилваше и се опитваше да ми даде урок, или ставаше кротък като агънце до следващия конфликт (примерно след половин час).

Последствията са непредсказуеми, значи в мащабите на тоталната схема на възпитание са неефективни.

Знаете ли до какъв извод стигнах от собствен опит? Децата беснеят, капризничат, изискват, реват… А после порастват и всичко отминава. Разбира се, не можем да им позволяваме всичко, но да си дете и да не слушаш, е нормално.

Сега синът ми е на пет години. Шамарчета по дупето не практикуваме. По стар навик все още се съпротивлявам на думичката „не може“, все така упорито анализирам конфликтните ситуации, и губя време и нерви за всевъзможни дебати. Но вече са много по-малко. И знаете ли, стана ни по-лек животът, на всички, и на сина ни също.

 
Препоръчваме ви още:

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Къде сбъркахме?

Защо на малкото дете нищо не трябва да се забранява