Автор: Иво Иванов

 ‚Да имаш баба е да имаш армия“ пише любимият Фредрик Бакман във великолепната си книга "Баба праща поздрави и се извинява". „Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.“

Колко е прав!

Това важи с особена сила за нашите географски ширини, където да гледаш внуците е въпрос на чест за (почти) всяка баба. Активното участие на бабите в отглеждането на наследниците е всъщност една много добра школа, защото така се предават ценен опит и знания – такива, които същите тия баби (и дядовци) не са могли да предадат като родители на децата си, защото... не са имали време.

Знам, знам, тук стъпвам по тънък лед – ще се намерят много противници на традицията бабите да се посвещават на внуците си, ще ми се държат пламенни речи за разглезване, за тъпчене с нездравословни храни (като например домашна баница вместо чия с личи и цветчета на теменужки) и прочие.

Не е лесно да се намери разумен баланс, трудно се излиза на глава с бабешкия легион, но си струва да се полагат усилия в тази посока. Казвам го като патил и препатил.

Бабите са бойци на тихия фронт – до печката, на пейката пред блока, в двора на село, на детската площадка. Тяхното оръжие е домашният кекс, тяхното знаме са плетените чорапи и пуловери, техният победен марш са приказките и историите, които разказват на внуците си. Победите им не са шумни и бляскави, а дребни и ежедневни и заради това често остават незабележими и пренебрегвани.

А светът дължи толкова много на бабите!

 И така както има Орден на Почетния легион, така трябва да се връчва и Орден на легиона на бабите – за особени заслуги в изхранването, възпитанието и подготвянето за живота на младите поколения. Защото едно е да те възпитават само майка ти и баща ти, а друго – когато прибавим и комплект баби и дядовци. Защото бабите и дядовците държат ключа към щастливото детство.

Но това тук ще е похвално слово за бабите само.

Аз лично познавам няколко баби, които заслужават такъв орден.

Първа в списъка е, разбира се, моята баба Райна – корава шопкиня с властен характер, преживяла няколко войни и отгледала трима сина и един болюк внуци. Тя беше от изчезващия вече вид селски баби - вечно с кърпа на главата, под която криеше дълга бяла плитка. Не ми е разказвала приказки, но затова пък слушах в захлас историите й от едно време, когато са живели на село. Тя не беше точно милата и грижовна бабка с плетка в ръка, която вари сладка и те глези с любими ястия. По-скоро си представяйте нещо като Султана от Железния светилник. 

Баба ми беше убедена, че едно момче трябва да бъде оставено да вирее на свобода – достатъчно е да се прибира за обяд. Никога не сме имали разправии за това къде съм ходил, какво съм правил, с кого съм се сбил. Благодарен съм ѝ за това отношение!

Не ме е гонила с филия по улицата, както бабите на моите приятели – Като огладнее, сам ще си дойде.

Веднъж след една несправедливост, когато се прибрах вкъщи разплакан, тя се вдигна на другия ден и отиде да говори направо с директорката на училището. Това във времена, когато хората не се срещаха с училищното ръководство за щяло и нещяло. Не знам какво е говорила, но определено има́ ефект. А нашите тогава така и не разбраха – не им казахме. Както не ѝ мигваше окото, когато коли петел на дръвника, така и не си поплюваше, когато трябваше да ме защити, нищо че на пръв поглед изглеждаше незаинтересована относно моите хлапашки дела.

Следващата супербаба е комшийката баба Лена – бабата на най-добрия ми приятел от детството. Легендарно добра жена беше баба Лена, а и правеше най-вкусните пържени картофи на света. Колко пъти съм ял у тях.

Непрекъснато нещо шеташе из къщата или из двора и като свършеше там, излизаше да премете тротоара и улицата. Вероятно заради тази ѝ непрекъсната активност и заради това, че не си трови душата с клюки, злоба, завист и слетни, доживя до цели 99 праведни години. За една бройка да чукне стотака и целият квартал да отпразнуваме юбилея ѝ.

Като ме срещне на улицата, бръкне в престилката и ми подава с трепереща ръка два лева да купя нещо на детето. „Ма бабо Лено, моля ти се, недей така!“– крещя ѝ аз в ухото, защото недочува и се опитвам да ѝ върна парите, но бабето едно си знае, едно си повтаря и не ще и да ме чуе какво ѝ говоря.

Обикновено така става, че дядовците умират първи и бабите остават вдовици и си живеят така самички още дълги години. Самички, но не и в самота!

Когато се заселихме в блока, във входа имаше цяла компания такива баби, които си помагаха взаимно и постоянно седяха на раздумка на пейките пред входа. Раздумката за бабите е като слънцето за посевите.

Отначало ме гледаха изпитателно – трябваше да преценят дали съм достатъчно добър за жена ми, която е израснала пред очите им и чиято баба Славка им е била първа приятелка. От същия легион, демек.

Когато минах всички фази на approval – процеса и бях одобрен, омекнаха и станаха по-дружелюбни.

Входът ни бе под постоянен мониторинг и контрол – ако си крадец, опитващ се да се промъкне незабелязан, спукана ти е работата. Всеки чужд човек бива сканиран от няколко чифта очи от главата до петите, след което преминава щателен разпит кой е-що е и при кого отива. Не ни трябва СОТ на нас.

Също така не можеш да внесеш нищо скрито-покрито. Внасянето на матрака на спалнята беше съпроводено с пиперливи закачки към младата булка и младоженеца и орисване от баба Данче догодина едно бебенце да се търкаля по тоя матрак. Така и стана – след по-малко от година бебето се изтъркаля на матрака.

Градинката с цветя пред блока се обработваше през деня и охраняваше денонощно от баба Пена на втория етаж. Tя седеше на столче на наблюдателницата си на балкона и зорко следеше обстановката като един истински бабешки генерал.

Когато Йоан беше бебе, го оставяхме под нейния надзор навън в количката, за да се качим за нещо набързо до горе.

Баба Пена беше дребно и компактно бабе с формат на мопс, но с нрав на бултериер. Люта македонка. Беше много серт, псуваше като каруцар и беше по-добре да не я ядосва човек. Затова никой – ни човек, ни куче, ни котка - смееше да припари до нейната градинка. А вероятно и охлювите, и червеите също са я избягвали. Тя почина отдавна, но и до днес никой не смее да откъсне цвете от градината ѝ, която продължаваме да поддържаме.

Веднъж едни циганчета с каруца минаваха по улицата и ги хванах да натоварят някакви стари вещи от къщи. Само за секунди се качих до апартамента и като слизам, ги заварвам нарамили стария хладилник на баба Пена, който стоеше на стълбищната площадка, и го смъкват и него, без никой да им е разрешил. Ама те едни клечави дребосъци, а за нула време го свалили така както големи мъже не могат – все едно мравки да пренасят смартфон. Викам им, веднага го връщайте обратно и беж да ви няма, че ако излезе баба ви Пена, ще ви смъртафаца, транжира, разфасова и подреди в камерата за дълбоко замразяване на ей тоя хладилник, дето сте го понесли! И те се ометоха яко дим.

Под нас живееше баба Надка – хрисима и добра женица, пенсиониран счетоводител. И думичка не е казала, а не е като да не сме ѝ тропали доста отгоре с две деца. Всеки първи март намирахме в пощенската си кутия мартенички за децата от нея, а за рождените им дни и плик с по някой лев.

Най-славна от всичките тези баби от блока обаче е нашата комшийка леля Венета, Господ здраве да й дава!

Ще ви разкажа само две истории, за да разберете що за баба е тя.

Прибираме се ние вечерта от дълъг път след изморително шофиране в жегата. Всички сме каталясали, изнервени и гладни. Тя звъни на вратата и ни носи пържени тиквички с млечен сос, пълнени чушки, люти чушлета и пъпеш за десерт.

"Сигурно сте уморени от път и гладни, а нали казахте, че сте изключили хладилника, като тръгнахте, та ви нося да хапнете нещо“.

Хвърлихме ѝ се от вратата на врата като на Спасител!

Когато беше погребението на баща ми, с жена ми трябваше и двамата да сме на линия. Помолихме леля Венета да гледа децата, както го е правила толкова много пъти.

Знаете как човек се насмита в такава ситуация и нямахме нищо за обяд, затова ѝ казахме да направи сандвичи с каквото намери в хладилника. Зарязахме къщата на вили и на могили и излязохме.

Когато се върнахме вечерта, децата бяха нахранени с домашна манджа, която тя беше сготвила специално за тях и имаше и за нас, и заварихме кухнята подредена и блестяща от чистота, съдовете – измити, всичко подредено и разтребено. При това беше успяла да изведе децата на детската площадка, за да поиграят на хубавото време и беше успяла дори да приспи Бобо. И за капак ни донесла и буркан домашни кисели краставички - да имаме за салата.

Йоан като малък толкова беше свикнал да ходи у баба си Венета, че чукаше на вратата ѝ и влизаше първо у тях и после чак се прибираше вкъщи, винаги почерпен с някое лакомство.

Хора, ценете си съседите, защото добрият съсед е много повече от роднина!

Колкото до собствения ни комплект баби – едната навърши 90, но никога няма да ѝ ги дадете, а не е като да не е преживяла много тежки моменти в живота си. Веднъж ѝ оставихме правнука ѝ да го гледа за малко, той заспа в скута ѝ и като се върнахме, я заварихме в същата поза – не се беше помръднала няколко часа, за да не го събуди.

Другата баба прехвърли 80, но духът ѝ е като на 18-годишна. Затова дойде ли края на май, всеки път и ние имаме абитуриентка. И така всяка година. 
Майка ми се наконтва, хваща влака и отива да празнува с гръм и трясък годишнината от завършването на гимназията. Миналата година с випуска си отбелязаха 63-тата годишнина, тази значи е 64-тата.  

64 ГОДИНИ! Хора, можете ли да си представите само!

Също като в онази пиеса на Бърнард Слейд "Догодина по същото време", животът им се измерва с годишните срещи на випуска - представете си само колко много вода е изтекла и колко събития са се случили за толкова години – та това си е цял един човешки живот!

Любови и омрази, срещи и разлъки, професионални удачи и неудачи, сватби и погребения, деца, внуци, правнуци... 
Организират се, без да имат група във Фейсбук, само с едно телефонно обаждане. Идват от всички краища на България, а някои и от чужбина дори, резервират ресторант, хапват, пийват и настава чудна веселба - с песни, танци, хора и много смях. Веселят се както на абитуриентския си бал преди толкова много години, че и по-добре! Явно умението се развива с времето при абитуриентите – ветерани.

Е, в последните години редиците им са доста оредели - кой починал, кой тежко болен, но всеки, който още се държи на краката си, отива на срещата. Като лафа с пилците, дето се броят наесен, с тая разлика, че тия се броят напролет. Майка ми се е зарекла, че докато я държат краката, ще ходи.

Ето това е дух!

Е, тая година всички ще пропуснат по обясними причини, за което много я е яд.  

Приятелите на децата ми им завиждат, задето имат такава яка баба, защото дори и на тези си години, майка ми все още може да бъде видяна на люлките със синджири, на виенското колело и на разни други въртящи се атракциони на селския събор, от които на мен ми става лошо. Добре че жена ми е на същия акъл, та двете се качват заедно и се кикотят като тийнейджърки.

Както много други баби у нас, и на мен майка ми ми отгледа децата, за което съм много благодарен. И за друго съм ѝ благодарен. Когато навремето деликатно подпитваше за внуче (вече ѝ било време да стане баба), аз се сопнах и я отрязах саркастично, че няма нищо по-лесно то това – само трябва да имам достатъчно пари в банковата сметка и съм готов за родител. Тогава тя ми се изсмя и каза: ”Мойто момче, много си заблуден! Че то дете се отглежда с много любов и грижи, не с много пари. Ако чакаш да натрупаш солидна банкова сметка и тогава чак да ставаш баща, може да се окаже, че си изпуснал влака. А парите и през прага да преливат, каква полза, ако няма радост в къщата?!”.

Такава мъдрост може да изрече само някой, който е готов за почетното звание  ‚баба‘.

Затова, ако искате децата ви да имат най-силния легион на света за защитник, не карайте бабите да чакат твърде дълго. Възползвайте се, когато ви предлагат помощта си, не се дърпайте като магаре на мост. Недейте твърде разпалено и настървено да обяснявате как вие знаете най-добре как да си гледате децата, защото баба знае две и двеста!

И помнете - който има баба, има зад гърба си армия! И това без дори да броим дядовците...

Прочетохте ли:

Защото баба така каза

Каква баба ще излезе от теб? Да му е мислил дядото!

Попадали ли сте на тази фейсбук група “Гледка през прозореца”?

По време на извънредното положение хора от цял свят постваха в нея изгледи от дома си, за да споделят своя свят и преживявания. Там открих Елица Халквист и нейните невероятни снимки от Швеция. Всяка от тях е като малка приказка, имаш чувството, че след миг Пипи Дългото Чорапче или Емил от Льонеберя ще се подадат и ще ти помахат. Всеки ден се усмихвах със снимките на Елица и накрая не издържах и я помолих да ги сподели с всички вас.

Поканих я и да ни разкаже нещо за себе си, а тя каза:

- Разбира се. Ето ви нещо интересно. Знаете ли, че със съпруга ми отглеждаме цял футболен отбор! Имаме общо 11 деца!

Интересно и още как! Ето какво друго сподели Елица за живота си:

В Швеция живея от 15 години. Не съм избирала мястото - любовта ме отведе там. Любовта от пръв поглед в която не вярвах , че съществува, но ми се случи с помощта на децата ми. Моите големи дъщери сметнаха за нужно, че мама има нужда  от личен живот и ме регистрираха в сайт за запознанства. Уж на шега. Оказа се, че на същата въдица се е хванал и тогава бъдещият ми мъж. Голямата му дъщеря го регистрира в същия сайт за наш и на децата ни късмет. И до сега всяка година празнуваме денят на първата ни среща - 4 юли. Не си спомняме датата, на която сключихме брак. Но датата, в която се погледнахме за първи път в очите е нашият ден.

Спомням си в детайли първи път в който посетих Лос - малкото селце, в което живеем. Беше в началото на юли и лупиниите бяха разцъфтели от страни на улиците като цветна експлозия. Бях сигурна, че съм в света на приказките и принцът е този мъж до мен.

Лос е едно малко типично шведско селце. Това което го прави по-различен е, че е доста отдалечен от цивилизацията. Най-близкият средно голям град е на 250 км., най- близката аптека или пицария на час път с кола.

След този 4-ти юли се сдобих не само с “принц“ и любов, но и с много деца. Когато се срещнахме, съпругът ми имаше вече 7 деца, а аз три. Решихме да имаме и общо, и така се роди и най-малкото от братската/сестринска скала - Виктор, който преди броени дни навърши 10 години.

Най-възрастното от децата ни е на 37 години, а най- малкото, както споменах, на 10.

Как се живее с такова голямо семейство? Ами весело и сплотено. Когато има любов и уважение, всеки ден е хубав.

Повечето от децата ни са вече възрастни и самостоятелни. Станахме още по-богати и с осем внука. Засега. 

Най-весело е в периода около Коледа. Коледата се празнува у дома около месец.

Тъй като къщата ни не е акордеон - децата се изреждат почти месец - всеки по два, три дни да ни гостуват.

Коледа е най-дългият празник за нашето семейство.

Сигурно се чудите дали е нормално за шведите да имат толкова много деца? Да. Много обичайно е. Почти всички имат минимум 3-4. Но тук децата се отглеждат, докато завършат гимназия. След това си поемат живота изцяло в свои ръце.

За себе си мога да кажа , че се чувствам благословена с толкова много деца. Мои и на съпруга ми - нашите деца. Прекрасно е да бъдеш и баба на 8 чудесни, обичливи бонус внучета. Любовта отговаря с любов.

И независимо от всичката любов, която получавам тук, България ми липсва. Болезнено. И дори с годините тази болка става само по-осезаема.

Липсват ми улиците. Мирисът. Дежавюто, което човек изпитва... И най-вече приятелите. Щастлива съм, че дори и след толкова години съхранихме контактите си и отношенията си с моите приятели. Разбира се , че ми липсват и най-близките ми хора от семейството. Но приятелството за мен е на голяма висота. Приятелите си ги избираме ние сами. Един съвсем осъзнат избор - и те стават част от живота ни.

Опитвам се поне 2 пъти през годината да си дойда у дома в България. Когато казвам у дома нямам предвид единствено родния Пловдив. Всичко в България за мен е дом. Утрините на стария Созопол, слънчевите тераси на Велико Търново ... нищо и никъде по света няма заместител на мястото роден дом.

Когато се завръщам в Швеция от България куфарът ми е пълен с чудати неща. Китки здравец с коренчета, увити с мокри кърпи за да издържат дългия път, хаванче на 100 години, в което да си счуквам подправките, локум , ама от най- обикновеният, че да ми напомня за детството. Няма как да си пренеса България в един куфара. Но аз мога  да се завърна обратно... и го мечтая от цялото си сърце. Нищо, че живея в свят чудесен тук, с къщички и дворчета като от света на Пипи - дългото чорапче и Емил от Льонеберя... Искам като Ян Бибиян да обуя късите панталони и да ида да ловя риба в река Чая до Асеновград например…

А с какво бих се завърнала в България? С любов и молба за прошка, че я оставих за толкова години. Иначе съм аматьор във фотографията. Снимам с един стар айфон 5, който наследих от едната ми дъщеря. Правя го за най-вече за себе си, но се радвам и да споделям снимките си.

“Споделена радост е двойна радост.“ - казват шведите.

Нямам претенции за качествени и технично издържани снимки. Напротив - давам воля на фантазията си и снимките ми са моята интерпретация на света около мен.

Обичам цветовете и дори сънищата ми са в цвят. Не мога да си представя светът чернобял. За мен той е един прозорец, който трябва да се осмелиш да разтвориш и да вдишаш аромата му с пълна сила!

Благодаря ти, Елица, за споделената красота!

А на читателите препоръчвам и тази хубава статия от Ивелина Чолакова по темата как да снимаме красиво с телефон.

Автор: Теодора Панчева 

Тайната на осиновяването – трябва ли да кажем ли истината на детето и на каква възраст е най-добре да проведем този разговор

В България тайната на осиновяването е регламентирана със закон. Това означава, че осиновеното дете няма право да знае кои са биологичните му родители. От своя страна те също нямат право да го търсят. Осиновените имат право на достъп до данните на биологичните си родители след навършване на пълнолетие.

Много родители-осиновители си задават въпроса „Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено”. Правилният въпрос тук е „Кога да кажем на детето, че е осиновено”, а не дали.

Със сигурност всяка майка познава детето си много добре, но когато реши да предприеме стъпки по разкриване на тайната на осиновяване, е добре да се запознае и със спецификите на възрастта, на която е детето ѝ. Всяка възраст има своите фази на развитие, които повлияват върху психо-емоционалното състояние на детето, затова информацията относно осиновяването е добре да се поднася според възрастта, на която е детето, като се вземат предвид и неговите индивидуалности.

Осиновителите са хората, които трябва да съобщят това на детето. Както всеки от нас, така и осиновените деца имат своя лична история – на раждането, изоставянето /тук включваме причините поради които е изоставено детето, социалните фактори на биологичната майка, семейството ѝ, семейното ѝ положение , образование и т.н./ Самата тема, че детето е осиновено, изпълва със силно притеснение и страх родителите. Те са объркани от това как да му кажат, какви ще са емоциите и чувствата на детето, след като научи и какво ще последва от това.

Има моменти, в които тайната на осиновяването не трябва да се разкрива на детето. Един такъв момент е, ако родителите са в процес на развод. Съобщаването на факта, че детето е осиновено, може да нанесе двойна травма у детето.

Възможно най-неподходящото време за съобщаване е през тийнейджърските години. Това е периодът на бунт срещу авторитета на родителите и време за утвърждаване на личността на подрастващия.

 При съобщаване на факта, че е осиновено от чужди хора, вероятността детето да се чувства излъгано е много голяма . У детето ще се зароди убеждение, че то е лъгано от най-близките си, доверието към родителите ще се разклати.

Тук е много важно родителите да знаят, че „удобната“ лъжа, че биологичната му майка е починала, е една от най-големите грешки, която издига още по-голяма стена в отношенията.

Как да отговорим на трудните въпроси: Защо са ме изоставили; Кои са биологичните ми родители; Имам ли братя и сестри; Какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях осиновен; Кой ме обича наистина

В моята практика имам наблюдения, че основните причини, поради които осиновените предприемат търсене на биологичните родители е, за да разберат причината, поради която са изоставени, дали имат братя и/или сестри или наследствени заболявания, интересно им е как изглежда биологичната им майка и какъв е животът на другите деца на биологичната майка. Пред осиновените деца задължително стои въпросът „Защо аз съм изоставен, а те не?”.

Изоставените деца, по-късно подрастващи и възрастни, изпитват гняв, който е насочен към жената, която ги е изоставила, който не могат да  изразят срещу нея, защото тя физически не присъства в живота им, и го проектират върху най-близкия им човек - майката.

Трябва да сме наясно, че осиновяването е свързано с повече от две страни, а именно с три и повече. То засяга както осиновителите и осиновения, така и биологичния родител и евентуално негови следващи деца и партньор. 

Когато осиновеното дете се заеме със задачата да търси братя и сестри, добре е то да е наясно, че същите могат и да не знаят за съществуването му. Има вариант те да знаят, но да не желаят да имат контакт с него. Тук също съществува страха от отхвърляне, което за осиновеното дете ще е второ поред отхвърляне.

„Кой ме обича наистина” – този въпрос е задаван от осиновените деца, когато се чувстват несигурни. Разбира се, родителите са тези, които дават и ще дават отговор на детето си, чрез своите действия, подкрепа и опора. Обичта идва заедно с изграждането на емоционалната връзка между родителите и детето, а тя е първата, която те изграждат. За родителите дали детето е осиновено, или биологично няма значение, защото тяхната любов винаги ще бъде безусловна и детето ще я усеща през целия си живот.

Да търсим ли биологичните си роднини, ако разберем, че сме осиновени? Как да подготвим себе и тях за тази среща?

На въпроса „да търси или не биологичните си роднини” трябва всеки сам да си даде отговор. Осиновените хора са водени от любопитство и желание да научат защо са изоставени, това е и причината да търсят биологичната майка, а когато тя е починала, те прибягват до сестри/братя или други биологични роднини.

Ако родителите имат информация за биологични роднини на детето си /а често имат такава/, могат да споделят с него и да го подкрепят в търсенето. Законово търсенето на биологичната майка и роднини може да се случи, след като детето е пълнолетно.

Осиновеното дете често има фантазии за биологичната си майка. В съзнанието си то си я представя като принцеса, красива, руса, висока. Представя си, че тя се държи с него добре, че се грижи за него.

Ако детето е вече достатъчно голямо и знае подробности около изоставянето и осиновяването си и е наясно с желанието си да открие биологичната майка, както и ако родителите му го подкрепят, по-добрият вариант ще е то да бъде подготвено за реалността, която го очаква, за да знае какъв човек ще намери.

Осиновител съм, но изпитвам затруднения в близостта с детето. Обвинявам се за всяка негова грешка и я приписвам на факта, че е осиновен, че аз не се справям добре. Как да преодолея това?

Детето и биологичната майка нямат изградена емоционална връзка, или по-точно тя се е разпаднала в момента на изоставане на детето. При попадането на детето в институция, същата остава отпечатък върху психическото и емоционалното  развитие на детето. Институционалната грижа лишава детето от най-важните фактори за нормално психологично развитие – като  непрекъснатост и последователност от връзка със значим възрастен, емоционално обгрижване и стимулация. Колкото повече  са фигурите, които се грижат за детето, толкова повече намалява неговата способност да се привързва, а чувствата му се притъпяват. Изоставянето на детето от биологичната майка е опустошително преживяване.

Има случаи, при които родителите се разминават с очакванията за желаното дете, тогава те чувстват страх, гняв, разочарование, тъга. Тук от значение е не само очакването на идеалното дете, но и възрастта, на която то идва в семейството.

При осиновеното дете привързаността е нарушена, защото биологичната майка прекъсва вече изградената  връзка по време на бременността. Този процес е изключително стресов за бебето и му носи чувство на несигурност, скръб, отчаяние, празнота, самотност и недоверие. Тези чувства се пренасят и когато детето бива осиновено. Разбира се емоционална връзка с осиновяващата майка ще се изгради, защото тя ще бъде постоянно обгрижващата фигура за детето.

Ако майката не съумее да се справи с афективното поведение на детето или детето е с по-силно изразени дефицити от институционалния престой,  тя може да изпита трудности при изграждане на тази така важна връзка, от която следва доверие, привързаност и любов.

Много е вероятно детето да ви отхвърля през първите дни, другата крайност е силно прилепчивото дете. Добре е да сте наясно още преди да осиновите, че 3-годишно дете, отглеждано в институция, не е като дете на 3 години, отглеждано в семейна среда. Детето, отглеждано в институционален тип услуга неминуемо е натрупало дефицити в своето развитие, известни като депривация * /майчина, социална, психическа/. Натрупаните дефицити в развитието на детето, вследствие на институционално отглеждане, ще изправят родителите пред редица трудности.

Процесът на изграждане на здрава емоционална връзка и привързаност е сложен и понякога дълъг. Той зависи от възрастта при осиновяване на детето и от модела на отглеждане на майката, както и много важен фактор е в какво семейство и с какъв емоционален заряд и привързаност е отгледана майката, когато е била дете.

Когато родителят чувства, че няма силата да се справи, най-добрият вариант е да се обърне към психолог, който е запознат със спецификите на осиновените деца.

Как се преодолява травмата от изоставянето? Как да придобием увереност и вяра в себе си/или да помогнем на осиновеното си дете да ги придобие.

Има редица изследвания, които казват, че травмата от изоставянето ще остане винаги у детето, ще се отрази на неговия живот по един или друг начин. Всяко дете има своя собствена история и ако то приеме своята, вероятността да живее в синхрон със себе си е голяма. А за да достигне до това ниво, родителите трябва да са изградили здрава емоционална връзка, доверие и привързаност с детето си, след което да предприемат стъпки по разкриване на тайната.

Ако сме биологичен родител или роднина – да потърсим ли детето; как да се справим с чувството за вина; имаме ли право да влезем в живота му и да имаме очаквания и претенции към него.

Най-честите причини, поради които дете бива дадено за осиновяване, са финансови или житейски. Често се срещат случаи след изнасилване, извънбрачна връзка, майката е непълнолетна и родителите ѝ я задължават да изостави детето. Преди години много често жени без брак, които забременяват изоставят децата си, защото не се е гледало с добро око на самотните майки с извънбрачни деца.

Ако Вие сте биологични родители или роднини, трябва да знаете, че по закон нямате право на достъп до информацията за изоставените от вас деца. Голям процент от изоставящите децата си изпитват вина. Вината произтича от обвиненията, които самите те си отправят. Майката се чувства изоставена, безпомощна и отчаяно самотна, особено ако  няма подкрепа от бащата на детето и семейството си, невинаги тя знае към кои институции да се обърне.

За съжаление чувството за вина никога няма да отмине и то ще съпътства майката до края на живота ѝ, така както травмата от изоставянето съпътства детето ѝ.

Биологичната майка трябва да е наясно, че детето е изградило свой собствен живот още повече, ако то е осиновено и има семейство и е щастливо с тях. Те по-скоро трябва да преструктурират преживяванията от миналото си така, че да могат да продължат живота си. Днес все повече социални услуги в общността оказват подкрепа на майки решили да изоставят децата си, като им оказват психологическа и социална подкрепа.

Проблемът на осиновяването като цяло, идва от една страна със схващането, че  осиновяването е  нещо скрито и неприлично, а оттук и обгърнато в някаква срамна тайнственост. Осиновителите се определят като благородници, които са направили нещо изключително, а децата им едва ли не са задължени да им благодарят за това. Всъщност родителството е начин за продължаване на рода, без значение дали то ще се случи чрез забременяване, инвитро или осиновяване.

депривация* Липса на адекватна грижа за дете, поради преждевременна загуба или пренебрегване от страна на майката, или липса на постоянно обгрижваща фигура, което влияе отрицателно на ранното поведенческо, психическо, физическо, социално и емоционално развитие на индивида. Състояние на лишеност от определена човешка необходимост или жизненоважно благо. Майчина депривация, означава не липсата на някой неопределен човек, който да полага грижи за бебето, а липсата на майка като обгрижваща фигура в живота на детето. Прекъсване на привързаността загуба на емоционална грижа, която води до прекъсване на емоционалната връзка между майката и детето. Както и да се дефинира депривацията, тя може да се опише като състояние на прекъсната емоционална връзка между майката и детето, която води след себе си множество нарушения в цялостното развитие на детето.

Теодора Панчева е дипломиран магистър психолог. Работила е в сферата на социалните услуги, както и като консултант, лектор и обучител на хора с редки болести. Има десетгодишна практика като консултант на кандидат-осиновители, осиновители и осиновени по всички проблеми, произтичащи от осиновяването.

Още по темата:

Нежеланият подарък

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

Автор: Юлиян Попов

Крехки и пухкави облаци бяха слезли от планината и приспиваха града с фин дъждец. Капките бяха подели една нежна песен, която достигаше до децата през прозорците и всяко едно от тях искаше да чуе една хубава приказка, преди да заспи. Малката Йоана нетърпеливо чакаше баща ѝ да се обади по Скайп, за да ѝ разкаже някоя чудна история.

- Тате, тате, искам да ми разкажеш една приказка - радостно му каза тя, щом той ѝ звънна.

- Добре, ще ти разкажа една история, която се случи наскоро - увери я той.

- Наистина ли, тате ? - малкото дете прегърна любимата си играчка и затаи дъх в очакване.

- Да, слушай внимателно, принцесо моя, тази история започва така :

Месец май посрещна града в едно почти заспало настроение. Хората ходеха унесени в телефоните си, изгубили от поглед всичко около себе си. Унили изглеждаха и доброволците, които по-скоро влачеха, отколкото поставяха украсите за предстоящия празник на Азбуката.

Вече почти никой не четеше и най-тъжното беше, че дори и децата не отваряха книгите. Ежедневието беше пленило думите и ги използваше, за да сее само горчивина.

Внезапно се случи нещо, което разтърси всички. Буквите, подобно на реки от сълзи, започнаха да изпадат отвсякъде, потекоха от надписи, пощенски кутии, вестници, телефони, сгради и улици, а щом докоснеха земята - чезнеха. В книжарниците картичките изгубиха думите "Обичам те", на летището пътниците отчаяно търсеха своя самолет, а в училищата звънецът звучеше тъжно.

И веселите, и мрачните хора се стъписаха от празнотата около себе си.

По това време, в една къща, три приятелки пишеха с много усърдие имената си в тетрадките.

- Първа! - каза весело едното момиче.

- „Ива“ е много кратко, не е честно - възрази другото и скръсти ръце.

- Раличке, не се сърди - помири ги третото, което не обичаше кавгите. - На нас ни харесва твоето.

- Миме, защото си най-голямата от нас, моля те да преброиш буквите на имената ни и да ми кажеш чие е най-бавно за писане - Ралица не беше съгласна.

- Вижте, вижте - Ивето уплашено посочи буквите в тетрадките, които бяха започнали да изпадат. Децата видяха как буквите изчезваха отвсякъде и трескаво започнаха да отварят книгите. Изпищяха щом видяха Пипи Дългото чорапче да гледа тъжно във Вила Вилекула, Трите братя напразно се вторачваха в табелите на път за Златната ябълка, а в приказката за Живата вода на чешмата на кръстопътя нямаше указания и братята спяха дълбоко.

- Само бели листа и картинки, няма букви - единствено Мария беше способна да говори. - Знам защо си отиват - и продължи - Само ние обичаме да четем, другите гледат филмчета по цял ден. А възрастните не се държат добре с думите.

Ако ние покажем на другарчетата си чудните истории, които има в книгите, буквите ще се върнат. Те искат да бъдат обичани. Нека ние трите да научим другите да четат и ценят буквите.

- Добре, но как? Няма ги вече в учебниците - отговориха най-сетне другите две деца.

- Ще използваме буквите от паста, с които мама ни прави супа - рече уверено Мария.

- И с мидички можем, видях го на морето - радостно добави Ива

- А пък аз знам да редя букви от макарони - каза уверено Ралица, но срещна учудения поглед на приятелките си и бързо добави - Сурови макарони, не сварени.

Трите момичета убедиха майките си да им помогнат и свикаха всички другарчета на урок по азбука. Привечер, след много смях, труд, настъпени макарони, ориз по косите, миди в шепите и букви от паста в обувките, всички можеха да четат. На другия ден отидоха до други деца и тях също ги научиха да четат. Ралица, Ива и Мария посяха в сърцата на приятелите си копнежа да срещнат Карлсон от покрива, да плават със Синбад и да галят Илчи и Хататитла.

Родителите им си спомниха сълзите, родени от стиховете "...да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...", а мрачните хора видяха колко е горчиво да сееш лоши думи. Градът заспа с вопъл за едно ново начало.

В деня преди празника чудото се случи, буквите се появиха отново във вестниците, по табелите на улиците, по звънците на сградите, а на летището мравунякът от пътници най-после се разплете.

24 май осъмна с едно истинско честване на буквите - децата си разменяха книжки и споделяха какво има в тях, в метрото вместо с билети се влизаше с книга, а много хора написаха дълги и красиви писма за тези, които обичаха.

- И така завършва тази приказка, моя чудна Йоана - мъжът прошепна през Скайп, но неговото дете вече беше заспало.

Огромна бе изненадата му, когато на следващия ден, получи една снимка по телефона - някой бе създал с макарони неговото име.

Една малка ръка старателно бе образувала думите: ТАТКО ВЛАДИ.

Като насън мъжът си купи еднопосочен билет и се върна при дъщеричката си.

Може да харесате също:

Последната книга

Малкото гномче, което трябвало да си остане вкъщи

Автор: Валентина Димитрова

Основните въпроси, които си задават повечето хора в този толкова несигурен период, какъвто е изолацията, са „Какво ще стане, след като това отмине?“ и „Кога ще се върнем към нормалния си начин на живот?“.

Истината е, че никой не може да даде отговор на тези въпроси, защото повечето от нас преминават през това за пръв път. Тревогата, която всеки преживява посвоему, обаче се усеща и тя завладява общото споделено пространство. Много хора казват „Имам усещането, че животът ми е спрял и чакам това да отмине, за да го продължа“, но той не е спрял – той се трансформира. Не смятам, че връщане към нормалното като към нещо старо и познато е съвсем възможно. Ще се върнем към живота и дейностите, които сме правили преди, само че променени. И това е нормалното. Да сме подготвени, че това, което сме оставили в офиса или в дома на родителите си вече ще е различно, защото през това време са настъпили промени на много нива. На хоризонтално – хората около нас преминават през лични процеси – тревожат се, страхуват се, гневни са, което на свой ред е съвсем естествено да промени и отношенията помежду ни – може да се отдалечим, да се приближим, да разберем повече позицията на другия, да се почувстваме по-разбрани или да видим страна на близките си, за която не сме подозирали, че имат.

На вертикално – в самите нас има същите, подобни или напълно различни процеси, които опитваме да разберем, да приемем или да се борим срещу това, което не искаме да „срещаме“ в себе си и това си е нашият личен процес на трансформация. Не вярвам да има много хора, които да не изпитват по-интензивни чувства в този период на изолация. Дори, тези, които казват, че нищо по никакъв начин не се е променило за тях, на някакво ниво не отчитат реалността и искат да я подменят с илюзията, че промяна няма да има, защото много се страхуват от нея. Някои казват, че след тази криза ще сме станали по-смирени и по-добри, но какво имат предвид? Често хората, които преминават през криза са тъжни, гневни, отчаяни. А всъщност това не е ли нормално?

 Не е ли това новото нормално – да осъзнаем, че вече нищо няма да е същото и да приемем, че да се гневим не ни прави лоши. Това са чувствата, които се наблюдават при повечето хора, които преминават през криза – било то нормативна или не. Нормативната криза е тази, която е предвидима – например сватба, раждане на дете, отделянето на юношата от родителите си, смърт от старост. Ненормативна е тази, която не може да предвидим – внезапна смърт в семейството, тежка болест, загуба на работа или – както сме сега – въвеждане на извънредно положение. Какво се случва най-често, когато, например, юношата се отделя? Как се чувства той? Чувствата са много смесени и едва ли ще могат съвсем ясно да се разграничат – изплашен дали ще може да се справи сам и какво го чака оттук нататък, защото има голяма несигурност в него, поради факта че му предстои преход. Понякога гневен на родителите си, които от части също не са готови да го „пуснат“ и се тревожат, а той възприема тази тревога като опит да го контролират. Но те също преминават през своите лични процеси на страх за юношата, страх за тях самите и осмисляне – какво биха правили със себе си и отношенията си, които непременно ще се променят, когато останат само двамата?

Ами раждането на дете? Не е ли съпроводено също с толкова много емоции – радост от факта, че си дарил живот и си станал родител, неописуемо щастие всеки път, когато виждаш как детето ти се усмихва, спи, играе, страх от това дали ще се справиш, гняв, че не е всичко е толкова хубаво и лесно, така, както си го представял, отчаяние, че не може да поемеш голямата промяната или осъзнаването, че вече нищо няма да е същото! Това се случва и с нас днес! Неслучайно събитията, които се предполага да носят радост се наричат кризи. Не защото не носят щастие, а защото съдържат в себе си много повече – трансформация в индивида и съответно в отношенията му.

 Не всеки е готов за тези промени, разбира се, затова и често трудните за поемане чувства се натъпкват някъде дълбоко и чакат. Чакат подходящия момент, за да се покажат, да поемат своята глътка въздух и да се съживят. Толкова много метафори са използвали мои клиенти, за да опишат този процес. Една от тях е „като гардероб, в който всичко е натъпкано и сега се отваря и започват да изпадат нещата отвътре“. Всеки намира „убежище“ за своите трудни чувства и така се предпазва. Доста често положения като сегашното оказват по-голям натиск върху „гардероба“ и той се отваря неочаквано, някои неща отвътре падат и създават хаос. Всеки може да ги вдигне и да ги натъпче обратно, или да ги разгъне, да ги разгледа и да ги подреди. Каквото и да избере да направи, след като се затвори вратата, гардеробът пак ще изглежда по същия начин отвън, но вътре нещата ще се намират на друго място – може хаосът да е станал по-голям, може нещата да са започнали да се подреждат, но вече нищо няма да е същото..

Затова, като мислим за връщане към „нормалното“, нека първо се запитаме дали вече не тъгуваме по загубата му и доколко осъзнаваме и приемаме, че ни предстои адаптация към „новото нормално“?

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“

Прочетохте ли:

Билет към гнева

Дайте ни избор

Автор: Моторетка

Не знам колко хобита е нормално да има човек, но аз имам много. Ще ви разкажа за едно, което започна през летата на село с баба.

Според тълковния речник, значението на думата хоби е „любимо занимание през свободното време, но не професия“. По тази логика децата нямат хобита, защото имат цялото свободно време на света, докато са малки и особено ваканциите. Аз бях много малка, но съвсем ясно си спомням как баба ме хващаше за ръчичка и отивахме в гората да берем маточина за чай. Вилата ни се намираше в борова гора и вечер дори през лятото ставаше студено и спяхме с юргани, така че топлият билков чай беше нещо много приятно в студените дъждовни нощи. Толкова много маточина съм набрала като дете, че едва ли бих я сбъркала някога.

Оттогава познавам и жълтия кантарион, и мащерката, и бъза. Според мен бабите имат тази суперсила да поправят всичките си „грешки“, които са направили като родители. За моята майка (дъщерята на баба) всичко лилаво е теменужка, а всичко жълто жълтурче, изключение правят лалетата и зюмбюлите. Но често една баба има повече време за внучето си, отколкото е имала като майка за детето си. А и да си признаем, внуците умеят да влизат под кожата на бабите и дядовците си, дори без да го осъзнават, понякога по-добре от родителите си. И така, още преди да тръгна на училище познавах по-известните билки, а любимият ми чай беше от маточина, мащерка и жълт кантарион.

През ваканциите, прекарани с другата ми баба пък, ходехме да берем смрадлика, подходяща за лекуване на „женски проблеми“ и докато помагах с поливането на градината ми показа „змийското мляко“. Това растение, смятано от много хора за бурен, расте навсякъде, цъфти месеци наред и има лековит и характерен оранжев сок. Дали ще откъснеш листенце, цвят, стъбло или корен - сокът, положен директно върху кожата лекува брадавици, кокоши тръни и помага при изморени очи. Играейки с децата често си откъсвах листенце от цветето и малкият ми кокоши трън на пръста изчезна за няколко седмици.

В детството ожулените колене бяха ежедневие и често раничките загноясваха, понеже бързахме да продължим играта, без да се приберем да ги измием или дезинфекцираме. Тогава научих и за силата за живовляка и Дебелата Мара – положени върху гнойта за няколко часа изсмукваха всичко!
Но детството отмина, дойде тийнейджърството и тогава сякаш светът на билките отиде далеч, а летата с бабите бяха изместени от други занимания.
Сега, когато едната ми баба вече я няма, аз продължавам да ходя сред природата и едно лято едно гласче ме връща отново към детството. Реших, че мога да развия още едно хоби, а именно събирането на билки и използването им по различен начин.

Като много активен, експлозивен и емоционален човек никога не съм можела да медитирам или поне както повечето хора разбират – да седя/лежа на едно място, да се отпусна, успокоя и да се опитам да не мисля за нищо. Определено не се получава това при мен. Но скоро осъзнах, че събирайки билки в гората или планината аз медитирам – губя представа за времето, наслаждавам се изцяло на момента, без да мисля за друго, чувствам се спокойна и в хармония със заобикалящия ме свят. В нашето фолклорно минало обредите, свързани с билкарството, са се смятали за нещо магично и обградено от специална енергия. Не знам дали има магия или не, но знам, че аз се пренасям в друг свят, показан ми от моите баби и винаги ще съм им благодарна за това.

Не претендирам, че знам всички билки на света, но бих ви споделила няколко мои любими рецепти, научени с времето.

Чай за успокоение или преди сън – дори чаят само от маточина действа много отпускащо. Друг мой любим вариант е иглика, лавандула и жълт кантарион преди лягане. Важно е да се отбележи, че жълтият кантарион смъква кръвното налягане.

Чай при менструални болки – въпреки горчивия си вкус, чаят от бял равнец има доказан ефект.

Чай при кашлица – Мащерката помага много при болно гърло, може да се сложи в комбинация с риган, жълт кантарион, маточина, еньовче. Чай от салвия действа отхрачващо.

Чай за добро утро – мурсалски чай. Чай от шипка (заради високото си съдържание на витамин С).

Чай от лайка – Лайката се използва много в козметиката и в продуктите за светла коса. Поставяне на памучни тампони на очите с чай от лайка действа успокояващо, ако сте прекарали цял ден пред компютъра. Чаят от тази билка има многостранни действия – противовъзпалителни, противоспазматични, дезинфекцира и успокоява. Препоръчвам, ако не сте много добре запознати да купувате билката, вместо да я берете, защото има няколко вида двойници.

Билки, отглеждани у дома – едва ли има някой, който да не знае за босилека, джоджена и ментата, които присъстват като подправки в почти всяка наша гозба. Но вкъщи винаги може да сложим сандъчета със здравец и индрише. От моите баби знам, че и двете пречистват въздуха, а индришето е идеална подправка в сладкарството (кексове, сладкиши компоти и т.н.), може да се пие и чай от него, ако вкусът ви допада.

С билките може да се правят бани, промивки, компреси, извлеци, в зависимост за каква цел ще ги използвате. Относно това как се прави чай има различни теории – най-разпространената и най-добрата според моя опит е билките да се запарят в много гореща вода, но не вряща, за около 3 минути. Изключение прави мурсалският чай, който, както са ми казвали няколко родопски баби, трябва да се остави да поври.

Ако сте решили да берете билки, но сте още начинаещи, е хубаво да спазвате няколко прости правила:

- Бъдете сигурни в това, което берете. В началото може да ходите с някой познат, който е по-наясно от вас 

- Знайте коя част от растението ви е необходима – цвят, стрък, корен, листа, плод

- Най-много билки има около Еньовден (юни месец), но някои започват още от април. Може да следите билкарския календар

- Когато берете, винаги оставяйте поне една трета от групичката растения необрана. От една страна, за да има и за други хора, а от друга - за да може растението после да се самовъзпроизведе

- Набраните билки се поставят в съдове, които не запарват и по възможност се избягва притискането и мачкането на растенията. Найлоновите торбички са най-неподходящи в случая. Аз препоръчвам плетени кошници или платнени, дишащи торбички

- Отчитайте и различията във фазите на развитие, произтичащи от морската височина и местния климат

- Сушенето става на топло, проветриво място, без пряка слънчева светлина. Билките имат лекуващи свойства до една година след това

Статията не претендира за научна. Билките по нашите ширини са много и могат да се използват и комбинират по много начини.

Прочетохте ли:

Малка градска градинка

Вълшебните сладки на Яна

Автор: Светла Чимчимова

И все пак тя се върти. Надеждата, не земята. Земята ясно, че е плоска.

Днес ми е едно криво, откак съм станала. И ме избива на рев, че и на бой. И излизам от къщи, щото не искам Инжа, освен в нарушаване на конституционното му право на личен живот ( един приятел юрист, без чувство за хумор, най-сериозно ми каза, че пишейки за Инжа, му нарушавам правото на личен живот, гарантирано му от конституцията, да ми се не знае и престъпницата), да ме обвини и в домашно насилие. Апропо, като му казах, че може да ме съди, за по-горното нарушаване на конституционно право и ми вика ,,и да те осъдя, пак аз ще плащам, та няма смисъл да ги прехвърлям от единия в другия джоб" .

И вървя по бургаските улици и съвсем ми докривява. И аз не знам защо. Ей тъй ми е тъжно, ама чак злобно. Първо - сигурно, щото съм гладна. От десет дни не съм кусала нищо сладко, освен в деня за плодове. А днес е денят на млечни продукти и пия една ряженка, и животът ми е опротивял. Второ - силуетът си дето виждам да се отразява във витрините, хич не отговаря на глада, дето го гладувам. И трето - туй, което виждам по витрините, ме кара да плача.

От всичко наднича духът на модата на осемдесетте години на миналия век. Най-омразната за мен мода. През осемдесетте аз бях тийнейджърка. Юноши ни викаха тогава. Няма такава гнус като оная мода, така ни прецака животът във фешън отношение, тогавашните девойки. Даже се чудя, как въобще сме успели да свъртим гаджета облечени по онзи безумен начин. Па някои се и изпожениха. Аз благоразумно изчаках едно десетилетие и отгоре, че поне кат' булка да мязам на човек. И сега пак трябва да го нося това, и баш пак в период дето не ме слушат хормоните. И такава гладна и зла стигам до един голям магазин за хранителни стоки, и влизам да си взема сиренце и един айрян, да разреждам ряженката. Вземам тая скромна покупка и се нареждам на касата. Пред мен една жена над седемдесет, разтоварва цяла количка от промоции. Поглежда ми анемичния пазарлък и ми казва:

- Искате ли да минете преди мен? Защо да чакате толкова за две неща?

Толкова мило ми стана, че как не ревнах не знам. Благодарих и един милион пъти и само социалната дистанция ми попречи, да я разцелувам. Платих. Дезинфекцирах себе си и покупките и излязох. Вън, заръфала стръвно щафетката топеното сиренце, аха да тръгна и ме спират две момченца с колела, на видима възраст шести клас. Ама толкова добри, сърдечни и възпитани деца, не бях виждала, от как две други момченца се опитаха да ми продадат багер. Оранжев. Пластмасов. Та тия още по-големи душички. Идват и ме питат:

- Госпожо, бихте ли ни пазили колелетата, докато влезем да си купим водичка? Само три минути.

Аз се съгласявам с готовност, а те отиват за вода. След пет минути излизат и носят някакви млекца и едни брускети. Обясняват, че нямало вода (има, разбира се, ама пусти ограничен бюджет) и отварят брускетите, протягат ги към мен и казват:

- Моля ви, нека ви почерпим за благодарност.

- О, не аз съм на диета, не мога да ям такива неща - отказвам любезно.

- Но моля ви, от едно нищо няма да ви стане, вземете си - казва малкият изкусител с глас, на който змията от рая би завидяла.

Аз отказвам твърдо и си ям сиренето.

- А случайно да имате син? - пита другото момченце и аз имам дежа вю от историята с багера.

- Имам - признавам и се чудя този път каква е връзката, щото тези деца не искат нищо да ми продават.

- Ами тогава, вземете това подарявам ви го, за сина ви - казва детето и ми подава някакви стикери за събиране - всички малки момченца ги харесват.

- Много си мил, но синът ми е много голямо момче и вече не събира стикери.

- Голям... жалко. А ние как ще ви се отблагодарим сега? - той е искрено разочарован.

- Но аз нищо не съм направила...

- Не вие ни пазихте колелата. И сте толкова мила.

Ами едва се разделих с тях. И после повече не ми се плачеше.

И даже не ми пука, че от мъглата косата ми бухна като облак и приличам на козунак първо качеството в главата.

Още от Светла:

За хората и техните клинове

Крив ден, а?

Автор: Весела Георгиева

Онзи ден заварих Роско да плюе въображаеми кокали в шепите на баща им, докато Зарко хапеше плешивото му теме. Бранко, нахлупил слушалките, се клатеше методично, досущ като костенурка, употребила амфетамини, а Борето удряше по проходилката и крещеше от възторг. И друг път съм оприличавала домочадието на старозагорския зоопарк, но този път мисълта ми по друг път потече. Какво ми трябваше да им избирам такива хубави, в повечето случаи съставни, дълги и не много често срещани имена? Марко, Гошо, Дончо и Страхил. Кратки, точни и ясни български названия. Като се загледам, направо са им изписани на челата, ама що по-рано не съм забелязала.

Бранимир трябваше да е Марко. Типично магаре. За чистокръвен жребец го гласяхме, но влязъл в пубертета, и за катър не минава. С големи, отпуснати и крайно непотребни уши. С инат, достоен за нобелова награда и проклетия, достатъчна да пребори характера на Круела Девил. На три метра широк мост го пусни, пак ще заседне. Ще изпъне два чифта копита, ще метне ушите връз тях, торбите от гърба си ще сурне. Заклещен, разчекнат, оплезен, така ще се запъне, че 200-тонен кран да го повдига, моста от основи ще отлепи, но магарето да си остане магаре.

Денонощно крещя. И на сън, и наяве. „Велизаре, спри!“, „Велизаре, недей! „Велизаре, чакай!“. Що не го кръстих Гошо? Представям си как се разхождаме в почивен ден, в час пик в Борисовата градина. И продължавам да врещя: „Велизаре, не бъркай в пазвата на момиченцето!“, „Велизаре, не хапи ухото на слона!“, „Велизаре, върни сладоледа на детенцето и не! Не го… мажи по блузата му…“. Вероятността наоколо да има друг Велизар е толкова малка, че трудно може да се улови и с адронния колайдер. Но пък Гошко! Сигурно ще има поне още трима-четирима. С хубавото и звучно име Велизар си отнех възможността за сливане с тълпата и незабелязано замазване на положението. Толкова по-лесно щеше да ми бъде:

- Гошо, не завирай пръчката в колелото на момченцето!

Поне 5 майки ще започнат да се озъртат за своя Гошо.
- Гошо!
- Гошко!
- Гоши!
- Гошенце!
- Гошееееее!
Всички Гошовци ще започнат да се въртят и да търсят майките си. Поне две дузини хлапета с велосипеди вкупом ще набият спирачки, за да проверят дали някой Гошо не забива пръчка точно в тяхното колело. Вероятността при рязкото спиране колоездачите да повалят поне по един пешеходец, е доста голяма. Докато прегазените пешеходци вадят изкривени спици от зъбите и ушите си, майките на падналите дечица ще бършат ревящи муцуни, за да открият кое е тяхното дете, а Гошовците ще прегазят всички наоколо, за да стигнат до майките си и да кажат „Не бях аз, мамо.“ В суматохата моят Гошо ще е пребил хлапето с колелото, ще е разфасовал фара, задния стоп и лявото огледало, и ще ги е метнал в езерото при рибките. А аз съвсем незабелязано ще продължа разходката и крясъците си:
- Гошо, не смучи ушите на брат си!
- Гошо, не мажи сополите си в блузата на жената!
- Гошо, върни кокала на болонката!
А ако някоя мама се осмели да ме заговори:
- На моят Гошко ли викате?
- Съвсем не, госпожо, на кученцето говоря… (Защото и не малко кученца се казват Гошо.)
И никой нямаше да се впечатлява. Но с Велизар номерът съвсем не минава.

Дончо. Идеално за Ростислав. Кротичък, тих и спокоен. Изпълнен със скромността на дервишите и надарен с бързината на континенталните плочи. Философски настроен, досущ като някоя 342-годишна костенурка. Баш име за костенурка си е! Способен е да седне тихичко в ъгъла, да наостри нокътя на дясното си кутре и да започне да си дълбае. В стената. И ако не го потърсиш, гласеца му няма да чуеш. Напълно възможно е след известно време магмата да нахлуе в хола. През дупката. А той, хайванчето, пак ще седи кротичко и ще си дълбае. Или тепърва ще се надига да се помести. Направо си се представям как го милвам: „Донье, ади, мама! Ади, таз година да стигнем до градинката.“, „Донче, мамино златно, хади, слънчо, ще съмне, докато си легнеш.“, „Дончо, пак ли има аки бе, маме. Ааааа, ти два пъти си акал, докато оправим гащите....“ И така. А сега с Ростислав става едно дълго и скучно. Докато си завърша изречението, ще го задмина. Хич не си е работа.

Страхил трябваше да кръстим Борис. Той е страхотно бебе! Все едно да си вземеш малко санбернарче, а няколко месеца по-късно да се окаже, че имаш йоркширски териер с характера на баскервилското куче. Мхм. Същата работа. Гледаш го мъничко, пухкаво, сладко. Иде ти все да го гушкаш и мачкаш. А то вечно ухилено, с едни големи, кръгли, красиви очи. Вземеш го в обятията си и като забие тез невидими нокти в носа ти, чудиш се бебе ли прегръщаш или тиранозавър рекс. Че и рита. Синините ми се скриват за седмица, ако не построя правилно противотанковия ров между двама ни, докато сменям памперси. Има само два зъба, които са му напълно достатъчни с един замах да отхапе бузата и част от ключицата на човек. А правилно съхранявани лигите му, могат да решат водния проблем поне на два пернишки квартала. Същински върколак в ангелски одежди.

Казват, че човек се ражда с името си. И омешаш ли имената, не е добре за кармата. Не запомних точно, но беше свързано с това, че третата чакра отивала на мястото на седмата и от чисто бяла аурата започвала леко да лилавее. Като гледам аурите на моите момчета, от сега са минали в инфрачервения спектър, та няма да питам повече по настройките. Някой ден жените им може да ги оправят.

Само една молба имам. Моля ви, бъдещи мами, чудни момичета! В следващите поне 98 години кръщавайте мъжките рожби с чудното, приказно име Велизар. Нека се подкрепяме като безсмъртни майки!

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: „Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Чели ли сте:

Вие как се казвате?

Родителството в няколко стъпки