Преди три години Мариана Гелева, една българка с голямо сърце, предлага да се изплете одеяло с мотиви от много жени и да се подари на тежко болно детенце. Десетки плетачки застават зад идеята на Мариана. Когато публикуват изделието си на страницата на кампанията, един добър човек предлага голяма сума, за да го откупи и обещава, че ще го подари на Бети, момиченце, което тогава се бори за живота си. Днес Бети е жива и здрава, за радост близки и приятели. След успеха на тази кампания, Марияна създава групата Плетем за българските деца, в която се включват желаещите да участват в благотворително плетене. Така жени от всички краища на България се обединяват и плетат безвъзмездно одеяла, играчки и други изделия от прежда, които след това се продават в полза на деца и възрастни хора, нуждаещи се от скъпо струващо лечение. Парите от продажбите отиват директно в дарителските сметки на болните. За тези три години те получават подкрепата на хиляди „земни ангели“, които вместо да купуват подаръци от магазините, идват при тях, за да зарадват дете или близък с подарък, и превеждат парите за кампания, която искат да подкрепят.

"Докато разказвам всичко това, сърцето ми бие лудо."

Магдалена Делева, координатор на групата и администратор на страницата С вяра в доброто – Подари надежда споделя как едно хоби се превръща в мисия.

 Как се разви идеята във времето? 

В началото беше трудно. Много жени желаеха да плетат благотворително, но пари за материали нямаше. Няколко пъти се борихме да спечелим проект от една платформа, която подкрепяше победителя с 1000 лв. Мисля, че я печелихме три пъти. Така си осигурихме средства за материали през първата година. През това време, благодарение на медиите, все повече хора научаваха за нас. Изградихме доверие помежду си и те започнаха да ни вярват. Знаеха, че няма да споделим фалшива кампания. Това е много важно за дарителите, те трябва да знаят къде превеждат парите, трябва да им се дава отчет, да бъдат информирани как върви лечението. Понякога хора, които са дарили преди година, идват и питат: „Как е детенцето? Вече здраво ли е, много се надявам да ми кажете че е здравичко...“

Нашата страничка има вече почти 10 000 последователи. Големи фирми застанаха зад нас - производители и вносители на прежди, стотици частни лица. Можем да кажем едно голямо благодаря за доверието им.

Кои бяха първите каузи, зад които застанахте?

Първите кампании, които подкрепихме, бяха на Бети, малкия Йоан, Ана Мария, Дени, Тошко, Иво - все български деца, на които държавата е отказала да плати лечението в чужбина, а шанс да бъдат излекувани тук, в нашите болници, няма. Днес почти всички те са между нас. Понякога се случва така, че някое детенце става звездичка на небето, но това не ни отказва. Днес Бети е пораснала принцеса, Йоан - пораснал принц, Дени вече ходи, Иво все още се бори с болестта, но ние вярваме, че и той ще оздравее. Много истории на български деца, коя от коя по-страшни, но с вярата и помощта на добрите хора чудесата се случват.

Колко сте в момента? Как работите?

Вече е много трудно да се преброим, идеята беше дарителите да останат на страничката, а ние да си обсъждаме проектите в групата. Но постепенно дарителите се прехвърлиха в групата, защото нямаха търпение да видят какво се подготвя, каква играчка ще излезе на страничката, бързат да си я запазят, защото знаят, че стигне ли до страничката, някой друг ще ги изпревари. Сега е трудно да се каже колко сме, ами много сме. Всеки плете, когато има свободно време. Тази седмица са едни, другата други. Никога не съм предполагала, че толкова много хора, събрани на едно място, които не са се виждали никога в живота си, а контактуват само в социалната мрежа, могат да се разбират така добре. Ние сме голямо семейство, споделяме си радостите, споделяме си болката, помагаме си и за неща извън плетенето. Много е вълнуващо и вдъхновяващо. Аз зная, че във всяко кътче на тази страна, дори и извън нея (защото някои жени работят в чужбина), имам по един истински приятел. И докато разказвам всичко това, сърцето ми бие лудо. Обичам жените, които стоят зад името на тази група и страничката.
Преждата обикновено идва при един от администраторите (при мен). Публикувам снимки в групата, момичетата си харесват цветове, от които имат нужда, аз я изпращам до различни краища на страната. След това тази прежда се превръща от нечия вълшебна ръка в герой от приказките. Публикуваме го на страничката и очакваме да се закупи благотворително. Това е.

Какви каузи подкрепяте?

Много е важно да отбележим, че за да подкрепим кампания, ние имаме няколко условия. Тя трябва да има страничка във фейсбук, защото нашите дарители търсят информация за това как върви набирането на средства и лечението точно в такива странички; трябва да има обявена дарителска сметка. На тези странички обикновено родителите или близките качват договори с банки за откриването на такива сметки, епикризи, оферти от клиниката, в която ще се провежда лечението. Периодично дават отчет за набраните средства, много от тях качват платежни за преводите към клиниките, всичко това гради доверието между кампанията и дарителя, хората знаят, че няма да бъдат измамени.

Равносметката ви от фестивала "Шарена плетеница", в който участвахте?

Голямо подготовка беше за този фестивал. Месеци наред подготвяхме прежди, плетохме, събирахме на едно място, за да се случи всичко както трябва. Благодарение на фондация „Има начин“, които ни поканиха да участваме, ние постигнахме много добър резултат. Успяхме да съберем сума от 2712 лв. Преведохме ги по сметките на две от кампаниите. Всичко е изложено на страничката ни като информация в снимки и платежни нареждания. Благодарни сме на хората, които дойдоха на този фестивал, изживяха емоцията с нас и дариха за здравето на българските деца. Благодарим на организаторите, които създадоха топлина и уют и преживяването беше страхотно.

Какво предстои?

Ох, когато идват празници и при нас ври и кипи, защото много хора ще си купят подаръците точно от нас, благотворително. Още на фестивала завод „Велбъжд“ ни казаха, че ще дарят прежда, за да можем да посрещнем всички дарители с готови плетива. Изпратиха ни я веднага. Сега предстои раздаване и отново плетене на играчки и коледни орнаменти, защото подготвяме Коледен благотворителен базар в Пловдив.

*********

През първата година от съществуването си групата "Плетем за българските деца" успява да събере 25 900 лв. от продажби на плетива в полза на болни дечица и възрастни хора. През 2016 г. сумата е 18 266 лв., а от началото на 2017 г. до момента са събрани 6200 лв. Тези суми те отчитат и превеждат по дарителските сметки на десетки кампании.

През 2015 година получават награда „Респект“ за вдъхновяващи личности. Тази година са удостоени с приза „Герои на децата“, връчват им „Златната ябълка“, присъждана от Национална мрежа за децата, за принос към правата и благосъстоянието на децата в България.

А когато не получават награди, плетат надежда за някое българско дете. 

Интервюто взе Янка Петкова

Препоръчваме ви още:

Да помогнем на Никол
Братът с лъвско сърце
Момчето, което се бори

Есента превзе улиците и парковете с шарената си хубост. Порадвайте й се и се възползвайте от възможностите за децата и семейството през следващите дни.

За цялото семейство/ за родители:

10.11. - 03.12.2017 - Цирк "Балкански" - Малките любопитковци ще могат да гледат лазер шоу, водно шоу, гимнастика по опъната тел, гимнастика на върлина, трапец, дресура на котки, дресура на пони и още спиращи дъха номера с актьори от различни страни.

18.11. - 20.12.2017 - Немски Коледен Базар - Любимият на всички Немски Коледен Базар и тази година ще радва малчуганите със срещи с Дядо Коледа, театрални представления, работилнички за деца и, разбира се, сладки и солени изкушения, подаръци и играчки.

18.11.2017 - ПредКоледен Базар на Изкуствата - Sofia Live Club

20.11.2017 - Концерт по случай Деня на християнското семейство - Дом на културата Надежда

0-3 години:

17,18,19.11.2017 - Концерт за бебоци - Софийска опера и балет - камерна зала - представленията са всеки петък, събота и неделя

19.11.2017 - Ден за най-малките (0-5 г.) на 19-и ноември - Програмата в Музейко

19.11.2017 - БЛАГУНИТЕ НА ЖИВО – „ОЩЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ДЕН“ - Театър "Сълза и смях", Открита сцена

20.11.2017 - Уебинар "Всичко за захранването" - Безплатно

21.11.2017 - Във форма след раждането - мисия възможна? - BG-Mamma Office

21.11.2017 - Видове алергии - The Mall

22.11.2017 - Работа и родителство - мисия възможна? - ФОКС - училище за родители

22.11.2017 - Усмихни се! - Столичен куклен театър - салон "Гурко"

3-7 години:

18.11.2017 - Социализацията и отделянето на бебето и детето от родителите - Шарено детство

18.11.2017 - Брашнянка - Под дъгата

18.11.2017 - Музейко в града: научни експерименти в ИКЕА

19.11.2017 - Музикален куклен театър "Маша се разделя с първото зъбче" - Приказка без край

19.11.2017 - Рисувам с мама - Пеперуда - Вълшебната къща на Ема

19.11.2017 - Златното петле - Държавен музикален и балетен център - Камерна сцена

19.11.2017 - ДЖУДЖЕТО ДЪЛГОНОСКО - Театър "Възраждане"

21.11.2017 - Хензел и Гретел - Софийска опера и балет - камерна зала

17-23.11.2017 - Детската програма на кината

7-12 години:

18.11.2017 - Спортни състезателни игри за деца - Decathlon - Подуяне

18.11.2017 - Коледата творчески възможна - Арт клуб Рояна

18.11.2017 - Вълшебен квадрат - Национална галерия „Двореца“

18.11.2017 - Продаденият смях - Столичен куклен театър - салон "Гурко"

19.11.2017 - РОБОработилнички за деца - Мега мол

19.11.2017 - Детска кулинарна работилница Little Chefs – домашна бисквитена торта - Creative House – детски парти център и занималня

19.11.2017 - Новите дрехи на краля - Сатиричен театър "Алеко Константинов"

19.11.2017 - ПИПИ - Премиера - Театър "София"

17-23.11.2017 - Детската програма на кината

Препоръчваме ви още:
La La Land - концертът
Малки чудеса
Джар и блатното чудовище

Автор: Диляна Велева

Тази година ми е като деня и нощта. През първите шест месеца преживях толкова раздели, колкото никога преди. Най-трудните раздели в живота ми. Тъмно ми беше на моменти. Даже безкрайно тъмно. Спях в поза ембрион и чаках светът да се разпадне. Спасяваха ме малко стиховете тогава. Само през тях се опитвах да подредя емоционалния хаос на света. И сълзите. Езера от тях съм изляла. Но някак помагаха. Създавах си мисловни ладии. И плавах в тях. Без път. Без компас, който да ме преведе. Честно. Мислех, че няма да спре това бясно спускане надолу. Телефонът ми почти не звънеше. Чувствах се сякаш съм мокро коте в проливен дъжд. И няма кой да ме приюти. Да ми даде топло мляко, да сгрея премръзналите си лапи. Бъдещето ми изглеждаше като права линия. Нищо не чаках вече. Не ми се продължаваше толкова сама напред. И дечицата. Прегръщаха ме много. Сякаш усещаха колко съм далече и искаха всячески да ме върнат в света си.

И втората половина на годината. Светло ми е. Даже на моменти много светло. Случайно си намерих компас. Беше толкова ръждясал, че не се знаеше дали въобще ще работи. И започнах да вървя в новата посока. Първоначално много бавно. Краката ми се разтреперваха на всяка крачка. Опирах се на дърветата. И ги молех неистово за сила. Постепенно, вечер, започнах да усещам трептене в областта на слънчевия сплит. Леко, като първите трепвания на бебето в майчината утроба. Някой се завръщаше в мен след дълго отсъствие. Надеждата. Дойде си у дома. Разказа ми за пътешествията си по света. Показа ми снимки на места, на които е била. Разказа ми за новите си опитности. Подари ми ги опаковани със златиста хартия като коледен подарък. И аз ги приех. Поканих я на чаша горещо какао в центъра на света си. Тя е прекрасен разказвач на истории. От нея може много да се научи. Тя ми даде нов живот. Да искам отново да се случвам. Първо в моя си свят. И после в чужди светове.

И започнаха предложения от разни хора. Канеха ме да пиша за тях. Признанието на хората от нова асоциална поезия. Даже нямах сила още сама да си подбера стиховете. Те ми ги подбираха от стената. И ги публикуваха с толкова мили думи за мен. Подкрепата на колегите ми от института. Дадоха ми нови сили с думи и действия. И аз някак се престраших. Доверих се за пореден път. Довериха ми се за думите. И после срещнах нови хора в живота си. Безкрайно цветни. И безкрайни. И ето ме. Сега съм тук. Месецът на най-бесните равносметки. Още малко остава до нова година. Имаме време. Имам сила вече. Усещам я как живее в мен. И ме сглобява като Рубик куб всеки ден. Имам сила за ново мечтаене. Да, различно е от предишното ми. Но на мен пак ми е красиво. Защото имам нови криле. Уча се с тях да летя в тюркоазеното небе на сбъдванията. В тази нова моя секунда. В този мой малък миг на прага на миналото и бъдещето.

Препоръчваме ви още:
Около 40
Цветът на самотата
Цяла, цяла от любов

„По-рано децата търсеха вниманието на родителите, сега родителите се борят за детската любов.“ - твърдението е на Марина Мелия, автор на книгата „Бедните ни богати деца“. В нея, психоложката, която е майка на три деца, коментира как са се променили тези отношения през годините.

Бащата се връща от поредната продължителна командировка. Четиринайсетгодишната дъщеря му хвърля бегъл поглед, след като не вижда чанти с подаръци в ръцете му смутолевя едно „здравей“ и се прибира в стаята си. След известно време решава да проговори на баща си: „Ще отидем ли да купим дънки и кецове?“. В колата момичето слага слушалките, пуска плейлистата на телефона си и през целия път не проронва дума. В магазина мълчаливо избира новите си придобивки, а когато баща му ги плаща, най-сетне сваля слушалките и го целува. Поглеждат се за около секунда. На връщане дъщерята отново „потъва в себе си“. Таткото тъжно си мисли, че от няколко години в отношенията им няма топлота, привързаност и обич. Че тя му обръща внимание само, когато й купува нещо: „Като че ли освен за пари, за нищо друго не й трябвам.“

Много родители се тревожат, че порасналите им синове и дъщери се държат хладно, високомерно и егоистично с тях. Дистанцирани са, но ги използват без никакво притеснение. Като чужди. Излиза, че ние за децата си правим всичко. А те за нас – нищо.

Нова епоха, нови отношения

В последните десетилетия във взаимоотношенията между деца и родители се появиха няколко нови тенденции: кардинално се промени положението на детето в семейството, разместват се приоритети, позиции, традиционни семейни роли. Ако по-рано децата търсеха вниманието на своите родители, сега е точно обратното, ние, възрастните, се борим за любовта на децата си, но като че ли не ни стигат време, сили и желание да общуваме с тях. Чувствайки се виновни, компенсираме недостига на внимание с подаръци, вещи, пари.

Детецентризъм

Все по-актуално става семейното планиране. Двойките решават отрано колко деца ще отгледат, за да имат възможност да им осигурят достатъчно любов и грижа. Разбира се, невинаги е било така. През 19 век в бедните семейства детето се е смятало за „още едно гърло“, а в богатите домове родителите са имали "по-интересни" занимания от възпитанието на наследниците си, затова са прехвърляли грижите по децата на гувернантки и бавачки. В центъра традиционно е бил „главата на семейството“. Родителският авторитет не е бил подлаган на съмнение. Но времената се менят и детето бавно и сигурно се премести от периферията в центъра на тази малка общност.

Когато поставим детето в центъра, то волно или неволно ни измества от нашата естествена, заложена от природата позиция, а това означава, че вече не можем да изпълняваме основната си функция – да възпитаваме. Това се проявява във всичко, дори в наглед дребните неща.

Веднъж, в един ресторант, станах свидетел на следната сцена. За обяд пристигна познато семейство – баща, майка и две момиченца. Майката седна на един стол, но едно от децата, които бяха тръгнали да се разхождат из заведението, дотича и заяви, че това е неговото място. След това дойде другото дете, което също поиска майката да му отстъпи мястото си. Жената мълчаливо се подчини. Попитах я: „Това е вашето място, как може детето да ви гони от него? Първо едното, после другото, а вие безропотно им се подчинявате – защо?“ Отговорът й беше: „Защо да се карам с тях за подобни дреболии? Ще започнат да капризничат и ще провалят обяда.“
Майката не иска да влиза в конфликт, да разстройва децата. Притеснява я тяхното мрънкане, оплакванията, агресията им (особено пред свидетели), бои се, че нейните изисквания и ограничения ще бъдат възприети от момичетата „на нож“ и ще я отхвърлят. Тя иска да е идеалната майка, която дъщерите гледат влюбено в очите, а околните се възхищават: „Колко ви обичат!“

Емоционалният глад

Живеем в неспокойни времена. Преследват ни проблеми – финансови, професионални, лични. Изтощени сме от ежедневното натоварване – емоционално и психическо. Масло в огъня наливат и медиите, които непрекъснато ни бомбардират с тревожни новини. Истински топлите отношения, семейни и приятелски, днес са голям дефицит. Всичко това потиска психиката ни и създава усещането за приближаваща катастрофа. Започваме да търсим опорна точка, емоционално убежище, в което да се скрием от бурите, които бушуват навън, и го намираме най-често в детето. За сметка на любовта си към малчугана и неговата любов към нас ние се опитваме да попълним дефицита на емоции. Затова въпросът „обича ли ме, или не ме обича“ излиза на преден план и му придаваме огромно значение. Хващаме се за любовта като за спасителна сламка и ставаме заложници на отношенията си с децата. И за миг не допускаме мисълта, че можем да загубим обичта и привързаността им: „Струва ми се, че синът ми не ме обича. Постоянно ми се сърди. Може би наистина съм лоша майка?“- и веднага следва въпросът: „Какво да направя, че да ме обича повече?“

Страхувайки се, че няма да са достатъчно обичани, майките и бащите започват да се държат „неродителски“ – опитват се да удовлетворят всяко желание на детето, само за да не го разстроят. И всички средства са позволени. В резултат, всичко се обръща с главата надолу: възрастният се държи като дете, което търси любов и поставя обекта на любовта над себе си, а детето заема позицията на възрастния. То вече не е просто нашето слънчице, то е Кралят Слънце. Поставяме го на трона, овластяваме го, то става владетел на малкото семейно царство, получава изключителните права да заповядва, диктува, взема решения.

От една страна, изпадаме в зависимост от децата; от чувствата им; от отношението им към нас, а от друга ги правим отговорни за снемането на безумната тежест от раменете ни; за компенсирането на отношенията с приятелите, с близките, дори със съпруга или съпругата ни. Любовта ни към децата не е безкористна – ние изискваме взаимност, постоянно търсим потвърждение на любовта им към нас. Излиза, че решаваме собствените си проблеми за тяхна сметка.

Отношенията като бизнес

В някои семейства отношенията се изграждат на принципа „ти на мене – аз на тебе“: мъжът осигурява на жена си безгрижен живот, висок статус, изпълнява желанията и капризите й, участва в съвместните „дефилета“ в обществото, а тя му дава пълна свобода, не изисква привързаност, нежност и други „сантименталности.“ И няма „сърдити“. Това е своеобразен психологически договор, който се основава на разбирането, че отношенията са бизнес, в който всичко си има цена. А реалните ценности - привързаност, любов, приятелство не подлежат на внимание, защото нямат количествено изражение. По същата формула се изграждат отношенията и с детето: ние ти създаваме прекрасни условия за живот, затова ще ни обичаш, ще правиш каквото кажем, ще приемеш нашите норми и правила. Постепенно то разбира, че който дава повече, обича по-силно.

„Тате не ми донесе шоколад, значи днес не ме обича.“

За обичта и вниманието на децата се води състезание. Всеки родител се стреми да набере повече „червени точки“. Оказало се между два огъня, хлапето бързо се научава да извлича полза от ситуацията и да манипулира родителите си. От това то няма никаква полза. Възприема родителите си само като обект на манипулация. И в крайна сметка не се чувства защитено, защото и най-малкото дете усеща, че този когото можеш да манипулираш, е слаб. Слабият не може да те защити. А защитата е една от основните родителски функции.

Препоръчваме ви още:

Обидно
Между два века
Дали родителите са свръхтолерантни?

Историята на Велина е една от многото необикновени истории на недоносени деца. Животът им започва неочаквано. Оцеляването изглежда невъзможно за няколкото грама сила, с която се борят. Но успяват, с помощта на лекарите и с любовта на родителите си. Как идва в семейството си момиченцето, родено с тегло 550 грама, разказва майка му Цвети.

След няколко години опити да забременея нормално, ходене по лекари, изследвания и какво ли не, с помощта на д-р Димов, екипа на Център за репродуктивно здраве „Надежда” и Фонд „Асистирана репродукция“ направихме опит за инвитро. За наше голямо щастие се оказа успешен. С нетърпение чаках първия преглед, за да ми кажат какво се случва. Тогава научих щастливата новина, че ще имам близнаци. Седмица след седмица чаках да ми се случи нещо различно, за да усетя, че съм бременна. И така след 7-8-а г. с. се започна - гадене, повръщане, стигнах до болница и системи, бях ужасно изтощена.

Към 18-а г. с. гаденето спря и малко се успокоих, но след няколко седмици започнаха мъките с контракциите. Пиех хапчета, но имах болки. Вкараха ме в болница, на системи и инжекции, за да се успокои матката и да намалеят контракциите. Жива и здрава ме изписаха след няколко дни. Лежах постоянно и не смеех никъде да мръдна, само всичко да е наред.

Нещата лека-полека се успокоиха и решихме да отидем на почивка за 2 дни, близо до града, в който живеехме. Но там прокървих още на същата вечер и изкарах двата дни в стаята. Прибрахме се и отидохме на преглед. Лекарят ме прегледа и каза, че е полип, и че трябва много да си почивам. След още 1-2 седмици, както всичко беше наред, една нощ се събудих притеснена и реших да си измеря кръвното. Оказа се високо. Изпаднах в ужас. На другата сутрин веднага звъннах на доктора, извика ме за преглед, изписа ми хапчета - пих ги няколко дни, но без особен ефект. Насочиха ме за болнично лечение - бях в 28-а г. с. Слушаха тоновете на бебетата всеки ден, слагаха ми системи и инжекции, но без резултат. Кръвното ми ставаше все по-високо, тоновете на бебетата започнаха да се губят. Звъннах на моя лекар и той реши, че трябва да ме оперира спешно, защото вече се мъчеха и мъничетата.

На 13-и септември 2010 г. в 19.50 ч. ме оперираха по спешност. Родиха се две много малки момиченца - едното тежеше 750 г, а другото 550 г. Секциото се оказа доста сериозно и опасно, направих алергия към анестезията, а кръвното ми скочи над 200. След операцията една медицинска сестра беше неотлъчно до мен. Попитах я как са бебетата. Помня само, че каза: „Много са малки и критични“… нищо друго не помня.

После започна същинският кошмар. Бях няколко дни в интензивно отделение - кръвното не падаше. Много стриктно ме следяха. На другия ден, след операцията, дойде една жена и каза, че трябва да запишем едната бебка и да й дадем име, а другата щяла да бъде записана като минат 72 часа. Решихме по-голямата да се казва Дария. Другата нямаше име - беше номер 0. Минаха 72 часа, жената дойде отново и каза, че можем да запишем и другото бебенце - Велина. Няколко часа по-късно извикаха съпруга ми. Усещах, че нещо не е наред само като му видях изражението. Докато вървеше срещу мен, нещо отвътре ми казваше, че има проблем. Попитах какво става, с по-малката бебка ли нещо… той ми отговори, че по-голямата, Дария, е починала. Не знаех къде се намирам, не искаха да ме пускат от отделението, защото кръвното не падаше и ги беше страх да не направя пристъп. Останах още една нощ в болницата, но с условие мъжът ми да бъде с мен. Настаниха ни в родилното отделение, в самостоятелна стая. Акушерките бяха ужасни. Попитах едната какво да правя с кърмата усещах, че вече почва да слиза, а тя ми каза: „Ами щом едното бебе е починало, няма смисъл да правиш нещо. Няма да пиеш течности, няма да ядеш ядки, взимаш от утре бинтове и почваш да си увиваш гърдите, за да спира кърмата“... не ми се коментира. Говорих с лекарите от неонатологията за кърмата и те ми казаха, че най-важно сега е да почна да се цедя, защото нищо друго не ми остава. Прибрахме се вкъщи на следващия ден, гърдите ми бяха вече много напрегнати. Мъжът ми купи помпа и започна великото цедене през 3 часа. Всеки ден той звънеше в неонатологията да пита за състоянието на Велина. Тя беше „критична“, с кръвоизливи в мозъка и дробчетата, интубирана, имаше гърчове, правеха й кръвопреливания, разви инфекция, беше на антибиотици… всичко лошо, което можеше да й се случи… се случи. Но въпреки всички мъки, лека-полека започна да се стабилизира, махнаха й системите с антибиотик, хранеха я със сонда (в началото поемаше по 2-5 мл). Започнаха прегледи на очички, уши, сърце и т.н. Кръвоизливите постепенно се резорбираха, детенцето ми започна да качва грамчета. Виждах я веднъж в седмицата. Пътувах от Бургас до Варна, носех кърма, която тя приемаше доста добре. След дългия престой от 3 месеца, ме извикаха в болницата и казаха, че е 1800 г, извадена е от кувьоза и трябва да й давам кърма, за да наддаде необходимото тегло за изписване. Връчиха ми малкото съкровище, повито в пелени, и започнах да я слагам на гърда. Първия ден беше трудно. Получих помощ от консултант по кърмене и на втория ден бебка си засука от мен. Мина 2 кг и решиха, че вече е време да се прибираме вкъщи. 

 На 22-ри декември ни изписаха, тя тежеше 2040 г.

Предвид колко е родена и какво е преживяла и претърпяла, се изискваха и доста прегледи. Минахме през какви ли не специалисти. През 10 дни бяхме на очен лекар, УНГ, ортопед, детски невролог, ходехме всеки месец в неонатологичното отделение за консултация. Там й поставяха специална ваксина за недоносени, 5 месеца по ред (всички прегледи бяха във Варна), единственото, което правехме в Бургас беше ежемесечната рехабилитация, която започнахме един месец след изписването. Масажите продължиха повече от година.

Велинка проходи на 1 година и 7 месеца (реална възраст). Расте здраво, усмихнато и лъчезарно детенце. Всеки ден благодаря на Господ, че я имаме и е толкова борбена и силна!

Прочетете и Супербебетата не плачат

*********

Какво могат родителите

Само преди година, на 17 ноември - Световния ден на недоносените деца, Фондация „Нашите недоносени деца“ стартира кампания за набиране на средства за откриването на център, посветен на нуждите на недоносените деца и техните родители. Семеен център за недоносени деца „Малки чудеса" вече е факт и предоставя възможност за консултации със специалисти в областта на ранното детско развитие – лекар, психолози, логопеди, специалисти по ранна детска интервенция и двигателно развитие, музикотерапевт, консултанти по кърмене. Центърът е място, където родителите да могат да се срещат, да обменят опит и да се подкрепят взаимно.

За недоносените деца в България

Всяка година около 6500 бебета у нас се раждат преждевременно. Всички те, както и техните родители, имат нужда от навременна, достоверна и достъпна информация, ранна подкрепа в най-трудните моменти, дългосрочен ангажимент от мултидисциплинарен екип, който да им помогне да преодолеят с по-малко трудности различните последствия, които ранното раждане може да има върху детето. Тази подкрепа все още не е част от системната грижа, която здравната система предлага на тези деца и техните семейства. Това води до проблеми, съпътстващи цялото развитие. А много от тях могат да бъдат избегнати или редуцирани, ако бъдат установени и лекувани навреме. Целта на всички специалисти и доброволци, ангажирани в създаването на Центъра е възможно най-много деца да получат шанс за спокойно и пълноценно детство. 

Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

Бебето не е на болницата или защо кенгуру грижата е важна
За да няма изоставени бебета
Как да се подготвим за раждането

Автор: Янка Петкова

Преди да ви разкажем за интересното начинание на една група хлапета, позволете да ви зададем този въпрос:

Искате ли децата ни да растат и живеят сред „глупави“, „крадци“, „лъжци“, „просяци“, „невъзпитани“, „мръсни“, „простаци“, „хитри“, „мръсни мангали“, „черни“, „негра“ и „цигани“? 

Не, нали?

Тогава вариантите ни са три:

- много бързо да бягаме от България в държава, населена само с „бялата раса“ (там ние ще сме „циганите“ най-вероятно);

- много бързо да изгоним всички различни по етнос от нас (пробвано е вече от един „симпатичен“ любимец на народа на име Адолф и не работи добре);

- да спрем да учим децата си да слагат етикети на хора, с които те ще споделят улицата, града и страната си.

Защото днешните ромски деца, са утрешните роми, с които собствените ни наследници ще съжителстват. Те няма да изчезнат, няма и да намалеят. Ако сега ние негодуваме срещу маргинализирания етнос (който сами сме си направили такъв) след време с това ще се занимават децата ни. Освен че им „завещаваме“ една свикнала да живее от социални помощи общност, ние много усърдно сме им имплантирали собствените си предразсъдъци и с това определено не им помагаме.

Нека ви представим какво установиха тийнейджърите от Интеракт клуб към ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, които направиха проучване на нагласите срещу ромското малцинство сред учениците. 

Стефани Баева:

„С още двама младежи от моето училище се захванахме с пилотния проект „Търсачи на (не)равенства“, кампания на УНИЦЕФ България и Националната мрежа за децата. Всички повтарят как днешната младеж запада все повече, с всяко изминало поколение, и как процесите са необратими. Това не е вярно, просто за да има развитие, нещата трябва да се случат отвътре навън, което единствено и само ние, младите, можем да направим.“

Филип Славов беше един от презентаторите на форум, посветен на ролята и потенциала на младежите за развитие на обществото. Той е лидерът на бургаските търсачи – мотивиран, активен, отговорен:

„Търсачи на (не)равенство беше доста интересен проект. В него аз и екип от още 4-ма души направихме проучване относно мнението на хората в Бургас за децата от ромски произход. Пуснахме анкети в няколко бургаски училища и в един сайт. От обратната връзка направихме заключението, че дори да става въпрос само за децата, а не за всички роми, мнението е негативно. Проучването беше полезно за целия екип. Рядко се случва да се отнасят към хора на нашата възраст като с равни. Много се надявам това да е проект, който ще получи голям медиен отзвук. Със сигурност бих продължил работата си по темата. След време може би и не само като младеж, а и като възрастен.“

Какво чуха за неравенството Търсачите?

Дрийм-тиймът от Бургас анкетира 66 тийнейджъри на възраст от 13 до 18 години. От УНИЦЕФ  ни помогнаха да разберем нагласите, с предварителна  информация за проучването. Младежите е трябвало да отговорят на няколко въпроса:

Кои са първите три неща, които ти идват на ум, когато чуеш „дете от ромски произход“: с отговорите на този въпрос започнахме, спомняте си дългата редица от негативни определения в началото на текста. Едва 19 от анкетираните деца смятат, че връстниците им от ромски произход нямат вина за създаването на такива нагласи.

Какво е поведението на ромските деца: „лъжат само за да са окей те“; „лъжат държавата“; „мързеливи са“; „изнасилват“; „крадат“; „бият се“; „забременяват в ранна възраст“.

Как живеят: „те са аутсайдери“; „дискриминирани са“;  „нямат право на личен избор“; „без възможности са“; „те са зависими“; „имат труден живот“; „бездомни са“; „цялата власт е зад тях“; „те са тежест за обществото“; „взимат само помощи от държавата“; „нямат място сред нас“; „ще станат повече от българското население“; „не бива да общуваме с тях.“.

Къде чуваш да се говорят тези неща и от кого: „в медиите“; „по улиците“; „в училище“; „вкъщи“; „от съученици“; „в семейството“; „от приятели.“.

От коментарите им можем да разберем още за нагласите към малцинството сред тийнейджърите:
 

Как другите хора говорят за децата от ромски произход няма никакво значение за това как ще живеят те.

Въпреки че понякога другите могат да им въздействат, те имат собствена култура и не могат да се променят.

Зависи от тях какво искат да постигнат.

Няма как чуждото мнение да им повлияе.

Много често се чуват негативни коментари от страна на родителите, които възпитават у децата си расизъм, но това трябва да спре.

Стига да искат, могат да постигнат нещо.

Не могат да взимат нашите места, средства и бъдеще.

Дори не са народ.

Какви са изводите на Търсачите

Според младите българи равенство все пак съществува. 60% от отговорилите на онлайн проучването обаче споделят, че при никакви обстоятелства не биха се сприятелили с дете от ромски произход. Повечето младежи смятат, че родителите, учителите и хората с власт трябва да внимават как говорят за децата от малцинствени групи. Интересен факт е, че тийнейджъри, които са от ромски произход, не приемат себе си за такива. В хода на проучванията те не са пожелали да бъдат интервюирани.
Анкетираните ученици имат силно отрицателно мнение за децата от ромски произход. Следват се определени стереотипи свързани с цялостното ромско общество. Нагласите и предразсъдъците към децата от ромски произход доказват липса на толерантност.

Сигурно ще попитате нужно ли е да се прави проучване на нагласи, които са предварително известни? В изводите няма нищо изненадващо, нищо ново и нечувано. Има една важна подробност – то е направено от тийнейджъри – от тези, дето уж прекарват деня си втренчени в смартфона или лаптопа си и нищо друго, освен онлайн чата, не ги интересува. От същите тези тийнейджъри, които обвиняваме в незаинтересованост, инертност и липса на визия за бъдещето си. От поколението, което ще живее в среда много по-различна от тази на родителите си – мултиетническа. И ако иска да си спести нашите грешки, ще трябва да приеме различните, да се научи да дели територията си с тях и да им признае правото да развиват възможностите си. Иначе ще трябва да си ги отглежда така, както правим ние „по-мъдрите“.

Препоръчваме ви още:

Как участвах в етническата интеграция
Черно-бялата съдба на пъстрите деца
Отпадането

Този прекрасен текст ми прати една майка. Много ми хареса, надявам се, че и на вас ще ви допадне. 

Беше есен. Преди точно 4 години. Разхождам си аз 5-месечното бебе и един възрастен човек ме заговаря: “Когато бях млад татко и се разхождах с дъщеря ми, една жена дойде при мен и ми каза - Вижте колко е студено, облечете го това дете, че ще настине. - И аз вадя всички дрехи, които имам в себе си, и го обличам. След малко друга жена идва - Ама как може така да си навличате детето, не е хубаво, съблечете го малко. - Аз се ядосах и се прибрахме. И най-потърпевшо беше детето. Така че, моето момиче, не слушай кой какво ти казва. Гледай си детето, както ти си знаеш”. Това беше единственият съвет за отглеждането на децата ми, който някога съм послушала. Откакто се помня, рядко съм се съобразявала с чуждо мнение. Но този непознат мъж ми даде увереност, че това не е чак толкова лошо и погрешно.

С раждането на първото ми дете започна моята борба с околните. Когато в къщата има малко дете, всички роднини се чувстват длъжни да дават съвети за какво ли не. Ако бебето се разплаче, свекървата веднага казва "гушни го", майка ми ме съветва "не го гушкай, ще го разглезиш", добронамерената лелка в парка ми казва "нахрани го, сигурно е гладно", а хората без деца ме гледат лошо и си шушукат "горкото дете". Но аз правя това, което ми подсказва сърцето. Когато знам, че е гладно, му давам да яде (въпреки че то е яло преди 30 минути и според всички ще стане дебело). Когато му се спи, го гушкам и приспивам (въпреки че според всички, то ще се научи да заспива само на ръце). Когато знам, че всичко му е наред и просто търси майка си, си играем (въпреки че според всички, то никога няма да се научи да си играе само).

И така, разбира се, си навличам всеобщия гняв. Роднините ми се сърдят. Бабите в парка се възмущават, защото как така някаква млада и неопитна майка ще прави каквото си иска с горкото дете, вместо да слуша тях, дето, ехее, колко деца са отгледали.

И всичко това продължава с пълна сила първите 3 години.

- Детето е на 1 годинка и още не иска да яде! Трябва да даваш пюрета, ако ще и насила да е! По 5 пъти на ден!

- Какво, не даваш пюрета, а обща храна? Ама много е малко детето, не може така. Е, как защо, просто не може.

- Детето е вече на 2 години, отбивай го, цял живот ли ще кърмиш!

- Ама виж, колко е студено, а ти колко леко си го облякла, ще се разболее.

- Как така за 3 години нито веднъж не е оставало да спи при баба си! То така никога няма да може да се отдели от теб! Задължително трябва да го оставяш, за да стане по-самостоятелно.

- Ама наистина ли спи във вашето легло! Не знам как ще го отделите някога в самостоятелно.

И примерите продължават в един безкраен списък. В повечето случаи, дори не съм се опитвала да обяснявам, че на детето му е добре така и то само е поискало еди-какво си. Този аргумент никога не важи пред всичкознаещите роднини и лелки. В крайна сметка, това е дете, и според тях то няма как знае какво е добро за него!

Но какъв е резултатът? В момента имам прекрасно дете на 4 години и половина, което прави почти всичко само, изключително контактно е и няма проблем да общува с непознати. Разбира се, отдавна вече не кърмя, но пък продължавам да го обличам леко (с точно толкова дрехи, колкото пожелае) и имам едно здраво дете, което никога не е боледувало, заради лекото си облекло. От година и половина спи не само в отделно легло, а и в отделна стая. В никакъв случай не твърдя, че всичко, което съм правила, е било най-доброто и не съм грешала. Но налице е най-важното - детето има прекрасни отношения с мен и с баща си, ние сме щастливи, а то - усмихнато и спокойно.

Всичко, което съм правила аз, може да е напълно погрешно за някой друг родител. Но това, което искам да кажа е - правете това, което ви казва сърцето. Може би хората, които вече са отгледали някое и друго дете, знаят какво е било добро за него, но никой не знае какво е добро за моето дете. Най-добрият пример за това е второто ми дете, с което правя почти всичко наобратно. Не защото съм си взела поука от въображаемите грешки с първото или защото съм решила, че е крайно време да се вслушам в нечии съвети. Просто защото второто ми дете е пълна противоположност на първото и съответно моето отношение е коренно различно.

Поради натиска от роднини и общество, за много родители отглеждането на деца се превръща в безкрайна и изтощителна борба. Борба, в която майките и бащите обръщат гръб на своите чувства и желанията на детето и се стараят да угодят на безкрайните изисквания и норми, които ги заспиват от всички страни. Родителството не трябва да е война, а радост и хармония. Единственият начин да се постигне това е родителите да са в мир със себе си и най-вече с детето си. Така че, мили мами и татковци, гледайте децата си, както вие смятате за правилно и един ден мрънкащите роднини ще се възхищават на резултатите, които сте постигнали, а вие ще си спестите един куп нерви.

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме
Се ла ви, както казват французите
Няма да бъда такава майка

Автор: Калоян Явашев

Отглеждането на нашите деца е като дълга пиянска вечер. Като се родиха, започнах да черпя и след това ми се губят събития, пари, хора. Така изкарваш едни 2 години, между будна кома и паник атаки.

Ето че вече са готови да тръгнат на ясла. Това е денят с главно "Д". Нищо не може да се сравни с маниакалния ентусиазъм, който изпитвахме, очаквайки този Ден. Мойсей да беше разделил морето пред нас, извънземни да бяха позвънили на вратата с шише ракия, Бил Гейтс да се окажеше мой баща, нищо от тези чудеса не би ни трогнало, защото ние си чакахме Деня.

Така Денят настъпи и в 8 без 15, към 14-а детска градина в "Изгрев", вървяха двама възрастни с глуповати усмивки и нетърпеливи погледи, а зад себе си дърпаха две озадачени и подозрителни деца. Посрещна ни нашата спасителка леля Гинче и ни инструктира спокойно и търпеливо. Изглеждаше жилава и безстрашна жена и ако бях папа, щях да я канонизирам на момента. Децата обаче усетиха какво ще става и половин "Изгрев" също разбра. Сред какафонията, ритането, замерването, дрането, близането на пода, блъскането, хапането, скубането, успяхме да разберем, че ако има проблем, ще ни се обадят по телефона. За миг си помечтах да има магнитна буря и да спрат всички телефони. Преди да влязат вътре, синът ни хвърли поглед, който ни смрази. Така лъвът гледа антилопата, която му се е изплъзнала временно, така катаджията гледа, когато му покажеш, че имаш и аптечка, оставаше и едно "I'LL BE BACK" да изтърси с металически глас и аз си признавам, че щях да се изпусна.

Подтичвайки, излязохме от градината и се озовахме за първи път сами в апартамента. Погледнахме се палаво в очите и се разбрахме без думи какво ще правим в следващите часове. Ще чистим... с телефоните в ръка. Очаквахме да ни се обадят от някое РПУ с новината, че децата са задържани за побой, палеж или кражба. Стана 16:30 и плахо тръгнахме към детското заведение. Преди да позвъним на звънеца, решихме скришом да погледнем през прозореца. О, БОЖЕ!!! Нашите деца седяха заедно и не се биеха, хапеха, скубеха, тъпчеха, ритаха. Леля Гинче им подаваше топка, първо на единия, после на другия и същевременно им пееше песнички. Ако вкъщи подам нещо първо на единия, после на другия, след 15 секунди започва Априлското въстание, защото всеки иска да подавам само на него и подавайки на другия, аз грубо нарушавам правата му. Така тя/той решава, че е напълно справедливо да го/я шибне в главата с метално автобусче, да я/го ухапе където хване, да оскубе колкото си коса иска. Сега обаче търпеливо се изчакваха и аз реших да пиша поздравително писмо на директорката, че е разрешила употребата на наркотици в храната им.

Взехме ги и ги прибрахме. Нахранихме ги и започна Апокалипсисът. Никога не съм виждал да се сваля тапет от стена толкова бързо. Не предполагах, че микровълновата се разглобява така лесно. Гардеробите преди това ми изглеждаха солидни, но с очите си видях как съм се лъгал. Така след 4 часа битка, нашите деца решиха, че са ни тормозили достатъчно и заспаха.
След 10 минути аз не заспах, просто духът временно напусна изтерзаното ми тяло. Сънувах леля Гинче с ангелски крила, как ме гушка и успокоява, а отдолу две дяволчета с тризъбци се опитват да ме докопат.

 
Препоръчваме ви още:

Как се приспива татко
Какво е любов, тате?
Когато баща ти е комик - 15 забавни цитата за възпитанието