Автор: Мая Цанева

„Попитай майка си“ е вълшебният отговор на много въпроси – от това „Къде са ми чорапите?“ до „Къде са Андите?“. Извън шегата, „попитай майка си“ е съвет, който много от нас съжаляват, че са пренебрегнали, когато тя е била наблизо или са разполагали с времето да говорят.

Аз имам късмета да съм със жива и здрава майка, която преоткрих, когато самата аз станах родител. Бях трудно хлапе, което е огорчавало родителите с обичайната детска жестокост. Превърнах се в объркана млада жена, която стисна зъби, за да докаже, че може всичко сама и това не допринесе за подобряване на отношенията с майка ми. Едва когато станах родител, разбрах колко е важно да имаш майка до себе си. Синът ми е най-доброто, което ни се е случило във връзката „майка и дъщеря“, защото ни сближи по нов, неочакван начин. Всъщност получавам повече одобрение и подкрепа сега, в ролята на родител, отколкото когато бях само дъщеря. Но помежду ни останаха и се появяват нови въпроси без отговор - хем женски, хем човешки, чиито отговори могат да ни помогнат да пораснем, да остареем заедно без огорчение и с любов. Тъй като по-добре пиша, отколкото да говоря, а и времето не ни принадлежи, реших да ги напиша, за да събера малко по малко парчетата от пъзела, наречен „моята майка“.

38 въпроса, с които ще опознаеш майка си

Мамо, как преживя 40-те?

Това е най-актуалният въпрос, който ме вълнува. Наскоро навърших 40 години и преживях няколко месеца на внезапни промени, които ме оставиха почти без думи и възможност за адекватна реакция.

Аз напуснах родния си дом, когато бях на 19 години. Сестра ми беше на 13 години. От сегашната ми перспектива мога да си представя каква буря от хормони и емоции се е завихрила вкъщи – с жена в „онази“ възраст и тийнейджър. Малко по малко получавам отговори на този въпрос, но съветвам всички жени да говорят за това с майките си.

Мамо, как преживя разочарованията си от мен?

Както вече казах, бях трудно дете. Като се върна в спомените си, се сещам за куп дребни лъжи, за прояви на егоизъм или за пропуснати „благодаря“ за ценни неща или възможности, които съм получила даром.

Като родител на малко момче, вече получих няколко удара под кръста от него. Знам, че той вероятно не осъзнава, че ме е наранил, но горчилката се отмива бавно. Какво ли ще бъде, когато стане тийнейджър...“Всичко се връща“, както се казва, така че е добре да знам как майка ми е преживяла моите подли удари.

Мамо, обичаш ли (го)?

За нас, децата, понякога отношенията между родителите са константа, друг път - буря от емоции. Но в повечето случаи не знаем, а и не ни е работа да знаем, дали зад затворената врата на спалнята се чува хармония от похъркване и сумтене, или тежи опасна самота. Да, това е много личен въпрос, но е важно да знаем отговора, за да можем да помогнем на майка си да преживее по-лесно тежките моменти и неизбежните загуби, които съпътстват остаряването.

Не само когато майките са сами, децата, тоест ние, сме тези, които можем да им дадем свободата да търсят своето нещо, което ги прави щастливи, или да им помогнем да се отърсят от вината и болката, че са били „родител 1 и 2“. Може отговорът на този въпрос да се окаже труден, да отвори изцяло нова страница в живота на родителите ни. Затова е важно да говорим за любов.

Мамо, от какво имаш нужда?

Обичайният отговор на този въпрос е: „Нищо, да сме живи и здрави“. Истинският отговор е много по-дълъг и понякога среща много подводни камъни. Стигат ли парите? Отиде ли на лекар? Имаш ли нужда от почивка? Нова пералня?

Огледайте се в жилището на родителите си и вероятно, ако смените очилата на сантименталността, ще видите десетки малки нужди, които родителите ви не споменават, защото вие имате собствен живот и грижи. Понякога можем да помогнем, друг път – не, но вече сме възрастни хора и трябва да се ослушваме за сигнал за опасност.

Сънувах мама

Мамо, как си?

Няма нищо по-хубаво от здрави, по-точно относително здрави родители. Майките често крият или не говорят за обичайните си болежки или някоя нова, за да не ни тревожат. Наскоро лекарят ми ме попита за наследствени заболявания и аз казах, че не знам. Всъщност никога не бях питала майка си. Колкото повече знаем за здравословното състояние на родителите си, толкова повече ще знаем и какво ни чака в бъдеще. И най-важното - да не ни изненада обаждане с молба за спешно повикване на Бърза помощ например.

Мамо, какво ще правим после?

Моята баба е на 85 г. Майка ми е на 62 години, аз съм на 40 години. Ние сме три жени от три различни поколения, но едно нещо ни свързва – времето не ни принадлежи. Откакто баба ми живее при майка ми, ме мъчи един въпрос: Как аз и сестра ми ще се грижим за майка ни, когато тя влезе в „златната възраст“? Ние сме в София, тя – в Пловдив. Ние сме различни по характер и всяка има своите особености. Кое е правилното решение, което ще осигури на майка ни спокойствие, а на нас – възможност да продължим живота си, без да я пренебрегваме?

Много е трудно да започнеш този разговор, защото от мисълта, че времето не ни принадлежи, те присвива стомаха. Но този разговор предстои за всички ни.

„Мамо, обичам те!“

„Всеки казва „обичам те“, казва Уди Алън. Децата са най-естествени, когато споделят любовта към майка си. С порастването „Мамо, обичам те!“ се изпълва със смисъл, който прелива от нюанси на обич, гняв, мъка, възторг, възхищение... Обичам те, мамо, защото ти си ме превърнала в майката, която е готова да понесе целия товар и непосилно щастие на родителството; да се надмогна, за да бъда по-добър човек, отколкото дъщеря; и да бъда по-честна към себе си, отколкото преди.

Благодаря ти!

Препоръчваме ви още:

Уроците, които научих

Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

Моделът ще бъде приложен от септември 2019 до юни 2022 

В периода март – май 2019 г., УНИЦЕФ ще разработи програма за сигурна училищна среда и превенция на тормоза и насилието. Тя ще се изпълнява пилотно в 5 училища от септември 2019 – до юни 2022 (тоест в рамките на 3 учебни години). Целта е след приключването на пилотната фаза, която ще се изпълнява съвместно с Министерството на образованието и науката, програмата да бъде приложена на национално ниво, така че да достигне до всяко дете в страната.

Моделът ще бъде реализиран благодарение на подкрепата на хилядите нови БЛАГОДЕТЕЛИ, които всеки месец ще отделят по 5 лева от бюджета си като редовни дарители, след като изразиха солидарността си по време на благотворителния спектакъл „Заедно срещу насилието в училище“ на УНИЦЕФ и NOVA. Очаква се със сумата, която ще продължат да даряват през периода 2019-2022г., когато ще бъде приложена пилотната програма, и с помощта на корпоративните партньори, които подкрепят УНИЦЕФ, да се съберат 400 000 лева. За УНИЦЕФ подкрепата на редовните дарители е от изключително значение, защото ще позволи предвидимост на средствата, с които да се планират дейностите.

5 мита за детската агресия

Моделът на УНИЦЕФ е базиран на дългогодишни изследвания и световен опит. Той ще включва следните основни дейности:

• анализ на ситуацията във всяко училище и разработване на план за изграждане на сигурна училищна среда с участието на всички заинтересовани страни - ръководството на училището, педагогическия и помощен персонал, родителите и децата;

• осигуряване на външни ментори за подкрепа на училищните екипи при разработването и изпълнението на плана, както и при промени в училищните политики;

• повишаване на осведомеността на всички участници относно видовете тормоз и насилие, начините за сигнализиране и реакция чрез разработването на информационни материали и провеждането на дейности с участието на ученици, учители и родители;

• организиране на обучения за подкрепа за класните ръководители и регулярна методическа подкрепа за училищните специалисти с цел прилагане на позитивни форми на дисциплина, управление на класната стая, справяне с ученици с предизвикателно поведение, решаване на конфликтни ситуации;

• финансиране на интерактивни дейности за децата в рамките на учебната програма (например работилници на класа, ролеви игри, анализ на казуси) и дейности за развиване на умения за общуване, създаване на позитивни отношения и разрешаване на конфликти;

• въвличане на родителите в училищния живот чрез тематични ателиета за детското развитие, родителско-учителски клубове по различни теми, участие на родителите в открити уроци като съорганизатори и като лектори, включване на родители в Координационния и Обществения съвет на училището и др.

• активно участие на децата в разработването и изпълнението на училищната политика и вътрешните правила чрез работилници на класа, организиране на допитвания по значими проблеми, консултации чрез ученическия съвет.

Съвременни училищни неврози

С цел осигуряването на устойчивост ще бъде направена независима оценка на програмата и ще бъдат създадени финансови и институционални механизми за осигуряването на подкрепа за всички училища.

Благотворителният концерт бе кулминацията на 3-месечна успешна комуникационна и застъпническа кампания, чиято цел бе да повиши разбирането и чувствителността по темата за насилието и да намали толерантността към различните му проявления в училище. Кампанията бе подкрепена от Нова Броадкастинг груп.

УНИЦЕФ отново благодари на хилядите БЛАГОДЕТЕЛИ и на десетките популярни личности, които се обединиха в една обща кауза – да осигурим заедно сигурна учебна среда за българските деца!

За УНИЦЕФ:

Детският фонд на ООН работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.

Снимка: Уницеф

Препоръчваме ви още:

Деца умират вън

"Имаш силата - бъди приятел" - кампания срещу тормоза в училище

Палачите, в които превръщаме децата си

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

На другия ден отидохме до Бенидорм. Целогодишен курорт, който се радваше на чудесен климат, а аз бях работил в неговите хотели преди 16 години. През нощта имахме малко проблеми със съня и трябваше да го обсъдим по-подробно. След като Росито погълна дежурния си сандвич с хамон и започна да функционира в нормален режим, реших да й споделя притесненията си.

Към 3:00 ч. последната нощ пикочният ми мехур пожела да посетим тоалетната и аз се запромъквах с характерната безшумна стъпка на родител, който е свикнал да спи в една стая с бебе. Има деца, които си спят спокойно цяла вечер и никакъв шум не ги смущава, но нашето изобщо не е такова. Нашият Габриел притежава свръхчувствителни сензори за шум, за движение, за движение на въздуха, за промяна в налягането и температурата, инфрачервен датчик и лазерни лъчи, които опасват цялото помещение където спи. Това ме кара да се движа на големи и безшумни крачки нощем, напомняйки щъркел в гипсово корито. По навик преминах половината разстояние с грацията на параноичен взломаджия преди да се усетя, че сме на почивка, в стаята няма бебе и ако реша мога да ходя с духов оркестър из апартамента. Когато се върнах в леглото и легнах, бирата достигна критична точка и в тялото на Росито, така че тя на свой ред се запъти към тоалетната. Дотук всичко е нормално и рутинно! Е, Росито малко подтичваше, но аз реших, че зорът е голям и не обърнах внимание на припрения й галоп. Това, което ме озадачи, беше отварянето на външната врата и отдалечаващите се стъпки на жена ми. Напускаше ли ме, на дискотека ли отиваше, гонеше ли някого или просто излезе да се поразходи? По фланелка и прашки! Отворих си очите, отидох до антрето и предпазливо си подадох главата в коридора. Росито беше долепила ухо до съседната врата и съсредоточено слухтеше. Тихичко я попитах:

- К'во става?

- Микаела май реве - отвърна ми тя.

Не разбрах добре какво ми казва и попитах:

- К'во реве?

Жена ми се поизправи и ме погледна с много особен поглед. Така никотин би погледнал витамин:

- Микаела реве, не я ли чуваш?

Знаете, че мразя паранормалното, а тоя разговор взе да става бая странен и затова малко грубо я попитах:

- К'ва Микаела, ма?!

- Микаела, бе! Реве горката, трябва да й дам сироп. Сигурно има пристъп и не може да диша. Вратата е заключена и не мога да вляза.

Росица въртеше дръжката на чуждата врата и ако не беше заключена със сигурност някой от съседите щеше да пие сироп, макар че не носехме, но в състоянието, в което беше жена ми, и течен сапун щеше да й свърши работа. Много внимателно взех да обяснявам на сомнамбулната си съпруга:

- Никой не реве, причуло ти се е! Ако пак се чуе нещо, аз ще й дам сиропа. - Какъв сироп ще й дадеш? - дори и в зомби да се превърне Росица, пак няма да ми гласува пълно доверие.

- За кашлицата? За бронхите? За имунитета? Ъъъъъ, в кафявото шишенце, нали?! - почнах да налучквам.

- Да, една лъжичка.

После си легна обратно в леглото и продължи да спи блажено. Аз доста обмислях идеята за секс със сомнамбул (к'во и те са хора?!) и да подготвя една изненада, която да се появи след девет месеца, но започнах да се треса от ужас и стиснах очи. Заспах трудно, щото като нищо Росица можеше да реши да ми смени памперса и да ми омаже задника с крем. Белезници или въже да търсех на другия ден, за да я вържа за таблата на леглото?!

Всичко това го преразказах с укорителен тон на половинката си докато си поръчвахме закуска на крайбрежната алея на Бенидорм. Ококорена, Росито ме слушаше невярващо и шокирана преглеждаше менюто. Завърших разказа си, тя преглътна последната хапка хамон и с надежда попита сервитьора какво представлява "Agua de Valencia". Той й отвърна, че това е вид коктейл от рода на сангрията, който съдържа вино, портокалов сок и... Не можа да довърши, тъй като още като спомена вино, Росица категорично си поръча една кана и ме предупреди, че е само за нея.

40 минути по-късно каната беше празна, съпругата ми танцуваше зумба с някакви пенсионери на плажа, а аз проверих какво съдържа "Agua de Valencia". Бяло вино, портокалов сок, водка и джин. Не след дълго главата на Росито щеше да съжалява, макар че в момента подскачаше ентусиазирано по пясъка с широка, макар и леко пиянска усмивка.

Валенсия е страхотен град, който очарова със старовремските си улички, съчетани с модерни квартали и съоръжения. Метрото е удобно, плажната ивица е чиста и дълга, а шокиращо за нас - незастроена! Валенсианците се оказаха големи любители на кучетата и домашните любимци изобилстваха, като повечето не бяха с установена порода. Изглежда, че на испанците не им пукаше особено за марки и етикети. Навсякъде из града се лееше агитация от постери за предстояща веганска конференция, която ни убеждаваше да се откажем да ядем кучета, котки, прасета, агнета, риби, крави и други подобни. Вероятно сте се изненадали от включването на кучета и котки в менюто, но както казах Валенсия беше пълна с китайски емигранти, а в тяхно присъствие е добре да не подценяваш ничий вкус.

Въпреки че този испански крайбрежен град не може да бъде сочен като най-ярък пример за модерно развитие и някакъв връх на европейската и световна култура, ясно се забелязва къде сме ние. Инфраструктурата и сградите са ни в окаяно състояние, храната и другите стоки са с по-лошо вкус и качество, а доста често са и по-скъпи, стандартът на живот ни е по-нисък и като цяло разликата е осезаема. Ако Европа е на няколко скорости, и да кажем западняците летят на шеста по магистралата, ние стържем на задна предавка в аварийната лента и бавно и сигурно отстъпваме назад. Не знам кой е виновен и кой какво трябва да направи, но това е безспорен факт, без да подценявам труда на българите, които всеки ден се опитват да обърнат посоката на колата.

Беше време да напуснем този гостоприемен град и да отлетим към следващата ни спирка - остров Тенерифе, началото на моя емигрантски живот преди 17 години!

Тенерифе е най-големият от седемте канарски острова и беше мой дом за известно време. Връщах се на място, което бе маркирало живота ми и го бе променило из основи. Там се бях озовал при първото си пътуване зад граница и бях намерил приятели, житейски уроци и една пица на пътя (извинявайте, но за да не се отклоняваме, вие можете да проверите в „Дневникът на един (татко) звероукротител").

Препоръчваме ви още: 

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2

Мисия "Лондон" - част 1

Холандия: ниската земя с висок дух

Комодо: Игри на страха

Фондация BCause се обръща към жените с призив за солидарност

8 март не е само цветя и картичка за мама. Това е ден на жените и борбата им за равни права и достоен живот. Ден за женска солидарност. Можете да изразите своята съпричастност като направите дарение за Фонда в подкрепа на жени жертви на домашно насилие.

28 жени са убити през 2018 година от своите бивши или настоящи съпрузи или партньори или от свой близък. 3 деца за убити от своите бащи. Това е статистика по информация от медиите.

Всяка 4-та жена е била жертва на домашно насилие – психическо или физическо. Това е статистика на международните организации.

Българската държава няма официална статистика за насилието над жени у нас. 

Докато настояваме отговорните институции да събират адекватна информация, да оказват подкрепа на жертвите и да ограничат проявите на домашно насилие – животът продължава.

Осмомартенско: за цветята, поднесени с юмрук

„Възпитателни“ шамари, контрол къде отива и с кого говори, забрана да ходи на работа, защото нейната работа е „да си гледа децата“. Или колежката, която идва с тъмни очила на работа, за да скрие насиненото око... Познавате ли жени като тях?

Ани загубва нейното бебе, след като мъжът й я заключва бременна и само по хавлия на балкона през зимата, за часове. Това е финалът на поредния им скандал. Преди това е имало много други – крясъци, шамари... Едва след като помята, Ани събира сили да напусне мъжа си. Повече никога няма да допусне мъж до себе си.

Еми е майка на две деца и заради тях търпи. Не работи повече от десет години, няма свои пари. Няма къде да отидат. Едва събира сили да сподели с майка си. Но майка й казва, че „всяка жена трябва да си знае мъжа и дома“ и не я приема. „Всички се карат“, нормално е. Пък и той я обича, разбира се. Ако я удря, то е защото си го е заслужила – може да се старае повече. А и в малък град къде да се скрие. Трябва да замине надалеч. С децата. Без багаж, за да не бъде разкрита. Някой ден, може би...

Лили и съпругът й са юристи. Познават се от университета, а сега работят в големи кантори. Уважавани са и затова никой не бива да научава. Никой от приятелите им не подозира какво се случва зад стените на дома им. Дъщеря им е мълчалив наблюдател. Това e голямата им страшна тайна. Един ден никой няма да повярва на Лили, че е „паднала по стълбите“.

Познавате ли жени като тях? Лайковете във фейсбук не са решение. Жертвите на домашно насилие имат нужда от реална помощ. Психологическа подкрепа, юридическа защита, подслон, храна, обучение за започване на работа – всичко това струва пари. 

Насилието не е семейна ценност

Ако искате да помогнете, можете да направите дарение за Фонда в подкрепа на жени жертви на домашно насилие. 

Вина, загуба на вяра в себе си, самоубийствени мисли и опити за самоубийство, промяна в междуличностните отношени са само част от последиците не само за жертвите, но и за децата, за близките в семейството.

П.У.Л.С., Перник обобщава:

“Крайният резултат на насилието е, че жертвата е с осакатена, с непълноценна вътрешна сигурност. За жертвата на насилие светът е по-враждебно и несигурно място.”

За да стигне до социалната услуга в областния център, понякога пострадалата жена пропътува над 100 километра, сменя няколко автобуса и плаща над 20 лева за път, който й отнема цял ден. За повечето от пострадалите това е невъзможно. За да не останат в ситуацията на насилие, без никакъв шанс да получат подкрепа, Асоциация НАЯ, например, създадава мобилна услуга в по-малките градове и в селата, където жертвите се консултират на място.

Щом те удря, значи те харесва!

Кризисните Центрове трудно покриват заплатите на специалистите и режийните нужди на защитените домове.

Асоциация НАЯ, Търговище: „От държавното финансиране (където го имат) не могат да се отделят никакви пари за текущите нужди на жените и децата – дрехи, постелки, перилни и почистващи препарати, санитарни и хигиенни материали. Това са изключително оборотни неща, които трябва да се зареждат ежемесечно и трудно се осигуряват пари за тях дори от частни и бизнес дарители”.

Фондът, създаден от фондация BCause, е насочен към организациите, които предоставят подкрепа (юридически, прихологически и социални консултации) и поддържат кризисни центрове за настаняване. Жените и техните деца получават сигурност и защита, емоционално възстановяване и социална рехабилитация. За да излязат от средата на насилие и да продължат живота си извън нея, имат нужда от кураж и вяра в себе си. Да ги подкрепим!

Препоръчваме ви още:

Пазете децата

Когато другият родител е насилник

Колко е важно да не бъдем покорни

Автор: Христина Зарева

На фона на поддържащата статистика за загинали жени, убити от техни настоящи или бивши партньори, на фона и на силно агресивното поведение, което се наблюдава сред младежите, ние от Клуб „Не си Сама“ решихме да стартираме информационни срещи в училищата по темата за домашното насилие.

Концепцията ни е - по-малко статистика - повече примери и диалог с младежите. Основно се насочихме към таргет групата младежи от 10-ти  до 12- ти клас. Не че пропускаме другите подрастващи, но много ни се искаше да има осъзнатост по проблема сред тази възрастова група. И някак да се получи диалог, да можем да зададем своите въпроси към тях и те към нас, за да остане поне нещо в съзнанието им, а не да им четем просто една лекция.

Не си сама

Стартирахме нашите информационни срещи в 12 СУ „Цар Иван Асен II“- гр. София. Колективът на училището приветства нашата идея и успя да организира младежи от 10-ти и 11-ти клас на училището. Когато застанеш пред тези младежи и вперените им погледи, и когато ти отговорят, че са запознати много добре с темата за домашното насилие, някак си мислиш - това е правилната посока!

Имаше и диалог, и статистика, и въпроси към нас. Представихме една истинска история (без големи детайли, за да не ги стряскаме от самото начало), но те бяха подготвени. И на въпроса от наша страна: “Колко от вас познават домашното насилие - психическо и физическо, от първо лице?“, имаше няколко вдигнати ръце. И това е стряскащо - 5-ма младежи от една класна стая познаваха домашното насилие от първо лице и можеха да говорят за него. Това ни показа, че нашата идея може да се развива.

Не мълчете като мен

Подготвяме и следващи такива срещи - засега в училища от София. Защото трябва да се говори за домашното насилие, да поставим началото на превенцията, да покажем, че домашното насилие си има лице, има тяло, има душа и не са само едни числа! А както каза един от младежите на нашата среща след като говорихме, че видимо на човек не му личи, че е насилван в дома си - оказва се, че домашното насилие личи не само по белезите и синините (ако ги има и са видими), а по очите! Ние не искаме да го виждаме очи в очи и то да личи, ние искаме да се говори и този проблем да си има своите решения! Нека от училище още да си знаят, че „Не са Сами“ и има кой да им подаде ръка!

Препоръчваме ви още:

Аз, жертвата

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Имаш ли нужда от помощ?

Проблемите ни като възрастни са ехо от детството, в което нещо не е било както трябва. Родителите не са ни отделяли достатъчно внимание, някой някога ни е обидил или сме чули странен упрек. Да не говорим за купищата забрани, които са ни били налагани…

Всеки има в главата си някаква картина на идеалния свят, в който децата не плачат, не си плюят храната, движат се под строй, цитират Шекспир в оригинал. Никога не тичат без цел и посока, а стриктно следват стъпките на родителите си.

Идеалното дете не вдига шум на обществено място. Това се отнася и за двегодишните, които са длъжни да почувстват важността на момента и да стоят мирно и тихо на опашката. Всеки опит да се забавляват, трябва незабавно да бъде потушен. И какво се случва? Ние ограничаваме детето, дори ако на никого не пречи. Ако не го направим, значи сме некадърни родители, които не могат да намерят подход към малкия сополанко. Такива родители трябва да се линчуват!

Как да си отгледаме жертва

Монтесори и другите западни течения все още не са успели трайно да влязат в живота ни. Особено, ако става дума за поколението израсло с дървени играчки или изобщо без играчки. Детето иска да отвори хладилника и да види какво има вътре? Да подрънка с тенджерите в кухнята, да бръкне в сака на баща си или да надникне в шкафа на банята? Такива опити често се пресичат категорично и убиват жаждата да изследваш света наоколо.

Децата в ранна възраст могат да бъдат поразително упорити, но упорството на възрастния, уверен в правотата си, е двойно по-голямо. Така рано или късно детето разбира, че опитите му няма да се увенчаят с успех и престава да се интересува от околния свят.

Освен това то е длъжно да поздравява и да се усмихва на всички, с които неговите близки разговарят. Дори да няма годинка, някак е препоръчително да се усмихне на лелката, с която мама случайно се е срещнала. Невъзпитаното, намусено дете е позор за всяка майка!

Изобщо децата трябва да се движат само в строго определените за тях места. Крещящото дете в ресторанта е катастрофа; плачещото дете в самолета е неуместна гледка; детето, което размества обувките по щандовете на обувния магазин, докато майка му си избира нов чифт, е паралелна вселена. Неспособната да се справи с детето си майка я чака специално място в ада.

Детето-трофей

Децата трябва да живеят в собствения си свят и ако може да не дишат. Ако френските деца не си плюят храната, то нашите е най-добре изобщо да не се чуват и вижда извън пределите на детската площадка, ясла, градина. Дори вкъщи е препоръчително да не шумят, в никакъв случай да не скачат от дивана във фотьойла, защото лошата лелка от долния етаж веднага ще започне да чука по тръбите на парното. При повече желание може дори да изкачи няколко стълби, за да изгледа унищожително некадърните му родители и да ги довърши с някоя саркастична реплика, по повод уменията им да възпитават.

Вечно заплашваното и ограничавано дете се превръща в удобно и правилно. Само че в зряла възраст го чакат неврози и неврастения, проблеми в семейството и неизбежни конфликти със собствените му деца.

Какво би станало, ако детето ми започне тук и сега да прави това, което иска? Ще се почувства ли по-зле от това, ще се отрази ли фатално на околните?

Нито един хладилник не се е срутил, защото е бил отворен и затворен 10 пъти за ден. Едва ли някоя тенджера е понесла непоправими щети само защото капакът й е бил хлопнат няколко пъти. А съседката от долния етаж може да си мрънка колкото иска, все пак не извършваме престъпление. Детето ни, това малко шило с розови бузи, все пак трябва да изживее детството си.

Източник: goodhouse

Препоръчваме ви още:

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Ценности

Ама къде ви е възпитанието?

Откъс 

В наскоро купеното си ватирано палто, с което още на летището се убедих, че напълно ще се слея с местните, се почувствах достатъчно смела, когато излязох от хотела. Според картата ми „Варме“ бе само на няколко пресечки оттук. Сякаш поемах на огромно приключение. Това бе първата ми екскурзия в чужбина сама и хотелът беше най-скъпарският, в който бях отсядала. Усмихнах се вътрешно. Майка ми определено щеше да одобри.

Сърцето ми затуптя, като си представих как ли щеше да реагира, ако можех да ѝ разкажа какво ми се случваше. Бяха ми нужни само пет минути, за да се ориентирам по калдъръмените улички до кафенето, и още само пет секунди, за да се влюбя до уши в него. Беше сладко, чудато, в него имаше нещо, което не можех да определя с думи, но го правеше абсолютно очарователно. Определено не беше изискано − поне не като хотела. Името му бе изписано с медни метални букви, високи около двайсетина сантиметра, с успокояващия шрифт „куриер“ – „Варме“, като пламъци, ближещи с езиците си боядисаното в сиво дърво. Което бе съвсем логично, понеже датското varme означава „топлина“. Френските прозорци, чиито рамки бяха боядисани в същото сиво, бяха притиснати като в сандвич между големи каменни стени в пясъчен цвят и наподобяваха крепостни стени.

Няколко стъпалца водеха надолу до стъклените врати на кафенето и когато ги бутнах, за да ги отворя, бях зашеметена на мига от мириса на канела и кафе и почти залитнах от удоволствие. Тялото ми бе на мнение, че една чаша доста гадно кафе в самолета изобщо не може да задоволи нуждите ми.

Висока стройна жена с руса коса, вързана на закачлива конска опашка, с пъргави движения разчистваше масите. Беше облечена с черни дънки и черен пуловер. Вдигна глава, поздрави ме с God morgen и ми се усмихна лъчезарно, като с последно решително движение забърса една от масите.

– Здравейте, търся Ева Вила.

Когато пристъпих към нея, опитвайки се да не оглеждам помещението с изумление, леките ми балеринки проскърцаха по плочките на пода в десен „рибена кост“. Имаше толкова много неща за гледане − ту едно, ту друго ти хващаше окото. Помещението бе дълго и тясно и белите стени в двата му края бяха изрисувани с цветя в размазан акварелен стил, който изглеждаше много съвременен и изтънчен, но не сладникав и провинциален.

– И я намери. – Очите на жената проблясваха с искрена сърдечност. – Ти сигурно си Кейт. Ларс ми е разказвал много за теб. Остави парцала си на масата и пристъпи към мен, като сложи ръце на раменете ми и ме огледа изпитателно, макар и с усмивка, което ме обезоръжи, сякаш някак си се бях озовала пред отдавна изгубен член на семейството ми.

 – Много ми е приятно да се запознаем. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки. Добре дошла във „Варме“. Без да спре дори за да си поеме дъх, тя ме избута до боядисана в бяло маса и ме настани на един стол.

– Нека изпием по едно кафе и ще ми разкажеш за себе си.

– Кафето ми се струва чудесна идея – отвърнах аз с типичната за британците скована вежливост. Надявах се скоро жената да забрави за нея.

 – А weinerbrod?

Канех се да отклоня предложението, но стомахът ми издаде възмутено ръмжене, толкова шумно, че не се наложи Ева да чака отговора ми. От проучванията, направени преди пътуването, знаех, че това, което целият останал свят нарича датски сладкиш, тук всъщност се нарича виенски хляб. Иди ги разбери тия хора.

– Да, моля. Днес пих само едно кафе... и то в самолета.

Направих гримаса, за да илюстрирам колко ужасно е било.

– Значи трябва бързо да поправим нещата.

Също като сина си и тя имаше лек американски акцент. За разлика от неговите яркосини очи, нейните бяха светлокафяви и оживяваха малкото ѝ лице като лукаво духче. Беше ми трудно да си представя, че е майка на здравеняка Ларс, който сигурно бе поне два пъти по-висок от нея, а и тя определено не изглеждаше достатъчно възрастна. Настаних се и се възползвах от паузата, докато Ева се суетеше, за да огледам по-добре кафенето. В средата на дългата задна стена имаше голям щанд с редици и редици медни кутии за кафе заедно с боядисаните в сиво рафтове с чинии, купи и чаши. От мястото си можех да видя прочутия синьо-бял цветен датски порцелан. В предната част на щанда имаше подноси, покрити със стъклени куполи, под които се виждаше прекрасна колекция от торти, сладкиши и десерти. Между тях, в стъклени прегради, имаше сандвичи с ярки украси, които изглеждаха прекалено красиви и орнаментирани, за да се ядат. Зад щанда се намираше прозорчето за сервиране, през което се виждаше малката, много компактна кухня, очевидно източникът на всички тези сладостни миризми.

– Днес ми се струва, че ще ти се отрази добре колумбийското кафе – каза Ева и ми хвърли още един от нейните оценяващи погледи. Кимнах.

 – Звучи чудесно. – Нещо в нейната дяволита усмивка ме накара да добавя: – Макар че, честно казано, не бих могла да различа колумбийското кафе, дори то да ме фрасне по челото, а в студентските си години работех като барманка.

– Полезно умение. Ако можеш да правиш кафе, никога няма да останеш без работа. Внимавай, че появят ли се много клиенти, току-виж съм те накарала да ми помагаш. Въпреки че ми намигна, бях напълно убедена, че ако се наложи, ще го направи.

 – Сама ли работите тук, госпожо Вила? – Моля те, наричай ме Ева. През повечето време – да, но понякога приятели и студенти ми помагат почасово.

– Мястото е прекрасно. По стените на кафенето бяха разположени бледозелени стъклени лавици в ментов оттенък и на тях бе подредена съвършена галерия от малки снимки и картини в рамки. Пет фини винени бокала от тъмнолилаво стъкло. Седем сребърни яйца в различни размери. Една антична чаша с чинийка се разполагаше самичка на цял рафт. Еклектичната смесица създаваше изумителна атмосфера и ме очароваше. Никога не бях виждала нещо подобно, но не беше разпиляно, нито пък ми се струваше, че някой се е престарал прекалено много с декора.

– Харесват ми чашите – посочих аз. – Имаш прекрасни вещи, Ева

– Такъв е датският начин на живот. Психолозите са доказали, че когато гледат нещо красиво, хората се чувстват по-щастливи. Затова нацията ни е толкова пристрастена към дизайна. Купувала съм чашите от битпазари преди години и сега имам много, но не мога да си представя да се разделя с тях. Красиви са, нали?

Отговорът ѝ потвърди впечатлението ми, че всяка вещ е поставена там просто защото собственичката на това място я харесва.

– Божичко, английският ти е удивителен. Тя се разсмя.

– Много години живях в Лондон. Ето... – Жената дойде до масата и постави на нея поднос с висока порцеланова чаша и чинийка с малка каничка с мляко. – Хубаво и силно кафе. И spandauer.

Spandauer представляваше квадратен сладкиш със завити ъгълчета, с пълнеж от червен конфитюр. Когато отхапах първата хапка и тя се натроши в устата ми, лъскавите маслени краища се оказаха толкова вкусни, колкото и изглеждаха, а ягодовият пълнеж разпръсна изумителната си сладост.

– Ммм... – простенах от наслада аз. – Великолепно е. Тази сутрин всичко бе ужасно припряно и нямах миг спокойствие.

– Е, сега можеш да се отпуснеш, скъпа.

– Не съм сигурна. – Погледнах бързо часовника си.

– Трябва да се връщам в хотела след половин час, за да събера групата.

– Имаш достатъчно време.

– Не забравяй, че съм тук по работа. Другите са гостите, аз имам задължения.

– Това притеснява ли те? – попита тя, прекалено проницателно по мое мнение. Кимнах. – Ето, запиши си номера ми. Можеш да ми звъниш винаги когато имаш нужда от нещо, но знам, че ще се оправиш. И докато си тук, не си на работа. Синът ми искаше да усетиш истинската Дания, да се отпуснеш и да се насладиш на датското гостоприемство. И ти, и журналистите да видите защо непрекъснато ни обявяват за най-щастливата страна в света. Трябва да довърша няколко неща, но можем да си поговорим още малко.

Отиде до единствените клиенти в кафенето, за да провери как са – двойка на средна възраст, седнали в единия ъгъл на заведението, и тийнейджър, потънал в айфона си, на бара до прозореца. Отпивах от кафето си и я наблюдавах, докато тя поставяше на всяка маса калаени кошнички с цветя и ръчно написани менюта, сложени в малки рамки за снимки, формат A5.

– Много са симпатични – докоснах фината стъклена рамка на моята маса.

– Отново от битпазарите в Англия. – Домакинята ми подаде да видя друга красива сребърна рамка. – Хората там изхвърлят прекалено много неща. В Дания не купуваме често и много, но обичаме да пазим вещите дълго. И предпочитаме красивия дизайн и високото качество. – Посочи нагоре. – Светлината е много важна за нас. Над главите ни имаше три големи стъклени лампиона, истински водопади от светлина, а из цялата стая се виждаха поставени лампи с различни размери. – Тук можеш да срещнеш студент, който си купува много скъпа лампа на Пол Хенингсен за хиляди крони, защото е важно да имаме красиви неща в домовете си, но да не са прекалено много на брой.

Двойката повика Ева, за да си платят сметката, а аз се възползвах от отсъствието ѝ, за да проверя имейлите си, които, както обикновено, продължаваха да заливат пощата ми. Въпреки че щях да бъда извън офиса цяла седмица, нямаше никакъв шанс да пусна съобщение, че не съм на работа. Все още се очакваше да съм на разположение за другите си клиенти и за запитвания от пресата. Толкова за отпускането и почивката. Успях да отговоря на няколко имейла, преди Ева да се върне.

– Разкажи ми за себе си. – За миг се вцепених. Какво казваш на напълно непознат човек? Нямах представа откъде да започна.

– Ами... Живея в Лондон, работя в рекламна агенция и Ларс ни помоли да му помогнем с представянето на неговия универсален магазин.

Млъкнах и свих рамене, но тя продължаваше да се взира в мен с нежните си очи.

– Брак? Деца?

– Не.

– Може би приятел?

Пак свих рамене, сещайки се за Джош.

– Не, в момента не.

– А, значи все пак е имало.

– Да, но... всъщност нямам време за връзка. – А и последното ми гадже бе пълно лайно. Не мисля, че можех да кажа това на глас. – Сега съм концентрирана върху кариерата си.

Тя разсеяно погали цветята на масата.

– Да, но в живота има много повече неща от кариерата. Особено за красива млада жена като теб. Приятели, семейство... – Очите ѝ заискриха, докато откъсваше няколко сухи листенца, а главата ѝ се наклони като на закачлива червеношийка.

 – Семейството ми живее извън Лондон. Имам двама братя.

Какво ли щяха да разберат те от Копенхаген? Представата за почивка на Джон бе купони с приятели, пълни с противни детайли за чудовищни количества изпита евтина бира, висене по клубовете до зори и безразборен секс с всяка мацка, която е на разположение. Брендън все спестяваше пари за сбирката на феновете на „Междузвездни войни“ в Калифорния, но според мен шансът да отиде някога там бе същият като да се озове на Луната, а татко... е, той не бе ходил на почивка, откакто мама почина.

– Майка ми почина, когато бях на четиринайсет – изстрелях внезапно аз. Рядко говоря на хората за това и сега се изненадах, че го споделям с Ева. В нея имаше нещо, което те караше да ѝ се довериш. Беше толкова сърдечна и приятелски настроена.

– Много тъжно.

– Да, беше ми тъжно дълго време – казах и неволно посегнах към телефона си, но когато го извадих, не посмях да погледна екрана му.

Ева ме наблюдаваше с проницателния си поглед.

– Това е трудна ситуация за едно младо момиче.

Зазяпах се в няколкото останали трохи от сладкиша си, обрах ги с пръст и ги изядох, избягвайки да гледам към нея.

– Кафенето ти е прекрасно. Откога се занимаваш с това? Ева се усмихна.

– От шест години. Направих го скоро след раздялата си с бащата на Ларс.

– О, съжалявам... Не знаех.

– Както ти каза, мина доста време оттогава и сега съм много по-щастлива. – Устните ѝ се извиха в тъжна усмивка. – Андерс не е датчанин, живял е прекалено дълго в Щатите и в Лондон. Той е работохолик.

Намръщих се, не разбирах съвсем думите ѝ.

– Това не е датският начин на живот. Ние не живеем, за да работим. Когато децата си тръгнаха, се надявах, че ще спре да работи толкова много. Живяхме дълго в Лондон и когато се върнахме в Копенхаген, си мислех, че ще забави темпото. Че ще правим повече неща заедно, но той не спря. Имахме всичко. Хубав дом. Децата ни пораснаха. Беше дошло време отново да бъдем двойка, но той продължаваше да живее в офиса си, да работи, да работи и пак да работи. Животът е кратък. Сега прекарвам повече време с приятелите си. – Отпусна брадичка на ръцете си, като излъчваше спокойствие и ненатрапчива самоувереност. Не звучеше нещастна, не изглеждаше да съжалява. – Създадох си нов живот тук. Много от клиентите ми станаха добри приятели. Имам нещо свое, което мога да споделя с другите. – Лицето ѝ засия. – Обичам да готвя. Да храня хората. Да се грижа за тях. И за мен е привилегия да го правя за хората на Копенхаген.

Кимнах. Всеки имаше право на мнение. За мен готвенето бе огромна досада, необходимо зло, свързано с миене и чистене и прекалено много загуба на време. Бог да благослови експресните супермаркети, благодарение на които по-лесно се пазарува и човек може да се сдобие с готова храна. – Какво обичаш да готвиш? – попита тя. Олеле... Ева бе приела кимването ми като знак на съгласие. Застинах и вдигнах чашата си с кафе, за да потърся вдъхновение в нея. – Ами... нали знаеш... Тя ме възнагради с усмивка от типа „хванах ли те“, така че нямаше къде да ходя. – Никога не ми остава време за готвене. Работя до късно, а съквартирантката ми е на друг режим. Няма много смисъл да се готви само за един. Трудно ми беше да се засегна, въпреки че тя тръсна неодобрително глава – в жеста ѝ имаше такава искрена непринуденост. – Мисля, че пътуването до Копенхаген е точно това, от което се нуждаеш, Кейти. И то от много време. – Аз съм Кейт... Започнах, но след това размислих и реших да не я поправям. Нежността в гласа ѝ, когато произнесе галеното ми име, ме подсети за моята майка. Внезапно ми се стори, че цял един свят дели Кейт от Кейти.

"Малкото кафене в Копенхаген" - хюга, романтика и канелени рулца

През последните години хюга - датската философия за щастлив живот - завладя целия свят и ни накара да се заобиколим с ароматни свещи, меки възглавници и пухкави пантофи, да хапваме сладкиши от специални шарени чинии и да имаме любима чаша за кафе с вдъхновяващ надпис или картинка. Така домовете и офисите ни се превърнаха в царство на уют и хармония…

Може ли хюга да излекува наранените сърца? Отговорът се крие в “Малкото кафене в Копенхаген” от Джули Каплин.

„В Англия казват, че домът на англичанина е неговата крепост, тук къщата е раят на хюга. Зимата прекарваме много време на затворено и през годините домовете ни са станали място за създаване на специални мигове, място, където да се погрижим за себе си и за другите.“ 

Малкото кафене „оживява“ най-вече благодарение на Ева, собственичката, която не просто приготвя храна и напитки, но и влага щипка лично отношение в работата си. Цветните чаши, ароматният горещ шоколад, канелените рулца и украсата карат всекиго да се чувства специален.

Дори и Кейт, която прекрачва прага на магическото кафене с натежало от предателство и разочарование сърце и задача - да запознае шестима журналисти с тайните на хюга. В търсене на отговора “какво е хюга” младата англичанка е изправена пред един важен въпрос - възможно ли е това, към което цял живот се е стремила, да не е истинското щастие?

Копенхаген предлага на Кейт нова гледна точка към живота - далеч от забързаното лондонско метро, заобиколена от уюта на запалени свещи и аромат на канела. А когато в картината се намеси и красив, висок викиниг “хюга” придобива съвсем друго значение.

“Малкото кафене в Копенхаген” е очарователна история за романтика, канелени рулца и хюга, която с намигване към “Шоколад” ще сгрее сърцето ви в последните зимни дни и ще облекчи дългото очакване на пролетта.

Препоръчваме ви още:

Лютеница за душата

Как се борят със стреса по света

Лагом - семпло и умерено по шведски

До 4 април родителите ще могат да отличат фаворитите си, а трима от гласувалите ще получат награда

За трета поредна година водещият здравен сайт Puls.bg провежда класацията „Специалистите, на които имам доверие“. Инициативата има за цел да отличи медици и родилни отделения от цялата страна, които са спечелили доверието на родителите при проследяване на бременността, раждането и грижите за децата им.

До 4 април родителите на дете до 3-годишна възраст могат да номинират своите фаворити ТУК в четирите категории на класацията – акушер-гинеколог, акушерка, педиатър/неонатолог и родилно отделение.

Класацията „Специалистите, на които имам доверие“ се провежда с подкрепата на Philips Avent, който осигурява награди за трима от гласувалите - 1 бр. неразливаща се чаша с твърд накрайник; 1 бр. чаша със сламка; 1 бр. ортодонтични залъгалки ULTRA AIR + стерилизаторна кутия.

Титулярите в отделните категории ще бъдат обявени и отличени на церемония по време на най-голямото специализирано събитие за бъдещи и настоящи родители – „Форум бременност и детско здраве“. Десетото издание на форума, който се организира от Puls.bg, ще се поведе на 20-21 април в Национален дворец на културата, под патронажа на Столична община.

Препоръчваме ви още:

Специалистите, на които имаме доверие

Препоръките на д-р Масларски

Как се лекуват неродени бебета?