Ninja Editor
Автор: Калоян Явашев
Човекът бил стадно животно. Все гледа да се събере с други хора и да поприказва, пийне и хапне, повика, попсува, поплаче или потанцува. Още като се роди бебето, бива оставено в стая със себеподобни, където съдейки по физиономиите, които правят, всяко едно си има свое мнение за света, в който се е появило. Едни са му ядосани, плачат постоянно и не изглеждат изобщо доволни от въздуха, обзавеждането, лекарите, курса на долара, политиката и майка си. Други проницателно разглеждат всичко и се ослушват като невротичен пръднал заек, мъчейки се да осъзнаят къде се намират и защо са ги изкарали от боксониерата, в която са били 9 месеца. После идват яслите, градината, училище, кафенета, дискотеки, университет, кръчми, работа, гробища. Човек рядко остава сам, независимо от възрастта и настроението си.
Едно от местата, които ще посещава като малък, а впоследствие и като възрастен, е детската площадка. Едни и същи действия, с течение на времето ще предизвикват различни реакции. Например като малък е много забавно да се катериш по високите пързалки, да хапнеш от пясъка или да бучиш кафява топла купчинка с пръст. Видиш ли обаче, няколко години по-късно, наследниците ти да се занимават със същите дейности, изпадаш в див потрес. Привидно миловидната обстановка аранжирана с кончета, пързалки и люлки е всъщност умален вариант на обществото и ясно могат да се откроят различните типове семейства.
Семейство 1
Родителите са с подчертан авантюристичен дух. Те идват на площадката с минимум три раници, две палатки, лебедка и въдици. Подготвени са да реагират своевременно, ако отрочето им реши да катери К2, да се гмурка до 150 метра или да полети малко с делтапланер. В раниците са заредили суха храна за 1 месец, а ако случайно свърши, носят прашки, арбалети и харпуни, с които могат да набавят прясно месо. Из багажа им може да се намери както надуваема лодка с двигател, така и пълен набор от тесли, ключове и клещи. Разполагат бивака с бързи и опитни движения, а докато майката следи локацията на децата, люпейки семки, бащата върти малко теленце на чеверме и загрява с биричка. Черпят щедро и захранват всичко живо, което мине около тях. Децата им са винаги с пилешко бутче в едната ръка, да не вземат да колабират от глад, а минат ли покрай майката, тя машинално им набива сухи мезета в устите. Децата трудно се катерят по игрушките, понеже са вечно мазни като пехливани и се пързалят. Килограмите им са множко и преди да ги качат на люлките, родителите проверяват и ако се налага подсилват веригите, а веднъж преодолели трудностите при залюляването е наложително спешно да се помисли за спирането, понеже гравитацията е с непоклатими принципи. Единственият начин да се качат на пързалката за тези деца е като се повика опитен кранист, но спускането оттам почти никога не свършва в пясъчника, а извън пределите на площадката, нерядко и на квартала.
Семейство 2
Вторият вид семейства, които посещават тази на моменти гладиаторска арена, са коренно различни. Родителите са подчертано свръхактивни и посредством диви крясъци, бързи спринтове и кълбета в различни посоки, се стремят да стимулират физическа активност у сащисаните си деца. Тези родители са убедени, че ако не покажат с нагледен пример принципа на пързалянето, детето им никога няма да се досети само какво се прави с една пързалка и едва ли ще се развие нормално. Постоянно викат името на отрочето си и след минута и половина в тяхната компания вие намразвате името, буквите, родния си език и кметството, което е издало акта за раждане. Например, ако детето се казва Алекса, звучи горе долу така:
- Алекса, Алекса, Алексаааааа! Виж мамо, виж, виж! Алексааааааа, гледаш ли маме?! Виж тати как ще се качи на кончето, Алекса. Алекса, гледай маме… ауууууу колко е веселооооо. Алексаааааа, искаш ли и ти на кончето? Айде Алекса, айде на мама слънцето. Алексааааа, люлей се мамо, давай Алекса, Алекса, Алексааааа.
Тук майката започва да подскача и пляска с ръце, викайки името на детето, а то стиска здраво кончето и с неразбиращ поглед започва да пълни памперса от стрес. Бащата от първото семейство претърсва раниците за усмирителна риза, а майката се опитва с прашка да уцели другата в устата с пилешки хапки и лукчета. Алекса понечва да слезе плахо от кончето, а родителите започват да крещят наставления и да я окуражават. Бащата ляга на земята с рулетка и пергел, а майката, следейки и анализирайки данните, които той й диктува, започва да я насочва с ръце, крака и уши, все едно е самолет. Когато детето ошашавено стъпва на земята, таткото избухва и започва да бяга с диви викове и разперени ръце из площадката, все едно е вкарал гол на финала на Шампионска лига. Майката го пресреща хълцаща, ридаеща, на ръба на оргазъм и се хвърля отгоре му. Двамата са толкова щастливи от успешната детска маневра при слизането, че започват да се тресат неистово все едно имат електрически змиорки в задниците. Битието на тяхното дете се заснема прилежно и безразборно. На първото зъбче на Алекса има около 4000 снимки, а когато каза "мама" за пръв път, майка й тотално превъртя и писа на кмета, президента, БАН, Сорбоната, Олимпийския комитет и 12 000 форума.
Семейство 3
Другият тип семейство са убедени фаталисти и вярват, че детето им е малка кристална чашка, в свят населен от непохватни слонове с пневматични чукове. Опасност дебне отвсякъде, а те са там, за да предпазят малкото си съкровище от жестока участ. Пристигат на площадката бавно и подозрително, а мъжът върви леко пред всички, за да проверява за пехотни мини и подвижни пясъци. Веднъж стигнали до целта си, подлагат всичко и всички на щателен оглед и оценка. На детето непрекъснато се повтаря да не напуска периметъра, а родителите с широко разперени ръце се мъчат да предотвратят всякакъв визуален контакт с евентуални опасни хищници, като улични котки, гарги, болонки, а не е изключено и някой лъв да реши да довтаса, за да хапне точно тяхното чадо. Малкото съкровище започва да се клатушка към някоя стълба и в самоубийствен порив се качва на първата степенка. Тогава майка му надава отчаян рев с подчертано сиренен тембър, а бащата скорострелно застила дунапрени, разпъва осигурителни въжета и закача карабини. Майката сваля дамската си чанта и почва да вади дефибрилатор, гипс, шини, носилка, рентген... Детето обаче е твърдо решено да се пусне по пързалката и се изкачва догоре. Естествено, на 4 см зад него, баща му оглежда небето за грабливи птици, терасите наоколо за снайперисти и се ослушва за земетресение. Майката застава отдолу, накрая на пързалката, и се започва размяна на реплики, целяща да улесни безумната операция по спускането:
- Дръж го здраво, дръж го, да не го изтървеш, че те утрепах! - туй майката.
Тати пуфтейки:
- Държа, държа. Ти готова ли си?
Майката заема позиция на сумист и с избила пот от напрежение, напрегнато очаква ужасяващата каскада. Бащата преценява, че ако го пусне от началото на пързалката, детето ще развие свръхзвукова скорост и ще пострада. Затова държейки се с едната си ръка за края на пързалката, с другата се протяга надолу и държейки здраво наследника го позиционира точно по средата на пътя. Майката надкрачва другия край и дава последни наставления:
- Пускай леко, пускай. Леко казах, леко. Леко, бе. Ей, ще пребиеш детето, голям си некадърник. Ти „леко“ знаеш ли какво е? Внимавай с главичката, внимавай с крачето, внимавай с ръчичката. Ох, Боже, кой ме кара да го пускам на тая пуста пързалка?
Мъжът затваря очи и мислено се кръсти. Отваря си пръстите постепенно и накрая пуска отрочето в дълбоката бездна. Детето минава всичките 15 см до ръцете на майка си и оцелява, въпреки очевидните опити на некадърния му баща да го затрие. На майката й стига целия тоя трилър и издава устен декрет, забраняващ такива нечувани геройства в период от двеста години. След щателен и подробен преглед, детето е прибрано на сигурно място в количката под кевларено одеяло и му е надяната каска. Пулсът на майката се нормализира, а бащата започва да следи за нашествие на маларийни комари, оси убийци и радиационни облаци.
Семейство 4
Те са с две или повече деца. Родителите са с блуждаещи погледи и съмнителен психостатус. По навик крещят на всичко по ниско от метър, а веднъж една многодетна майка се опита да избърше сополите на кошче за боклук. Ако при другите семейства се наблюдава относителна хармония, то атмосферата при това семейство наподобява ръгби среща. Родителите се движат постоянно, развили са добра координация, мощен бял дроб, за сметка на неустановен, но огромен брой бракувани нервни клетки. Главната им задача е да опазят съоръженията и ползващите ги в приемливо здравословно състояние от набезите на подивялото си поколение. Непрекъснато следят траекториите и броя на децата, което ги прави отлични авиодиспечери. При опит да ги заговорят, започват автоматично да се извиняват, убедени, че децата им са предизвикали тежък инцидент. Багажът им се състои предимно от повредени играчки. Не си снимат децата, понеже те отдавна са им счупили телефоните. Дрехите им са раздърпани и лекьосани, но са в тон с прическите им, които всеки стилист би се заклел, че са правени с миксер. Наблюдавайки децата им, човек би си помислил, че са дресирани нарочно в голям окръжен затвор от закоравели рецидивисти. Майката е с превързано око, понеже обърка един флумастер със спирала от недоспиване.
Ето и продължението.
Препоръчваме ви още:
Привилегията да бъдем родители
Аглика Пелтешки е необикновена жена. Всичко, до което се докосне, всичко, което направи, излъчва изящество, деликатност и красота. Тя вече ни е гостувала веднъж с една мила ученическа история. Вероятно сте попадали на сайта й, може би сте се възхищавали на рецептите й, на фотографиите, на историите, които разказва. Днес я поканих да ни разкаже за картините си.
Била съм капризно и гръмогласно плачещо бебе. Според днешните разбирания, била съм ужасно бебе, изискващо цялото внимание на околните. Някак ненормално рано проговарям - на 8 месеца, с цели изречения, което утежнява ситуацията. Защото на всичко отгоре съм започнала да бърборя безспир, разбира се, тогава, когато не съм плачела с цяло гърло. Майка ми казва, че на година и половина ми дали молив и лист и тогава настанала ТИШИНАТА. Благодатната тишина, за която бленувало цялото семейство! Проблемът внезапно бил решен, при това веднъж завинаги. Аз просто съм започнала да рисувам. Може би това е повратният момент, когато от изразен екстроверт, съм се превърнала в абсолютният интроверт (за радост на роднини и други). Шегувам се, нямам много познания по психология, но наблюдавайки се в годините разбрах, че за мен светът е малко място, с малко на брой приятели, уютен дом и понякога кратички пътешествия (дългите ме уморяват и ме натоварват).
Харесвам да повтарям неща
Да минавам по една и съща улица, да ходя на едни и същи места, да купувам едни и същи цветя, да нося едни и същи дрехи (в гардероба си често имам по 2-3 еднакви неща за носене, еднакъв модел обувки и т. н.) и още куп други еднаквости и повторения. Сигурно една от личностите в мен е аутист.
Да, аз знам, че в мен живеят няколко личности! Събития и факти са доказали това, но то е друга тема...
Не съм художник по професия
Някога опитах да попадна в училище за рисуващи, не се получи. Моментът е бил такъв, неподходящ сигурно... Известно време страдах, после кривнах в друга посока. Занимавах се с други неща, които ме отвяха на друг терен, където нямаше нито време, нито място за рисуване. Ако трябва да говоря в цифри - била съм в рисувателен антракт повече от 25 години. Разбира се, фантазията ми не е спирала своя ход и ме е съпътствала през целия период, но боите, моливите и листовете за рисуване бяха отишли сякаш в друго измерение. И долетях в Канада... Родих едно прекрасно момиченце, останах си вкъщи и се почувствах на мястото си. Една Коледна вечер получих за подарък професионален фотоапарат. И се започна едно трескаво снимане, едно вълнуващо пътешествие в непознати за мен дебри. Снимах и снимах, и снимах...
Тогава точно бях станала член на един симпатичен български сайт, пълен с мили момичета, които се занимаваха със семействата си, с готвене, с гледане на деца и споделяне на всичко това в мрежата. Сайтът се казваше Биберон и беше малък, спокоен оазис, който беше способен да дава отговор на какви ли не въпроси - знаете как е в мамешките сайтове, приличат на съвършената енциклопедия. Там се обособи малко фотографско клубче, там се запознах за първи път и с няколко програми за обработка на снимки...
Един семестър фотография и един - Фотошоп
Увлякох се. Беше ми доста трудно, трябва да призная, защото съм скарана с всякаква електроника, техника, компютри, а от вида на цифри направо ме боли! Независимо тези мои мъки обаче, снимането и обработката на снимки ми приличаше малко на рисуване и се потапях в това занимание с удоволствие и хъс. Стигнах дотам, че записах един семестър фотография в един колеж в Отава, а на следващата година и един семестър дигитална обработка с Фотошоп. Не, не, това въобще не ме прави фотограф, нито пък капацитет в обработването на снимки. Даде ми някаква свобода, продължих да снимам, но обработването после не ме водеше до резултат, който виждах в представите си. Въпреки това, бях поканена да участвам във фотографска изложба в Отава, в престижен Арт Център, където група български фотографи представяха творбите си. Малко преди това се запознах с една малка програма за рисуване на Apple. Костваше ми известни усилия и доста безсънни нощи, овладях я, но резултатите и с нея (поне за мен) винаги изглеждат различни от това, като да хвана четката и да разпилея боите и моливите наоколо.
„Започни с нещо обикновено.“
Тогава си казах, чакай, остави настрана всичко това и започни с нещо обикновено, като графика да речем. После реших, че не ми е достатъчно и влязох в най-големият магазин за художници в Отава и си купих платна, четки и акрил. После си купих акварели и добра хартия, сух пастел, фини писци за туш... Сега рисувам с акварел. Някак спокойна се чувствам с него и засега той е зоната на комфорта ми. Не знам докога обаче!? Напоследък все повече мисля за акрил и кой знае, някой ден може би пак ще разположа платната на статива и ще му се отдам... Все едно, разбрах, че няма значение какви ще бъдат средствата, с които ще разказвам за световете в мен, няма значение дали ще е с четка, молив, с компютърна програма или обектив! Важното е да се случва, защото това всъщност е онова страховито бебешко бърборене и гръмогласен плач, за които споменах в началото и, които никога не са ме напуснали. Сега просто изразните средства са различни и, надявам се, далеч по-приятни.
Препоръчваме ви още:
Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое
С началото на новата година започва и новият курс в Първа Детска Академия за Добри Обноски. Курсът за бъдещи дами и кавалери е в лек игрови формат. Темата на модула е „И моето дете го може – мечта или мисията възможна“. Той ще продължи 12 седмици, в които детето ще се доусъвършенства в правилното общуване и ще ви впечатли с добри маниери и поведение. Модулът започва на 10 януари и завършва на 31 март с връчване на сребърни сертификати за завършен курс на Първа Детска Академия за Добри Обноски.
Курсът се провежда вече четвърта година и с него децата усвояват знания и умения, добри норми на поведение и правила за етикет – и това вече е помогнало на много деца и техните родители. Децата стават по-възпитани, умерени, което им помага в общуването с околните, изграждат позитивен образ и тръгват по пътя към успешното бъдеще.
Невена Басарова-Дичева е основател на академията и водещ на обучението. Тя е лектор с голям опит в комуникацията с деца и родители. Тази година получи специално отличие на Годишните награди на списание Business Lady, в категорията „Обучение и развитие“ за въведените добри практики и ефективен мениджмънт в областта за успешно личностно развитие и лидерство. Невена е автор на новата методика „Гъвкава дисциплина“, с помощта на която децата се възпитават в дисциплина и уважение към правилата и в същото време им се дава свободата и простора да се развиват.
Повече информация можете да намерите на сайта.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Дните, в които бизнесът беше мъжка територия, отдавна отминаха. Все повече жени започват успешен собствен бизнес. Пиша този текст точно за жените, които искат да направят нещо свое, да са самостоятелни, независими и успешни, но все още чакат подходящия момент.
През последните години няколко мои приятелки “зарязаха работата си”. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Отказаха се от сигурна и добре платена професия и поеха сериозен риск, за да започнат нещо съвсем различно, несигурно, но… любимо. И не ви говоря за млади жени без деца и семейство, без кредити и ипотеки, които нямат тежки отговорности и финансови ангажименти. Напротив! Повечето са над 40. Една от тях отглежда сама детето си, друга е многодетна майка. Съпругът на третата няма възможност да издържа сам семейството, ако начинанието на жена му се провали. И въпреки всичко тези силни и смели жени направиха собствената си революция и започнаха отначало, начисто, от нищото и в съвсем различно поприще.
Откъде идва тази смелост? Мисля, че оттам, откъдето я почерпих и аз. От осъзнаването, че животът не е чак толкова дълъг, и в най-добрия случай вече сме го преполовили. И ако искаме да направим нещо свое, нещо запомнящо се, нещо, което ни носи радост и вдъхновение всяка сутрин, сега е моментът и не бива да се отлага нито година, месец, нито дори ден повече.
Неслучайно началото на блога ми и кариерата ми на пишещ човек, се случи малко след като родителите ми се разболяха от деменция. През месеците, в които обикаляхме болници, лаборатории и центрове с надеждата, че нещо може да се промени и да се върне назад, осъзнах колко преходен е животът. Видях колко бързо можем да изгубим способностите, качествата, спомените, дори личността си. И колко пропускаме, заети да водим ежедневни битки за неща, в които дори не намираме особен смисъл. Един ден преброих годините, в които не бях написала нито ред извън преводите и статусите във фейсбук. Двайсет години. Това време не е изгубено, разбира се. През него работех любимата си професия на филмов преводач, в която вложих и постигнах много и никога няма да изоставя. През тези двайсет години родих и четири прекрасни деца. Те са толкова ценни за мен, че дори и никога нищо повече да не направя, ще знам, че животът ми е имал смисъл. Но през всичките тези двайсет години, надълбоко, някъде в глъбините на душата едно червейче ме гризеше и ми напомняше, че не съм постигнала всичко, което мога. Че има потенциал, който не съм развила. Че има неща, които обичам да правя и мога да правя, а не им отделям дори час от деня си, при това години наред. И когато пред очите ми родителите ми се превърнаха в две стари деца, най-после осъзнах какво е преходност. Тази дума, която може да звучи толкова утешително и същевременно толкова злокобно. Осъзнах, че всъщност не ние разполагаме с времето, а то разполага с нас. Както ви бях казала в историята ми за Алекс, времето е голям шегаджия. И всичките му шеги са за наша сметка.
При приятелката ми осъзнаването дойде по още по-труден начин. Разболя се от онази ужасна болест, която идва без да пита. Лечението почти я съсипа. Беше се стопила до степен да й стават синини по тялото, когато седне. Само кости под сухата, изтерзана кожа. Беше неузнаваема. Пазя си нейни снимки от онова време и ми се плаче, като ги видя. Страшна, страшна картина. На втората година след лечението започна да прилича на себе си. И тогава се отказа от работата си. Тя е сама, поне беше сама по онова време. Що за лудост? Така си мислехме тогава всички наоколо, но никой не посмя да й каже дума, за да я разубеди. Напротив, подкрепихме я, защото това беше желанието й. И тя се оказа права. Започна отначало и… успя. Сега е щастлива. Прави това, което обича. На някого може да прозвучи нелепо да оставиш професия на успял графичен дизайнер, за да станеш рехабилитатор, но след заболяването тя разбра, че това, което иска, е да помага на хората да се възстановят. И го прави, при това много успешно. Защото е минала през ада и знае какво е нужно, за да излезеш оттам. Възхищавам й се за силата и куража да сбъдне желанието си.
Но не е нужно да се случи нещо ужасно, за да започнем собствен бизнес. Може би просто се нуждаем от промяна, защото работата не ни прави щастливи. Само помислете. Прекарваме на работното си място поне осем часа на ден. Това означава една трета от живота ни. Ако не си харесваме работата, ако не се чувстваме удовлетворени от нея, нима е възможно да сме истински щастливи, дори да изкарваме хубави пари? Промяната не бива да ни плаши, стига наистина да я искаме. За повечето жени, които правят тази стъпка, това е съвсем нова професия - втора, а дори и трета. Някои избират този вариант, не защото не харесват досегашната си професия, а защото търсят независимост и самостоятелност или просто предпочитат да работят у дома. А други имат идея, която нямат възможност да осъществят в офиса и решават да я разработят сами. Всъщност причината да започнем отначало може би не е чак толкова важна, колкото волята и желанието ни да го направим.
Това начинание не е чак толкова лесно, колкото изглежда, но и не е невъзможно. Всъщност, нужни са само три фактора, за да започнем нещо свое, независимо дали става дума за бизнес, ателие или творчески проект. Ако те са налице, всяка жена може да направи успешна кариера самостоятелно и независимо. Не мисля, че откривам топлата вода. Те са съвсем елементарни - идея, настройка, подкрепа.
Най-важна е идеята, разбира се. Покрай сайта разговарям с много жени, които са започнали с някоя идея като хоби, за да я развият в бизнес. Това, което научих от тях е, че е важно идеята да е ясна, да е иновативна и интересна и, разбира се, да е осъществима. Ако е такава, няма смисъл да се чака “подходящия момент”. Няма да дочакате по-подходящ момент от “сега”. И това важи не само за бизнеса.
Настройката е вторият важен ключ за успеха. Иска се голяма доза самоувереност и кураж за такава стъпка. Ако колебанията надделяват, ако сте твърде несигурна и нерешителна, ако не сте убедена в това, което искате, може би първо трябва да поработите в тази насока. Да работиш за себе си, да си самостоятелна бойна единица, е голяма отговорност и далеч няма само позитиви. Важно е да сте подготвени за много грижи, за провали и гафове, за разочарования и ядове. Някои казват, че ако беше толкова лесно, всички щяха сами да си началници и никой нямаше да работи за други хора. Сигурно ще ми се смеете, но според мен всяка майка, която се справя добре с майчинските грижи и отговорности, може да се справи и с организацията на собствен бизнес. Бизнесът не е много по-различен от майчинството. Като почнеш от обичта, която влагаш в “продукта”, времето, което отделяш за него, безсънните нощи, притесненията, всеотдайността... И стигнеш до сълзите, които проливаш, когато нещо не се получава както си го представяш. Между майчинството и собствения бизнес има много общи черти, не мислите ли? И жената може да се справи успешно и с двете. Стига да притежава нужната настройка и силата да понесе и неуспехите, редом с успехите. Ресурсите са налице, но е нужна увереността да ги използваме.
Стигнахме и до подкрепата. Тази поговорка за силната жена, която седи зад всеки успял мъж, важи в пълна сила и наопаки. Всяка успяла жена има зад гърба си семейство, обич, подкрепата на приятели или съпруг. Има хора, на които да се опре, за да черпи сили и вдъхновение. Не бива да забравяме, че изискванията към жената са много. Тя е дъщеря, която някой ден ще трябва да се грижи за родителите си. Съпруга, която трябва да има време и за мъжа си. И най-вече майка, чиято обич и присъствие са нужни на децата. Опитът ми показа, че тези ангажименти не са задължително пречка. Напротив, те могат да са мотивация и тласък за развитие. Достатъчно е хората, които са ви важни, да са готови да ви подкрепят във всеки един момент и по всякакъв начин.
Идея, настройка и подкрепа. Имате ли ги? Пожелавам ви успех! Не само ви го пожелавам. Убедена съм в него!
Препоръчваме ви още:
Да се затръшка детето ти на обществено място никак не е необичайно. Подобни сцени веднага покачват и собствения ни адреналин. А докато се борим с яда и неудобството си, околните решително се намесват, за да разрешат конфликта. Обикновено по-възрастните очевидци (те са по-щедри със съветите) веднага ни засипват с препоръки. Как да реагираме в такъв момент? От една страна - не ни се иска да сме резки, за да не обидим някого, от друга – детето ни и без това се чувства зле, а непознати го „съветват“ или открито го заплашват - „ако плачеш, ще те взема с мен“. Случва се и някоя добронамерена „баба“ да протегне ръка с бонбонче или бисквитка и да наруши ветото наложено от нас. И отново се питаме коя е правилната реакция - да оставим ли лакомството на детето или да откажем?
Вижте Да поиграем на майки
Защо хората правят забележки?
Защото са отглеждали децата си във време, когато възпитанието е било обща грижа. Прието е било да се дават съвети не само на своите, но и на чуждите и никой не се е впечатлявал от такова вмешателство. Подобна реакция се е считала за проява на съпричастие и се е приемала за норма.
Времената се промениха, но бабите - не. Не можеш да им обясниш за личните граници, особено ако става дума за дете. Затова трябва да сме готови да „отразим“ възпитателните атаки, ако внезапно се окажем с темпераментния си наследник под приятелски огън от забележки и заплахи.
Вижте Защо ги раждаме?
За да ги харесват другите?
Верижната реакция
Истерията е верижна реакция, която не може да бъде овладяна бързо. Дори е вредно, защото на детето му е нужно да изпусне парата, така се освобождава от негативни емоции.
Ако някой от околните започне да налива масло в огъня и да обяснява на ревящото дете колко е грозно да се тръшка, да заплашва, че щом не слуша майка си ще го вземе със себе си и други подобни креативни идеи, процесът с успокояването сериозно ще се проточи. Шокираното дете, може да затихне временно, а после със свежи сили да поднови рева и истерията, ако мама не го подкрепи и позволи на чуждите да се нахвърлят върху него. Затова реакцията ни е много важна за по-нататъшния развой на събитията.
Прочетохте ли Тантрум
Ето няколко идеи за отговори на подобни забележки:
Благодаря, всичко е под контрол.
Ако обичате, не правете забележка на детето ми.
Извинете, детето ми се бои от непознати.
Той/тя просто е гладен/а/иска да спи/ не се чувства добре.
Детето ми е добро, просто днес не му е ден.
Благодаря ви за съвета, всичко е наред.
Благодаря, нямам нужда от помощ.
Извинете, в моето семейство не обсъждаме детето си с непознати.
Вижте и Не слушайте чужди съвети
Можем да научим детето да отговаря за себе си… като му подскажем реплика. Както показва опитът, това действа успокояващо върху „съветниците“.
Миличка, кажи на лелката, защо ти е зле.
Кажи: „Мама никога няма да ме даде“.
Кажи: „Аз съм послушно дете“.
Кажи, че си уморен/а.
Хайде да кажем, че при нас всичко е наред.
Прочетете Е, може ли такива работи,
как си гледате децата?
След сцената
Когато излезем от автобуса (или магазина) трябва да поговорим на четири очи с детето си. Да обсъдим това, което се е случило: „Непознатата лелка ти направи забележка и ти стана неприятно, нали? И на мен ми беше неприятно. Тя постъпи невъзпитано, защото не знаеше какво ни се е случило. Но ние се справихме много добре, не я обидихме, а отговорихме възпитано. Браво на нас!“
Най-важно е детето да чувства нашата подкрепа, да извлече от ситуацията правилния урок за в бъдеще и за пореден път да се убеди, че мама и тате са на негова страна.
Препоръчваме ви още:
Детето има право на всякакви чувства, но не и на всякакво поведение
Новата година е време за планиране. Всеки мечтае в предстоящите месеци да му се случи нещо, което отдавна му се е изплъзвало или решава, че времето за промяна е настъпило. Някои са по-скромни в очакванията си, други имат дързост за големи проекти. Как да направим така, че намеренията ни да се осъществят? Има начин да предизвикаме успеха, ако наистина много го желаем.
Почти 45% от хората по света планират следващата си година. Някои се заричат да спрат пушенето, да използват по-ефективно времето си или да започнат най-сетне да спортуват. Но изследванията доказват, че само 8% постигат успех, а 24 % захвърлят начинанието си още в първата седмица на януари.
Обикновено обвиняваме за всичко своята недисциплинираност и слабохарактерност и от чувството за вина сме неудовлетворени. В същото време, за да реализираме решенията си е нужно само да спазваме няколко прости правила.
1. Изберете си задача за месеца
Определете това, над което ще се концентрирате. Да, не е лесно. „Опитите да успеете в няколко неща едновременно, по правило завършват с неуспех.“, твърди авторът на бестселъри в областта на психологията Рори Вейдън. „Ако се опитвате да осъществите наведнъж всички намерения, по пътя на реализацията им ви очаква по-скоро неуспех. От това вие ще изпитате силен дискомфорт и разочарование, а желанието да опитате отново съвсем закономерно ще изчезне. Поставяйте си поетапни задачи. Наистина годината има 365 дни, 12 месеца и 525 600 минути. Това са сериозни цифри и основателно биха могли да ни смутят – подсъзнателно ни се струва, че никога няма да стигнем до края. Точно затова при реализирането на плановете си, трябва да не мислим за крайния резултат. Постепенно новите навици ще навлязат в живота ни и ще можем по-лесно да изпълняваме нещата, които преди са ни се стрували сложни, почти без да се замисляме. Според последни изследвания, повечето (75 %) от хората, които в първите месеци успяват да изпълнят поне частично намеренията си, продължават да осъществяват плановете си успешно.
Вижте Осмели се да опиташ
2. Споделете решението си
„Когато разказваме за своите планове на други хора, обикновено го правим, за да получим подкрепа и одобрение, но това ни кара да сме по-отговорни към нас самите.“ – твърди социалния психолог Джен Ким. – „Затова си струва да споделим новогодишните си решения с тези, чието мнение не ни е безразлично.“
3. Подгответе се за усложнения
Този съвет принадлежи на специалиста в областта на планирането на финансите Рамит Сети. – „Ако сте решили например да водите по-здравословен начин на живот, почти е невъзможно да избегнете дните, когато ще пропуснете ходенето до фитнеса, ще се изкушите да изпушите една цигара или ще се предадете пред вида и аромата на някоя вредна храна. Не се терзайте заради своята „слабохарактерност“. Направете тези малки „бягства“ част от плана си. Какво да правите след това? Пригответе си по-лека храна за следващия ден, откажете се от вечерята или излезте да потичате. Струва си отрано да се помисли върху последователността на действията.“
4. Бъдете максимално точни
Изследователи от Медицинския център на Университета в Мериленд установили, че хората, които формулират плановете си по-конкретно - „искам да сваля 6 кг.“ вместо „искам да отслабна.“, с по-голяма вероятност ще постигнат успех. При това задачите трябва да са максимално реалистични: „Не можете да си поставите за цел да преплувате Тихия океан, ако почти не умеете да плувате и имате страх от дълбокото.“ – напомня Рори Вейдън. – Същото е и с новогодишните планове, поставяйте си максимално достижима летва за всяка от четирите седмици на следващия месец.“
Прочетете
Gap Year или какво е „празна година“?
5. Ценете малките победи
Идеята кореспондира с първа точка – задача на месеца – и се състои в това, да не се претоварваме със задачи в самото начало, което с голяма вероятност може да наруши плановете ни. Малките победи ни дават усещането, че се справяме добре и сме на прав път. „Ако искате да получите нова работа, не се опитвайте да направите всичко едновременно.“ – казва Рори Вейдън. – „Съсредоточете се например върху това да подготвите грамотно и убедително резюмето си. Потърсете мнението на приятел, на когото се доверявате, за да го оцени.“
6. Планирайте отрано
Наистина, ние не тръгваме на пътешествие, без да обмислим маршрута му и не започваме да готвим, преди да се снабдим с необходимите продукти. За реализиране на новогодишните решения също ни трябва план. Например – в следващата година бихме искали да спестим определена сума, за да купим нещо. Кои разходи ще трябва да съкратим? Каква сума реално можем да спестяваме месечно? Възможно ли е да си осигурим допълнителни доходи и кои разходи не могат да бъдат избегнати (семейна почивка, рождени дни, частни уроци за децата)? Това обикновено се оказва най-трудната част от плана ни, защото само най-организираните хора, които умеят и обичат да планират предварително, получават удоволствие от това. Но ако нямаме поне приблизителен план как да реализираме идеите си, рискуваме да си останем в зоната на фантазиите завинаги.
Източник: Рsychologies
Препоръчваме ви още:
50 новогодишни решения, различни от отслабване
Автор: Една добра снаха
Ето, Великден наближава и какво по-хубаво от това свекървата да ти погостува? А още по-добре направо да се пренесе. Само за някакви си 4-5 века. Месеца де. Блаженство и настроение! Музата ми е нечия друга свекърва (да не повярваш!), ама пък те всичките така си приличат! Основно според мен се открояват три типа, единият от които е мистичен – прекрасната свекърва. Само една жена, която познавам, откровено харесва свекърва си. Другите два типа - натрапници или тотално незаинтересувани.
За незаинтересуваните нямам какво толкова да кажа. Може би само, че според мен е крайно грозно някой да им се моли да отделят 1-2 часа за внучето (дори кръстено на тях!).
Натрапващите се май са болшинство. И не мога да си обясня поведението им. Наистина не мога. Първо, защото са жени. Второ, защото са майки. Затова и очевадното им неуважение към снахите им направо ме втрещява. Да, връзката свекърва-снаха е особена. Трудна е, защото това са едни жени, които са били непознати, а сега трябва да намерят общ език, заради мъжа, когото и двете обичат. Факт е, че е трудно. Най-малкото, защото просто като жени имат различни вкусове и представи за всичко. Но там е и разковничето – защо някой трябва да живее по начина, който друг смята за добър? Не може ли просто да го приемем, макар и несъгласни?
Интересното е, че познавам страшно много млади майки, които, слава Богу, имат само дъщери! Могат да сложат много свекърви в малкия си джоб. Та май невинаги поведението е плод на раждането на мъжка рожба. Чак се чудя дали не е просто женска злоба. А примерите за това са много. Някои свекърви обаче даже ме оставят с впечатлението, че ако можеха да родят на синовете си, щяха с удоволствие да го направят! Какво по-перфектно от това?
Силно се надявам поне една да се замисли над следните нелепици, преди да си отвори устата следващия път.
„Ами то сега, като ти свърши кърмата, ще мога да го гледам по цял ден!“ – WTF, жено? Това ли се казва на една родилка? Не стига, че самата тя е неуверена как се справя, дали ще може да кърми, дали прави най-доброто, дали бебето й е добре и куп други подобни неща. И ти й заявяваш тая простотия в очите?! А ти как се чувстваше, когато стана майка? А как щеше да се почувстваш, ако ти го бяха казали? Твоята свекърва по-добра майка на детето ти ли беше от теб?
„О, ами то сигурно не му е вкусно това пюре“ - ?!?!??! Или директното сваряване на нейната версия за пюре и тикането в малките устенца, които го плюят също така упорито, както и майчиното.
„Я, колко му е зачервено дупето! Откога не си го мила?“ – ти сериозно ли? Особено след като е изкупен целият арсенал против подсичане от местната аптека + изпитаните бабини рецепти. Хигиената ще да е. Няма какво друго да е.
„Как хубаво го приспах/как се усмихва като го взема/как ме гледа… “ – да, само ти го можеш това. Само на теб се усмихва. Ти си покровителят на сънищата и най-иновативното лечение на колики. Ще те препоръчаме в местната неонатология.
„Ами той от малък си е такъв!“ (за сина й) – позволи му да порасне, няма нужда да го защитаваш. Особено ако самият той е дядо и е на около 50 години.
„Ами къде е якето/шапката/обувките/гащите и т.н., които му купих?“ – събират прах. Защото не си се съобразила с размер, цвят, сезон, материя и прочие. И няма нужда да се обиждаш, ако снаха ти ти каже, че е по-добре за всички да я оставиш тя да избере дрешките или каквото там искаш да подариш. ПАК ще си е от теб. Да, знаем, че отново ще намериш кусур.
„Ти си лош/непослушен/ревльо; мама не дава; ще дойде мецата; Дядо Коледа няма да ти донесе подарък“ (към внучето) – направо ми се повдига от подобни бабешки изцепки, които нищо друго не казват освен „безсилна съм да се справя с теб“.
А в домакинската работа? Преди да се събуят обувките още, главата се завира едновременно в хладилника и фризера. С едното око отмята какво трябва да се изхвърли, а с другото какво е употребено вече. Среда няма – или прекалено много продукти са използвани, или никакви. Снахата не си е направила сметката, както обикновено. Списъкът за покупки направо си реве за корекция и той.
После се прави проверка на шкафовете – да не би някоя тава да е сменила мястото си, без да е направено писмено уведомление. Ами какви са тия нови сервизи? То толкова много 60-годишна посуда прашасва в мазето! Какво разхищение само! Ама пък новите чаши за кафе изглеждат перфектни за мазилото от домашен сапун за напукани пети.
Следва „ЦУНКАЙ БАБА“! Детето обикновено е в някакво недоумение и все още в тих несигурен протест срещу заповедта за любов. Ако не отиде самичко, бива издърпано за ръката. Или каквото там докопа (или изтръгнато от кошарката си). Ако пък то в момента се храни, задължително се издава силен и стряскащ шум – хлопане, пляскане, издаване на странни звуци. Помага за по-лесното усвояване на храната. Нищо, че направо спира да яде.
Ако предстои приспиване, задължително се прави проверка на стаята. Тия ми ти моди да почукаш преди да влезеш след заветното „да“ са по някакви американски стандарти. В индийските сериали даже снахите сами ги викат свекървите си. Какви са тия термини като „лично пространство“? Някоя нова наука ще да е това.
Следва задължителното клюкарстване, простете, общуване, с бабата от горния етаж. Снася се цялата информация за всичко видяно до момента. Задължително после се казва на снахата, че бабата от горния етаж е казала, че нещата трябва да се случват еди-как си. Явно снахата си е плачела за съвети в цялата тая неразбория. Добре, че все още има добри хора да й помогнат.
Ако случайно пък жилището е било нейно, то нищо не се пипа там, без изричното й разрешение с мокър печат! На дограмата нищо й няма! Какво като прозорците се отварят сами? Свеж въздух трябва! Който разбира от готвене, няма нужда от широка кухня! Тя баба й цял живот на кухненски остров е готвила. Ама на дърва. Как така ще се вкарва кола в гаража? Толкова изгнили ценности има там. Все ще потрябват. Пак разсипия и разхищение…
Необятна тема. Едно ми се иска – поне мислете, мили свекърви, преди да изцепите нещо. Първо се замислете вие как бихте се почувствали, а после дали наистина е крайно необходимо да се изказвате и да се месите. Не приемайте за премълчаване онзи единствен път, в който просто не сте се намесили. Ние, снахите, се стараем, колкото и да не ви се вярва!
*******
А вие, мили снахи, прочетохте ли 26 неща, които свекървата мисли, но не казва?
Препоръчваме ви още:
Автор: Траяна Кайракова
Като се гледам тъй, отстрани, не съм никак лоша. Ми то може ли жена 120 кила да е лоша. „Пълна жена - весела къща“ са казали хората и то с право. То затъ на мене все ми е весело, ама на другите май не чак толкова. Нъл иде сега Коледа, чудя съ и съ мая кво ши подарявам. Тия деца наядани нямаха. Щерката искала Айфон 7, че и на някой си Апъл. Кой го апъл не разбрах, ма сигур и тя иска да я нахапи някой.
Синковецът са затръшкал за Ексбокс. Туй ще да е нещо за пиене на екс. Пък сетне сигур ще има бокс. Тъй го разбрах аз, ама малък е още за екс, засега му даваме само ракия. Към втори клас ще мислим за екс и твърд алкохол. Колкото до бокса, понякога се налага да го прилагам, ама мии тежко ръчището, че рядко се случва и държи влага поне 2 години.
Баща им и да иска нещо, не смей да каже, щото и той е пробвал бокса веднъж. Оттогаз готви, чисти, пере и простира с голям кеф! Ще му измисля и нещо за него, ама по отподир. Сега децата да оправя, че после ще се закахъря с тежки мисли.
За щерката веке разбрах – туй да било нещо като жисием. Ма що иска 7 броя не знам. Нямам толкоз пари аз, пък те и по 7 броя ще ми искат. Добре, че е комшийката Кера. Тя ми рече, че тоз Апъл значел ябълки. Оф, олекна ми. Добре, че не значи череши, че в тоз сняг върви ги търси. Виж пръжки имаме, за късмет и ябълки, щото аз денонощно съм на диета. За бокса обаче и тя не знаеше. Питах и баба Минка – глухата, от долната махала, ма тя пък хич не мъ чу, нит разбра. Тогаз се върнах на първия вариант с екса и бокса.
Хукнах да търся аз подаръците. Нийде никой не знае какво й туй нещо, дето да мяза на жиесем и да е 7. Аз съм гений, жив уникум и га ми са подуха коленете в налъмите от ходене из преспите у село, върнах съ и го изобретих. На детето, малкото, разгеле в кръчмата намерих след няколко парцуци неговия подарък. От мен да мине, на баща им взех подарък. Опаковах аз нещата. Че сетне като се разшетах. Мъжът ми направи баклавата, питката, прЪжолите, руска и млечна, сланина, свинска кожа, качамак с пръжки. Накичи ялхата, пък аз съ опънах блажено да държа положението под контрол.
Турехме няколко кютюка в кюмбето и зачакахме да доди Коледата. Кът съм отпрала, без малко да я опущя. Мъжът ми турна масата, наредихме се с дяцата и съ подкарахми. Ха ракиии, ха мръвки, ха вино, ха салати и накрая с водка и от домашния ликьор. Тъй ми съ изду шкембята, че направо съм отрязала наново. Мене, кът ми падне кръвното, га са наям, направо залягам, няма значение къде съм. Една година паднах направо в кочината, само дет свините не ми изяли налъмите.
По едно време децата ма раздигнаха. Скачат, радват съ, чакат подарките. Отваря щерката и се пули в кутията. Викам хареса й, щом тъй гледа. Малкият отваря и той съ блещи. Че га ревнаха, махлата опищяха. Чакай викам да видя, да не съм объркала нещо. Няма бе, братче! Кот съм турела, туй сий вътре. На дъщерята седем ябълки, навързани кът жиесем, даже дрян му турих за антена, да мяза на мобифон. Хем ще си приказва, хем га са умори, ще си рупа ябълки. На малкия цял сервиз едни мънзърки чеши за текила, тъй рече кръчмарят. Хем ша пий на екс, хем след туй ще е готов за бокс.
Баща им май най са зарадва. На него турех нова тенджера под налягане, че старата ми гръмна миналото лято. Пореваха си, пореваха, па кът ми видяха зверския поглед, млъкнаха. На мене ми подариха онез скъпите ботинки, дет си ги харесах в града, че га ходя в кръчмата, да ми е топло в тая киша. Тъй ми стана драго и мило. Айди, викам им, сега да хапнем баклава, че да ни съ разтуши душата, пък догодина да ми кажете по-арни подаръци, дет ги има и на село, да не съ блъскам да мисля, аз цели два деня преди Коледа какво точно сакате!
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
