или Как родих два пъти и не съжалявам!

Автор: Пирина Воденичарова

Озаглавявам този пост така, защото излизат все повече истории на българки, раждали някъде в чужбина, а ние оставаме с усещането, че едва ли не дори нашите дъщери надали ще имат подобно мечтано раждане. Истината е, че все пак нещата не са чак толкова отчайващи и вече и у нас има алтернатива. Става ми мъчно, че тази алтернатива все още е свързана с паричните средства, с които семейството разполага, но е важно да знаем, че се работи в определена посока.

В този ред на мисли, първо искам да ви поканя в групата ЖЕНИ & АКУШЕРКИ във фейсбук, където членувам от доста време преди да забременея и откривам полезна информация от професионалисти, забавлявам се с развлекателните постове и получавам доста отговори на въпросите какво, къде, защо и как. Там ще намерите всичко, свързано с бременността и раждането такива, каквито искаме да бъдат за всички! И ще придобиете представа къде наистина се намира България по пътя към реализирането на адекватната грижа за жените в този период.

За бременността и раждането

Очакванията за раждането и изборите, които направихме

Съвсем накратко ще ви запозная с нашите избори за раждането и как очаквахме да протече то.

За болница се спряхме на СБАЛ “Свети Лазар” поради две причини: 1) там е кабинетът на моите акушерки от АК “Зебра” и със сигурност там щях да раждам с тях, на което държах най-много от всичко и 2) предлагаха водно раждане, което ние избрахме заради любопитството ми и дископатията ми; исках да имам възможността аз да решавам в каква позиция имам нужда да застана докато раждам.

Как очаквах да протече раждането? Тук можете да видите моят план за раждане. Знаете, че всеки има някаква представа за това, което го очаква, макар и то да се случва за първи път. Моята представа беше изградена на базата на ражданията на майка ми, защото в “женските неща” сме много еднакви. Бременността ми протече подобно на нейните, затова и очаквах раждането също да протече по подобен начин. Чаках го с вълнение, не със страх.
Очаквах да родя за има-няма 12-15 часа, естествено, активно, във вода. Не съм и подозирала какво ново приключение ще ми поднесе животът…

Роди се човек - история в снимки

от Ивелина Чолакова - Дамаянти

Как протече раждането

12.11.2017 г.

Цял ден имах подготвителни контракции, които не спираха нито от раздвижване, нито от почивка, нито от топъл душ. Така започнах да подозирам, че скоро ще се случи моето малко чудо. Вечерта контракциите се засилиха и разбрах, че влизам в латентния период на раждането. Не можех да заспя от дискомфорт.

13.11.2017г.

Към 1-2 ч. през нощта падна част от тапата и изтекоха малко води. Вече бях започнала да засичам времето на контракциите и забелязах, че интервалите между тях се скъсяват, а самите контракции стават по-продължителни.

В 3:00 ч. събудих Фиши, защото контракциите ми зачестяваха, а той искаше да има време да се разсъни преди да се качим в колата. Направи си едно кафе, а аз полежах още малко, за да си почина максимално. След това решихме да отидем на разходка до кварталния денонощен магазин, откъдето си взехме кроасани. Чувствах се като на среднощна романтична разходка в Париж. 

Целта ни беше да отидем в болницата възможно най-късно, затова и си измисляхме какво да правим, докато контракциите зачестяват все повече и повече. Чак в 6:00 ч. сутринта реших да звънна на Йоана и се разбрахме в 7:00 ч. да се срещнем в болницата. Контракциите ми бяха през 5 минути и с продължителност по минута и половина. Аз си хвърлих душ, Фиши запали колата, за да се стопли, и потеглихме.

Още с тръгването от вкъщи ме хвана the hospital effect (болничния ефект - бел.ред.). В колата продължавах да усещам контракциите, но някак по-рехаво. Притесних се да не би да си въобразявам нещо и да сме вдигнали хората на крак безпричинно.
В болницата ме включиха за тонове, но според машината положението не беше сериозно. Все пак Йоана и Илона бяха извикали д-р Дончева (израждащата лекарка, която избрахме) и в 8:00 ч. направихме ехограф и ме провериха за разкритие. Имах 4 см и макар това да не е никак много, заради изтичащите води, решиха да ме настаняват в болницата. Йоана ни направи препечени филийки и ни остави да дремнем в болничната стая.

В 10:00 ч. Илона дойде в стаята, за да направим отново запис на тонове. Изпрати ги на д-р Дончева, която ги погледна и каза, че можем да отидем на разходка около болницата за час-два. Решихме да обиколим зоопарка и си изкарахме страхотно! Бъзикахме се с приятелите ни, че раждам с пеликаните. Никога не съм си представяла, че ще се разхождам с контракции из зоопарка! Беше запомнящо се.

Как се казва вашата акушерка?

В 14:00 ч. дойде д-р Дончева отново да ми провери разкритието. Не каза колко е, за да не ме разочарова (било е все още 4 см, макар и с по-силни контракции след разходката). Каза само, че е добре да почивам сега, докато мога, за да имам сили за същинската част. Отново си легнахме с Фиши и се гушнахме. Аз вече не можех да спя от контракциите, но се постарах да си почивам колкото ми е възможно. Ако ме бяхте попитали предната вечер, щях да кажа, че очаквах до това време вече да съм родила, но бях милостива към себе си и се стараех да не мисля какво съм очаквала, а да се предам на случващото се и да се концентрирам върху това, което се случва с тялото ми.

В 16:00 ч. разкритието все още не беше напреднало, въпреки засилените контракции. Забелязах, че д-р Дончева започна да се чуди какво става, но Илона бързо предложи да правим упражнения за наместване и слизане на главичката на бебето и се разсеях. Той беше в добра позиция, но главичката му беше още високо. Реално само контракциите ми правеха разкритието без помощта от натиска на главичката, както трябваше да бъде.
С Илона и Фиши започнахме упражненията и много се забавлявахме! Всяко упражнение трябваше да се изпълнява по време на контракция и определено беше предизвикателно, но ми беше много интересно и преживявах всичко с усмивка и добро настроение. Усещах как Матей се върти страшно много след всяка контракция. Той също се стараеше да помогне и да свърши своята работа. Водите ми продължаваха да изтичат малко по малко и тапата също продължаваше да пада.

В 18:00 ч., когато ми казаха, че разкритието е 5 см, щях да се съкруша. Но не се предадох на тази емоция! Да, бяха минали 12 часа, а разкритието ми беше напреднало едва със сантиметър. Очевидно имаше някакъв проблем, но всички от екипа искаха да ми дадат всеки възможен шанс, а аз исках да дам същото на детето ми. Щом той имаше нужда от повече време, аз нямаше да се предам за нищо на света!
Единодушно решихме да пуснем минимално количество окситоцин, за да подпомогнем процеса и да напредне малко по-бързо разкритието. Тоновете бяха добри.
Окситоцинът, макар и в малки количества, си каза думата и контракциите станаха вече много силни. Слушахме Шакира, седях на топка, правих напади на един стол по време на контракция. Давах всичко от себе си да помогна на Матей! Нямаше нещо на този свят, което не можех да изтърпя в този момент! И на всичкото отгоре се забавлявах! Вече беше центрирана главичката от упражненията преди това. Контракциите ми прогресираха непрекъснато, а разкритието оставаше същото. От окситоцина станаха и по-продължителни.

В 20:00 ч. д-р Дончева ме прегледа за разкритие по време на контракция. Беше ужасяващ преглед, изпитах нечовешка болка! Но донесе добри новини – почти 7 см. разкритие! Ура! Докторката напипа главичката, оказа се, че има хематомче. Малкото ми момче даваше всичко от себе си да свърши своята работа, но не успяваше.
Съгласих се да ми бият някакъв спазмолитик, който да подпомогне процеса по изглаждането на шийката. И тогава рухнах! Устата ми започна да лепне, зави ми се свят, премрежи ми се погледът, контракциите станаха зловещи. Нямах сила, усещах как не мога да контролирам крайниците си, чувствах се разбита на хиляди парченца. Някакви хора ми говореха, а аз не ги чувах. Хипервентилирах, щях да припадна, хвана ме страх, паникьосах се. Срещнах погледа на Фиши, който даваше всичко от себе си да не изглежда притеснен, дори ми се усмихна! Ще помня тази усмивка цял живот. После, по някакъв магически начин, Илона успя да достигне до мен и заедно с Фиши ми върнаха контролираното дишане. Той дишаше с мен, беше много важно и не мога да бъда по-благодарна, че беше там не само в този момент, но и през цялото време. Посъвзех се и разбрах, че вече имам контракции с напъни!
Д-р Дончева поиска запис на тоновете, но не успявахме с машината в стаята. Свалиха ме на машината в операционната, за да са сигурни, че ще ги измерят правилно. Сложиха ме да легна по време на контракция. Чух, че д-р Дончева казва “Тоновете падат, пригответе я за спешно секцио!” Анестезиологът беше там, защото само преди час го извикаха, за да може да ми бие епидурална упойка. И на това се бях съгласила, предвид обстоятелствата.
Изпитах много неща в този момент, но и облекчение, че нещата отиват нанякъде и момченцето ми няма да се мъчи повече.

Матей се роди в 22:20 ч., 3870 г, 52 см Здрав, плачещ, топъл и по-мекичък от всичко, което съм усещала някога! Голям мъж! Проблемът? Беше се усукал в пъпната връв през шията, раменете, подмишниците и между краката. Зловещо. Нямали сме дори и 1% шанс да се роди естествено. Връвта го държеше много високо, усетих как ме натискат силно по ребрата, за да го извадят през разреза.

След като го извадиха, пуснаха Фиши в стаята, до главата ми, и веднага след аспирацията ни го донесоха да го нацелуваме! Зашиха ме и ни настаниха в реанимация, донесоха Матей, разповихме го с Йоана и го сложихме гол върху мен, а той веднага засука лакомо, сякаш цял живот това е правил! Оставиха ни час и половина тримата, беше вълшебно!

Една далеч по-тъжна история:

Раждането на една "ничия" пациентка

В заключение

Радвам се, че избрах този екип и тази болница. Това бяха правилните избори за нашето семейство. Не съжаляваме за нито един от тях, нито за развоя на събитията. Така е трябвало да бъде.

Радвам се, че докарах почти докрай едно невъзможно естествено раждане. Матейчето си избра кога да се роди, беше готов и двамата се потрудихме доста, за да се срещнем. Тялото ми премина през невероятно приключение, несравнимо с нищо друго, което някога съм изпитвала. Бях подложена на огромно изпитание и разбрах, че съм способна на неща, за които не съм и подозирала. Разбрах колко силна мога да бъда и как за нещата в живота, които си струват, човек няма граници във възможностите си! Разбрах колко силен е и съпругът ми. Той май все още не осъзнава колко много е направил за мен и какъв герой е в очите ми след цялото това време, прекарано ръка за ръка. Той се бори не по-малко. Със себе си, със страховете си, с това да не покаже и за миг притеснение. Беше много смел и ще го давам за пример навсякъде и на всеки!

Радвам се също, че секциото ми беше точно в Свети Лазар, защото:

• мъжът ми беше до главата ми от момента, в който извадиха бебето, докато сам не реши да си тръгне;
• дадоха ни Матей веднага, щом ме пренесоха в реанимация, и успяхме да осъществим кърмене още в първите минути от живота му;
• раздвижиха ме още на шестия час след операцията и възстановяването ми потръгна адски бързо;
• менюто беше съобразено с протичането на раждането ми и също спомогна по-бързото възстановяване на дейността на червата;
• само от мен зависеше кога бебето ще е при мен и кога не;
• питаха ме за всяко нещо – дали да го дохранват, дали да го къпят, дали да му дават вода, дали искам да го вземат за тоалет; единствено се разочаровах, че едната акушерка отказа да му смени памперса, защото ги сменят на три часа и още не е време;
• беше чист късмет, но бях платила пакет за двойна стая, а в крайна сметка бях сама, защото нямаше кого да настанят при мен; можех да имам колкото искам посетители, по което искам време на денонощието и можеха да остават при мен колкото пожелаят. Фиши един следобед дори дойде при нас и работи оттам, стоя половината ден, буквално! 

Винаги бих предпочела болките от контракциите пред възстановяването от секциото – то ми беше ужасно!
Благодарна съм, че не бях ограбена от всички емоции, които исках да изпитам и ми беше даден всеки шанс! За това нещо заслуга имат главно Илона и Йоана от АК “Зебра”, както и д-р Дончева. Безкрайно признателна съм им! В крайна сметка се чувствам чудесно емоционално!

И накрая знам, че ще ме попитате дали всичко се забравя като видиш малкото си геройче. Не, не се забравя. Помни се, но с добро чувство, защото всичко е добре, когато свършва добре!

Вижте и историята на Яна в

Не било чак толкова страшно

Снимки: личен архив на Пирина

Източник: empirina.com

Препоръчваме ви още:

Как да се подготвим за раждане

Някои психологически аспекти на раждането със секцио