Психичната устойчивост позволява на децата да се съвземат след неуспех и да продължават да правят това, което е важно и ценно, дори ако се налага да преодоляват собствената си неувереност. Тя е ключ към реализирането на житейския потенциал. Но за да отгледаш такова поколение, трябва да избегнеш най-разпространените родителски грешки. Авторката на книгата „13 неща, които не правят родителите на децата със силна психика“ Ейми Морин е посочила най-типичните.

1. Не поощряват Синдрома на жертвата

Загубата на състезание или провала на контролно не правят от детето неудачник. Неуспехът, несправедливостта, отхвърлянето са част от живота. Утешавайте и подкрепяйте детето, когато има нужда, но не поощрявайте прекаленото желание да се самосъжалява. Научете го, че дори при най-несправедливите обстоятелства трябва да предприема конструктивни действия.

2. Не насаждат чувство за вина

Постоянното вменяване на чувство за вина у детето го учи, че да си виновен е непоносимо. Децата, които мислят, че вината е нещо ужасно, не са в състояние да кажат „не“, когато някой поиска нещо от тях: „Бъди приятел, дай ми да препиша.“ или „Ако ме обичаш, ще направиш това.“ Покажете на детето, че независимо от това, че вие самите изпитвате вина от време на време (нещо, което е присъщо на добрите родители) не позволявате на чувството да ви пречи да вземате мъдри и здравословни решения.

3. Не превръщат детето в център на вселената

Ако животът ви се върти само около децата, те ще пораснат с увереността, че всички са длъжни да ги обслужват. Егоцентричните, арогантни деца едва ли ще преуспеят в живота. Научете детето да се фокусира върху това, което може да предложи на околните, а не върху това, което може да получи от тях.

Слънчице или Кралят Слънце

4. Не позволяват на страха да влияе върху решенията им като родители

Да, ако създавате безопасна среда за детето си цял живот, това ще ви спести много тревоги, но няма да го научи да живее в реалния живот и да се справя със страховете си. Всеки път, когато попадне в тревожна ситуация, ще се крие. Покажете му, че по-добрият избор е да победи страха си, да се изправи лице в лице с него и тогава ще отгледате наистина смело поколение, готово да напусне зоната си на комфорт, когато е нужно.

5. Не дават на децата си власт над себе си

Позволявайки на децата да диктуват какво ще вечеря семейството, къде ще почива, ние им предоставяме повече власт, отколкото са готови да издържат предвид своята възраст и развитие. Отношението към тях като към равни (и главни) разрушава психичната им устойчивост. Дайте им възможност да вземат самостоятелни решения по елементарни въпроси, учете ги да се вслушват в себе си (какво искат и какво не искат), но спазвайте йерархията в семейството по най-важните въпроси.

6. Не очакват съвършенство

Да очаквате от децата си успехи е напълно нормално. Но да изисквате от тях да бъдат идеални води до лоши последствия. Научете децата, че да претърпиш неуспех е нормално и че да не си най-добрият в нещо – също. Децата, които се опитват да бъдат най-добрата версия на себе си, а не най-добрите във всичко, не изграждат самооценката си според мнението на околните.

7. Не позволяват на децата си да бягат от отговорност

Да разрешите на децата си да не помагат вкъщи и да не се занимават ежедневно с домашните си е изкушаващо. Всички ние искаме да имат безгрижно детство. Но дете, което изпълнява съответстващите на възрастта му отговорности, не е претоварено. Напротив – то развива навици, които са му необходими, за да стане отговорен възрастен.

12 признака на токсичните родители

8. Не се стремят винаги да предпазват децата си от болката

Обидите, тъгата, тревогата са част от живота. Когато позволяваме на децата да изпитват тези болезнени чувства, ние тренираме навика им да преживяват неприятностите. Осигурете им подкрепа, за да се справят с болката и така ще придобият увереност в способността си да преодоляват житейски изпитания.

9. Не се чувстват отговорни за емоциите на децата си

Ако постоянно утешавате детето, когато е тъжно и разстроено, вие поемате отговорността за регулирането на емоциите му. Но децата трябва сами да се научат да управляват чувствата си. Покажете им пример за здравословно справяне с емоциите, за да могат да правят това сами, без да прехвърлят тази отговорност на другите.

10. Позволяват на децата си да правят грешки

Поправката на домашните работи, проверката дали детето е сложило закуската в раницата си, постоянното напомняне какво трябва да свърши вкъщи не носят никаква полза. Естествените последствия от постъпките са най-добрия учител в живота. Позволете на децата си да грешат и им покажете как да се учат от грешките си, за да станат по-силни и по-мъдри.

11. Не бъркат дисциплината с наказанието

Целта на наказанието е да накара детето да страда за своите действия. Дисциплината учи как да постъпиш следващия път. Да възпиташ дете, което не се бои от наказание, не е същото като да възпиташ дете, което постъпва правилно по свой избор. За да го научите на самодисциплина, използвайте метода на естествените последствия.

12. Не търсят леки пътища, за да избегнат дискомфорта

Да, винаги когато отстъпвате пред капризното дете или миете чиниите вместо него, облекчавате живота си в момента, но формирате нездравословни навици. Нека детето вижда, че вие вършите това, което се иска от вас сега, и можете да отложите удоволствията за после. Вашият пример ще го научи, че има достатъчно сила и упоритост, за да доведе нещата докрай.

13. Не пропускат да предадат на поколението си своите ценности

Много родители не успяват да внушат на децата си ценностите, които са им скъпи. Те са така затънали в ежедневния житейски хаос, че забравят за дългосрочната перспектива на възпитанието. Убедете се, че днешните ви приоритети отразяват това, което цените най-много и ще дадете на децата си ресурс да живеят пълноценен и смислен живот.

Прочетохте ли:

Детската психична травма

Автор: Невена Паскалева

За книгата:

Това, което със сигурност знаете за Пловдив, е, че има хилядолетна история. Той е един от най-древните градове в Европа, сменял е няколко пъти името си, бил е свидетел на стотици битки водени под стотици знамена, а в съвремието ни е европейски културен център. Това, което обаче със сигурност не знаете е, че:

 - Пловдив може да облече плажна рокля и да ви целуне;

 - може да ви подари свръхслух, с който да чувате на километри разстояние;

 - да връща мъртви към живота;

 - да отглежда чудовища в реката си;

 - да създава един много особен розов цвят;

 - да отваря портали към паралелни вселени;

 - да задържа с вълшебство хората при себе си.

И други чудновати неща, за които можете да научите в сборника, който държите в ръцете си. Разказите са в стил магически реализъм и представят живота на главната героиня Катерина под облика на родния й град Пловдив и през призмата на собствения й невероятен вътрешен свят.

За автора:

Родена съм на 12 декември 1979 в град Пловдив. Завършила съм магистратура по британска и американска литература в СУ „Климент Охридски“, живея в Солун и работя като преводач. Печелила съм няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Имам участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ през 1998, в българската антология „Ведри Хоризонти“ през 2006 г с разказа „Пътуване във времето“ и в алманах „Детски истории“ през 2015 година с поредицата „Приказки за Боби“. 
Обичам да пиша и да пътувам. Изписала съм стотици листове и съм била в десетки градове по света. Във всяка сътворена от мен дума и във всеки град, в който съм стъпвала, съм оставяла част от себе си. Градът обаче, който ме създаде като творец и който и досега държи в плен най-голямата част от сърцето ми, е един малък балкански град. Той ми е роден град. На моменти съм го чувствала страшно чужд. Бягала съм от него и пак съм се връщала. Не живея там от много години, но улиците му са пред очите ми непрестанно. Вървя по тях денем и нощем. Изживявам вълшебствата, които градът сътворяваше за мен, когато бях страшно млада, страшно красива и страшно невинна. Изживявам ги отново и отново. В един момент те се прехвърлиха върху листове. И двете ми страсти – писането и пътуването – се сляха в едно. И най-сетне, придобиха истински смисъл.

Препоръчваме ви още:

Деветте кръга

Лара

Пазачът на лифта

Автор: Нора Ардашева

Вчера под коментар за една краставица :)

Тя:

- Тооо и краставиците не са каквито бяха. Едно време какви краставици имаше :)

Аз:

- Ние още за краставици ли говорим?

Тя:

- Не ме обърквай! Държа на снощните показания!

Да се смееш от сърце и на висок глас, спонтанно и искрено, било много полезно. Само дето свидетелите на явлението не са на това мнение. Особено, когато се случи в автобус или на събрание, ако ме разбирате.

Смях се от сърце, защото и приятелката ми, и аз знаем автора на тези думи и ситуацията, поради която са били изречени.

Те са приятелско семейство. Познаваме се от близо 35 години, а мъжете ни са съученици от първи клас.

Той - зиме ходи с бомбе, пардесю и бял шал около врата. Често и с лула. Лете - спортно облечен, задължително с торба в едната ръка и с внучето в другата. Арменец-пенсионер.

Тя - зиме, лете с безупречно направена коса ала младата Монсерат Кабайе в ролята на Турандот (по неговите думи).

С импозантна фигура и вечно готова да се ухили. Изключително уважавана медицинска сестра, с добро сърце и чиста душа. Българка.

Споменавам ненапразно националността им, защото дъщеря им се омъжи за чех и им се роди една прекрасна русокоса принцеса, която през лятото си идва при баба и дядо. На "журналистките" по кафенетата и площадките явно не им убягва, че детето не говори само български и питат:

- Ти каква си, скъпа?

А кажете, вие ако сте на нейно място, какво ще отговорите.

Това многонационално и твърде колоритно семейство, много често е домакин на нашите сбирки и след първите чаши с питиета (от благодарните пациенти :))  разговорът винаги се завърта около последните им приключения. Например:

Съпругът отива на мъжко събиране. Тя малко се съмнява в определението "мъжко" и бди будна, докато той се прибере. За зла врага, това се случва в малките часове на нощта и търпилото й толкова е изтъняло, че дори и той, с пияната си глава, го е заподозрял. Поради тази причина, размътеният му мозък решава да я умилостиви с една гергина (от градинката пред блока, естествено) Милият!

Звъни на вратата, пази крехко равновесие и се крие зад проскубаното цвете. Вратата немедлено се отваря и тя го емва:

- Къде ходиш бе, хайванино? Колко е часът, че ми се прибираш сега, а? Където си мърсувал - там иди!

Ама го бута навътре към банята :)

А той се кандилка и фъфли:

- Не ма бутай, Стефке, ши повърна!

На сутринта отваря гузно очи с една крехка надежда, че нашата е на работа вече, но не би. Надвесена е точно над главата му и чака да го приклещи с кръстосан разпит:

- Казвай, къде мърсува снощи и с кого беше?

- Не ме обърквай, държа на снощните показания!

Не човек, а желязо!

Как да не се смееш?

Вуйчото и двете му сестри

По комунизма да намериш нещо качествено в магазините беше трудна работа и разчитахме на алтернативни методи. Та тя, бидейки едрогърда, хубава и гледана жена, решила да се възползва от черната борса и да си купи сутиен на "Триумф" на цената на един бъбрек. Прибира се вкъщи доста притеснена, облича въпросната покупка и му се явява в тоз' фасон, за да го омилостиви. За миг помислила, че е успяла, но дори и в подобна ситуация тренираното око на арменския мъж не може да се прилъже.

- Какво е това, Стефке?

- Ами, Триумф, бе Мардик !

- За теб триумф, за мен падение, Стефке!

 ***

Питам ги веднъж какво правят съседите им, а тя:

- Не им говоря вече!

- Защо?

- Ами повикаха ни и ни помолиха да не излизаме двамата заедно на балкона, защото щял да падне и да стане белята. Простаци!

***

Тези двамцата, като тръгнат на пазар да ги видиш. Той е нарамил около 78 торбички и чантички, накачулени по китки, лакти и рамена. Ако го видя с някоя и на носа, хич няма да се учудя. Тя обаче освен дамската си чанта, нищо друго не пипва. Капчицата съвест, която е запазила, я спира да не даде и нея в ръцете му. Това, естествено, буди нечисти помисли във всички жени на пазара. Веднъж едната, помагайки на мъжа да балансира извънгабаритния товар, погледнала към Стефка и съвсем без никакъв инстинкт за самосъхранение казала:

- Госпожа, няма ли малко да се помръднете и вие, че да му помогнете на горкия човек?

- Аз за това съм се омъжила за чужденец, за да не слугинствам, госпожо!!!

И отминала гордо като фрегата с развети платна.

А, кажете нещо. Не е ли права :)

***

Обикновено разказват един през друг всичко това и се заливат от смях. Ясно им е, че шокират непознатите и това ги забавлява. Дъщерята е със същото чувство за хумор, а и зетят не си поплюва. Отишли на гости в Чехия и на края на пребиваването, тъщата сита, доволна и с цигара в ръка казала:

- Ах, зетко много добре се чувстваме тук. Спокойно можем да останем още, но на мен отпуската ми е толкова.

А той:

- И слава Богу!

***

Често ги гледам и си мисля:

Колко малко е необходимо, за да сме щастливи.

Колко е хубаво да сме наясно със себе си.

И колко е важно да приемем хората такива, каквито са.

Темата за приятелството е важна, но няма нужда да се дискутира много. Ако има около нас хора, с които се чувстваме удобно, значи сме щастливци, това е!

П.С. Получила съм позволението им да публикувам текста с техните имена. Не съм някоя нетактична аз.

Препоръчваме ви още:

Не, не мога, ще разкажа!

Автор: Мая Цанева

Сега разбирам защо рождените дни в детските клубове са толкова скъпи. С 10 деца-хуни, на възраст от 3 до 6 години, всеки възрастен намесен в купона, трябва да получава 2 дни болнични. Разбира се, това е невъзможно. Цялата кооперация разбра къде е купонът. Този дъжд провали плановете да изведем 5-годишните зверчета в планината, за да разгонят всичкия дивеч и птичките, и всичко наоколо.

Съседът отгоре - умерен човек, с малко дете и бебе, се зарече завинаги да не прави домашен купон със и за деца. И може би скоро няма да ни проговори. Съседът отдолу - също.

Котката ни избяга. Според някои дори направила опит да скочи от терасата, но се спряла и се прикрила при кучето на съседите по тераса.
А лабрадорът лаеше вдъхновено при всеки опит за музициране с хармоника от децата. 10 на брой деца - припомням. Опити - спрях да ги броя след третата импровизация на "Рачо Капитана". Добре че Валери Симеонов не живее в обхват от 5 км, че сигурно щеше да ни арестува. Ако посмее да се изправи срещу 10 деца. Опитай, аааа...

Мили сине

Три парчета торта на килима - не ги мисля и без това ще го пера. Я, и труп на маслина. Пресуших едно езеро от сок.

Имахме фойерверки, които кучето на съседите хареса. Много.

Открих един изгубен чифт очила и две пижами под спалнята. Не искам да знам какво се е случило. Разревани деца в спор за кола, меч, книжка… - загубих им бройката. Брой голове в коридора: колкото за цялото световно 2018. Може би има шанс да съберем нов отбор тип "световното от 1994-а".

Доволни деца: всички. Родители с главоболие: всички, но съчувствието ни е взаимно. Всички се зарекохме гласно и наум, че следващият с купон няма да е "вкъщи".

Има торта и соленки за още един рожден ден, но няма да е скоро. Пералнята върти, подът моли за прахосмукачка, а аз пия кафе и му обещавам, че днес няма да има купон. Обещавам. Честна възрастна!

П.С. Тази сутрин рожденикът каза: "Мразя големите!" - Разбирам го, но пък колкото по-голям става, толкова по-големи купони ще прави, нали. Горките ние...

Благодаря на всички, замесени в тази бъркотия и извинете за главоболието. Другия път - у вас.

Прочетохте ли

Детски рожден ден = пълна лудница

Автор: Надя Колева

Помните ли историята на Ники?

Никола е роден на 13.11.2014 година с диагноза „Вроден дефицит на бедрената кост“, вследствие на което едното краче е по-късо от другото с 4,5 см. Този вид операции в България се правят след 11-годишна възраст, но дотогава разликата ще е по-голяма и за да ходи ще му е нужна ортеза. В момента Никола ходи със специални обувки, но това не е достатъчно, за да коригира разликата. Възможно е да получи множество изкривявания. 

В Медицински център "Света Мери", Уест Палм Бийч, Флорида, САЩ, могат да оперират Никола веднага – д-р Пейли, с когото семейството поддържа връзка чрез имейл, е един от най-добрите в тази сфера. В средата на септември той ще преглежда в Барселона, там ще назначат и дата за операцията.

Операцията се състои в поставяне на външен фиксатор за 10 седмици (това е периодът на удължаване). През този период има осигурена физиотерапия, прегледи и рентген в клиниката. След постигане на желания резултат, фиксаторът остава за още 10 седмици, но тогава вече семейството може да се прибере в България, след което ще се върне, за да премахнат фиксатора и да поставят пирон, за да се избегне фрактура на костта.

Според лекарите, които ще извършат операцията, тя трябва да бъде извършена именно сега, защото всяко забавяне може да доведе до тежки физически проблеми за малкия Никола!

Тъй като операцията на Ники в САЩ е изчислена на стойност около 120 000 USD, майката на Ники беше подала документи в Център Фонд за лечение на деца (ЦФЛД). Процедурата се оказа изключително бавна и тромава – официално обявеният срок за вземане на решение е цели 2 месеца, като този срок може да бъде удължаван по ред причини… например лятната отпуска на комисията!

След като чакат месеци наред, преди няколко дни майката на Ники получи неофициален отказ – от специалиста, който трябва да даде компетентното си мнение пред комисията.

За посещението при специалист, което е задължителен етап от цялата процедура, майката на Ники в била таксувана 85 лв., въпреки че предварително ѝ е било казано, че такса няма.

Въпросният „специалист“ е лекар на преклонна възраст, който директно заявил на майката на Ники, Вал Христова, че няма да им отпуснат средства, защото такова лечение се провежда и в България! Да изчакат 6-7 ГОДИНИ!

Истината е, че в България лечението на това заболяване се извършва на доста късен етап – на възраст около 11 години. Докато според световния специалист, д-р Пейли, правилният момент за извършване на операцията е именно сега, когато костта тепърва ще расте. Защото не се знае до какви други физически проблеми може да доведе евентуалното й отлагане за по-късен етап.

Но медицината в България в много отношения е застинала, не търпи никакво развитие. Лекари на преклонна възраст, които са били може би добри специалисти за времето си, сега продължават да лекуват децата така, както са ги лекували и преди 30-40 години.

Проблемът със здравеопазването в България е изключително мащабен. Проблеми има във всички звена, в цялата система. Така става, когато здравеопазването се превръща в търговия!

Шанс за малкия Никола

Ето и историята на Ники, разказана с много болка от майка му Вал Христова:

„Здравейте, иска ми се да ви разкажа за срещата си с външен експерт по кандидатстването ни във ЦФЛД за операцията на сина ми, диагнозата е „Вроден дефицит на бедрената кост тип 1А“.

Никола е на 3 години и 10 месеца, прекрасно, палаво, инато детенце :), роди се с по-късо краче в Бургас, където дори няма специалисти, които да определят диагнозата. Обиколихме 80% от тях и нищо!. Скъсяването беше около 2 см при раждането, в момента е около 5 см, започнахме с обиколките по лекари, когато беше бебе.

Епикриза от родилното нямаме, нищо, че е роден в частна клиника, нищо че разликата се виждаше с просто око - просто си замълчаха, изписаха го като здраво дете, без никакви аномалии. Естествено, майчиното ми сърце се сви от болка, когато забелязах разликата в двете крачета. Убийственият въпрос: „Защо моето дете?“ - можеше да ме подлуди, но се свиква, с времето просто отшумя…

Никола е обичано и щастливо дете, като всички останали. През тези почти четири години, прочетох много и открих клиниките, които оперират деца и удължават крачета - не са малко, но не са и много. Една от тези клиники е Институт Пейли – д-р Пейли е класифицирал и разделил аномалиите на бедрената кост според сложността и мястото на скъсяването. В Европа това е просто хипоплазия, нищо повече, в Америка е „Вроден дефицит на бедрената кост тип 1А“. Имаме оферта от клиниката в Уест Палм Бийч Флорида, която е на стойност 120 000 долара, огромна за нашето средностатистическо семейство.

Стигнахме до кандидатстване във Фонд за лечение на деца и тук започва сагата:

1. Всички налични документи трябваше да бъдат прилежно изпратени до централата.

2. Естествено, някои от тях не им харесаха, извадихме нови и отново изпратихме.

3. Съвсем в срок имаме писмо от тях с входящ номер.

4. Този номер, естествено, е даден, за да може да се следи докъде е стигнало заявлението ни.

5. И пак напълно естествено за България, този номер не съществува в сайта на ЦФЛД!

6. Срок за разглеждане на заявлението: 2 месеца

7. Естествено, в България 2 месеца – не са 2 месеца, вече тече 3-ти месец!

8. Искат прегледи при външни експерти:

8,1 Първият експерт излизаше в отпуск, звънях му, изпратих снимка и становище – отговор не получих!

8,2 Вторият експерт - на преклонна възраст, професор - чакахме за час 1 месец.. Той отрече световните диагнози и начини на удължаване, защото, разбира се, той може да го направи, ако не той, то поне неговите колеги в България! Прегледът трябваше да бъде безплатен, но ние най-нормално за България си го платихме - 85 лв.! Прегледът продължи доста дълго, все пак сме при професор: опита се да ми покаже и да ме убеди как организмът на Никола се бори сам (С кое?); свива коленете и така мери едната разлика – 3,5 см, показва ми как визуално си личи, че крачето с по-късото бедро под коляното е по-дълго – о, чудо, наваксал е! Обаче математиката говори друго - при изпънати крачета линийката на професора показва 4,5-5 см. Замълча си! Отрече физиотерапията: „Не е нужна, апаратът сам удължава, стига сте чели, да не си биолог?“ - ( пита ме 10 пъти какво работя, професията ми не е интересна и не можа да я запомни) – „Защо вярвате на майки във фейсбук, аз имам над 100 удължавания?“ - поредния въпрос към мен. Отговарям – „Защото ми говорят за реално осакатени деца, оперирани в България и то на по 10-11 години, не за статистика и написани дисертации или както и да е там.“ Компютърът на професора не иска да заработи, Никола – (роден на 13,11,2014) казва: „Заспал е, трябва да се рестартира!“ - хоп взе, че тръгна...

Абсолютно категорично отказа, на висок тон и заповеднически: „Аз отговор ДА за Америка няма да дам!“ Вече много исках да си ходим, доброто ми възпитание се изпаряваше, а все пак срещу мен стои професор на годините на покойната ми и любима баба! Казвам – „Добре, няма – няма! Ние тук Никола няма да разрешим да го оперират, имаме дарителска кампания и ще се борим докрай!“ - вече го бях ядосала професора и отговорът му беше: „Събирайте си в дарителската сметка!“

И така, мили хора, мога още много интересни неща за прегледа да разкажа, но няма смисъл, никой няма да ме чуе! Моето дете няма да бъде опитно зайче! Казват, че държавата сме ние, но не - не сме, държавата са шепа хора, които летят в1-ва класа, имат си лични шофьори и скъпи лимузини, имат по 2-3 месеца платен годишен отпуск, взимат високи заплати, взимат хонорари, за които ние дори не мечтаем, и всичко това се плаща с нашите пари! Ние го позволяваме!

Децата на България заслужават най-доброто лечение, не просто лечение, а НАЙ-ДОБРОТО, а родителите им - право на избор къде да е то! Ние ще се молим, ще просим, ще събираме и ще се борим докрай, не ме е срам и няма да се откажа! Аз съм просто една майка!“

Майката на Ники днес се обръща отново към всички вас, добри хора, с една огромна молба – да дадем шанс на детето ѝ да расте и да се развива нормално! Вече имат назначена дата за прегледа – на 14-и септември, само след 2 седмици, д-р Пейли ще прегледа малкия Ники и ще даде своето становище. Всички се надяваме отговорът му да е положителен, т.е. да каже, че се наема да оперира Ники! Което ще е едновременно прекрасна, но и трудна новина за Ники и неговото семейство, тъй като събраните средства до момента са едва 1/3 от необходимата сума!

Ето защо днес се обръщаме отново към всички вас, които искате да подадете ръка на Ники! Защото всички искаме да видим Ники как тича, как се смее и как расте едно здраво и щастливо дете!

Можете да помогнете на малкото слънчице Никола по следните начини:

Чрез кампанията Шанс за Никола

Като се включите в благотворителния базар във Фейсбук:

Дарителска сметка:
IBAN : BG92UNCR70001523296890
НИКОЛА ПЕТКОВ ДИМОВ

PayPal :
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Можете да подкрепите и с дарителски SMS с текст на латиница DMS NIKOLA на номер 17 777 (за абонати на Telenor, VIVACOM и A1).

БЛАГОДАРИМ ВИ ОТ СЪРЦЕ!

Прочетохте ли

 За Алекс, която заслужава щастливо детство

Всяко дете се нуждае от обич - изкуството в подкрепа на деца и семейства

На 4 октомври от 19:00 часа, в емблематичната бивша сграда на Музикалното училище на ул. „Оборище“ №5 фондация „За Нашите Деца“, съвместно с фондация „Аполон & Меркурий“, ще проведе ексклузивното издание на най-голямото си благотворително събитие Арт вечер на добродетелите 2018. То е посветено на изкуството, което дарява в подкрепа на българските деца и семейства, възпитава, формира мирогледа ни и влияе на ценностната ни система.

Събитието е естествено продължение на осемте успешни издания на „Вечер на добродетелите“ в подкрепа на най-уязвимите деца и семейства.

***

Всяко дете се нуждае от обич, а обичта се сбъдва в семейство. В това вярва екипът на фондация „За Нашите Деца“, който вече 26 години работи децата в ранна възраст да получават цялата необходима грижа и да растат пълноценно, така че да имат силен старт и основа за развитие. Затова каузата на Арт вечер на добродетелите 2018 е СИГУРНА СЕМЕЙНА ГРИЖА ЗА ВСЯКО ДЕТЕ.

С набраните средства фондация „За Нашите Деца“ ще подкрепи стотици деца и семейства в риск, ще отговори на специфичните потребности на децата с проблеми в развитието и ще им даде шанс да разгърнат своя пълен потенциал.

Вижте повече за събитието тук. 

Препоръчваме ви още:

Една година история на фондация "За Нашите Деца" вече и на хартия

Малки музикални таланти в подкрепа на Фондация "За Нашите Деца"

165 деца останаха със своите семейства

Форумът е отговор на интереса предизвикал създаването на проекта АРЕ – Апетит за образователна промяна. Целта на организаторите е той да се превърне в ежегодно събитие, което да представя талантите и възможностите за развитие в областта на образованието и науката. Инициативата събира учени от различни дисциплини на едно място, където всеки може да демонстрира част от дейностите, които разработва, на практика.

Целта е да се запознаят повече хора с развойната дейност, която се извършва от българските учени, технологиите, които се използват от тях, и да се привлече общественото внимание към науката и стратегическото значение, което има тя, в развитието на всяко общество и подрастващото поколение.

Демонстрациите, които ще бъдат проведени в различни направления като химия, биология, геология и география, астрономия, роботика, физика, ботаника и спорт, ще дадат възможност на повече хора да видят света от различна гледна точка - през оптиката на микроскопа, телескопа, триизмерните очила и през погледа на един учен.

На разположение на участниците ще бъде екип от доброволци, професионалисти, специалисти, професори, учители и родители.

Датата е 15-ти септември, мястото - Националният дворец на културата.

Подробности за събитието можете да следите тук и тук.

Препоръчваме ви още:

Часът на Музейко

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Образова ли ни образованието?

Автор: Лидия Коева

Толкова ме боли, че искам да крещя. Непрекъснато, докато остана без дъх...

Скоро ще станат три месеца, а все още не мога да проумея как моят голям, силен, умен и здрав мъж издъхна. Как тези два месеца в реанимацията стопиха 60 килограма от прекрасното му, тренирано тяло... Как от този почти двуметров мъж останаха само очите, които до последния момент в съзнание ме гледаха така влюбено...

Знам, че не съм първата загубила любовта на живота си, няма и да съм последната. Но има толкова неща, които не мога да си простя.... че в желанието да подкрепя мечтата му, го оставих да рискува живота си, че не бях лоша, досадна и мрънклива - тогава щеше да ме послуша и щеше да е жив, макар и нещастен. Че не показвах на всички колко го обичам, че прекалено се съобразявахме с това, че ми е началник и работим заедно... А живеехме толкова приказно щастливо...

Влизайки в тази връзка, не в младежка възраст, се бях простила с илюзиите и очакванията. Просто знаех (всъщност и двамата го знаехме за себе си), че трябва да приемам хората такива, каквито са и без да се опитвам да ги променя. И някак си се получи. Така бързо и напълно се приехме един друг (както казва един наш приятел), че заживяхме живот, какъвто и двамата не сме предполагали...

Прекалено мелодраматично ще е да описвам изпълнените ни с любов дни. Само ще кажа, че всяка вечер, заспивайки, мушвах ръката си в неговата, а той винаги ми казваше: „Мишонче, заслужавало си е да те чакам цял живот... никога не съм предполагал, че мога да живея толкова щастливо... “. И всяка сутрин се събуждах така лека и изпълнена със щастие, че чак ме хващаше страх понякога... Явно е имало защо...

Истинският

Забелязвам, че използвам думата щастие изключително често. Но това беше животът ми допреди три месеца - щастие, любов и сигурност. И никога няма да забравя думите на сина ми преди да замине да учи в Англия: „Мам, вече съм спокоен за теб. Ще замина без да те мисля. Не би могла да си намериш по-добър мъж от Хорхе... “ Както и думите на неговия син, който ми каза следното в деня на смъртта на баща си: „Много ми е тежко... не мога да повярвам, знай, че винаги ще бъда до теб - ти си ми като майка. ОБИЧАМ ТЕ!“.

Всъщност, пиша всичко това колкото за себе си, толкова и заради това момче, което избра да живее с баща си и една сравнително непозната жена. Момче, което понякога ме разсмиваше, понякога ядосваше, от което се оплаквах, за което се притеснявах и което стана част от живота ми. За което ме боли като свое и ми липсва точно както моето. А аз просто не знам как да помогна на това почти голямо момче, което сега е при майка си и ще трябва да остане там, докато не навърши 18, когато ще може да решава сам. Повечето ми познати ми казват да го оставя да се оправя сам, както ме „съветваха“ да оставя баща му в болницата и да не се интересувам от него. Все пак не сме били женени и не съм била длъжна всеки ден да ходя на свиждане. Да не говорим за дните, в които беше в кома или просто имаше „лош“ ден... А всъщност нямаше и няма как да оставя нито единия, нито другия, защото любовта не знае граници, нито има срок или лимит...

Мога дълго да разказвам за щастливите дни, които прекарвахме почти непрекъснато заедно, както и за тъжните, изпълнени с толкова болка и сълзи, че не могат да се опишат. Мога и дълго да питам защо това се случи, или защо точно на нас? Не е ли достатъчно да загубиш родител (той беше останал без баща на 15, а аз на 20), за да приключиш със загубите, докато действително не стане време за тях? Защо се оказва, че любовта не е достатъчна да спаси нечий живот? И как да помогна на това мое, но все пак чуждо дете? И как да продължа след всичко това, когато вече нямам сърце, нямам душа, а само обвивка...

Препоръчваме ви още:

Любовта, която не виждаме

Има ли на кого да направиш кафе сутрин?

Една стара, стара история