Всяко поколение си има филмова любовна двойка. В далечните времена на миналия век 12-годишните пионерки (тогава нямаше тийнейджърки) бяхме обсебени от „Всичко е любов“.
Покъртителна история с нещастен край, задължителен за всеки сериозен български филм по онова време, а и сега.

Гледахме и мечтаехме да срещнем поне един Радослав, избягал от ТВУ (трудово-възпитателно училище). Представяхме си как този крайно опасен за обществото тип приближава и казва нахакано: „Слушай ма, рожбо…“. Малко грубо, но все пак той е хулиган отраснал в поправителни училища. Даже бяхме готови с ответната реплика: „Аз съм дете инатче и се водя само с добро!“, също като героинята на Янина Кашева.
Бяхме „винаги готови“ за…Иван Иванов. Невъзможно беше да не се влюбиш в него – във високите скули, в сините очи и в устата за целуване. Гласът му - една друга история… и „чао“ да ти каже, не ти остава сухо място.
Никой не обръщаше внимание на „противообществената“ биография на героя му. Въпреки че ТВУ-тата си бяха страшно място; въпреки че в ония години наистина беше скандално да избягаш от училище; въпреки че момче като неговия герой и тогава не носеше особена радост на родителите на добрите момичета.

Скачахме по дискотеките и си представяхме как съответния Радо ни доближава изотзад и прокарва пръст по гърба ни. А ние се обръщаме и го целуваме, но го държим за ушите, за да не ни избяга. Точно като в знаменитата сцена от филма. Изрязвахме снимката на любимия актьор (от вестник „Народна младеж“) и си я носехме в бележника, за да е винаги с нас. Ходехме на кино до посиняване, а когато прожекциите приключиха, заживяхме с очакването след година-две да го излъчат по телевизията. Това ни крепеше. И, разбира се, следяхме жадно какво се случва със синеокия актьор, не пропускахме филм с участието му.

Междувременно се озъртахме за някое лошо момче избягало от ТВУ-то, което ние с голямата си любов да превърнем в порядъчен човек. Е, не стигнахме до там да дебнем пред Детската педагогическа стая, но не бяхме и много далеч от подобна идея. Лошите момчета винаги са били магнит.

Напоследък наблюдавам отблизо една тийнейджърка, която сигурно ще сметне „Всичко е любов“ за безнадеждна боза. Представям си недоумението й, ако й кажа, че това е любовният филм на моя пубертет. Не съм рискувала да й го пусна досега, за да не ми развали детския спомен.

Горе-долу на същата възраст тя се загледа в „Здрач“. Сюжетът от векове е един и същ. Пак невъзможна любов и пак лошо момче. Само че сега то е студенокръвно и има силно изразени кучешки зъби. Но е красиво по един особено мъртъв начин и притежава притегателна сила, от която момичето не може да се отскубне, а и не иска. Гледах как тийнейджърката събира списания „Браво“ със снимките на любимите герои. Напомни ми на едно друго момиче. Ядосвах се, че часове наред не отмества поглед от монитора, напълно безразлична към случващото се наоколо. Същата безпаметна фенка като майка си. Накрая се присъединих към безкрайните „прожекции“. Когато става дума за любовни илюзии момичетата не порастват. Гледахме двете, една бивша и една настояща тийнейджърка, през какви изпитания преминават Бела и Едуард. Много напрегнат сюжет. Вампири, върколаци и хора пречат на любовта им, но все пак тя побеждава. В един момент те се оженват, после Бела забременява, даже умира, но Едуард я ухапва неколкократно и тя оживява по-мъртва и красива от всякога. Вдъхновяваща любовна история! Да се влюбиш във вампир е почти толкова възможно, колкото и да се влюбиш в избягал от ТВУ навремето. Но как ненаситно се хранят с романтиката женските ни сърца!

А иначе реалните ни любови са обикновени момчета. Нищо особено. Нито са избягали затворници, нито хапят смъртоносно.
Но за разлика от филмовите ни любимци са истински и обичат нас.

Автор Янка Петкова