Семеен психолог назова 20-те най-разпространени родителски грешки

„За твое добро е.“ – родителите често се опитват да влияят на децата си, потискайки желанията и волята им. Прави ли са да настояват на своето? Експертите са готови да поспорят.

Майк Лиъри е американски психолог, който специализира семейни отношения. Той съставя списък с типичните грешки, които допускаме, и които биха могли да повлияят върху физическото и душевно здраве на децата ни.

Много пъти съм виждал родители, водени от най-добри подбуди, да правят непростими грешки, които биха могли да доведат и до суицид. Майк призовава да обърнем сериозно внимание на това, за да не повтаряме опита на нещастните семейства, с които му се е налагало да работи. Кои са 20-те най-популярни родителски грешки?

1. Пълна свобода на избора

Много родители смятат, че децата са в състояние да правят самостоятелно изборите си. В действителност необходимостта да вземеш решение е голям стрес, за който не всяко дете е готово.

2. Похвалите

Не бива да хвалим детето по всеки повод. В такива семейства израства поколение зависимо от одобрението на другите, което не прави нищо без възнаграждение.

3. Опитите да направим детето щастливо

То трябва да се научи да бъде такова. Невъзможно е да го заставим да изпитва щастие.

4. Разглезването

Глезените деца почти винаги си формират стереотипа, че е невъзможно да си щастлив, ако не получиш нещо. Този начин на мислене води до развиване на зависимости и компулсивни разстройства.

5. Прекаленото натоварване

Много родители погрешно смятат, че ако детето им посещава всякакви възможни извънучебни форми, няма да попадне в лоша среда, просто защото няма да има време затова. Резултатът от подобно поведение е прегаряне или необясними пристъпи на гняв.

Синдромът на отличника

6. Интелектът преди всичко

Немалко от нас, родителите, са убедени, че най-важно е да бъдеш умен. В такива семейства децата порастват високомерни и двулични.

7. Религиозното възпитание

Някои родители смятат, че така формират правилна ценностна система. Но ако детето забележи дори сянка от лицемерие в поведението на близките си или на духовните лидери, тази система ще рухне като къща от карти.

8. Неудобните теми

Много от нас се притесняват да коментират теми като секса с децата си. Смятат, че ако не коментират „това“ наследниците им няма да проявяват интерес. Откъде тогава се появяват бременните тийнейджърки?

9. Прекалената критичност

Децата възпитавани в строгост нерядко порастват като успешни хора. Ако всичко беше толкова просто… Прекомерното критикуване предизвиква стремеж да бъдеш идеален във всичко. Най-малкият неуспех предизвиква неудовлетвореност, която може да доведе до самонавреждане.

10. Срамът, игнорирането, заплахите

Никога (дори на шега) не бива да позволяваме на детето да мисли, че заради поведението му не го обичаме. Подобни манипулации водят до загубата на близост. Играта „ти си ми по-нужен“ може да стане реалност.

Как възпитавах сина си по книга и какво излезе от това 

11. Преждевременното порастване

Майк Лиъри разказва за трима свои пациенти, които на 4-годишна възраст са били принудени да се грижат сами за себе си и за по-малките си братя и сестри. „Имам достатъчно много пациенти, които не желаят да имат деца, защото от ранна възраст са изпълнявали функциите на родители.“

12. Неограниченото използване на технологиите

Телевизор, компютърни игри, социални мрежи, видеа – трябва да им бъдат поставени ограничения. „Познавам семейства, в които майка и син непрекъснато си пращат съобщения, но не знаят как да разговарят помежду си на живо.“

13. Развлеченията

Някои родители смятат, че са длъжни непрекъснато да осигуряват забавления на децата си. Така наследниците им нямат възможност самостоятелно да открият заниманието, което ги удовлетворява, и да развият творческото си мислене;

14. Хиперопеката

Невъзможно е да защитим децата от всичко. В някои семейства родителите се стремят да облекчат максимално отрочето си от всякакви житейски неприятности. После се учудват, че не изпитва чувство на благодарност. Когато сам се справя с предизвикателствата, човек добива опит и житейска мъдрост.

15. Стремежът за предпазване от всякакви опасности

Опитът със създаването на екологични детски градини под открито небе от типа на Forest Kindergarten показва, че децата, които прекарват много време сред природата, по-малко боледуват, по-бързо се адаптират, по-лесно намират общ език с останалите.

Мамо, живей си живота!

16. Липсата на вечерни ритуали

„Какво прави днес?“- елементарен въпрос преди лягане, който демонстрира интерес към живота на детето и има особено важно значение за него. Децата изпитват нужда от доказателства, че са обичани. Дори сънят им става по-здрав от това.

17. Липсата на четене на книги

Когато четем книжка на детето си, то се успокоява, укротява излишната енергия и използва въображението си. Четенето учи на дисциплина, която ще е нужна в училище, развива креативното и логическото мислене.

18. Отнемането на биберона насила

Биберонът е символ на безопасност за малкото дете. Понякога се случва родителите да го вземат насила, вместо да създадат условия, в които то ще се чувства защитено и само ще се откаже.

19. Липсата на контрол върху храненето

Децата са склонни към преяждане. Този инстинкт е жив още от времето, когато намирането на храна е било проблем. Децата ядат, докато не усетят стомаха си напълно заситен. А както е известно, чувството на засищане се появява по-късно.

20. Физическите наказания

Някои от нас са убедени, че един шамар по дупето ще накара детето да осъзнае грешката си. Както показва практиката, физическите наказания са слабоефективни като прекомерната любов. Според Майк Лиъри родителите се втурват от една крайност към друга – за да не разглезят детето, прибягват до шамарите. Обратната реакция на подобни методи е злоба, агресия, лъжа и страх.

Препоръчваме ви още:

Къде сбъркахме?

На какво учат шамарите

Как да си отгледаме жертва

Автор: Ина Зарева

Влюбванията на дъщеря ми се равняват точно на броя на вдишванията ѝ. В деня, в който проходи, хукна по момчета. Всякакви момчета. На цвят, на ръст, на вид и на възраст от 0 до 100.

В началото ги маркираше с шамари. Изплющи ли някого – неин е до живот. После реши да се прави на дама – спря да ги бие и само забърсваше небрежно всичкото им движимо и недвижимо имущество – това солети, вафли, топки, коли, оръжие... Вечер обикалях площадката да утешавам ридаещи малки мъже и да им връщам каквото съм успяла да спася след развода им с моята фурия.

В училище се преоткри като орлица – закрилница и изхранваше избраниците си срок след срок. Бях акуратно инструктирана какви закуски и обеди да приготвям. Кой каква алергия има, какви вкусове и предпочитания. Еманацията на майчинството, готварството, домакинството и цялата ми женска сила изобщо, настъпи един следобед в училищния двор, в образа на високо, слабо момченце, което делово се изправи пред мен и предложи:

- Дъщеря Ви редовно ми носи от вашите кифлички. Може ли да правите всеки ден, аз ще ги купувам по лев и двайсе? Толкова ми дават за закуска.

През следващите седмици изпращах всяка сутрин по една тава (безплатно, разбира се!), че да стигнат за целия клас, освен за прекрасното момче, което единствено ме оцени правилно в този живот.

По някое време ѝ писна само да ги храни и реши да ги наказва. Това футбол, баскетбол, шах, стрелба – оставяше засрамени младежите след себе си след поредната победа, и отиваше да се записва на ново занимание. Кое е най-тегавото нещо от родителството ли? С него не могат да се сравнят дори безсънието, памперсите, храненето, гърнето, прохождането и пубертетът взети заедно. Това е чакането с часове, няколко пъти седмично, докато отрочето открива сферата на своята гениалност. Зад всички велики спортисти, музиканти, математици и полиглоти стои по един родител, който виси и ги чака, тракайки със зъби върху седемнадесетата чаша кафе за деня.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

После започнаха различните стилове на обличане, живеене и дори дишане, в зависимост от обектите на любовта. Те се сменяха толкова често, че в рамките само на един ден, се сблъсквах ту с хипи, ту с балерина, ту с рок звезда, ту с бъдеща послушница в коридора си. Никога няма да успея да преброя всички актьори, певци, спортисти, съседи, съученици, разносвачи на пица, сервитьори или продавачи в магазини... Заради последните, семейният бюджет доста пострада, но кои сме ние да пречим на любовта. В повечето случаи, любовният плам на младата сърцеразбивачка беше краткотраен като реда в стаята ѝ, затова не се притеснявах особено. Но към едни момчета чувствата ѝ бяха вечни и непреходни – майсторите.

Дойдеше ли време за ремонт вкъщи, очите ѝ се разширяваха, косите ѝ се завихряха и нищо не успяваше да я спре да поломи още половината покъщнина, за да останат тези чаровни свещенодейци колкото се може по-дълго. Като беше на 3 ги строяваше от вратата да ме целуват:

- Всеки, който влезе в тая къща, първо целува мама - се изрепчи веднъж на един смутен човечец, а моето лице се превърна в крем брюле. В горелката на крем брюлето, по-точно. Ама не от целувки, де.

После си смаза пръста с един чук, защото искала да кове като онзи майстор с големите, сини очи. Скоро след това заяви, че ще става овчарка, защото поредният светлоок работяга имал и семейна ферма, освен че строял къщи. Нали все с това съм я заплашвала – ето, не ѝ трябват никакви математики и чужди езици. Тя с едни овце и един майстор все ще се разбере.

Добре, че и в автосервизите работят светлооки момчета. Нищо, че за една нищо и никаква чистачка ми взеха сто лева. Поне на мама детето ще остане в града, не по някакви си овчарници. Но като разбра, че и за механици е нужна математика, набързо ги разлюби и сега няма кой да ми оправя колата.

С времето вкъщи започнаха да се появяват и момчета, които нямаха никакви супер способности - не дояха овце, не боядисваха, не лепяха и не изчукваха нищо. Симпатични младежи, с някои от които връзките ѝ продължиха дори месеци. Успокоих се, че с майсторите се е приключило веднъж завинаги. Не за друго, ама хората нали казват – „Пази Боже да ти влезе майстор вкъщи!“ – Е, представяте ли си, ако остане за постоянно?!

Тийнейджърът се влюби - какво да правим?

Но спокойствието ми продължи едва до днес.

Рано сутринта бойлерът плисна топъл дъжд, ръждив дъжд и взе, че умря. Август, в града, без топла вода. Дамата от сервиза веднага улови вибрациите в гласа ми - толкова умолителни и сърцераздирателни, че биха накарали катаджия да ми отстъпи палката си за час, шотландец да ми даде безлихвен заем и български младеж в метрото да ми освободи мястото си. Само няколко часа по-късно, вкъщи влетяха млади, спретнати техници и се заеха да спасяват живота ми. Ровех в гаранционни карти и документация, когато край мен профучаха познатия манганов поглед и завихрящата се буря в косите. Повелителката на майсторите даде някакъв таен знак на кучето и то се втурна да обсипва с любов единия от младежите. Докато момчето любезно отвръщаше на косматите прегръдки, тя го гледаше така замечтано, както аз чисто новия си бойлер. Добре че колегата му работеше бързо и моят ад, наречен „живот без топла вода, с влюбено куче и бясна тийнейджърка“, беше към края си. Връщах се с радост в чистилището.

- Мога ли да ползвам чешмата в банята? – попита лакмусът на любовното цунами.

- Разбира се! Ако искате и... – щях да предложа кафе или студена напитка, но той със смях ме прекъсна:

- И да се изкъпя ли?

Засмях се любезно, представяйки си как аз бих издържала на негово място, предвид обикалянето на десетки обекти в нетърпимата жега. Когато се обърнах обаче, усмивката ми замръзна като бойлер на минус 20.

Дъщеря ми, с изражение на куче пред лакомство, вече ровеше за хавлия.

Прочетохте ли

За любовния живот на една тийнейджърка
и други психопатии

Автор: Нора Ардашева

Отивам на работа!

Вървя към спирката и както винаги, се хиля вътрешно.

Този път на себе си и на безумния си аутфит - нахлупила съм шапка!

Това все още не е страшно - често нося шапка, ноооо този път е бамбашка.

С голяма периферия - черна, филцова шапка.

Автобусът е № 26, знаете Кичевския.

Цели две години събирам кураж да я сложа тая пущина и току на вратата се връщам и я оставям... днес прекрачих прага капелАта.

Познавам поне 3 жени, които в момента се хихикат на мой гръб, но ги обичам и не им се сърдя, защото помня и аз какви съм ги говорила за ония капелАтите кукиндери.

Отивам на парти и настроението ми е 6.

Сещам се за многото партита на младите години, които планувахме с приятелките и бързахме да се приготвим и да хукнем към някое от новите заведения в града (защото ние долна манджа не ядем).

Сещам се и защо се отказахме от заведенията - поради една много простичка причина. Към малките часове, разговорите ни ставаха толкова шумни и (явно) интересни за околните, че дори и ние забелязвахме как сервитьорите и се въртят все около нашата маса, в желанието си да чуят всичко.

Някои от нас са бизнес дами, други - сериозни майки и съпруги, та решихме, че нямаме нужда от подобна съмнителна реклама и е време да се събираме по къщите.

Ама как няма да се захласват сервитьорите, бе?

Такъв купон беше, такъв смях.

По него време бяхме току-що омъжени и се налагаше да решаваме много наболели въпроси, жизненоважни за някоя от нас.

Дълго време това се оказваше все една и съща слънчева личност, която поради своето вродено любопитство към живота и желание за промяна, често ни правеше свидетели на невероятните си приключения, в които сама се ситуираше.

Ако пък някоя от нас имаше истински проблем, конфузът траеше точно 4 минути. С невероятното си чувство за хумор и уважение една към друга, успявахме някак си да я измъкнем от дупката!

Обикновено слагахме казус на вечерта и всяка отговаряше, съобразно нейния житейски опит и най-вече характер, как аджеба би го разрешила тя.

Суета

Една вечер, казусът беше "Как биха реагирали мъжете ни, ако ни отвлекат похитители?"

Разбирате сериозността на ситуацията, нали?

След първоначалните дюдюкания и подхвърляния на реплики от рода на:

- Абе, нас кой ще ни отвлече, вие слепи ли сте или луди? - минахме на отговорите.

Първата:

- Такааааааа, моят, след като изслуша исканията на отсрещната страна, ще помълчи и ще им каже: - Вижте момчета, вие сте си я отвлекли, вие се оправяйте. Ако не успеете, обадете ми се и аз ще ви кажа моите условия! (Така де, няма само О'Хенри да е наясно с някои неща.).

Втората пък мига, мига и:

- Ами моя веднага ще плати - много ме обича!

Мълчим завистливо – обичат се наистина, мамка им. С пеперудите и всички други лиготии, се обичат!

Третата мълчи.

- Казвайййй- скандираме ние. Знаем какъв зевзек е и чакаме, а тя:

- Абе, момичета, какво му е лошото на това, двама-трима татуирани мъже, да те отвлекат в днешните сухи дни? Представете си - безлюдно, скучно, няма хора, няма телевизия, момчетата няма какво да правят, а? Стокхолмски, Стокхолмски, колко да е Стокхолмски тоя синдром?

Мома е, простено й е да си помечтае !

Четвъртата ни разби, обаче:

- Я чакайте, чакайте .Безлюдно ли казахте? В такъв случай, ако на моя му изпратят моя снимка, след месец в това място и подпрат един вестник в скута ми... ами той няма да ме познае, бре! Вие знаете ли, какво е 30 дни без епилация? Човекът ще каже:

- Гледайте си работата, тази жена не е моята, дори не съм сигурен дали е жена.

После, сервитьорите що все около нашата маса ходели. Така де.

Вярно, че някои жени изискват малко повече грижа, за да се приведат в употребителен вид и е хубаво, че го правят де.

Защото една вежда, черен мустак и червено червило само на Фрида Кало може да й се разминат...

Друго си е да си туриш капелата в селския автобус.

Препоръчваме ви още: 

Рокаджийките обичат чалга

Не яж, поти се и обличай

Автор: Анелия Икономова

В началото искам да благодаря на всички лекари, акушерки и санитари, които обичат работата си, които са приели човечността като основно качество в професията си, за които да помогнеш, да се грижиш и да се държиш уважително е като дишането! Познавам няколко такива, за съжаление… само няколко!

Искам да изкажа безкрайно съчувствие и любов към всички майки, които са преживели ужаса на класическия тормоз и унижение, съпътстващ голяма част от ражданията в България!

Време е българските жени да спрат да бъдат унижавани, третирани като добитък, да изпитват чувство на вина, на срам и на безпомощност!

Време е тези жени да започнат да плачат само и единствено от щастие!

Раждала съм три пъти! Естествени раждания! Болката от тях съм забравила отдавна, ужасяващите преживявания още сънувам.

Моето раждане в България

Предварително се извинявам за нещата, които ще прочетете след малко, но съм сигурна, че голяма част от вас са чули поне едно:

„Обръснала ли си си ш*ндата?“

„Сваляй ги тия гащи, какво си ми се облекла, това е родилно.“

„Тая е с три пръста разкритие, че роди утре, като ми заидват още не влезнали у деветио месец… “

 „Сега ще извадя маркуча, да не ме насереш, стискай гъзо.“ (докато ми правят клизма)

„Не ми охкай, да си охкала, като си го правила.“

„Напъвай все едно сереш, не ми надувай бузите.“

„Някой да ходи да я види оная в предродилна, да не си роди сама.“

Това са само част от нещата, които чух. Останалите преживях.

Малко преди да родя за първи път, бях принудена да обикалям родилно отделение, тъй като бях оставена сама в предродилна зала, имах напъни от известно време, виках... известно време и пак така известно време никой не дойде! За да ви опиша ужаса докрай - главичката на бебето беше прорязала, докато извършвах издирването! Намерих ги, казах им, че раждам… присмех, обиди, подмятания, докато не започнах да викам, къде от болка, къде от безсилие и една от акушерките не реши да „провери“.

„Бързоооо, главичката излиза, ще го роди тука!“… това беше максимумът на човещина.

В три от трите раждания ми приложиха процедурата „скачане върху корем“.

Първия път си тръгнах със синини по корема, останалите... уви, не успях!

Раждането на една "ничия" пациентка

След като родих първият си син, ме настаниха в стаята с още шест жени, заедно с бебетата, няма нужда да ви казвам какво означава това. Три денонощия на  безсъние, плач, обвинения, че нямам мляко, че съм на 19 и няма и да имам мляко… „Слага ли го на цицката?“ -  не е урок по кърмене, нито съвет, нито нищо, освен изключително тъп и просташки зададен въпрос! Личната хигиена се свеждаше до това да ни поливат с чайник веднъж дневно. И понеже беше зима, стаята бе с размери на половин конюшня, а радиоторите топли, колкото да не замръзнат, бяхме принудени да си носим печки, които да включваме срещу кошчетата с бебета. Но „не повече от 4 уреда, че инсталацията гърми!“

При третото ми раждане бях подложена на това, на което са подложени огромна част от жените, раждащи „нормално“. Влязох в предродилна зала, с шест сантиметра разкритие, с редовни контракции, без усложнения и забележете!!! – без болки! След като обясних на всеки един поотделно, че да, усещам, че имам контракции и не - наистина не ме боли, явно им се стори адски подозрително и ми сложиха система с окситоцин. След това говорих с няколко лекари, не е имало причина за тази процедура. Но пък никога няма да забравя лицето на акушерката, като казваше: "Не те боли, ама сега ще почне ! ХАХАХАХАХ!“

Това, уважаеми бездушници, които говорите и се отнасяте така с родилки, е садизъм в най-чиста форма! Трябва да бъдете съдени за престъпление срещу човечеството и измяна на родината! Защото аз съм тъпа и упорита и отношението ви не можа да ме смачка, но много жени не родиха своите втори и трети деца заради вас! Много родилки умряха… не, не от лекарска грешка, от безхаберие, мързел и отявлен садизъм! Лекарската грешка е нещо друго, при нея се изисква преди всичко да си човек.

Българските родилки се чувстват длъжни да мълчат, да страдат, да търпят обиди и упреци и ПО ДЯВОЛИТЕ - да благодарят, че са живи, и че децата им са живи!  В 21 век!

Повечето директори нямат представа какво се случва в техните болници!

Повечето началници на отделения - също!

Някои от лекарите безмълвно негодуват!

Някои акушерки - също!

Повечето родилки се страхуват, не толкова от болката, колкото от отиването си в родилното! В очите на почти всяка жена се появява ужас и отвращение, когато говори за ражданията си! Българските жени все още изпълняват суеверни обреди, „за да мине всичко наред“.

Сърцето ме боли след всяка написана дума, защото зад нея стои не само моята, а и милиони други истории, които са безсърдечният увод от най-щастливите ни моменти!

След поредния случай на починала родилка, който ме стиска за гърлото, мокри очите ми и бунтува бесовете ми, се моля само за едно!

Моля се, някой със сърце, някой, на когото му се работи, някой, който смята, че горенаписаното е абсурдно и недопустимо, някой, който има възможност, да промени този кошмар - спасете българската родилка! От сърце ви моля, спрете този геноцид!

На наказателните отряди от родилните отделения ще кажа само: „В ада има специално място за вас, където ще понесете всяка болка, която сте причинили, всяка обида и гнусно унижение! Не повече! И пак няма да ви стигне вечността!"

Благодаря ви, български майки! Вие сте героите на нашето време!

Послепис от Мария: Вярвам на всички истории за такива раждания. Вярвам им, макар че звучат като филм на ужасите. Преди 25 години родих първия си син. Бях "с връзки" - мама познаваше лекар от педиатрията в същата болница, един прекрасен и добър човек, който стоя през цялото време в предродилно заради мен. Заедно с мен раждаше момиче, на моята възраст, около 19-20. И за нея беше първо раждане. По някое време се измори и започна да заспива. Тогава видях неща, които предпочитам да забравя. Видях как й удряха шамари, обиждаха я, обвиняваха я, че ще убие бебето си, натискаха я, скачаха върху нея и накрая просто я разпориха и извадиха детето. Тя плачеше през цялото време, никой не й каза добра дума, никой не се опита да й обясни спокойно какво да прави. Беше ад, кошмар, садизъм, не знам как да го нарека. Аз и още една родилка бяхме свидетели на всичко това, след което някак трябваше да родим. Изплаших се толкова много, че само се молех всичко да приключи и да се махна от тази болница. Следващите ми три раждания бяха платени, с избор на екип, и така нататък. Мисля, че се досещате защо. Ако трябва да раждам като това момиче, ако нямам възможност да си платя и да получа човешко отношение... предпочитам да не раждам. Без преувеличение. Просто нямам гаранция, че ще попадна на хора, които ще се държат с мен човешки в този момент на пълна безпомощност.

Това отношение трябва да престане. Трябва да му сложим край. Трябва медицинските среди да спрат да го толерират. Трябва някой да бъде осъден, друг - уволнен. Нещо трябва да се случи. И спрете да се обиждате, всички знаем, че има прекрасни лекари, сестри и акушерки, които са хора, без да очакват да им се плати за това. Но има и такива, които не са. И знаете ли кое е ужасното? Че помним тях. Те превръщат бялата престилка в обект на омраза и страх. Недейте да ги прикривате, недейте да ги търпите.

Иначе сте не по-малко виновни от тях.

Прочетохте ли 

Раждайте с мъжете си, момичета!

Автор: Мария Пеева

Наскоро попаднах на статистика за най-честите причини за споровете в семействата, както и за разводите. Парите бяха сред водещите в класацията. Всъщност са на второ място - след изневярата и преди липсата на комуникация. В същото време, когото и да попитате, независимо дали е беден или богат, ще ви каже, че парите не правят човека щастлив и че далеч не са най-важното на този свят. Защо тогава допускаме да ни разделят? По-важни ли са за нас парите, отколкото бихме посмели да си признаем? По-ценни ли са от любовта? От човека до нас? Този същият, когото някога сме си обещали да обичаме в добро и зло, докато смъртта ни раздели?

Заблуда е, че ако семейството разполага с достатъчно средства, никога няма да се кара за пари. Ако се огледаме около себе си, има семейства, които далеч не са богати и въпреки това се борят заедно с трудностите и това дори ги сплотява. В същото време има и други семейства, които въпреки солидните си авоари, не успяват да се разберат по финансовите въпроси. Мисля, че това, което всъщност разделя толкова хора, не са парите, нито липсата им, нито излишъка им. По-скоро е желанието за надмощие и власт над партньора. Дали единият партньор има по-високи доходи, или липсва съгласие за това как се харчат парите, но винаги в основата на проблема не са парите сами по себе си, а това кой и как ще ги управлява. Когато осъзнаем, че това е истинският проблем, можем да се фокусираме върху него и да потърсим решение. Защото пари се печелят лесно, далеч по-лесно, отколкото се градят отново разбити отношения.

Ще ви разкажа какво правим ние у дома и какво не правим. Може би ще намерите нещо полезно, което да приложите във вашето семейство.

1. Прозрачност

Никога не сме крили доходите си и всеки знае финансовото състояние на другия. Знам, че в много семейства не е така, но ние бяхме съвсем млади, когато се влюбихме и се оженихме, заедно се учихме да работим и да печелим, заедно губихме и успявахме, и може би затова не изпитваме каквато и да е необходимост от “лична каса”. И двамата сме напълно наясно със средствата, с които другият разполага и също така нямаме усещане за “мои” и “твои” пари. Парите са винаги общи, на семейството.

2. Равнопоставеност

В началото на брака ни в продължение на десетина години, аз внасях повече средства в семейния бюджет. Това никога не е било повод съпругът ми да се чувства неравностоен, нито пък ми е давало основание да го критикувам. После ситуацията рязко се промени и през последните 15 години от брака ни той е човекът с по-високите доходи. Не изпитвам никакво притеснение от това. Нито пък живея с усещането, че работата ми е по-незначителна от неговата, защото е по-нископлатена. Мисля, че това е пряко следствие от първата точка - тъй като парите са общи, няма значение кой вади повече. И тази равнопоставеност е валидна и при сериозните финансови решения като кредити, продажби и покупки на жилище или кола. Независимо в чия сметка са парите и кой ги е спечелил, когато става дума за решения, касаещи семейството, ние имаме равен глас и единият не би нарушил волята на другия.

3. Уважение

И двамата уважаваме правото на другия да похарчи пари за нещо, което ни се струва безсмислено и излишно. Няма как да се подразня от скъпите билети за мача на Ливърпул, защото знам колко е важно за мъжа ми да заведе момчетата на любимия си стадион, за да гледат любимия му отбор. Емоцията и радостта, която ще получат, струват много повече. Това е нещо, което го прави щастлив и аз го уважавам. По същия начин той уважава моите слабости и хобита, макар че сигурно му се струват също толкова безумни колкото е футболът в моите очи.

4. Уважението обаче има и друга страна - доверието.

И двамата знаем, че другият няма да прекали и да обърка фатално семейния бюджет. Нямаме скрити разходи и тайни сметки. Признавам си, че ми е хрумвало да скрия от съпруга си някакъв разход, който според мен ще му се стори глупав, но сърце не ми дава и в крайна сметка всичко си разказвам. И така ми е спокойно.

5. Прошката

Преди време ви споделих историята от началото на брака ни, в която съпругът ми изгуби на “тука има, тука нема” парите, халката и часовника си.Тогава една дама изкоментира защо давам за пример случка, в която мъжът проиграва на хазарт ценни вещи и пари и жената приема това с усмивка. Отговорът е много прост. Защото такива неща все някога се случват - да вземеш грешно решение, което ти струва пари, понякога много пари. Човек може да сгреши, но по-важното е да си направи извода и да не повтаря грешката. Това, че си се провалил веднъж, не те прави неудачник. Понякога си мисля, че ако тогава се бях развикала, ако бях реагирала остро, може би нещо в нас щеше да се пречупи и нямаше да имаме тази сплотеност и единство.

Жега

Хората заживяват заедно, защото се обичат, нали така? Не ги събират парите. Затова и не бива да се стига дотам, че парите да ги разделят.

Нещо интересно, което наблюдавам през годините. Финансовите ни навици, които бяха толкова различни в началото, сега сякаш все повече се уеднаквяват. Той попива нещо от мен, аз - от него. А повярвайте, бяхме на двата полюса. Той подреждаше банкнотите си в портфейла винаги в една посока и знаеше точно с колко разполага. Аз натъпквах пари в джобчета и портмоненца и никога не бях сигурна колко имам в момента. Той харчеше малко за стойностни неща, винаги добре преценени. Аз пазарувах спонтанно и без много да му мисля. За него “картата ми е на нула” означаваше, че не дължи нищо по нея. За мен означаваше, че съм я източила до края. До такава степен бяхме различни и често се шегувахме с това. Но с времето аз станах много по-разумна и пестелива, а той - много по-спокоен и щедър. Наскоро обсъждахме някакъв разход и изведнъж се оказа, че аз съм “против”, а той “за”, точно обратното на присъщите ни роли. Тогава му обърнах внимание колко много започваме да си приличаме, а той с обичайното си чувство за хумор ми отговори:

- След 25 години брак започваме да си приличаме? Е, значи ще ни бъде. Вече мога да съм спокоен.

И аз мисля, че ще ни бъде. А ако се сдърпаме за нещо, няма да е за пари. Каквито и проблеми да възникнат на този фронт, ще ги решим заедно. И няма да ни е за първи път.

Може би във вашето семейство финансовата схема е различна, но и така да е, всичко е наред, стига да работи добре. Важното е да няма битка за власт и надмощие, налагане на единия над другия. Защото в крайна сметка парите са само средство. Дали ще са средство да се сближим или крачка към отчуждението, решаваме ние и никой друг.

Финансовите истории на семейството ни достигат до вас със съдействието на Visa. На сайта им може да прочетете повече за техните продукти и услуги, текущите им промоции и да спечелите страхотни награди.

Препоръчваме ви още:

Как във Франция ни взеха за измамници

Защо му е на тийнейджъра карта?

Татко ми дава джобни

През петте години на моето Hands Free пътешествие разбрах, че най-добрите подаръци не са тези, които подаряваме в кутия. Най-добрите подаръци са тези, които изискват себеотдаване, време и сърце. Затова ми се иска да споделя с вас, кои са най-добрите изненади, които съм правила. Надявам се честният до болка разказ да вдъхнови някого и някой да започне да прави подаръци, които правят живота съвършен за дълги години и влияят, както на получателя, така и на автора им, а дори в някакъв по-философски смисъл и на света. Това наистина е възможно.

Най-доброто, което подарих на мъжа си, е приемането.

През първите 10 години от съвместния ни живот, често мислех какво бих могла да променя в мъжа си. Искаше ми се да е по-открит. Да ме слуша по-внимателно. Мечтаех да се прибира винаги навреме вкъщи, да ме гледа в очите, когато разговаряме и да дъвче по-тихо дъвката си. Искаше ми се да не вдига толкова шум около рождените ни дни и другите празници. (Как смее!?) Отделих немалко време да мечтая мъжът ми да стане някой друг.

Веднъж имахме един доста напрегнат момент. Винаги, когато ми предстои нещо ново, се притеснявам и съм много тревожна. Мъжът ми е съвсем различен, непрекъснато ме съветва да се отпусна. Това ме изнервя и му отговорих: „За мен това е съвсем нов опит. Притеснявам се. Не можеш ли да го проумееш? Аз съм такава, каквато съм. Няма да се променя. И това е нормално. Може би нямам нужда да променям нещо в себе си.“

Ох.

И в този момент, докато стоях пред него, желаейки да ме види и обича каквато съм, най-сетне го видях такъв, какъвто е.

И престанах да мечтая да се промени. След време забелязах, че е по-открит – през нощта, когато светлините са угаснали и сме напълно потопени в себе си. Забелязах, че внимателно слуша, когато казвам: „Това е важно.“ Открих, че поема домашни ангажименти, които дори не бях забелязала. Осъзнах, че прави подаръци, не за да ме подкупи, а защото му харесва да подарява, при това има способността да помни кой какво обича. А когато дъвче дъвка си напомням, че ще дойде време, когато ще тъгувам за този звук и тогава ще ми се струва успокояващ.

Най-доброто, което подарих на мъжа си е приемането. И се оказа, че споделих подаръка му.

Най-доброто, което подарих на голямата си дъщеря, е свободата.

Имах големи очаквания за Натали през първите шест години от живота й. На крехките си рамене това дете носеше огромна тежест, натрапена майка му, която искаше всичко да е идеално и да следва генералния й план. Натали бързо прихвана от моя перфекционизъм. Стана много взискателна към себе си. В погледа й трайно се настани очакването на поражение, започна да дъвче устната си от притеснение. Един ден забелязах, че вратата на стаята й все по-често е затворена и открих причината – моята дъщеря предпочиташе усамотението пред компанията на критичната си майка. Разбрах, че ако искам да участвам в разговорите, тайните и разочарованията на скъпото си дете трябва по-малко да контролирам, да се отпусна и да го насърчавам. Започнах да признавам и приветствам всичко, което Натали вършеше правилно, вместо да акцентирам върху пропуските й. В крайна сметка тя расте и се учи, и има нужда от свобода да опитва, пада и отново да се изправя, без критик зад гърба си.

Когато бяхме заедно, си поставях за цел да направя деня й по-хубав. С времето се научих да отстъпвам, да правя крачка назад и да се вглеждам. Видях как детето ми използва възможностите си и творческото си мислене, как умело управлява компанията от съседски деца, как потъва в сложните си медицински книги и защитава тези, които не са имали шанс. Всяка вечер ние водим задушевни разговори в тъмната й стая и тя ми разказва как мисли да помогне на света. Знае, че въпреки грешките и паденията, които неизбежно ще срещне по пътя си, аз винаги ще я подкрепям.

Най-добрият подарък, който направих на голямата си дъщеря, е свободата да опитва, да губи и побеждава. И се оказа, че споделих подаръка й.

Денят, в който пораснах

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето.

Когато малката ми дъщеря навърши четвъртата си година, аз вече бях й дала ясно да разбере, че нейният подход към живота в стил „трябва-да-спра-да-помириша-розите“ откровено изнервя мен, ефективната й майка. Но докато не чух голямата ми дъщеря да й прави забележка за същото, нямах представа какъв удар нанасям на собствените си деца.

Този ден погледнах Ейвъри в очите и й казах: „Извинявай, че те карам непрекъснато да бързаш. Харесва ми твоят начин и бих искала да мога поне малко да приличам на теб.“ Двете ми дъщери бяха еднакво изненадани от необичайното признание, но лицето на малката буквално засия от удоволствие. Знаех, че ако удържа обещанието си и се старая повече да приличам на нея, животът ни ще се промени.

Всеки път, когато беше възможно, позволявах на Ейвъри да задава темпото. Хвалех я, когато забелязваше нещо, което беше убягнало на другите. Започнах и аз да забелязвам същите неща. Виждах колко се радва, когато бавно облича любимата си пижама, внимателно полива пилето си с ябълков сок, нежно утешава тъжния си съученик или търпеливо чака дядо си. Детето ми е Наблюдател. Бързо разбрах, че такива деца са прекрасен и рядък подарък за света. Тогава осъзнах, че тя е подарък и за моята луда душа.

Сега тя композира. Това е много интересен процес с китара и ноутбук, но има талант, увереност и търпение, и ще се справи. И преди всичко – сега времето е на страната на Ейвъри – няма никаква потребност да бързаш, когато отправяш послания с песен на този суетен свят.

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето. И се оказа се, че споделих подаръка й.

10 подаръка, които детето ни няма да забрави

Най-доброто, което подарих на себе си, са размислите.

Ще пропусна важен подарък, ако не спомена, какво поднесох на самата себе си. Нито един от изброените по-горе подаръци нямаше да бъде факт, ако не бях си позволила да престана да бъда тази, която може да направи всичко с усмивка на лице, докато душата й бавно умира. Позволих си да изключа звука на външния свят и да последвам зова на сърцето си. Разреших си да бъда човек, да използвам собствените си грешки като стъпало към по-добрата си версия. Разреших си да плача, да се радвам, да дишам. Не бих била тази, която съм днес, ако не си бях позволила да пиша поне по 10 минути дневно, с надежда да стана автор, който може да помогне и на другите да преживеят същото.

Преди пет години си подарих размислите.

Те станаха подарък за мъжа ми, за децата ми и за всички, с които споделях своите истини и надежди. Аз и досега не умея да прави хубави материални подаръци, но добих навик да копая дълбоко в търсене на най-важното, което мога да дам.

Надявам се този текст да ви помогне да се почувствате по-малко притиснати да търсите нещо, което може да се опакова в кутия, и да се съсредоточите върху търсенето на подаръците, които носите дълбоко в душата си. Тези подаръци са време, присъствие, прошка, приемане. Те влияят не само на получателя им, но и на целия свят.

За тези, които са заинтригувани, един изящен цитат, който сподели с мен приятелката ми Кейтлин.

„Бъди по-мил със себе си. Ти си нечия глътка въздух, нечий спомен, дом за цял живот.“ – Наира Уахид.

Да. Значимите подаръци започват с това да бъдеш по-мил. По-мил със себе си, с него, с нея.

Няма да сбъркаме, ако сме по-мили, по-добри, по-открити, снизходителни, приемащи.

Винаги е добра идея да се започне с любов.

Авторката Рейчъл Мейси Стафорд, води блог, който е нарекла Hands Free Mama. В този блог, в продължение на пет години и повече тя разказва как се освобождава от всичко, което я измъчва, натоварва и отнема от времето й, за да сграбчи истински ценните неща. Рейчъл води лекции и е автор на няколко книги.

Прочетохте ли
Последните хора на света

Всяка майка търси верния подход към детето си. Това е сложен процес, особено ако се стреми да постъпва винаги правилно. Като че ли седиш върху малко столче, заобиколен от умни хора. Те са огромни, знаещи, уверени в правотата си, а ти си малка, съмняваща се, търсеща отговори. Седиш на това столче, наежвайки се от предсказанията за възмездието, което те очаква, ако направиш неправилен избор.

Когато стане дума за възпитанието на детето, като че ли попадаш в непроходима гора. Особено сложно е да се ориентираш колко свобода да предоставяш на наследника си, какво да му разрешиш, кога да направиш компромис.

Честно казано и аз не знам. Аз също седя на това малко столче и се опитвам да слушам внимателно хората около себе си. Но се стремя да не се страхувам да сбъркам, да пренавия пружината или да се отпусна прекалено. Защото нося отговорност за децата си. Страхът да бъда "лоша" в своите и чуждите очи само може да ме подтикне към нови грешки, последствията от които ще понесат децата ми. Искам те да пораснат свободни и щастливи, да не се страхуват да паднат и да знаят, че могат да станат. Искам да мечтаят, да преследват целите си, за да пее душата им. Искам в живота им да има много радост, но и да могат със стиснати юмруци да преодоляват изпитанията, да не се разколебават пред тях.

Колко свобода трябва да предоставим на децата си, за да пораснат щастливи? Ако днес детето ми иска да се разхожда в костюм на пожарникар, трябва ли да настоявам да си обуе сивото панталонче, което не се цапа и е много удобно за игра? Трябва ли да обяснявам на дъщеря си, че роклята на принцеса не е подходяща за пазаруване?

А ако детето ми яде само макарони със сирене и захар, да търся ли гастроентеролог или да престана да се притеснявам и да изчакам моментът да отмине? Стотици подобни въпроси си задавам всеки ден. В някои случаи помага четенето на книги, в други – консултацията с лекар, разчитам основно на интуицията и здравия си разум, а най-ефективни са разговорите ми с децата. Обяснявам им защо е хубаво да се яде супа или да си събличат пижамите от време на време, защо е добре да слагаш раницата си на едно и също място, а не да я търсиш и подреждаш точно преди тръгване. Казвам им, че може да оставиш някое занимание, ако ти е прекалено сложно, но все пак е по-добре да се опиташ да разрешиш проблема си. Не мога да избегна произнасянето на думите „не“ или „не може“, но обяснявам защо е „не“ и защо „не може“. Понякога, в моменти на ступор, просто им казвам, че нося отговорност за тях и докато все още не могат да се справят сами, решенията вземам аз, но това не е основна идея в живота ми.

Има и случаи, в които децата преценяват дадена ситуация по-добре от мен и могат да открият такова мъдро решение, което не би ми хрумнало. В такива моменти отново сядам на малкото столче, но околните са не достолепни възрастни хора, а собствените ми деца.

Трудно е да поддържаш идеален дома си, когато в него живеят деца. Но пък и нужно ли е? Струва ли си да се пребиваш от чистене и подреждане и да изискваш същото от околните? А може би е по-добре децата да живеят в своя хаос, щом им доставя удоволствие. Късно вечер родителите могат да внесат малко ред в него. Създаването на зони на отговорност помага. Помага и наемането на помощница, но ако детето не бъде научено да се грижи за вещите си, как ще се научи да ги цени? При всички случаи идеалният дом е като музей. А там, където расте любознателно, търсещо отговори дете, редът не може да бъде приоритет.

Къде сбъркахме?

Преди време бях на гости на едно момченце, което винаги ме поразява с находчивостта си и как от всичко, което прави, създава удивителна история. Това дете строеше огромен град от Лего върху масата в хола. На пръв поглед изглеждаше по-скоро като купчина елементи от конструктор, но то ми разказа истории за всички човечета, които се намираха там, кои са, с какво се занимават, накъде летят, какво се случва. Невероятни домове, мостове, кораби, какво ли нямаше там! Би ли могло това момченце да развие фантазията си толкова, ако майка му го караше всеки ден да прибира частите на конструктора си? Едва ли. Попитах я как е разбрала, че не бива да му пречи. Отговори ми: „Просто видях, че му харесва. Но не съм и предполагала, че ще създаде цял огромен град.“

В същото време някои хора като че ли са родени със знанието кое е правилно и кое не. Знаят точно какво може и какво не може и как всички ще страдат от нечии грешки. Какво дете ще порасне, сред какви хора ще попадне и как ще се провали. Защо подобни всезнайковци нямат нито един сценарий за хубава история? Може би е добре да признаем, че Сократ е бил прав, когато е твърдял: „Аз знам, че нищо не знам.“ Може би е време да престанем да разбираме от живота на другите, по-добре от тях самите? Да поставяме диагнози или да разсъждаваме за последствията от чуждите родителски грешки. Всъщност разковничето е в това, че свободните деца имат свободни родители. Сигурно сте забелязали, как хората масово първо заклеймяват тези, които се открояват от другите, които се отделят от тълпата, а после (както често се случва) им се кланят.

Ние много често не знаем или не разбираме нещо. Но можем да престанем да отричаме това, което ни е непонятно. Това също е свобода. Да бъдеш себе си е значително по-лесно и приятно – преставаш да се вслушваш в нечие мнение, в страха да не се окажеш сред „двойкаджиите“, „лошите родители“ и т.н.

Аз мисля да изхвърля своето столче на позора, а вие?

*Авторката Елина Каплун е студентка в калифорнийски колеж; по образование е журналист и артист. Майка на две деца.

Препоръчваме ви още:

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Днес те обичам повече от вчера

Правилата не са по-важни от детето

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Преди време приятелка, която работи като възпитател в детска градина, ми разказа следната история - баба на момиче от групата, искала да осъществи контакт с внучката си. Не била виждала детето в продължение на години. За това била виновна снахата, по думите на бабата. Бабата не търсела обаче друг вид контакт - като телефонно обаждане, писане на съобщения, ходене до техния апартамент. Инициативност проявила с това си действие - да отиде до градината, в която е записана внучката й; да потърси госпожата, в случая моята приятелка; да помоли госпожата да й изпраща снимки на детето и по този абсурден начин - да я "вижда". Бабата заставала на оградата и понякога наблюдавала детето през решетките с насълзени очи. Не го викала по име. Не смеела. Страхувала се от реакцията на детето, а и нямала необходимата смелост за истински жив контакт. За нещо смислено.

Моята приятелка, разбира се, приела молбата на бабата и се съгласила да изпрати няколко снимки на внучката й от предстоящото тържество, което градината ще има. (Бележка на редактора - с позволението на майката). Уточнила също, че тези снимки няма да й помогнат с нищо. Тези снимки са просто едни обикновени снимки и нищо повече. Те не дават връзка. Те не създават близост. Те не говорят. Оставете онези клишета, които ви втълпяват, че една снимка значи хиляди думи. Снимката не е разговор. Снимката не е диалог. Снимката не е създаване на връзка помежду ни. Снимката е един хубав спомен, в който дори може да не присъстваш. Бабата дошла още веднъж и казала на моята приятелка – „само малко ще я погледам“. Моята приятелка отвърнала, че явно налице е проблем, който следва да бъде решен. Бабата на свой ред все говорела, че се страхува. Обича това дете, но се страхува. Ще я погледа малко докато спи и ще си тръгне. А после ще я погледа и през цветната ограда.

Когато не става, не става

Не знам точно какъв е въпросният казус и не мога да съдя нито една от двете страни в него. Мога да кажа обаче друго. В този казус има една трета висша страна, която се нарича дете. И не сме важни повече аз или ти. Не са важни нашите различия. Нямат стойност нашите оправдания за разрива помежду ни.

Без това да излиза като вид обвинение или нападка срещу бабата, си правя извод, че вместо да решим и изчистим някакъв откровено голям проблем, ние го задълбочаваме или смитаме под килима. Под килима никой не гледа какво има. А там обикновено се събира доста мръсотия. Старателно чистим около дивана, чистим и откритата площ, но никой не смее да вдигне килима. Всеки се страхува и не иска да бърка. Знам със сигурност, че така няма за стане. Знам, че като заобикаляме тази мъка, тя не намира своето решение и до консенсус не стигаме.

Не разбирам и думи като - много искам да я/го виждам; липсва ми; обичам го; искам да я/го погледам.

В същото време не правиш никакво действие, пасивна си, очакваш някакво чудо, очакваш, че времето ще подреди нещата както ги желаеш или просто свикваш да си агонизираш по този начин, затъваш си в проблема и не очакваш нищо отникъде. За теб е задоволително единствено краткото гледане отстрани. Отстрани деца не се гледат.

Забелязала съм и как хората, не знам този конкретен случай дали е сред тях, не правят никакви постъпки за търсенето на контакт, защото си мислят, че другата страна предполага, че ще бъдат отхвърлени.

Така. С догадки и подобни съждения далеч също няма да стигнем. Ако нещо те тормози, не ти дава мира и силно искаш вече да се освободиш от товара - просто се обади и потърси начин да поговориш с отсрещната страна.

"Ама тя не желае, тя ще ме отхвърли... !"

Нека пробваме. Нека поне се направят един, два, жалки опита. Току-виж никой не те е отблъснал, а напротив - готов е за открит разговор.

Човек трябва да остави егото си вкъщи, може би и него под килима, и да се изправи, да потърси подход и да поговори. Съжалявам, ако ще разочаровам някои от вас, но друг начин няма.

И знаете ли защо няма друг начин? По-лесен, по-бърз, с по-мъничко усилия? Няма друг начин, защото след съвсем малко всички тържества приключват! Още малко и градината затваря! Кепенците се спускат. После същите кепенци ще се спуснат триумфално и върху училището. Доживеем ли университет - ще видим отново плавното спускане. Дано само присъстваме на снимките за дипломирането. Дано го видим с очите си. Дано никой не ни го разказва. Дано сме там и съпреживяваме всяка радост, болка, трудност, успех, цялата палитра на живота - заедно. Дано сме заедно, а не през решетки. И не градинските. Решетките в съзнанието ни, които не ни разрешават никакви действия и постъпки. Те са най-гъсти и сбити!

Осмелете се да говорите днес! Сега!

Поколението на НЕбабите

Аз имам един случай от първи юни в Джъмбо. До нас обикаляше двойка възрастни хора, които си шушукаха как искат да ни заговорят, но не смееха и всеки се обръщаше към другия с – „хайде ти ги питай“. Обърнах се сама към тях и реших повече да не ги спъвам в собствените им мисли. Възрастната дама ми отговори, че иска да попита нещо моето дете. Попита го коя играчка му харесва повече - самолетът или колата? С коя предпочита да играе.

Моето дете не й отговори нищо, защото помисли, че ще му правят подарък и го хвана срам. Обясних на жената, че ще избере самолета. По-интересен е и той сега играе с това, но интересите на всяко едно дете са различни. Тя попита още и дали самолетът бил подходящ за дете на четири години, дали имал части, които да се погълнат? Отвърнах, че е подходящ и на четири години детето би следвало да знае какво прави.

Жената беше изключително притеснена, объркана и хаотична. Позволих си да попитам за кого е предназначена тази играчка? Тя каза, че е за нейния внук, когото не са виждали вече две години, защото снахата не го дава. Не защото живеят в Зимбабве, не защото често пътуват до друга вселена, а защото снахата не го дава. С това действията на всички хора явно се блокират. Явно тези хора нямат синове, за да се обърнат към тях, а имат само снахи.

Самолетът струваше лев и петдесет. Колата беше два лева. Дамата и господинът изглеждаха много добре и поддържани. Тя беше с хубава къса прическа, а той с черни кожени обувки. Госпожата смени темата и започна пак да ми обяснява, че този самолет според нея е опасен за дете на четири години. Можело да му се счупи перката и детето да се нарани. Друг път щели да купят нещо. Видях, че вече проблемът не е в избора на играчка. Видях мръсотията под килима. Замириса ми.

Казах й само, че според мен има нещо, което е много по-опасно. Нещо, което тя отказва още да види. По-опасно е да си обичаш внучето и да си готов да не се срещаш с него две години или пет... Има ли значение? Защото има удобни изречения и фрази като – „не го дава“! Така е удобно. Така проблем няма. Така е виновен друг, аз вина нямам за нищо!

По-опасно е да не можеш да компенсираш изчезналите години с нищо. Нито с два лева, нито с лев и петдесет.

Тя така и не разбра нищо. По-опасно е как сърцето ти се раздира отвътре, искаш връзка с това дете, но само на думи и само отдалеч. За другото трябва кураж и чистота под килима, а ние всички знаем, че такива прахосмукачки в производство няма.

Ще почакаме. Може и някой да изобрети. Но друг! Само това да не бъда аз! Нека друг изчисти вместо мен. Нека друг измисли това решение.

Аз вина за нищо нямам!

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

Ако баба не обича внучето

Внуците ще отмъстят за нас