Автор: Диляна Велева

Тази година ми е като деня и нощта. През първите шест месеца преживях толкова раздели, колкото никога преди. Най-трудните раздели в живота ми. Тъмно ми беше на моменти. Даже безкрайно тъмно. Спях в поза ембрион и чаках светът да се разпадне. Спасяваха ме малко стиховете тогава. Само през тях се опитвах да подредя емоционалния хаос на света. И сълзите. Езера от тях съм изляла. Но някак помагаха. Създавах си мисловни ладии. И плавах в тях. Без път. Без компас, който да ме преведе. Честно. Мислех, че няма да спре това бясно спускане надолу. Телефонът ми почти не звънеше. Чувствах се сякаш съм мокро коте в проливен дъжд. И няма кой да ме приюти. Да ми даде топло мляко, да сгрея премръзналите си лапи. Бъдещето ми изглеждаше като права линия. Нищо не чаках вече. Не ми се продължаваше толкова сама напред. И дечицата. Прегръщаха ме много. Сякаш усещаха колко съм далече и искаха всячески да ме върнат в света си.

И втората половина на годината. Светло ми е. Даже на моменти много светло. Случайно си намерих компас. Беше толкова ръждясал, че не се знаеше дали въобще ще работи. И започнах да вървя в новата посока. Първоначално много бавно. Краката ми се разтреперваха на всяка крачка. Опирах се на дърветата. И ги молех неистово за сила. Постепенно, вечер, започнах да усещам трептене в областта на слънчевия сплит. Леко, като първите трепвания на бебето в майчината утроба. Някой се завръщаше в мен след дълго отсъствие. Надеждата. Дойде си у дома. Разказа ми за пътешествията си по света. Показа ми снимки на места, на които е била. Разказа ми за новите си опитности. Подари ми ги опаковани със златиста хартия като коледен подарък. И аз ги приех. Поканих я на чаша горещо какао в центъра на света си. Тя е прекрасен разказвач на истории. От нея може много да се научи. Тя ми даде нов живот. Да искам отново да се случвам. Първо в моя си свят. И после в чужди светове.

И започнаха предложения от разни хора. Канеха ме да пиша за тях. Признанието на хората от нова асоциална поезия. Даже нямах сила още сама да си подбера стиховете. Те ми ги подбираха от стената. И ги публикуваха с толкова мили думи за мен. Подкрепата на колегите ми от института. Дадоха ми нови сили с думи и действия. И аз някак се престраших. Доверих се за пореден път. Довериха ми се за думите. И после срещнах нови хора в живота си. Безкрайно цветни. И безкрайни. И ето ме. Сега съм тук. Месецът на най-бесните равносметки. Още малко остава до нова година. Имаме време. Имам сила вече. Усещам я как живее в мен. И ме сглобява като Рубик куб всеки ден. Имам сила за ново мечтаене. Да, различно е от предишното ми. Но на мен пак ми е красиво. Защото имам нови криле. Уча се с тях да летя в тюркоазеното небе на сбъдванията. В тази нова моя секунда. В този мой малък миг на прага на миналото и бъдещето.

Препоръчваме ви още:
Около 40
Цветът на самотата
Цяла, цяла от любов