Историята на Велина е една от многото необикновени истории на недоносени деца. Животът им започва неочаквано. Оцеляването изглежда невъзможно за няколкото грама сила, с която се борят. Но успяват, с помощта на лекарите и с любовта на родителите си. Как идва в семейството си момиченцето, родено с тегло 550 грама, разказва майка му Цвети.

След няколко години опити да забременея нормално, ходене по лекари, изследвания и какво ли не, с помощта на д-р Димов, екипа на Център за репродуктивно здраве „Надежда” и Фонд „Асистирана репродукция“ направихме опит за инвитро. За наше голямо щастие се оказа успешен. С нетърпение чаках първия преглед, за да ми кажат какво се случва. Тогава научих щастливата новина, че ще имам близнаци. Седмица след седмица чаках да ми се случи нещо различно, за да усетя, че съм бременна. И така след 7-8-а г. с. се започна - гадене, повръщане, стигнах до болница и системи, бях ужасно изтощена.

Към 18-а г. с. гаденето спря и малко се успокоих, но след няколко седмици започнаха мъките с контракциите. Пиех хапчета, но имах болки. Вкараха ме в болница, на системи и инжекции, за да се успокои матката и да намалеят контракциите. Жива и здрава ме изписаха след няколко дни. Лежах постоянно и не смеех никъде да мръдна, само всичко да е наред.

Нещата лека-полека се успокоиха и решихме да отидем на почивка за 2 дни, близо до града, в който живеехме. Но там прокървих още на същата вечер и изкарах двата дни в стаята. Прибрахме се и отидохме на преглед. Лекарят ме прегледа и каза, че е полип, и че трябва много да си почивам. След още 1-2 седмици, както всичко беше наред, една нощ се събудих притеснена и реших да си измеря кръвното. Оказа се високо. Изпаднах в ужас. На другата сутрин веднага звъннах на доктора, извика ме за преглед, изписа ми хапчета - пих ги няколко дни, но без особен ефект. Насочиха ме за болнично лечение - бях в 28-а г. с. Слушаха тоновете на бебетата всеки ден, слагаха ми системи и инжекции, но без резултат. Кръвното ми ставаше все по-високо, тоновете на бебетата започнаха да се губят. Звъннах на моя лекар и той реши, че трябва да ме оперира спешно, защото вече се мъчеха и мъничетата.

На 13-и септември 2010 г. в 19.50 ч. ме оперираха по спешност. Родиха се две много малки момиченца - едното тежеше 750 г, а другото 550 г. Секциото се оказа доста сериозно и опасно, направих алергия към анестезията, а кръвното ми скочи над 200. След операцията една медицинска сестра беше неотлъчно до мен. Попитах я как са бебетата. Помня само, че каза: „Много са малки и критични“… нищо друго не помня.

После започна същинският кошмар. Бях няколко дни в интензивно отделение - кръвното не падаше. Много стриктно ме следяха. На другия ден, след операцията, дойде една жена и каза, че трябва да запишем едната бебка и да й дадем име, а другата щяла да бъде записана като минат 72 часа. Решихме по-голямата да се казва Дария. Другата нямаше име - беше номер 0. Минаха 72 часа, жената дойде отново и каза, че можем да запишем и другото бебенце - Велина. Няколко часа по-късно извикаха съпруга ми. Усещах, че нещо не е наред само като му видях изражението. Докато вървеше срещу мен, нещо отвътре ми казваше, че има проблем. Попитах какво става, с по-малката бебка ли нещо… той ми отговори, че по-голямата, Дария, е починала. Не знаех къде се намирам, не искаха да ме пускат от отделението, защото кръвното не падаше и ги беше страх да не направя пристъп. Останах още една нощ в болницата, но с условие мъжът ми да бъде с мен. Настаниха ни в родилното отделение, в самостоятелна стая. Акушерките бяха ужасни. Попитах едната какво да правя с кърмата усещах, че вече почва да слиза, а тя ми каза: „Ами щом едното бебе е починало, няма смисъл да правиш нещо. Няма да пиеш течности, няма да ядеш ядки, взимаш от утре бинтове и почваш да си увиваш гърдите, за да спира кърмата“... не ми се коментира. Говорих с лекарите от неонатологията за кърмата и те ми казаха, че най-важно сега е да почна да се цедя, защото нищо друго не ми остава. Прибрахме се вкъщи на следващия ден, гърдите ми бяха вече много напрегнати. Мъжът ми купи помпа и започна великото цедене през 3 часа. Всеки ден той звънеше в неонатологията да пита за състоянието на Велина. Тя беше „критична“, с кръвоизливи в мозъка и дробчетата, интубирана, имаше гърчове, правеха й кръвопреливания, разви инфекция, беше на антибиотици… всичко лошо, което можеше да й се случи… се случи. Но въпреки всички мъки, лека-полека започна да се стабилизира, махнаха й системите с антибиотик, хранеха я със сонда (в началото поемаше по 2-5 мл). Започнаха прегледи на очички, уши, сърце и т.н. Кръвоизливите постепенно се резорбираха, детенцето ми започна да качва грамчета. Виждах я веднъж в седмицата. Пътувах от Бургас до Варна, носех кърма, която тя приемаше доста добре. След дългия престой от 3 месеца, ме извикаха в болницата и казаха, че е 1800 г, извадена е от кувьоза и трябва да й давам кърма, за да наддаде необходимото тегло за изписване. Връчиха ми малкото съкровище, повито в пелени, и започнах да я слагам на гърда. Първия ден беше трудно. Получих помощ от консултант по кърмене и на втория ден бебка си засука от мен. Мина 2 кг и решиха, че вече е време да се прибираме вкъщи. 

 На 22-ри декември ни изписаха, тя тежеше 2040 г.

Предвид колко е родена и какво е преживяла и претърпяла, се изискваха и доста прегледи. Минахме през какви ли не специалисти. През 10 дни бяхме на очен лекар, УНГ, ортопед, детски невролог, ходехме всеки месец в неонатологичното отделение за консултация. Там й поставяха специална ваксина за недоносени, 5 месеца по ред (всички прегледи бяха във Варна), единственото, което правехме в Бургас беше ежемесечната рехабилитация, която започнахме един месец след изписването. Масажите продължиха повече от година.

Велинка проходи на 1 година и 7 месеца (реална възраст). Расте здраво, усмихнато и лъчезарно детенце. Всеки ден благодаря на Господ, че я имаме и е толкова борбена и силна!

Прочетете и Супербебетата не плачат

*********

Какво могат родителите

Само преди година, на 17 ноември - Световния ден на недоносените деца, Фондация „Нашите недоносени деца“ стартира кампания за набиране на средства за откриването на център, посветен на нуждите на недоносените деца и техните родители. Семеен център за недоносени деца „Малки чудеса" вече е факт и предоставя възможност за консултации със специалисти в областта на ранното детско развитие – лекар, психолози, логопеди, специалисти по ранна детска интервенция и двигателно развитие, музикотерапевт, консултанти по кърмене. Центърът е място, където родителите да могат да се срещат, да обменят опит и да се подкрепят взаимно.

За недоносените деца в България

Всяка година около 6500 бебета у нас се раждат преждевременно. Всички те, както и техните родители, имат нужда от навременна, достоверна и достъпна информация, ранна подкрепа в най-трудните моменти, дългосрочен ангажимент от мултидисциплинарен екип, който да им помогне да преодолеят с по-малко трудности различните последствия, които ранното раждане може да има върху детето. Тази подкрепа все още не е част от системната грижа, която здравната система предлага на тези деца и техните семейства. Това води до проблеми, съпътстващи цялото развитие. А много от тях могат да бъдат избегнати или редуцирани, ако бъдат установени и лекувани навреме. Целта на всички специалисти и доброволци, ангажирани в създаването на Центъра е възможно най-много деца да получат шанс за спокойно и пълноценно детство. 

Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

Бебето не е на болницата или защо кенгуру грижата е важна
За да няма изоставени бебета
Как да се подготвим за раждането