Автор: Ина Зарева

Една от онези есенни утрини, в които слънцето така силно е впило устни в прозореца ти, че няма как да не отговориш на целувката му и да не се усмихнеш. А навън е толкова студено, че лицето ти замръзва усмихнато и си стои така до залез. Срещаш намусени хора, припрени шофьори, сънени деца, безсънни майки и всички те така се спъват в тая твоя нелепа усмивка, че неволно се усмихват и те.

Случва се и да изръмжиш през зъби на случаен мъж, давещ се в своята страхливост, който никак, ама никак не е разбрал какво представлява бащинството:

- Аре бе, аре раздвижи се малко! Тромав си като баба си. Само плюскаш и се въргаляш вкъщи. Аре, че закъснях. После ще искаш нов телефон, ама отде кинти, като само ми се мъкнете с майка ти. Аре ти казвам, беее. Аре, живо!

Тогава ти се иска да си някакво огромно нещо. Ама много огромно, примерно като Кинг Конг. И само с два пръста да го вдигнеш това малко мъжленце в тяло на голям баща и да го запокитиш поне през две улици, че докато лети да има време да се поправи. Но понеже не можеш, само му изръмжаваш, докато се разминавате, а пък усмивката, дето дори и в този момент не иска да се прибере, я подаряваш цялата на момченцето му. Да си я има само за него си, да си я прехвърля от шепа в шепа и да си топли побелелите от стискане пръстчета. И като порасне, на свой ред да я раздава тази усмивка на всички, но най-вече на сина си. Да го носи на раменете си, да го гъделичка до сълзи, да му казва как е най-прекрасното, умно, красиво, талантливо и невероятно дете на света. Да му разказва как като малък е имал една усмивка, която е криел в шепите си и я е пазил само за него през всички тези години. Да му казва, че го обича оттук до края на всички звезди и обратно. И пак да го гъделичка и да целува малките му пръстчета, които широко разперени, ще рисуват дъга. Така ще прави това малко момченце, само веднъж да порасне!

После се усмихваш на притиснати един към друг възрастни съпрузи, които бавно и ритмично изговарят думите, наведени към по-чуващото ухо на другия. На замечтани котки и истерични кучета, на гладни врабчета и гълъби – контрабандисти. Усмихваш се на себе си, защото днес можеш да видиш всичко това. Погалваш се по рамото и си казваш – много те моля, запомни я тази сутрин! И когато през следващите сутрини се полееш с кафето, размажеш си грима, счупиш си токчето, забравиш документите, закъснееш за работа, спомни си за нея. И ако не се усмихнеш, поне не се мръщи, а? Обещаваш ли?!

Пазачът на лифта

И тогава ги виждаш. Вървят на крачка пред теб. Чуваш думите им, усещаш топлината на ръцете им, вкопчени една в друга. Облечени са почти еднакво – онова небрежно, елегантно излъчване на стил и мъжественост. Малкият е копие на баща си. Движи се самоуверено, с леко пружинираща походка. Осанката му е така горда, като че държи за ръка най-известния човек на света. Говори неспирно и само понякога леко обляга глава на по-високото рамо до себе си. Точно този жест на обич, осланяне, разбиране, близост, откритост и категорично доверие. Бащата всеки път го улавя и на свой ред докосва малката главичка с бузата си. Това е неговото безмълвно признание: Знам! Взаимно е! Толкова те обичам!

Двамата заедно са една малка вселена, независеща от нищо наоколо - толкова заедно, толкова самодостатъчни, толкова слети един с друг.

Думите на детенцето долитат една през друга, неспирни като водопад:

- Ей, татеее, колко много самолетиии! Цялото небе е в самолети! И са се кръстосали линиите даже. И колко е синьооооо! И сега, като дойдат едни извънземниии и ще се сбъркат тия самолети. И ще почнат да летят наоколо – и летящи чинии, и самолети, и птиците ще се побъркат. А колко много птици имаааа! Те птиците ги е страх от самолети, но от извънземни дали ще ги е страх? А това куче как се уплаши от един гълъб! Уж е куче, пък толкова страхливо! Много смешно куче. И физиономията му такава – все едно се хили на себе си. Извънземните дали имат кучета? Страшно задръстване има на булеварда. Оттук чак се вижда. Ехааа! Каква яка колааа! Ама аз не ща кола. Искам летяща чиния! Еее, тате, бая ще трябва да чакаме на този светофар. Много хора има. Ама хората как те гледат, тате! И ти се усмихват! Много те харесват, бе, тате! Ами ти си красавец, как няма да те гледат! И аз на тебе приличам, де. И като дойдат извънземните, ще променят тая планета, ще махнат всички болести и лоши неща. Или ако не могат, ще вземат само най-красивите хора с тях на кораба. Нас с теб задължително ще ни вземат, да знаеш! И ние ще им разкажем всичко за нашия свят, а те ще ни заведат в техния. И сигурно ще ни дадат специални облекла, да можем да живеем там. Може пък направо нови тела да ни направят. Ами най-добре! За какво са ни тези?! Е красиви са, ама ако с новите тела можем всичко, а? Не ни трябва да са толкова красиви. Хайде, тате, ще пресичаме.

Бащата притиска белия бастун до гърдите си и обръща невиждащи очи към малката, бъбрива главичка. Детенцето го поглежда и двамата се усмихват така, като че до всеки от тях стои най-големият герой, който този свят изобщо някога е имал.

После продължават по пътя си, все по-вглъбени в чародейния си свят. Все по-усмихнати и все по-красиви.

Препоръчваме ви още:

Най-добрият татко на света

В какво се превръщат мъжете

Бащите, които пълнят морето