Автор: Иво Иванов

„Светлина, повече светлина!“ бил рекъл Гьоте на смъртния си одър.

Докато стигнем до неговото незавидно дередже обаче, има време и през това оставащо ни време ще срещнем още много завистници в живота си. Обикновено това ще са близки хора и приятели. Така е устроен светът. С успеха задължително идва и завистта, те вървят в комплект, като хляба и солта са.

Това понякога си има и добрите страни, защото може да мотивира и амбицира завистника да постигне той самият подобни успехи. Тогава завистта е катализатор за лични постижения, което е хубаво - ето че тя може да носи и положителна, градивна енергия. В повечето случаи обаче е разрушителна и най-вече саморазрушителна стихия за този, който я изпитва. 

Ако хората изведнъж престанат да ни завиждат, значи сме много зле или сме мъртви. И затова вместо нечия завист да ни огорчава, разстройва, депресира и изкарва извън релси, е по-добре за нас да обърнем и другата буза и да насърчим „приятелите“ си: „Завист, повече завист!“. „Давайте!“ „Още!“ „Вие можете!“ Е, това може да постесни приятелския ни кръг, но ще го впишем в графата „допустими загуби“.

Щом ни завиждат, това е абсолютно сигурна индикация, че всичко е наред, животът ни върви добре. Тук важи правилото на Мечо Пух - колкото повече ни завиждат, толкова по-добре. Нали знаете приказката „Тежко ви, когато хората започнат да говорят само добро за вас!“. Тежко ви и горко, ако спрат да ви завиждат, ще добавя.

Затова трябва да живеем така, че непрекъснато да захранваме хорската завист.

Всъщност няма значение как живеем и дали сме успешни – каквото и да правим, поводи за завист винаги се намират, понякога могат да бъдат най-невероятни и изобщо и да не подозираме, че някой може да ни завижда за такива неща, струва ни се налудничаво и абсурдно, но завистта е жилав плевел – пуска яки корени във всякаква почва и ражда уродливи чудовища.

Няма как да се предпазим от нея – тя е неизбежна като данъчните и смъртта. С червени конци, сини мъниста и почерняне на лицето със сажди няма да стане. Затова единственият полезен ход, който имаме, е да изберем как да реагираме, когато се сблъскаме с нея. А ще се сблъскваме постоянно и ще боли като от удар под кръста.

Завистта е наш верен спътник от най-ранна детска възраст, както бактериите – приятелчето от детската площадка, което ни чупи играчката, защото няма такава; тийнейджърката, която се дразни и завижда на най-добрата си приятелка заради по-красивата й коса/по-дългите й крака/по-големите й гърди или заради това, че има по-хубаво гадже или че въобще има гадже.

Ще ви завиждат заради играчките ви, заради родителите ви, заради успехите ви в училище или в спорта, или заради това, че имате специални таланти и умения, заради физическо или интелектуално превъзходство, заради успеха ви сред жените/мъжете, заради професионалните ви и бизнес успехи, заради дома ви, заради колата ви, заради пътуванията ви, заради това, че сте се оженили, заради това, че още не сте се оженили, заради това, че са ви се родили деца, заради това, че още нямате деца, заради това, че кърмите, заради това, че изглеждате по-млади, заради това, че сте по-здрави, че имате коса, после заради това, че имате внуци, че пенсията ви е по-висока. Ще ви завиждат за абсолютно всичко, което имате или което сте.

От всички изброени форми на завист тази заради материални притежания е най-разпространената и сравнително най-безобидна – все пак живеем в „показно“ общество, което много държи на демонстрирането на лъскава опаковка и инвестира предимно в нея: как сме облечени, в каква къща живеем, каква кола караме, какъв телефон ползваме. Случва се да се сдобием с вещи, от които нямаме реална потребност само защото някой друг има такива. Тук се сещам за една хумористична история от шопския край:

„Геле вика на жена си:
- Кога комшията си построи нова къща, тизе ме накара и ние да си построимо... Кога комшията си купи шарен телевизор, тизе ме накара и ние да си купимо... Кога комшията си зема нова кола, тизе ме накара и ние да си земемо... Кажи сега що да правимо, оти он пак се е подновил?!
- Епа сас що се е подновил бре, Геле? - пита го жена му.
- Зел си е нова жена!“

Ми не е лесно! Не е лесно непрекъснато да догонваш някого, да наваксваш с постиженията и притежанията си, да се съревноваваш непрекъснато с него, да ходиш на почивка на същите места, на които той ходи – това си е голям стрес и постоянно напрежение.

Всеки трябва да прокарва и да следва собствения си път, ще възразите философски.

На теория звучи добре, на практика обаче нещата са по-различни и горчивата истина е, че чуждият успех се преглъща трудно, особено на фона на болезненото усещане за личен провал. Но и без това усещане човек често попада в коварния капан на постоянното сравняване с тоя и оня и на желанието да бъде на мястото на някой друг. И аз съм си го помислял и съм го пожелавал. Кой не е?

Винаги ще има някой, който е по-млад, по-красив, по-умен, по-способен, по-богат. Дали обаче е по-щастлив? Когато завиждаме на някого и искаме да сме на неговото място, дали сме наясно какво се случва зад фасадата, с какви демони се бори, през какви лични кръгове на ада преминава и какво му тежи на сърцето? Защото неговото привидно завидно положение може да върви в комплект с „екстри“ от модела „Боже, опази!“. И може да си окаже, че през цялото това време, в което ние сме му завиждали, той ни е завиждал на нас. И че е имало защо да ни завижда!

Разсъждавайки за корените на завистта, стигам до извода, че тя най-често възниква заради нарушения хоризонт на очаквания. Ще се опитам да обясня.

От ранна детска възраст всички ние биваме картотекирани от другите.

Отдел ‚Картотекиране‘ работи с пълна пара през целия ни живот – трябва да ни претеглят, измерят, прономероват, прошнуроват, да ни сложат в рамка, да ни отлеят калъп, да ни лепнат етикет и да не подредят на съответния рафт, за да си знаем мястото.

Щото всяка жаба трябва да си знае гьола!

Колко бързо можем да тичаме, колко високо можем да скочим, колко гола можем да вкараме, на какво място можем да се класираме в спортни състезания, какви оценки можем да имаме в училище, в какво училище/университет можем да учим, до каква образователна степен можем да стигнем, с какъв успех можем да си вземем изпитите, каква професия можем да упражняваме, докъде можем да стигнем в кариерата, колко пари можем да изкарваме, каква кола можем да си позволим, в какво жилище можем да живеем, колко скъпи дрехи и обувки можем да си купуваме, колко пъти в годината можем да ходим на почивка и къде, какви гаджета и после какви партньори в живота ни се полагат, колко деца можем да имаме и т.н и т.н.

Списъкът е безкраен и възможностите ни са предопределени и лимитирани и пътят ни е предначертан във всеки един етап от живота ни. Докато си кютаме кротко в тези очертани от другите граници и се плацикаме в отредения ни плитък гьол, всички са спокойни. Когато обаче вземем, че изненадващо ги надскочим и разбием представата на другите за нас, нарушаваме техния хоризонт на очаквания и това отключва злоба и завист по наш адрес. Трудно се прощава такова „престъпление“.

Цялото картотекиране отива по дяволите – сега ще трябва да ни слагат на друг, по-висок рафт!

Гледам, че и синовете ми също биват постоянно картотекирани и им се лепва етикет - неизбежно е, всеки по реда си. Колкото по-рано обаче се научат да чупят калъпите, да късат етикетите и да свикнат да живеят със завистта, толкова по-добре.
Споко, дЕца, не обръщайте внимание на картотекирането!

Не е нужно да плащате от малки данък обществено мнение. Достатъчно други данъци ще плащате като пораснете. И не се разстройвайте от завистта на приятелите си. Научете се да я игнорирате и да не си разваляте приятелството заради това. Макар че понякога ще се налага да го правите.

Всъщност какво мислят другите за вас и в какви точно рамки и калъпи ви вкарват, е техен проблем, не ваш. И завистта също е проблем на този, който я изпитва. Тя го разяжда отвътре, гризе го, човърка го, не му дава мира и понякога дори го разболява.

Спортна злоба, хъс и състезателен дух в умерени дози са полезни, но стойте настрана от зелените пипала на завистта. Радвайте се искрено на успехите на приятелите си – нека те ви действат стимулиращо. Няма как да си истински приятел с някого, ако не споделяш радостта от успеха му.

А колкото до това, че всяка жаба трябва да си знае гьола – така е, но вие и само вие може да определите кой ще е вашият гьол, колко ще е дълбок, колко надалеч ще се простира и къде ще му поставите границите. И кого ще пропуснете през ГКПП-то. Абсолютно никой друг!

Помните ли историята на хърватския футболист Лука Модрич? Аз я запомних. Като тренирал футбол като малък, всичките му треньори били единодушни, че от това хилаво, свито и срамежливо хлапе футболист нема да стане, ма нека тича там, нека се мори - за здраве. Демек, картотекирали го набързо, по нашето определение. 

Тъй ли, рекъл малкият Лука, hold my beer and watch! И години по-късно целият свят видя.

Още много такива като Лука има по света и слава Богу!

Така че - да живее картотекирането! И нека създаваме нови и нови поводи за завист, която да подминаваме с гордо презрение. Защото сме над тия неща. Да не би керванът да спира да върви само защото кучетата лаят?

Правете каквото трябва, пък ... да се пукат душманите!

Още от Иво:

Непризнатият художник

Следваща станция: Взаимно уважение и толерантност