Автор: Мая Цанева

Преди няколко години попаднах на филм за социален експеримент в една гимназия. Учителят постави учениците в ситуацията да са последните оцелели на Земята. Всеки трябваше със своите познания, опит, професия да защити правото си на живот при екстремните условия на Апокалипсис. И да оцелее, разбира се.

И така, аз се замислих - умея едно нещо - да пиша. За останалите си способности няма какво да говоря, защото не се открояват много сред другите. Дали аз, с моето умение да редя думи, ще оцелея след Апокалипсиса?

От една страна - шансовете ми не са големи. Физически не съм силна, но съм издръжлива и упорита. Недовиждам, не мога да зашия и едно копче и се губя в града, пък камо ли в гората. Тогава защо пълководецът на нашето племе да ме храни? Аз мога да пиша и да помня историята, но тя, историята, е интересна поколения след нас. Героите на деня имат нужда от храна и от здрави мъже и жени.

От друга страна - ако ни няма нас, тези с думите и паметта, кой ще помни героите на деня? Дори и да сме пристрастни, или да създаваме легенди, ние сме пазителите на миналото, традициите, улавяме духа на бъдещето. Езикът се променя, но ако няма кой да го употребява, той ще изчезне, нали…

Читателят живее хиляда животи

Разбира се, оцеляването е въпрос и на справяне с конкуренцията на още много хора, които говорят, пеят, пишат, споделят, псуват и т.н. Винаги има вероятност трубадурът на племето да осъмне, завързан на дърво под дъжда, защото пее фалшиво. Летописецът пък може да се окаже принуден да плете и разплита хвалебствия или да съчинява мъдри размисли на някой глупав цар, генерал или диктатор. Но пак той може да пише между редовете и да каже истината, макар и скрита в басни или в епиграми. А това изисква умение и немалко хитрост.

В крайна сметка прецених, че макар и не на 100%, мога да оцелея и след Апокалипсиса (ако не ме подгонят неграмотни и гладни зомбита). Разбира се, при условие, че съм сред тези, които владеят и уважават езика отлично, знаят как да ползват писмеността и я обновяват, създават текстове и литература, която всеки умен пълководец би запазил в арсенала си дори за масово унищожение. От нас, хората, които умеят да си служат с тези оръжия, зависи дали и какво ще остане след края на света – кокали и дрипи в пясъка, вещи, изпразнени от смисъл или още по-добре – знаци за цивилизация, която създава контекст на настоящето и основи за незримото бъдеще.

Затова - "За Бога, братя, пишете!“, както беше казал един политик от близкото минало. Думите ще ни предпазят от куршумите на силните на деня и ще ни хранят, когато няма и трошица хляб. Честит празник!

Препоръчваме ви още:

Когато пламнат книгите

За мишката и книжката

Песента на учителя

Автор: Нора Ардашева

Започнах да пиша тия откровения, защото много обичам да говоря. И понеже близките ми вече не искаха да ме слушат, реших да се прехвърля на вас. Колкото изтърпите, все файда. Нямам никакви амбиции в писането, защото съм си занаятчия. Това поне знам, че го мога. Всъщност аз и занаятчия станах по доста заобиколен път. От ония пътища, по които животът те прекарва, без и през ум да са ти минали като дестинация.

Завърших гимназия, минаха 2 дена и още, дет' се вика, прическата ми не беше се развалила и ей го на, Господарят (татко ми демек) ме вика в покоите си.
Влизам, заставам до вратата и чакам.

- Кажи, Норе, какво си решила да правиш сега?

Ох, аз знам какво искам да правя сега, ама той дали ще разреши, не знам. Започвам отдалеч и се мисля за много находчива:

- Ами, татко, аз довечера съм канена на един рожден ден, ама той, рожденикът, ни покани на дискотека, ама ние сме 30 човека, да знаеш, ама ако може и 10 лева да ми дадеш, защото подаръкът е общ и... ама, татко, аз вече съм голяма, не съм ученичка, пак ли няма да ме пускатеееее...

Баща ми вдига поглед от часовника, който поправя в момента, на окото му светва зловещо лупата, която никой не знае на какъв природен принцип стои закрепена, а в главата ми светва ОНАЯ червена лампа (ГРЕШКА, ГРЕШКА). Усещам, че греша някъде!

- А, и аз точно за това те викам. Тъй като вече си голяма и не си ученичка, моите задължения към теб приключиха, моето момиче. Сега трябва да решиш, работа ли ще започнеш или ще се омъжиш!!!!

Не мога да го виня човека, той пак много ме изтърпя - 18 години. Иска му се вече да ме "издаде", та някой друг да ми бере гайлето.
Всеки знае, че вината и подкупите са лепилото, което държи родители и тийнейджъри заедно поколения наред. Всеки, освен баща ми.
Разбирате, че рожденият ден довечера отпада от дневния ред, а аз вече за живота си се боря:

- Ще уча!

Казвам го, не защото много ми се учи, а за да не е на неговата!

Решено е, ще кандидатствам с литература или друга лаладжийска дисциплина, защото математиката... абе да кажем, че дори таблицата за умножение не научих наизуст. Така и не разбрах, защо ми е тя пък точно в живота. Нищо че имах 5, това само показва колко добра съм в лаладжийството.

Така възможностите се сведоха до две - икономика и педагогика.

Не влязох в нито едно от двете, най-вече защото, за да вземеш изпит, трябва да учиш за него, налЕ?

И слава Богу, защото ако бях станала счетоводителка, щях да се самоубия на първия месец, а ако бях станала детска учителка, тридесетина деца, барабар с родителите, щяха да се самоубият в края на първия срок, ритуално. Ако някой оживееше (евентуално е бил болен при масовата акция) щеше да се превърне в известен масов убиец, останал неразкрит, защото все пак аз съм го учила...

Отново се върнах на изходна позиция - работа или женитба!
Явно нежеланието да се омъжа е било по-голямо от отвращението ми от физическия труд и решавам да работя.

- Искаш ли да те направя часовникарка? - пита Господарят.

В главата ми звънват фанфари, избива ме студена пот, искам да бягам с писък, но проронвам:

- Искам да стана златарка!

И всичко това, само за да не е на неговата. Знаех да сглобявам и разглобявам часовник за време, щеше да ми остави клиентелата си, бизнеса си, но... нито аз, нито сестра ми желаехме да го наследим в професията. Разбирате - за да не стане на неговата! Понятието "строг, но справедлив" беше бледо определение на бащиния ни нрав. Точно тук вече, се включва и майка ми, небезизвестната Нарине, и казва:

- От мен какво се иска?

- Да ме вкараш в "Електрон", да стана златарка!

- Смятай го изпълнено! - отсича.

Е, те точно тогава започнаха теглата на директора Велев. За майка ми всяка стена, която се изправяше пред нея, имаше врата. Невидима врата, която само тя вижда. И която накрая се оказваше, че съществува. Обикновено я отваряше с ритник, но тук ставаше въпрос за фина техника и тя използва китайската капка. Всеки работен ден, тя заставаше в рамката на вратата му с неизменната усмивка и нов довод. Най-печеливш се оказа:

- Другарю Велев, вместо да ходя при 40 светци, аз реших направо при един Господ да дойда (демек при него).

А кажете, кой може да устои на това? Той не можа! А беше комунист. Един ден ме извика и ме заведе в цеха на златарите, където двадесет чифта черни очи се впериха в мен одобрително и вече виждах как съм станала златарка, докато чичо Ерван не каза:

- Момчета, запознайте се с Норчето, на Саркис Мазукян дъщерята.

Тутакси всички си седнаха на столовете и аз видях как и двете опции - работа и женитба - ми се изплъзват едновременно. Какво да правиш, малък град, всички се познаваме, а славата на сприхавия ми баща, беше прекрачила повече граници и от Наполеон. Точно както при неуспеха ми на изпитите и това се оказа късмет, защото представата ми за този занаят включваше мен, облечена, докарана, с безупречен маникюр, широка усмивка, стояща зад щанд, отрупан с невероятни ювелирни произведения (повечето по мой модел, естествено) да ги продавам на възпитани, по същия начин безупречно изглеждащи клиенти.
Да, ама не! Златарството всъщност е леярство, а аз, каквото и да разправям, си бях разглезената принцеса на татко, която леярка няма как да стане!

Гравьорството се появи като опция по-късно, когато аха-аха да приема единствената останала възможност – женитбата. Дори не бях чувала за това. Във Варна беше новост, но и до днес е работата, която ми носи удоволствие и гордост. Добра съм в професията си, с радост бих станала и по-добра, но повече от това накъде?

Съдбата леко нарежда пъзела на живота ни, по най-добрия начин, забелязали ли сте?

Светлина по пътя на всички, които споменах, бяха невероятни личности. Със здрави принципи, правилно подредени приоритети и липса на колебание по отношение на важните неща. Авторитети, оставили следа. И мноооого спомени.

Разстоянието и смъртта не разделят хората, виж безразличието - да. А това бяха хора, към които не можеш да си безразличен!

Препоръчваме ви още:

За начинаещи блогъри

Световете на Аглика

Професията на филмовия преводач

Вече 69 години във Финландия съществува традиция, на която биха могли да завидят семействата по цял свят. Вероятно сте чували за кутията, която получават бъдещите родители от 1949 година насам. В нея има всичко необходимо за новороденото – дрехи, матраче, играчки.

Финландия е единствената страна в света, в която подобна програма функционира на държавно ниво. Такава кутия получава всяка бременна жена.

Първоначално правителството раздавало такъв стартов набор от вещи за бебето само сред бедните слоеве от населението, за да снижи процента на смъртност при новородените. През 30-те години на миналия век тя била много висока – на 1000 новородени умирали 65 (на възраст до 12 месеца). По онова време страната била бедна и много семейства не можели да осигурят креватче и топли дрехи за бебето си. Децата изстивали без топли дрехи и одеяло през зимата, нямали своя кошарка или легло. Затова било решено на бедните семейства да се осигури безплатен минимум – място за сън на бебето и топли дрехи. На дъното на кутията било поставено матраче, така бебето можело да спи в нея на първо време.

Когато семействата започнали да ползват кутиите за бебето смъртността сред новородените рязко спаднала. Резултатите били толкова впечатляващи, че през 1949 година се взело решение такива кутии да получават всички родители, независимо от доходите им.

Финландското правителство се справило с проблема повече от успешно. Показателите за смъртност сред новородените през 2015 година са най-ниски в света – 2 бебета на 1000 живородени. При това има снижаване не само на смъртността сред бебетата, но и на случаите на послеродови инфекции и усложнения при жените. За да получи такава кутия, бъдещата майка трябва да се регистрира до 4-ия месец на бременността си, което означава, че почти всички бременни жени са поставени под наблюдение и проследявани.

Съдържанието на кутията съществено се е променило за изминалите 70 години. През 1940 година в комплекта влизали няколко парчета плат, емайлирано легенче, шише за хранене, четка миене на шишето, пелени и сапун. През 50-те платът бил заменен от детски дрехи. През 1968 г. в кутията се появило и спално чувалче.

За кратко в стартовия пакет за новороденото били включени и еднократни пелени, но екологично настроените финландци ги заменили с многократни. В кутията за 2018 г. няма еднократни пелени. Има пакет с подплънки за кърмачки.

В някои музеи в страната може да се види какви са били кутиите през 60-те и 70-те години на миналия век. Тези комплекти не се предлагат за продажба, защото са социален пакет. Могат да бъдат получени само като подарък от правителството.

Любопитни факти

Ако майката очаква близнаци получава не 2, а 3 кутии.

Всички вещи в кутиите са финландско производство.

Вместо кутия, семейството може да получи 170 евро, но реалното й съдържание се оценява на 400-500 евро.

През 2013 г. правителството на Финландия подарило такава кутия на херцога и херцогинята на Кеймбридж, които очаквали първото си дете. Така за финландските кутии научил целият свят.

В кутиите няма шишета и биберони, защото правителството насърчава кърменето.

Основната идея на тази традиция е да се даде равен старт на всички деца, независимо от произхода им.

Подарените дрехи са достатъчни за първите 12 месеца след раждането. Съдържанието на кутията се преценява от специалисти всяка година. Ежегодно се добавя по нещо ново. Тази година например в стартовия пакет се появиха меки ботушки.

Кутията за бебето не само пести средства на семейството, но и време. 

Цветовете на космонавтчетата са различни всяка година. Често се случва на детските площадки почти всички деца да са облечени в еднакви космонавтчета, така майките веднага се ориентират кои деца са връстници на техните.

Подаръче за мама и бебе

Семействата могат да изберат да вземат кутията или да получат 170 евро. При първо дете изборът е в полза на кутията в над 95% от случаите. Малко по-нисък е процентът при второ дете, но все пак кутиите са фаворит сред родителите. Защо ги избират – коментар на една финландска майка:

„Да получиш за пръв път такава кутия е много приятно. Спомням си, че разглеждах детските вещи с възхищение и благоговение. Тогава все още не знаех как ще използвам всичко, което беше сложено в нея, защото бебето ми не се беше родило, когато я получих. Това е все едно да ти подарят къща за кукли, а да нямаш кукла. При първото дете тази кутия много ме улесни, защото ми беше трудно да се ориентирам кои са нещата от първа необходимост за бебето. В нея имаше всичко, което щеше да ми трябва през 12-те месеца след раждането. И всичко това с безупречно качество. Повечето от дрешките са от екопамук, с нежни неутрални цветове – бежово, жълто, зелено. Страхотно е, че има памучна пелена с цип, която може да се ползва в количката, когато носите детето на ръце, или да я постелите на пода, когато започне да пълзи. Тези пелени се използват много активно от всички майки. По тях можеш да се ориентираш на каква възраст е детето, защото всяка година са в различен цвят. В комплекта има и универсални вещи като тънки памучни шапчици, космонавтче. Има и четка за първите зъбчета. Други вещи от първа необходимост са: четка за коса, термометър за вода, ножички. Когато получих първата си кутия бях във възторг. Много е приятно да осъзнаеш, че за твоето дете е чакано не само от семейството, а и от държавата.“

Възможно е да ви звучи наивно, но подобни изказвания не са рядкост. Само семействата с повече деца, при които са останали вещи от кутиите на предишните, избират парите. Кутията за родители е нещо много повече от комплект дрехи и пелени. Тя е символ. Символ на грижата на държавата за родителите и на това колко важно е за страната всяко родено в нея дете.

Детето на държавата

Какво съдържа кутията за родители за 2018 година (64 бр.)

Кутията е от картон, с размери 70 x 43 x 27 см. Тя може да бъде използвана като първо креватче за бебето, което повечето семейства правят. Дори и най-заможните оставят бебето да спи в нея през първите 2-3 месеца. Това е традиция.

Зимен космонавт със светлоотражатели

Буйки, терлички и пантофки

Спално чувалче

Три ватирани гащеризончета

ботушки от филц (нов продукт за 2018 г.)

3 шапки

8 бодита

8 клинчета

1 чифт чорапогащи

Пижами

Чорапи

Пелени (за многократна употреба)

Първата книжка

Лъжичка

Лигавник

Мека играчка

Четка за зъби

Ножички за нокти

Термометър за вода

Четка за коса

Термометър

Бебешка пудра

Гумиран протектор за матрачето

Спално бельо

Комплект разноцветни марли

Одеяло

Хавлия

Подплънки за кърмачки

Презервативи и лубрикант

Снимки: bbc

Източник: mamsila

Препоръчваме ви още:

Маркери на детското развитие до една година

Бебешка аптечка

13 ненужни съвета към младата майка

Автор: Мария Нориега

Вероятно мнозина от вас вече са чували за захранване, водено от бебето или са срещали изписана съкратената му версия – ЗВБ. Както подсказва и самото име, това е един различен метод за въвеждане на твърдите храни, който протича по малко по-необичаен и много по-лесен начин – бебето се храни само! Захранването не зависи изцяло от избора и решенията на родителите, но е в буквален и в преносен смисъл и „в ръцете“ на бебето. Естествено, това може да звучи странно или дори плашещо, когато всеобщата представа за запознаването с новите храни включва каши и пюрета, които се предлагат с лъжичка в строг ред, в определено количество и спазвайки стриктни схеми. Възможно ли да се доверите само на бебето си в този на пръв поглед така сложен процес и да му дадете възможност да е част от семейната трапеза още с първите стъпки в захранването? Ето как може да приложите и на практика този нов и лесен подход за въвеждането на твърдите храни.

Боян, на 6 месеца, първи опити с броколи

Какво е захранване, водено от бебето?

Захранване, водено от бебето (ЗВБ) може да бъде определено като нов или дори добре забравеният „стар“ метод на захранване. Терминът е въведен от британската акушерка и доктор на науките Джил Рапли и вече повече от 10 години добива все по-голяма популярност в цял свят и у нас. Основната идея на ЗВБ е, че още с началото на захранването на 6-месечна възраст, бебетата имат достатъчно умения, за да се хранят съвсем самички с подходящи парченца храна, без да се предлагат пасирани и пюрирани варианти или специални бебешки храни. И не само това – най-малките членове на семейството може да се хранят с родителите си, да се запознават с храните в естествения им вид и да изучават различните цветове, форми и текстури. Те имат възможност да следват собствения си ритъм на развитие и предпочитания и да усъвършенстват по-бързо моторните умения за самостоятелно хранене. По този начин се избягват и бъдещи трудности с привикването към храни с по-едра консистенция и необходимост детето да се „научи“ да дъвче на по-късна възраст.
Захранването, водено от бебето, на практика следва естественото развитие на природно заложените умения за хранене, с които се ражда всяко дете.

Синая в началото на захранването. За да ограничите цапането на бебето и по пода,
снабдете се с хубава престилка и домашен любимец!

Известно е, че новородените имат вродени инстинкти, за да се хранят успешно - те се появяват на бял свят със силно развит сукателен рефлекс и дори могат да „изпълзят“ до гърдата на майката, за да сучат, ако бъдат поставени в контакт „кожа до кожа“. Бебетата умеят не само това. Те регулират също така приема си на храна и дори производството на кърма у майката с по-рядко или по-често сучене в първите месеци. С течение на времето в развитието им се проявяват постепенно и първите признаци, че могат да се хранят самички и с други храни, освен (майчино) мляко. Около 6-ия месец, те започват да хващат предмети в юмручето си и да ги поднасят към устата, правят дъвчещи движения с челюстите и проявяват все по-голям интерес към храната и на околните. И ако се „водим“ по тях и им се доверим, можем да им дадем възможност да се запознаят с новите храни по един забавен и лесен за цялото семейство начин. Бебето ще се научи не само да яде напълно самостоятелно с ръчички, но ще премине по-бързо към по-чисто и прецизно боравене с различните храни, както и към използването на прибори. А удоволствието от храненето и създадените по-здравословни хранителни навици ще останат и за в бъдеще!

Златина на разходка с мама и татко - винаги има какво да се отдели от менюто на всички и за бебето

Кога да започнем захранването?

Съвременните препоръки за храненето на най-малките гласят, че захранването трябва да започне на 6-месечна възраст. Това е така, не само защото дотогава храносмилателната система на бебетата все още не е достатъчно зряла за други храни, освен мляко, но и защото за тях кърмата или адаптираните млека са най-калоричната храна в този период. Конкретно за ЗВБ, изчакването до 6-я месец е важно и поради това, че тогава са вече налице и първите умения за самостоятелно хранене. На по-ранен етап мъниците все още не могат да боравят добре с парченца храна и да ги поднасят координирано към устата си, както и да се опитват да отхапват, да дъвчат и да преглъщат. Те може да имат все още силно изразен рефлекс за гадене или да избутват храната с езиче.
Важно условие за безопасност при самостоятелното хранене е бебето да може да се задържа в седнала позиция с изправени гръбче и главичка (дори с опора, защото повечето мъничета не могат да седят съвсем самостоятелно на тази възраст). Когато дечицата се задържат седнали сравнително стабилно, те могат да се хранят и по-успешно самички като си служат по-добре с ръцете и не ги ползват, за да търсят опора или да пазят равновесие.
Много родители са по-скоро нетърпеливи да започнат захранване на по-ранна възраст поради най-различни причини – защото бебето слага всичко в устата си, достигнало е до определено тегло, гледа с интерес и желание храната на останалите или дори примлясква... Все пак не забравяйте, че едно от най-важните условия при въвеждането на твърдите храни е храносмилателната система да е достатъчно зряла, за да може да се справя успешно с тях, и обикновено тази готовност съвпада с появата и на уменията за самостоятелно хранене. Освен това всяко бебе е различно – рядко дечицата следват в развитието си точната дата в календара!

Кристиан, на 7 месеца, показва нагледно каква трябва да е големината на храните, предлагани по ЗВБ

Как за започнем ЗВБ?

Най-лесният отговор на този въпрос е просто да вземете бебето в столче на масата с вас, когато се храните и вие, и да му предложите нещо подходящо от вашето меню. За повечето родители обаче захранването е един нов и непознат етап, към който не се решават да пристъпят с подобна лекота. С какво всъщност трябва да се съобразите?
На първо място с вида и формата на предлаганите храни. Те трябва да са достатъчно меки, за да може бебето да отхапва парченца от тях и да ги смачква с венците. Ако успявате да смачквате с лек натиск храните между пръстите си, то те са с подходяща консистенция за дъвчене и с венците. А най-лесно запомнящият се ориентир за размера и формата е предлаганите неща да бъдат с големината на един пръст на възрастен! Парченцата трябва да са достатъчно дебели, за да не се смачкват веднага в юмручето и достатъчно дълги, за да може да излизат от него и бебето да отхапва от тях. Постепенно, с течение на месеците, дечицата развиват и нови умения – те ще са в състояние да взимат и по-малки парченца храна с палеца и показалеца (пинсетен захват), а по-добрата координация в движенията ще им позволи да започнат да си служат постепенно и с прибори. В началото ще им е по-лесно да забождат парченца с виличка, а по-късно ще успяват да загребват и с лъжичка храни с по-гъста консистенция и успешно да ги поднасят към устата.

Една от големите дилеми при въвеждането на твърдите храни е и с какво да се започне и в какъв ред и последователност да бъдат предложени те. При ЗВБ не се следват строги схеми или ред на въвеждане, ако няма фамилна обремененост с алергии в семейството или някаква друга причина, за да се подходи по-внимателно към захранването. Това е така, защото се счита, че на 6-месечна възраст храносмилателната система на бебетата е достатъчно зряла, а и приетите количества в началото са по-скоро минимални и на практика осигуряват плавно запознаване с храните. Всъщност и в много от съвременните препоръки за захранването, вече не се посочват схеми и таблици и дори се изтъква, че още от самото начало може да се предлагат и неща за „ядене с пръсти“, за да може бебето да се учи да дъвче. Стриктните схеми са по-скоро остатък от миналото, когато кърмачетата са били захранвани прекалено рано и храносмилателната система все още не е била достатъчно съзряла, което е излагало и на по-висок риск от неразположения или реакция към храна.

Яденето с ръце е винаги по-вкусно, но бебетата бързо ще се научат да ползват и прибори,
ако ги предлагате редовно. Дария, 9 месеца.

Що се отнася до това с кои точно храни да се започне захранването, добра идея е да изберете сезонни плодове или зеленчуци, за предпочитане от сигурен източник. Някои от най-често предлаганите и удобни за началото на ЗВБ храни са:

Зеленчуци: морков, сладък картоф, броколи, тиквичка, тиква, пащърнак, карфиол

Плодове: ябълка на пара, мека круша, банан, авокадо, слива, кайсия, пъпеш, диня

При захранването, водено от бебето, се насърчава дори предоставянето на избор от няколко неща, които да бъдат разучени или опитани. Единственото правило, което е желателно да се спазва, е новите храни да се предлагат в първата част на деня, за да се следи по-добре за евентуална реакция.
Много родители предпочитат все пак, особено при първите опити, да предлагат само една храна и едва след това да комбинират с вече успешно предложени неща.

Сядане, водено от бебето - защо да не се опита и нова поза навън,
когато вече си на "ти" с храненето. Ния, 11 месеца.

И ако всичко, или почти всичко, е „позволено“, особено при бебета, които нямат фамилна обремененост с алергии, все пак е важно да се знае кои са храните, които трябва да се избягват или ограничават в началото на захранването като цяло и защо:

Храни, които крият риск от опасно задавяне – това обикновено са или прекалено твърди храни или храни, които поради формата си може да запушат напълно дихателните пътища, ако попаднат в тях. Целите ядки или семки, суровият морков или целина, цели малки кръгли плодове и зеленчуци като боровинки, грозде или чери доматчета или плодове със семки и костилки, кренвирш и пуканки или бонбони е по-добре да не се предлагат на малките деца или да бъдат предложени в подходяща форма – ситно смлени или нарязани на безопасни парчета (четвъртинки).

Сол – в храните на бебето не трябва да има добавена сол до 1-годишна възраст, защото се обременяват бъбреците му, които все още не могат да я елиминират успешно.

Мед – не се предлага до 1-годишна възраст, заради рискът да съдържа спори на ботулизъм, които могат да причинят много сериозно заболяване при бебетата. 

Прясно краве мляко – прясното краве мляко не трябва да присъства като напитка в менюто на бебето до 1-годишна възраст. То съдържа прекалено много белтъчини, които може да натоварят бъбреците или да предизвикат алергична реакция и също така е бедно на желязо. 

Сокчета, чай и безалкохолни напитки – предлагането им не само пълни стомахчетата на бебетата с „празни“ калории, но и може да внесе в диетата нежелани добавки като захар и дори подсладители, оцветители и изкуствени аромати.

Пълнозърнести продукти – те несъмнено са много полезни, но не и в първите месеци на захранването, защото са с високо съдържание на неразтворими фибри, които може да дразнят стомахчето и да пречат за усвояването на желязото, например. 

Емили, на 1 година, ползва успешно лъжицата

Няма ли да се задави бебето? 

Това е въпрос, който притеснява всички щом стане дума за захранване, водено от бебето. Изглежда почти невъзможно едно дете, което до този момент се е хранило само с мляко, да започне да се справя с цели парченца храна. Но на практика бебетата имат вродени рефлекси, които ги предпазват именно от задавяне и намаляват риска от попадане на храна в дихателните пътища. Налице е по-силно изразен рефлекс за гадене, който се задейства доста по-напред на езика, в сравнение с възрастните. Когато бебето отхапе прекалено голямо парче храна или тя попадне или бъде поставена прекалено назад в устата му, именно рефлексът за гадене, понякога придружен и от кашлица, му помага да я изплюе, без това да е истинско задавяне. И както с усвояването на всяко ново умение, след няколко опита и „грешки“, мъниците осъзнават много бързо как да се хранят успешно, без да се закашлят.
За да улесните преминаването през този начален етап може да предлагате по-меки храни и да избягвате малко по-трудните за боравене в устата храни като варен картоф, банан или меката част на хляб, които са с по-лепкава консистенция.
Често се смята, че липсата на зъби, с които храната да бъде сдъвкана, също излага на риск от задавяне и би попречило на храненето. Но бебетата се справят чудесно и с венците - те успяват да смачкват успешно по-меките плодове и зеленчуци, които се предлагат в началото, а след това и малко по-твърди храни с първите зъбчета. Дъвченето, прехвърлянето и задържането на храна за по-дълго време в устата, което се случва при самостоятелното хранене, помага и на храносмилането. Известно е, че в слюнката се съдържат ензими, които подпомагат началото на храносмилателния процес. Макар че при ЗВБ ще намерите парченца и в пелената, а пюрираните храни имат кашеста консистенция и на „изхода“, стомахчето на бебето трябва да свикне и с тяхната преработка и усвояване.

Самостоятелното хранене не е съвсем "чисто" в началото,
но скоро движенията стават все по-координирани. Теодор, 7 месеца

А какво не е ЗВБ?

С популяризирането на ЗВБ, терминът сякаш стана нарицателно за всяко предлагане на парченца храна за самостоятелно хранене. Често може да се чуят изказвания от рода на „захранвам с пюрета и по ЗВБ“ или „детето ми е на годинка и започнахме ЗВБ“...
Захранването, водено от бебето, не е метод, който заклеймява храненето с пюрета или храненето с лъжичка от някой друг. Идеята е по-скоро, че те не са нужни при запознаването с новите храни, защото мъниците са достатъчно подготвени, за да направят и сами първите си стъпки в захранването. Даването на пюрета, заедно с парченца храна, може да е и объркващо в началото. При храненето с лъжичка бебетата направо преглъщат и по-скоро изсмукват храната, а при ЗВБ те трябва да се опитват да отхапят и да дъвчат, преди да преглътнат, а това са две съвсем различни умения. Разбира се, като родители може да изберете да комбинирате традиционното захранване с предлагане на парченца за самостоятелно хранене, но това няма да бъде захранване, водено от бебето в истинския смисъл на думата.
ЗВБ не е и твърдението „Ако бебето иска само пържоли и шоколад, само с това ли ще го храним?“. Захранване, водено от бебето наистина дава много свобода на всички в семейството, но това не означава, че снема от нас, като родители, отговорността за здравословното хранене на децата ни. Наша винаги остава грижата да предлагаме разнообразни, питателни и съобразени с нуждите на бързорастящия детски организъм храни. И, разбира се, да бъдем личен пример за най-малките.

ЗВБ не е и гоненето на определени грамажи на изяденото и графици за заместено хранене. Всяко бебе следва своите собствени темпове в захранването, някои ще пристъпят уверено към откриването на новите храни, все едно винаги са очаквали този момент. Други ще го направят по-плахо и ще се нуждаят от повече време за първите си опити. Както се случва и с първите стъпки в прохождането. Захранването е всъщност запознаване с новите храни и не би трябвало да се превръща в гонене на количества. До 1-годишна възраст майчината кърма или адаптираните млека си остават сред най-калоричните и почти основни храни в менюто на бебето. 

И на последно място, но не и по важност, захранването, водено от бебето, не е само хранене. То е един по-различен подход в цялостното възпитание на детето и път, който може да извървите заедно, като равнопоставени гости на семейната трапеза, които винаги имат какво да научат един от друг.

За автора:

Мария Нориега е автор на книгата „Захранване, водено от бебето – лесно, съвременно, здравословно!“  и на популярния блог „За близнаците“ . По професия е журналист и преводач и от години е позната на много български родители с многобройните си статии и публикации по теми свързани с родителството, кърменето и захранването, водено от бебето (ЗВБ). Благодарение на нея и на книгата ѝ, този нов метод за въвеждане на твърдите храни придобива все повече популярност и в България. В „Захранване, водено от бебето – лесно, съвременно, здравословно!“ тя прави преглед не само на най-новите официални препоръки за храненето в кърмаческа възраст, захранването и детското хранене, но и дава полезни и практични насоки за протичането на ЗВБ. В книгата са включени и много разкази на родители, рецепти и ориентировъчна схема за захранване на известния холандски детски диетолог и IBCLC Стефан Клейнчес. Снимките в статията са предоставени от майките в групата Захранване, водено от бебето. 

Препоръчваме ви още:

Хранителни умения при малкото дете

Захранване на алергичното дете

Захранването - какво трябва да знаем

Автор: Цветелина Цекова

Когато се сдобих със сбръчкано и грозновато бебе, дори не съм се замисляла каква баба ще бъде майка ми. Искам да кажа, нямаше какво да го мисля. Бях сигурна каква ще е. Но времето си минаваше, детето ми растеше и аз видях една шизофренична жена, която до този момент се оказва, че изобщо не съм познавала. За да ме разберете правилно, ще направя няколко сравнения.

Аз съм болна.
"Нали щеше да чистиш днес?"

Тони е болен.
"Бабина душичка! На баба момчето!"
Пищи. Тича до аптеката. Връща се с аптеката. Гали го. Охка. Суети се. Охка.

Аз се спъвам и падам.
"АХАХАХАХАХАХАХ"

Тони се спъва и пада.
"БОЖИЧКО! ДЕТЕТО! КЪДЕ СА МУ ЗЪБИТЕ! СЧУПИ СИ КРАКА! АНТОНЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! БОЖИЧКО! МАЙ ИМА КРЪВ! АНТОНЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!"
Припада.

Аз се задавям.
Седи безмълвно. Седи отегчено. След пет минути:
"Да те потупам ли?"

Тони се задавя.
Пищи. Плаче. Въргаля се като стъпкан бръмбар. Получава паник атака. Припада.

Аз плача.
"Я се стегни!"

Тони плаче.
Прегръща го четири часа, като междувременно си ушива джоб на пуловера, пъха го в него и казва:
"На баба кенгуруто."

Аз не искам да ям.
Нищо не се случва.

Тони не иска да яде.
Светът ѝ бива нападнат от джуджета изроди, които унищожават всичко свято за нея, вадят сърцето и с ръце и го хвърлят в шахта.

И така.

Препоръчваме ви и тази история на татко Калоян за тяхната баба.

Още по темата:

6 типа баби, вредни за здравето

Защото баба така каза!

Трагикомедия в 3 действия

Автор: Валерия Радева

В ролите:

Мама – Валерия Радева – Вал
Тати – Тихомир Тончев - Тата
Отрочето – Иван Тончев – Младши
Малкото братче: Никола Тончев или както всички го знаем Ники-Пики

29-и април 2011 година.
Иван се роди! Погледнах го. Влюбих се! „Обичам те! Аз съм Бог! А ти си съвършен!“
„От кал да е – Иван да е!“ – рече тати и отсече!

Бабите казват, че „Иван и пуйче трудно се гледат“. И са прави.
Иван беше ревливо бебе. Роди се със свити в юмручета ръчички и до днес е готов да отстоява себе си с всички средства. С две думи борбен се роди и борбен си остана. Не буквално. Иван не може да бъде заплашван. „Ни се води, ни се кара.“ С него трябва да се отнасяш, като с възрaстен равноправен член на обществото. Разни учени, професори и психолози твърдят, че днес децата се раждат с дипломи. И явно са прави. Иван си знае правата.
„От кал да е – Иван да е!“

Та, както по-горе казах - Иван беше ревливо бебе. Плачеше 24 от 24 часа. Не обичаше да се къпе, да се облича, да се съблича. Мразеше количката, кошарата и всички помощни за родителя средства в отглеждането на едно бебе. Всички тези негови НЕобичания налагаха мама и тати да бъдат изключително изобретателни, дейни, активни, креативни в опитите да успокоят плачещото си отроче. Във връзка с тези обстоятелства, и след 3 год. и половина отглеждане на Иван, вече имаме достатъчно опит да бъдем сценаристи на развлекателно шоу за деца по ТВ. За да илюстрирам по-добре, ще кажа, че докато мама го къпеше – тати припяваше, докато го обличахме рапирахме, а докато го хранехме хвърчаха самолети, катастрофираха и пак се издигаха, докато благополучно се приземят в „хангарчето“. През останалото време, през което не се извършваше нищо от битово-хигиенната дейност или храненето, на отрочето му беше скучно и трябваше отново да бъде забавлявано, за да не плаче. В този случай някой се жертваше да пада „случайно спънал се“ докато най-накрая наистина припадне от умора. Или започваше имитиране на кихане, кашляне и изобщо издаване на всякакъв вид звуци. Междувременно татко издаде няколко авторски албума с компилация от над 20 детски песнички, специално предназначени за всякакви критични случаи. Мама, за да не остане по назад, се развиваше добре в цирковото и хореографско изкуство, което доведе до някои „леки“ инциденти. А благодарение на акробатичните умения на цялото семейство, подът няколко пъти бе в непосредствена близост до главата на невръстното (фъъррр... ТУП!). Както и тавана. За щастие Иван има здрава глава (лично съм я пробвала върху себе си. Със сигурност е по-корава от носа ми).
„От кал да е – Иван да е!“

20 признака, че заслужавате черен колан по родителство

Но всички тези негативи имат и своите позитиви. „Всяко зло за добро“ – казал българинът. Благодарение на големия си инат Иван се изправи за пръв път в кошарата си сам на 4 месеца и проходи на 8 месеца и 20 дни ( за протокола на 1 година носеше туба с 11 литра вода). На 7 месеца каза най-желаната от мен дума, а именно „мама“. За моя гордост и радост. Абе, с две думи, аз съм една горда майка на син ИВАН.
Нямаше нещо, което да не е по силите на малкото човече. Качваше се сам по стълби и пързалки. Изключително самостоятелен в откриването и покоряването на света. По-късно любим израз му стана „Аз сам!“. И наистина няма нещо, с което не може да се справи (понякога просто не иска). На 2 години Иван можеше сам да направи баница или кекс. Мие чиниите по-старателно от баща си. А под негово ръководство развива болтчета и гайки, чука, трака, пробива и завива. Или прави „рИмонт“, както самият той сериозно заявява. Абе въобще всички дейности в нас се извършват под стриктния му контрол и само с негово разрешение.

Голямата страст на Иван са ПЕРАЛНИТЕ! Иван пере денонощно! Гледа клипчета с перални! Рисува перални – на Paint, на хартия с моливи, флумастери, бои. Знае местонахождението на всички магазини за техника в града и ги посещава редовно (с чисто любителска цел). В нашия дом пере Иван (откакто е навършил 1 година) само след кратка словесна инструкция от моя страна. В този ред на мисли, аз съм една щастлива домакиня с верен помощник.

Истинското щастие дойде, когато си закупихме и сушилня. Е, ТОВА ВЕЧЕ Е РАЯТ! Страстта към пералните обаче е свързана и с някои финансови затруднения в семейния бюджет. Иван притежава 3 детски перални и всеки ден желае да му се закупи нова. Любимата му играчка е един... БЕТОНОВОЗ! Който обаче автоматично от първия ден се превърна в ПЕРАЛНЯ! Всички обли кутии, кани и други също са своеобразни перални за него.
Иван успокоява малкото си братче така: „Няма Ники, не плачи! И ти ще пораснеш и ще переш с пералничката! Дааа... !“.

Денят с Иван е едно истинско приключение и изпитание на способностите на всеки физически и психически здрав спортист на световно ниво. Иван пее, танцува, скача, прави кълбета, готви, подстригва, лекува. Язди мама и тати. Прави им „тушИ“. Строи влакове с тунели и мостове, на които обаче задължително мама, тати и Ники трябва да се качат, да се возят, да слязат... да отидат на море. Да плуват! А по пътя задължително да спрат в Търговище да вземат „едни бебета“...

Иван е изключително любознателно дете. Иска да знае и да може всичко. Непрестанно задава въпроса „Защо?“. И за голяма моя изненада отговор никога няма. След всеки отговор отново следва неспирно „Защо?“.
Наред с буйния си характер, непресъхваща енергия и любопитство, Иван е и много състрадателен, внимателен и чувствителен. С охота казва на всички, колко ги обича. Прегръща и раздава целувки с удоволствие. Чувствителен е към критика, пренебрегване или липса на задоволяване на неговото естествено любопитство. Моят силен, гръмогласен малък мъж е чувствителен и раним!
„От кал да е – Иван да е!“

Преди и ние бяхме като вас

Иван вече е голям. На 3 години е. Той е батко и горд собственик на малко братче. Грижовен и внимателен батко. Сутрин пита първо за него. Сгушва се в завивките при него. Прегръща го и му говори нежно. А щом той си отвори очичките и го погледне, на лицето на Иван грейва слънцето и се изписва щастието. Тази мила картинка зарежда деня ми и автоматично опрощава всички ритници, ухапвания, тръшкания, безсънните нощи, счупените чаши, петната по диваните, стените и таваните.
Наред с всичко останало Иван сменя памперси, къпе и успокоява малкото си братче. Дава подробна информация на всички питащи познати и непознати относно състоянието на бебето, въпреки голямата досада, която изпитва след 20-ия въпрос : „Какво прави бебето?“. Прави го с неохота и след лека въздишка причинена от същата тази досада.

Пропуснах да кажа, че Иван е голям творец! Художник, актьор и певец! Изнася концерти на цялата фамилия съвместно с импровизираната семейна поп-рок-джаз-рап група „Мама, татко и аз“. Свири на кларинет, барабан и ксилофон, на хармоника и китара. Жалко, че бизнесът не е доходоносен и публиката винаги се забавлява на аванта.
Актьорските му способности са завидни. Разказва приказки с патос и играе ролеви игри с особен драматизъм – върти очи, жестикулира. Като едновременно с това и режисира сценария. Мама, татко + малкото братче са актьори без хонорар, но затова пък никога не им е скучно.
Иван е и вътрешен дизайнер на нашия дом. Стените са покрити с графити (изобразяващи перални) плюс 2-3 авторски картини с безценна стойност. Обзавеждането се пренарежда ежедневно, декорацията ежесекундно.

Както по-горе казах, Иван знае правата си. Той е убеден, че насилието или заставянето не са метод на възпитание. За да го убедиш в правотата си, е необходимо да го обориш със силата на аргументите и уменията на оратор. Нужни са само няколко кратки дебата и свикване на семейна конференция, докато се стигне до решението, че ноктите на краката трябва да бъдат отрязани. При това доброволно!
„От кал да е – Иван да е!“

С две думи Иван е един стандартен малчуган, изпълнен с много енергия и детско любопитство, който обаче по нестандартен начин променя, учи и възпитава своите родители. Креативен и по детски наивен, жизнерадостен, весел, понякога тъжен, понякога мъдър, гръмогласен и безразсъдно смел, обидчив, закачлив и по детски свободен и чист. Това е ИВАН. И той е цяла вселена за нас!

Отглеждането на Иван е най-екстремното приключение в живота ни. Приключение, което едва сега започва!

„От кал да е – Иван да е!“

Очаквайте продължение...

От автора на бестселъра „ Как активно да спиш прав, докато отглеждаш Иван“

*всички права запазени
*използването на методите в домашни условия и без контрол могат да доведат до трайни физически последици – костни фрактури, натъртвания и други, както и до някои психически последици – много смях, забавление и удовлетворение от отглеждането на Иван.

Препоръчваме ви още:

Имаше един Иван

Братята

Защо вече никой не ни идва на гости?

Автор: Янка Петкова

Може би трябва да поясним в началото, че този процес има някои сходства с мъжкото боледуване (като възникване на усложнения, вследствие на немарливост), но има и сериозни различия. Тийнът например не можеш да го държиш за ръката и да го гладиш по главата, защото му пречиш на чата. Не става и да му носиш лекарствата в леглото и да му мериш температурата, защото е еманципиран и прави тези неща сам (ако се сети). Също така е редно да забравиш всякаква бабини илачи, защото пуберите са технологично поколение, те влизат в интернет и четат за последните открития в медицината (ако имат такава склонност, разбира се), проверяват страничните ефекти на всеки изписан медикамент и правят информиран избор дали да го пият. Това отвара от лайка, това сода, мед, компреси, гаргари са архаични методи, отдавна отречени в собствената им класация за полезност. Освен това не се срещат в нито един тийн сериал или блокбастър.

Все пак между тийнейджърското и мъжкото боледуване има и някои сходства. Например и мъжът, и пуберът с еднаква упоритост се съпротивляват на симптомите, до момента, в който вече не са в състояние да ги пренебрегнат. Тогава обикновено опират до майката, която досадно е напомняла: да не излизат веднага след баня; да си вземат якето, защото привечер се захлажда; да не ядат студените плодове от хладилника, а да изчакат малко; да изпият някое противогрипно прахче или витамин С при първите прояви на неразположение. Но както знаем, нейната основна функция е да им пречи да се разболеят качествено и затова никой не взема насериозно баналните й реплики. Въпреки това тя трябва да е готова с изчерпателна рецепта от медикаменти, когато дойде ред на въпроса: „Какво да изпия?“

За разлика обаче от мъжа, който безрезервно и с готовност приема всеки оздравителен ход на половинката си, тийнът подлага компетентността на майка си на съмнение: „Това не е настинка, това е вирусна инфекция! Хората вече не настиват. Защо противогрипно, а не Нурофен? Защо са ми тия витамини? Не трябва ли да взема Ериус? Тия противогрипни много натоварват организма. Не ми трябва чай, аз пия достатъчно вода, изтеглила съм си приложение, не искам мед, той е алерген, четох, че… “ Изобщо разговорът силно напомня на конференция на педиатрите, на която майката е отишла неподготвена.

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Опитът показва, че в случай на заболяване на тийна от банална вирусна инфекция е най-добре да стоите надалеч. Ето някои основни моменти, които могат да съхранят нервната ви система в подобна ситуация:

Посещение при личния лекар – задължително е, за да имате веществени доказателства (рецепта) при отказ да се следва определеното лечение. И най-вече, за да имате достоверна диагноза, а не такава от интернет.

Болнични – те са със символично значение, защото обикновено се пренебрегват, когато го налегне скуката, писне му от вас и реши да ходи на училище. НО все пак трябва да са налице, тъй като често състоянието му се усложнява и в крайна сметка се налага да си пази стаята.

Хранене при поискване – възстановяваме метода ползван преди години и реагираме само когато получим сигнал от детето, че е гладно. Това обикновено се случва, когато му свърши филма или когато има затишие в скайпа. В този момент трябва да сте креативни и да имате повечко варианти, за да може тийнът с кеф да отхвърли всичките и в крайна сметка да си задъвче чипса или шоколада, който е бил неговата основна кулинарна цел.

Ограничени контакти с болния – не заради опасността от предаване на заразата, а заради непоносимостта му към вас. Влизането в свещената тийнейджърска обител може да става само когато спи или при повикване (а това се налага в случаите, когато го мързи да стане и да си вземе нещо, което му се е прияло). По-честите посещения са заплаха за психичното ви равновесие заради мигновените спорове, които избухват само при появяването ви.

Забранява се - да давате мнение по режима на хранене и сън, макар че трябва да имате такова, за да има повод тийна да ви обясни защо не сте прави.

Лаптопът и смартфонът са с доказан оздравяващ ефект. Вероятно имате съмнения относно тяхната полезност, но ще трябва да ги преглътнете. Целият оздравителен процес се организира около тях – храненето – преди, по време и след онлайн сериала; пиенето на лекарствата преди, по време и след чата; режимът сън-бодърстване – преди, по време и след сериала и чата.

И все пак не притъпявайте бдителността си. Показвайте интерес към състоянието на детето в редките моменти на общуване. Иначе ще ви застреля с репликата: „Изобщо не те интересува, че съм болна!“ и дори бронежилетката, която сте надянали откакто е станало на 12, няма да притъпи болката.

Препоръчваме ви още:

Майчинството води до сериозни деформации

Пубертетът - неизбежното зло

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Автор: Доника Ризова/lifeofdonika

Сутрин е. Слънцето се опитва да пробие през пухкавите сиво-бели облаци над залива между Тихия и Индийския океан, в морето Флорес. Светло и тихо е. И все още свежо. Морето е кобалтово синьо и спокойно. Рибарските колиби на брега изглеждат безлюдни. Накацали по склона и заобиколени от дива наситено зелена растителност, сякаш са напълно необитаеми. Облегнати по парапетите на кораба пием първото си кафе и се опитваме да разгадаем какво се крие зад леката мъгла, обвила хълмовете. След минути в далечината се появяват десетки рибарски лодки и салове. Приближават ни бавно и спират на тревожно близко разстояние. Туловището на огромния круизен кораб хвърля смазваща сянка върху тях. Погледнати отгоре приличат на детски играчки. Децата, които са на лодките и саловете, са полуголи, рошави, с гердани от кости, зъби и перли. Махат с ръце и подвикват към нас: „Please, please…“. По-старите „морски вълци“ на палубата разбират бързо какво се иска от тях. На бегом донасят храна от най-близката маса. Към водата политат банани, кенчета с кока-кола, чипсове… Децата с радостни възгласи загребват към подаръците и поемат обратно към къщичките на брега. Взираме се дълго след тях и все по-внимателно следим брега с надеждата да видим едно от чудесата на света – комодския варан, за когото легендата твърди, че е кръвен брат на децата, които ни посрещнаха.

Легендата

На лодката на път към Национален парк Комодо чуваме легендата за мирното съжителство между жителите на Комодо и вараните. Много отдавана на острова живяла принцесата на драконите, която се казвала Путри Нага. Тя заченала без грях и родила близнаци – момче и момиче. Момчето било човешко дете, но момичето се родило варан. Майката й дала красиво име – Орой. Синът, който се казвал Си Геронг, останал да живее при хората, а Орой заживяла сама в гората. След години, вече възрастни, братът и сестрата се срещнали на една поляна. И двамата били излезли на лов. Плячката им се оказала обща – елен, който стоял на средата на поляната и треперел от страх. Братът и сестрата се приготвили за битка. Боговете предупредили майка им и тя успяла да нашепне на децата си, че са кръвни роднини. Така вараните и хората заживели заедно в мир. А еленът? Той и до днес е деликатес и за братята, и за сестрите.

Легендите за Комодо са се носили през вековете из цяла Индонезия. През 17 век султанът на Сумбава използвал острова за каторга и изпращал там на заточение най-опасните престъпници. Те се оплаквали, че ги нападат дракони, но, разбира се, никой не вярвал на изпечените лъжци. Така драконите си поживели щастливо само в легендите, чак до 1910 г., когато холандска експедиция се среща челно с комодските варани. Моряците са ужасени и ги описват като 7-метрови чудовища, издишащи огън. Тогава европейците и останалият свят научават за гигантските отровни гущери. Очите на страха са големи и явно моряците са доукрасили подвизите си, но все пак научните факти потвърждават част от думите им. Комодските варани са най-големите гущери в света. Достигат до 4 м дължина и възрастните екземпляри тежат между 70 и 100 кг.
Около век след холандците, нашата скромна експедиция акостира с круизен кораб на същото мистично място. Само за да установи, че драконите не издишат огнени кълба, но на вид го докарват на ужасно опасни. И очите на страха си остават големи.

Джурасик парк

За Национален парк Комодо не може да се разкаже без да се използват препратки към Джурасик парк. Приликата с филма е толкова силна, че неволно се оглеждаш за тиранозаври. Такива няма, но по-малките им братя – комодските варани – са си там. Буквално на метър от теб. Между ужасяващата им паст и голите ти глезени има само прашна пътека, гъст треволяк и местен рейнджър с пръчка. Просто двуметрова дълга дървена тояга, разделена като вила на края. Още в началото на разходката из Национален парк Комодо започвам да питам рейнджърите с леко разтревожен глас вярно ли е, че вараните са смъртоносни. „О, да, мадам. Те имат ужасно отровна слюнка, защото жертвите им гният дълго в устата им с криви зъби. И понеже бъкат от бактерии, може да умрете доста бързо. Но няма страшно. Понякога ухапването им причинява само инфекция и тя се лекува. Стига да има хеликоптер, за да ви закара до болницата на някой по-голям остров. Вараните се хранят главно с елени, диви свине, маймуни, кози. Нападат и биволи. Някога са се хранили с малокалибрени слонове. Не нападат хората, мадам. Но ако имате рана с кръв или „женска причина“, по-добре да си бяхте останали на кораба. Кръвта ги привлича“, разказва местният рейнджър. Чудя се дали бягат бързо, виждат ми се с криви и къси крачета. „Развиват около 20 км в час, мадам. Някои твърдят, че достигат скоростта на кон“, допълва човекът. Вероятно не могат да плуват, мисля си аз. „О, не, мадам, по-бързи са от алигатор и плуват дори в открито море от един остров на друг в преследване на плячка…“ Ако се кача на дърво, сигурно ще съм в безопасност. „Там се крият малките, мадам. По върховете на дърветата. Понеже големите ги ядат. До 2-годишни живеят по дърветата.“ „Шегувате се с мен, нали?“, питам, видимо уплашена. „Не, мадам. Само не правете резки движения.“ Човекът изглежда слабичък, но твърди, че не се страхува от вараните, защото с тях са братя и сестри.

В парка не можеш да се разхождаш сам. Строго забранено е. Не само за да минеш през официалния вход и да платиш такса, а защото наистина е рисковано. Дори и да са добре нахранени, вараните наоколо са истински опасни. Дългите им раздвоени езици улавят топлинните сигнали на плячката им от десетина метра разстояние. Люспестите им туловища идеално се сливат с местната растителност и те коварно причакват жертвите си. (Това го прочетох в научен сайт след като се върнах от Комодо. Ако го знаех по-рано, нямаше да ви разкажа тази история. Щеше да има разказ за развлеченията на борда на кораб, докато другите са на брега и джакузито е празно.)

Аборигените

Преди години местните власти решили да изселят хората от острова. Това решение бързо бива отменено, след като вараните започват мистериозно да измират. Легендата може и да не е вярна, но за всеки случай равновесието трябвало да бъде запазено. Така управниците решили да върнат местните жители в колибите им. За да имат препитание и да се задържат на острова, те ги насърчили да се включат в туристическата индустрия. Една част от тях са рейнджъри в националния парк, друга част са рибари и ловци на перли, останалите продават на местния пазар сувенири за туристите – дървени фигурки на гущери, разбира се. Те варират от съвсем миниатюрни до почти еднометрови статуи. Аборигените продават и огърлици с розови перли, които са местната гордост. С различна форма, с леки дефекти, нанизани на корда и често с ръждясала закопчалка, тези гердани са изключително примамливи за туристите. Местните са много зле в пазарлъка. Сърдят се като деца, веднага са готови да отстъпят и понеже има свръхпредлагане, те са готови на примамливи отстъпки. Децата не просят на сушата. Боси, слабички и много усмихнати, те се опитват да ни продадат дребни сувенири и са на седмото небе от щастие, ако им подариш дори една плажна хавлия, както направихме ние.

Местните жители нямат право да строят нови къщи и да придобиват земя. Не могат да отглеждат животни, освен полагащите им се бройки от рогат добитък и кокошки. Това запазва крехкото равновесие на острова. А и вараните не са изкушени да наобикалят селата.
Жителите на Комодо са предимно мюсюлмани. Могат да се женят само с разрешение на властите. Ако си харесат булка или жених от друг остров, трябва да получат разрешение да ги заселят на Комодо. Разрешено им е да ловят риба, но не могат да отдават под наем лодките си. Митническите катери стриктно следят дали не извършват търговия или превоз на пътници извън оторизираните за това служители на парка. На Комодо не можете да си наемете вила или стая. Няма хотели, няма ресторанти, нито летище. Диво е и в това му е чарът.

Плажът

Освен заради срещата с вараните, редките видове птици и дървесни видове, да отидете до Комодо си заслужава и заради още едно уникално преживяване – тук се намира един от седемте розови плажа на света. За него можете да прочетете в почти всички класации за най-красивите и романтични места по света. Цветът на розовия пясък е следствие от смесването на бял калциев карбонат и скелетите на вид яркочервени корали. До плажа се стига само с лодка (от легалните!). Група австралийци имаха авантюристичната идея да платят по-малко и да наемат местна лодка, която освен че изглеждаше отчайващо стара, бе конфискувана от митнически катер и австралийците се озоваха по-рано от предвиденото на рецепцията на парка.

Розовият плаж е заобиколен от поляна с кротко пасящи елени и стръмни скалисти хълмове. Гидовете ни помолиха да не се разхождаме извън пясъчната ивица, защото не само ние обичаме да се излежаваме на плажа – вараните също. Излежаването на плажа обаче се оказа трудна работа. Няма шезлонги, няма и чадъри, няма и плажен бар. Борбата за единственото по-клонесто дърво се оказа оспорвана. За жалост местните жители явно са доста мързеливи или управата на парка се грижи само за другата част на острова. Романтичната ми идея за кристално чиста вода и девствен плаж се оказа плод на подвеждаща реклама. Водата в залива бе осеяна с туристически отпадъци. Пластмасови опаковки от плажно масло, скъсани джапанки, останки от бутилки, донесени от вятъра клонки и листа… За да стигна до по-дълбоката част и да се гмурна и да разгледам дъното, трябваше да се придвижвам с един плавник в ръка, с който да отмествам цели пасажи от отпадъци.

Въпреки това изненадващо неудобство, туристите изглеждат доволни. Снимат се на плажа, гмуркат се, пак се снимат… и не след дълго се връщат на кораба. По-късно на палубата, докато се отдалечаваме от острова, коментираме, че си е заслужавало да видим поне веднъж в живота си това място. То не прилича на никое друго. Диво е, има своето очарование и единствените скучали са останалите на кораба.

Среща на високо равнище

Ако питате Google колко души са убити от варани годишно, ще разберете, че не сте единствените, които се вълнуват от темата. И ще се натъкнете на интересни истории. Една от тях е за съпруга на Шарън Стоун – Фил Бронстейн, който бил нападнат от комодски варан в зоопарка на Лос Анджелис. Актрисата подарила частно посещение на съпруга си за Деня на бащата. Фил бил голям любител на гигантските гущери и искал да ги снима отблизо. Посъветвали го да си свали белите обувки за тенис, за да не помислят вараните, че това са мишките, с които ги хранят. Веднага след като останал бос, Фил бил ухапан по палеца и изкарал известно време в болница.

Национален парк Комодо

• Основан е през 1980 г., за да запази популацията на комодските варани в естествената им среда. Биосферен резерват на ЮНЕСКО от 1986 г., през 2011 г. включен в надпреварата за новите седем чудеса на природата.
• Обхваща територията на трите острова, на които се срещат варани – Комодо, Ринча и Падар и 26 по-малки и необитаеми острова.
• От май до октомври, по време на сухия период, температурите там достигат до 40 градуса.
• Едно от най-популярните места в света за гмуркане.
• Комодо е един от 17 508-те острова на Република Индонезия.
• На острова живеят над 3000 вида птици, в кораловите рифове наоколо се срещат над 1000 вида риби, делфини и костенурки. Заливите на парка са известни като едни от най-богатите на морски видове – 260 вида корали, 70 вида морски гъби.
• Над 40 000 туристи от цял свят посещават Комодо всяка година.
• Популацията на вараните е между 3500-4000 екземпляра. Те се размножават през юли. Мъжките излизат на смъртоносни дуели за сърцето на женските, които снасят яйцата си през август (над 20 яйца заровени в земята).
• Вараните живеят около 50 г.
• До Комодо се стига с круизен кораб или с екскурзия от някой от близките острови – Ломбок или Бали.
• Комодските варани са вдъхновили страховития трилър „Комодо“ (1999 г.), режисиран от Майкъл Лантиери.
• За последните 30 г. жертви на вараните са 7 души. Бройката е доста относителна, защото местните власти не обичат да се вдига шум около инцидентите. Това би им струвало отлив на туристи.

Този прекрасен пътепис е от личния блог на Доника Ризова за пътешествия и приключения lifeofdonika.com

Препоръчваме ви още:

Море от лалета - Кукенхоф

Мисия "Лондон" - част 1

Леголенд и красивата баварска провинция