Автор: Кремена Дюлгерова

Баща ми си отива на 89... На легло е от седмица. Гасне от сърдечна и дихателна недостатъчност. Плаче, че го болят гърба и ребрата, а аз го моля да се държи като мъж. Иска да го вдигнем с мъжа ми, но него вече го изпратих да си направи 15-тината хиляди крачки. Заради преживения инфаркт и стенда в сърцето тия крачки са много важни, по-важни от гърба на баща ми. Напомням на татко за болките на голямата ми сестра, предала се преди по-малко от две години на оная болест, дето толкова много се плашим от нея, че гледаме да не й казваме името. Беше малко над 60-годишна, активна пенсионерка, медицинска сестра. Не може едни болки в гърба на стареца да са по-страшни от болките на сестричката ми.

Цинична ли съм?

Спомням си за детските си години. Когато татко беше засмян и силен. И дремя свита на фотьойла до леглото му, докато той хленчи, че не може да спи. Шепна му да мисли за нещо хубаво, следя дишането му, поставила ръка на китката, търся пулса. И моля Господ да го прибере, преди съвсем да загуби достойнството си.

Грешна ли съм?

Татко се страхува за себе си и пита дали няма да го заведем в болница. Няма. Защото преди по-малко от три месеца, след краткосрочно и нелогично лечение, си отиде съпругът на сестра ми. На 67. Закараха го колегите му със служебната кола от работното му място. Направил серия от гърчове. Даже бялата му престилка на фелдшер не го спаси от клиничната пътека. На третия ден го разкачиха от системите и го изписаха. И като се загърчи пак след 24 часа, не слязоха от отделението да го прегледат. Да сме му търсели място да се грижат за него, ние като не можем. В частния хоспис го приеха и той повече не дойде в съзнание.

Няма да те заведем в болница, тате. Там само ще им влошиш статистиката.

Безсърдечна ли съм?

Въртя се покрай баща ми и наблюдавам майка ми. На 84, почти глуха, с деменция и глаукома, която я остави без зрение повече от 10 години. Няма никаква представа колко зле е татко, а аз зная, че ужасно се страхува от смъртта. Но настойчиво обяснявам, че няма нищо страшно - всеки някога умира.

Жестока ли съм?

Пиша ги тия писаници и се чудя дали ще ми олекне, като си излея душата.

Дали си слагам голям грях?

Дали съм една неблагодарна и ужасно зла дъщеря?

Защото мисля непрекъснато, че каквото и друго да ми се случва, скоро ще бъда баба за пръв път. Тази мисъл ме държи нагоре, даже усещам очакването за щастие. Като кокичетата преди Коледа, като синигеровите сватби през януари.

Да ме прости Господ, животът продължава.

Препоръчваме ви още:

Мъдростта боли

За нашите стари деца

Този много кратък и много сладък живот...

Автор: Ина Зарева

Тя притиска толкова силно ушите си с ръце, че пръстчетата ѝ побеляват, но въпреки това продължава да ги чува. Писъците на майка си. В спалнята са. Тъпи удари, плач, викове за помощ. Тя се е заключила в банята и не смее да помръдне, да диша, да съществува. Слива се с плочките. Знае ги наизуст – колко са на брой, къде имат пукнатини или начупвания, на какво приличат шарките им, накъде водят нишките им.

Тя не просто се крие в банята, тя се е сраснала с нея. Пуска водата, заключва вратата, стиска до болка кранчетата, обляга челце в студения порцелан. Но не иска да е така. Не иска да се крие. Не иска да е тук.

Малкото ѝ телце трепери от студ, от страх и от нещо, което за първи път изпитва – някакво хлъзгаво, задушаващо и ледено чувство за вина и предателство. Мама има нужда от помощ, а тя не смее да излезе от скривалището си. Но ако излезе какво да направи – та това е татко ѝ? Той я обича, носи я на конче, гъделичка я, приготвя ѝ закуска и е най-добрият баща на света. Тогава защо, защо, защо? Тя се свлича на студения под, свива се на кълбо и се моли това да е само някаква игра между възрастните или само така да ѝ се е сторило, и да не се е случило никога.

Но то се случва и следващата вечер. И следващата. И следващата.

Баща ѝ е любимец на всички – интелигентен, възпитан, щедър, свободомислещ, със завладяващо чувство за хумор. Майка ѝ е толкова красива, толкова порцеланово крехка, толкова изящна, че тя не смее дори да я гушне с всичките си сили, както ѝ се иска. Двамата са най-красивата двойка на света. Никой не би повярвал, че вечер татко ѝ се преобразява в някой друг, някой чужд, далечен и зъл човек, който блъска лекото тяло на майка ѝ в стените, а топлите му галещи ръце се стягат в юмруци, които потъват в нежната ѝ кожа.

Всяка следваща вечер тя се слива все повече с пода на студената баня, зъзнеща под огромното свлачище от вина и предателство. Вече знае какво означават тези думи. Те описват нея.

През деня родителите ѝ живеят един живот, а вечер – съвсем друг. Тя дълго търси обяснение и като не намира такова решава, че всичко е заради нея. Не може да си представи с какво майка ѝ може да ядоса толкова много баща ѝ. Значи трябва да е заради нея. Колкото и да се старае обаче, нищо не се променя. Нито отличните оценки, нито подредената стая, нито подаръците, които прави за татко си. Нищо.

Тя вече се страхува много от него. Не вярва на обичта му, не иска да си играят и гъделичкат, не иска да я докосва. Не иска да е там. Не вярва на никого. Не вярва и на майка си, защото отрече всичко. Един ден тя събра всичката си смелост – изстърга я от студените си мисли, от уплашеното сърчице, от вината във вените си – и каза на най-близката до семейството им жена. После се скри наблизо, докато двете с майка ѝ говореха. А майка ѝ отрече всичко. Каза през смях, че това било плод на детско въображение. Но тя познаваше този неин изкуствен, нервен смях. Защо постъпи така? Нима не я раняваха ударите му, блъскането в стената, нима ѝ харесваха синините – винаги скрити под дрехите, нима не я беше учила, че винаги трябва да се казва истината? Малката ѝ глава не успява да сглоби всички въпроси с отговорите им. Чувства мозъка си изтръпнал и напълно безполезен. Скоро сърцето ѝ се обвива в станиол – така пулсациите му са невидими, болката е по-малка, а светът се отразява и се връща обратно. В нея вече е пусто.

**********

Двадесет години по-късно. Тя е някъде далече от тялото си, от себе си, от думите, които се чува да изрича. Знае, че e грозно, че яростта струи през очите ѝ, че острите ѝ думи го раняват като кинжали, а после се връщат и остават забити в нея. Нея също я боли, но не е по силите ѝ да спре. Станиолът отдавна се е сраснал със сърцето ѝ и тя може да усети металната кръв във вените си. Добрите му очи горят в недоумение, опитва се да я успокои, но това я разярява още повече. Нахвърля се върху му с още повече обиди и обвинения. Някаква част от нея иска да се отскубне и да прегърне измореното му тяло, да се извини, да помоли за прошка, да обясни.

Но тя е толкова малка и толкова далечна, на пода в онази студена баня, че няма как да се пребори с тази, в която живее.

А тя е безпощадна. Нанася поредните си словесни удари, унижава го, смачква достойнството му, помътнява и последния блясък в очите му, предизвиква го, гаври се и безмилостно последователно убива и последните му пламъци гордост. Той се гърчи под ударите ѝ. Борбата между мъжествеността и любовта се вихри в изпъкналите му вени, в пулсиращото лице, в стиснатите юмруци. Ето, само миг и тя ще тържествува. Още само един неин словесен удар и той няма да издържи, и ще замахне срещу ѝ. Чака този момент вече седем години. Да го уязви до прозрачност, до лудост, до безсилие. Да го вбеси дотолкова, че той най-накрая да излезе от любящия си, уютен образ и да я удари.

Така, както всички мъже правят.

На него просто му трябва повече време. Но тя може да чака. И да докаже защо не му вярва, защо не приема предложението му за брак, защо не може никога да бъде негова. Защото той също ще удари. Няма начин да не го направи. Това е по-силно от него и от образа, в който се е скрил като в пашкул. Всички го правят. Ето че той бавно се изправя. Гневът му може да се докосне във въздуха – горящ и режещ. Тя продължава да го замерва с унижение. Очите му плуват в умора, обида, болка и безсилие. Замахва. Тя замръзва и очаква юмрукът му да потъне в плътта ѝ, както това се случваше с майка ѝ. Ръката му обаче не сочи към нея, а се разбива в стената отсреща. Едри парчета мазилка се отчупват под хрущенето на счупената кост.

- Не разбра ли, че никога няма да ударя теб?! – тихо се предава гласът му.

Тя разбира.

Изтрезняла.

Уплашена.

Вцепенена.

Разбира, че този път тя е насилникът.

Препоръчваме ви още:

Не мълчете като мен

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Аз, жертвата

Зорница Найденова е майка на две момиченца - едното е на 6 месеца, другото на 3 години. Когато прочита книгата “Сугестопедия за всеки учител и родител”, осъзнава, че все още си припомня английската азбука с песничката от детската градина и тогава й хрумва идеята за стихче с българската азбука. Стихчето е много приятно, ритмично и лесно се запомня. Надяваме се, че ще се хареса и на вашите деца!

А, Б, В, Г, Д, Е, Ж,

за закуска идва З.

После И като игри,

ей така ги нареди:

И, Й, К, Л, М,

после следвано от Н.

О, П, Р, С, Т, У, Ф

Важен тук е и смеха.

Хахаха се пише с Х.

Ц, Ч, Ш, Щ, ъгъл с Ъ,

Ь не ходи сам,

После само Ю и Я

и бягам да играЯ!

Препоръчваме ви още: 

Стихчета и песнички за най-малките

Джони и малките човечета

Габи, Мечи и важните приказки

Джар и лунното топче

Автор: Калоян Явашев

Ние сме сем. Явашеви от 9-и среден, те са сем. Джендови от 10-и десен. Те имат едно, ние три. Мъжете печем пържоли, жените режат салати, а децата събарят всичко от масата. Нищо не сплотява хората така, както общите им проблеми. Жените си говорят за сополи, пъпки и лекарства, а ние, мъжете, си мечтаем да си купим бункер без обхват на телефона и с директна връзка с Винпрома. Жените казаха, че ще ни купят бункер, само ако вземем и децата. Ние категорично отказахме. Те казаха, че също искат Винпром, а ние пробвахме обратна психология и казахме, че ще отворим Детски клуб. Те ни пожелаха успех и дружно записаха децата. Абе, идилия!

Растат децата и за вас е най-добре да следите растежа отблизо, за да няма неприятни изненади. Нашият пропуск ни струваше счупени врати, много нерви, сълзи и един изпразнен хладилник.

Въпреки че никога не ми омръзва да прекарвам времето си с децата (сарказмът усеща ли се?!), понякога решавам да разнообразя безгрижния си живот с дребни удоволствия, далеч от тях. Ходя да играя тенис, понеже наподобява родителстването и не губя форма. Пак бягам след нещо малко и бързо и се мъча с удар да го накарам да отиде там, където аз искам. Близнаците са на "интересната" възраст от около годинка и половина и ние наистина не можем да се оплачем от скука. Росито е бременна в 6-7-и месец с третия, а аз гледам все по-често да играя.
Денят е прекрасен, играем си ние мача и изведнъж момчето, което работи на кортовете, тича към мен с телефон. Не съм чул моя и той ми крещи отдалеч, че някаква жена ме търси. Всеки, който е родител, може да си представи къде ми слезе сърцето. Веднага взимам моя и виждам 30 пропуснати повиквания от съседката над нас. И съобщение: "Обади ми се спешно! ". Само заради съобщението, пренебрегвайки факта, че ме е търсила 30 пъти, решавам да й се обадя. С треперещ глас, Мегито (съседката), започва да обрисува повода за издирването ми. Моята работлива съпруга решила да разтреби кочината вкъщи и започнала от нашата спалня. Децата се карали кой да счупи повече играчки и обстановката била шумна, изнервяща, напрягаща до краен предел, което е нормалната за нашия апартамент обстановка. Както Росито се чудела с ръце на кръста, дали пък да не полее с бензин за по-бързо и безопасно, чула зад нея да се затваря вратата. Нищо ново или стряскащо дотук. Лапетата обичат да затварят каквито врати видят, особено тази на пералнята, но в обратната посока. Странното щракване след това й направило впечатление, но запазила хладнокръвие. Абсурдно й се сторило, че малките гамени могат да я заключат. Все пак са на година и половина, ключовете за тях са близалки и едва ли ще се сетят как се използват. Когато се убедила, натискайки бравата, че децата са се научили да използват ключа, взела малко да се попритеснява. Придобила физиономията на камила в иглу и се огледала за телефона си, но го нямало. Повикала децата, но те вече били заети да се избиват за ключа в другата стая и изобщо не й обърнали внимание. Погледнала първо през прозореца на 9-ия етаж, после логично решила, че едва ли е време да се учи да лети и накрая видяла моя лаптоп. Влязла в моя Facebook-акаунт и решила да дири помощ. Намерила Мегито онлайн и започнали да си обменят информация, а фактът, че са го направили през моя акаунт ми дава достъп и възможност да ви направя свидетели. Росито прочела някъде, че всяка бременност намалява капацитета на женския мозък с 8%. Така тя настоява, че е била с 24% по-малко мозък в този момент, тъй като близнаците се смятали за две бремености. Мегито е руса, избухлива и с невероятен словесен арсенал, засенчвайки пиян докер. Мишени на тътнещия й гняв са най-често мъжа й и съдомиялната им машина. Ако в един момент разговора ви се стори странен и далеч от логиката, просто си спомнете горните редове. Започва така.
Роси:
- Меги, заключиха ме в стаята. Калоян е на тенис, ще му звъннеш ли, че нямам телефон?
На Мегито не й трябва да уточнява кои са "те" и възкликва:
- Ужас! Момент, ще му се обадя. Не вдига. На кои кортове е?
Росито отговаря:
- На "Проектантска къща" или на "Цурк"-а.
Следват 20 реда уточняване. Мегито:
-Че къде на "Проектанска" има кортове?
Роси:
- Де да знам, някъде отзад. До НОИ-сградата май.
Меги:
- Сериозноооо, не знаех.
И така още 15 реда уточняване на района. След това Росито започва да й изпраща телефоните на всички тенис-клубове в града.
Едно от най-честите прикрития за изневяра бил тенисът. Този факт явно е бил известен на всички в града, така че Мегито получавала отговори, че хем съм на някое игрище, хем ме няма, хем в момента съм пътувал към него, тръгвайки си от друг корт, а от едно място се кълнели, че играя там от три дни. Всички така я замотавали и увъртали, че накрая побесняла и казала, че е бременна, ще ражда всеки момент и ако не ме намерят щяла да дойде и да им роди на корта. Задружната бургаска тенис общност се стреснала не на шега, обединила сили хем да не ме хванат в изневяра, хем да не се превръщат кортовете в акушерно и накрая ме издирила. Чатът продължава.
Меги:
- Намерих го. Идва.
Роси:
- Ох, добре! Не помня дали не оставих ключа на външната врата отвътре!
Мегито:
- Да сляза ли да видя? - винаги наивно съм я подозирал в липсата на рентгенови очи, но явно съм бъркал.
С този невинен въпрос си проличават първите признаци на паника.
Росито:
- Не, не слизай.
Мегито:
- Само спокойно, моля те! В коя стая те заключиха?
Роси:
- В нашата спалня. Те са сами в апартамента.
Последният факт изглежда шокира Мегито и тя задава следния въпрос:
- Вие с какво заключване сте?
Не претендирам да съм вещ в ключарството, но видовете заключване са ми непознати:
- Не знам - отговаря Росито. Явно и тя не различава видовете заключване.
Мегито:
- Можеш ли да разбиеш вратата?
- Не.
Мегито започва да се огъва:
- Ох! - или се е спънала в нещо или почва сериозно да се притеснява.
Роси:
- Калоян тръгна ли?
- Да.
- Ох, добре!
- Роси, само спокойно. Дишай, моля те.
Не знам защо е решила, че жена ми е спряла да диша.
Мегито:
- Дишай, Росе, дишай, дишай - ако още един път й беше написала да диша, Росица можеше да почне да ражда. Росито отвръща:
- Дишам, Меги. Пея песнички и дишам - явно жена ми вече изкуква.
Меги:
- Що пееш?
Роси:
- Ми да ги успокоя.
Меги:
- Ама те плачат ли?
Роси:
- Не знам, не ги чувам.
Тук смело мога да заявя, че 8% загуба на мозъчен капацитет, по време на бременност, е доста оптимистична теория.
Роси:
- Слез да видиш дали съм заключила външната врата.
- Слизам. Заключена е.
- Мамка му. Сега и ключът е отвътре. Трябва ключар.
- Те къде са?
- Ключарите ли?
- Не, децата.
- Не знам, някъде из апартамента. Ти чуваш ли ги?
Тук си представете Мегито залепена за нашата външна врата и слухти с напрегната физиономия. След като лъснала голям участък от вратата с ухото си, споделила:
- Не ги чувам. Да изпея ли и аз една песен?
От левия апартамент си поръчали "Шушана", от десния, след две минути псуване и спорене, се спрели на "Iron Maiden". Нашият вход е мултикултурално наситен и цветен като ромски шалвар. Драмата в средния обаче апартамент продължавала:
- Не, недей да пееш - първия път, когато Мегито запяла детска песен на нейния син, домашното им канарче излязло от клетката и самичко си нарязало лук, моркови и картофи. Помолило да му напълнят една тенджера с вода, да я сложат на котлона и с много сериозна физиономия скочило вътре и си затапило ушите с магданоз. Мегито е решена да помогне:
- Роси, ще звънна на вратата да дойдат до нея.
Росито:
- Не, недей. Някой звъни.
- Аз съм.
- Те се уплашиха и разреваха.
- Ох, ужас! От звънеца ли?
- Не знам. Някой пак звъни.
- Пак съм аз.
- Защо звъниш?
- Да спрат да плачат. Ох, какво да направя?!
Тук явно и двете са на различна вълна. Явно едната е яхнала вълната някъде из Хаваи, а другата се плицика в Мандренското езеро. Росито решава да "разведри" обстановката:
- Меги! През ключалката ги видях. На устите си имат нещо бяло. Като пяна е. Какво е това? - очевидно жена ми продължава да настоява, Мегито да си включи инфрачервеното зрение.
- Росе, спокойно! Моля те, дишай! Какво си готвила, да не са набарали манджата? - явно и Мегито е яла от манджите на жена ми и знае, че като възможен страничен ефект е образуването на бяла пяна около устата, след като си вкусил.
- Не знам - отговаря Росито - Не помня!
Цяло чудо е, че след тази бременност помни къде живеем и кой аджеба съм аз.

Тук явно се появявам аз и Росито е осведомена надлежно, че ще разбивам и двете ни входни врати. Децата и бременната бяха спасени, а апартаментът изглеждаше като похитен от торнадо. Даже торнадото си беше отворило хладилника и целия го беше изпразнило, а бялата пяна се оказа кисело мляко. Всички ключове бяха прибрани на сигурно място и след почистването всички седнахме на масата да се почерпим. Естествено, към полунощ, когато стана най-весело, синът ни вдигна температура и всички дружно, с песен на уста (дори и на Мегито позволихме), се отправихме към Спешното.

Казват, че човек не си избира родителите и съседите. Дори и да сте изтеглили късата клечка в някой от случаите, тяхната помощ е необходима. Вярно, родителите ви ще се държат все едно сте хипопотам, мъчещ се да отгледа пеперуда и шансовете са повече от нищожни. Ако нямате съседи, на които да тропнете на вратата с бутилка алкохол и, подробно проклинайки Вселената, да им отворите хладилника, за да им нарежете последното парче кашкавал за мезе, значи живеете на грешното място. Не ме питайте за нашия адрес, квотите за бебета са запълнени!

Препоръчваме ви още:

Типовете семейства според татко Калоян

Типовете семейства според татко Калоян - продължението

Практически наръчник за боравене с бременни жени

Автор: Олга Игнатова

Тридесет и три никак не е лоша възраст. Наричат я Христовата възраст. Мнозина са скептични, навършвайки я. За мен е малко по-специална. Не е просто още една година в календара. Преди 21 дни синът ми стана на три. Погледнато позитивно ние с него сме си набори! Делят ни някакви си трийсетина години. Двамата навлизаме в една малко по-философска фаза.

За децата психологическите изследвания казват, че излизат от бебешкия период и тръгват по широкия и шарен път на големите човечета. Бебешките спомени в голямата си част се заличават и отстъпват място на други. Стават по-осъзнати в действията си. Вече говорят, не че преди това Вики не бърбореше, но вече се разбираме и няма нужда от тетрадка-речник или преводач, за да разбера, че "не-не" (с припев) означава дъжд, или  "ти" съм "аз", или че мрънкането означава, че непременно трябва да дам пасатора от най-горния шкаф например. Вече ще се разбираме цивилизовано. Като големите. Изобщо съжителстването ще става по-лесно за всички ни. Е, няма как да минем без белички, но ще си спомняме със смях за тези моменти. 

За мен, като по-възрастна (нищо, че все още се чувствам като в двадесето си десетилетие), казват, че помъдрявам. За помъдряване не знам, но усещам, че си пораствам скорострелно (под секрет, означава „остарявам“) и тръгвам устремено към гилдията на възрастните. Вече мечтите не са свързани с това как ще отидем на околосветско пътешествие сами с мъжа ми, а дали и Вики е достатъчно голям да дойде с нас; как ще организирам рождения ден на детето си; как ще организирам почивката; в коя детска градина е най-добре да запиша Вики? Какво трябва да се стремя да развия в детето си така, че да не бъде лишено и да бъде прието в обществото. Една възраст от една страна безгрижна и златна, и в същото време сериозна и сложна. 

През януари станахме на три. Идеално, тъкмо в началото на годината обръщаме още една година от възрастовия календар. Вече проходили, косвено и буквално, проговорили, овладели знания и умения се устремяваме. Това е единственият случай, в който използвам множествено число за нас двамата. Защото и двамата научихме много, и двамата започнахме един нов, вълнуващ живот. Той като съвсем ново човече за света, а аз като нова майка. Три години се учехме - Вики как да се храни, как да пълзи, да ходи, да бърбори, да държи "света" в ръчичките си, а аз как да бъда майка, как да гушкам, преобличам, храня, оригвам, къпя, тичам с него. Прекрасни, емоционални, усмихнати, трудни, тъжни и пъстри три години.

От този месец за нас започва нов път. Никога няма да забравя раждането, сигурно съм една от малкото, която смята, че това е най-прекрасният миг. Никога няма да забравя първата му глътка въздух и плача, никога няма да забравя огромните червени цифри на кантара, трепета да го видя и гушна. Никога няма да забравя първото милване, това беше най-нежния момент, най-меката кожа, която дори не може да се сравни с коприна. Никога няма да забравя 40-ия ден, когато, след като изпратих гостите, плачех и питах майка си: „Ще се справя ли? Ще успея ли да го възпитам да бъде човек. Ще изпълня ли думите на дядо ми, който казваше: „Когато стъпваш на тази земя трябва да се вижда, че ходи Човек, а не червей!“ Ще успея ли да се справя с предизвикателствата? Ще успея ли да изпълня всичко, което искам за детето си, а не да са само голи приказки!“ Три години с адски много страхове, три години, които преобърнаха живота. 

На три вече започва ново начало – защото вече съм по-зряла, надявам се и по-търпелива, научих много през тези години и Вики с още по-питащи очи ще ме гледа и иска да го хвана за ръката, за да му покажа света. Аз нямам нищо против, защото и аз самата искам да го видя, не че не съм пътувала, но сега ще е по-романтично и вълнуващо, защото синът ми е дете и неговите очи са чисти и добронамерени. Заедно ще гледаме най-напред забавната страна и дребничките неща. Защото на три години няма как да разбере значението на Айфеловата кула например, защо е построена, а ще иска просто да я изкачи и на върха да се чувства като в облаците. Като поотрасне, пак ще се върне там с желание, изкачвайки я, да узнае как е била построена и какво символизира, и после пак ще се върне, но с любимото си момиче. Възможно е и там да изпита любовта, а защо не и да предложи брак.

На три си достатъчно зрял да му говориш, да му обясняваш, да го пазиш и да му дадеш всичко.

На три вече няма нужда да се страхуваш да не паднеш, а да станеш, да се усмихнеш, да се изтупаш и да продължиш към новите върхове.

На три можеш просто да си лежиш и да мечтаеш, да помързелуваш (Не, че и преди това не можех. Благодарна съм на мъжа ми за цялата обич и помощ, на майка си също. Те също ми дават тази възможност.), но и сина ми ще си лежи с мен и ще иска да му разказвам всякакви случки. Ще ме гледа право в очите като му разказвам къде ще отидем днес, ще ме пита, ще има своите желания.

На три вече разговорите не се въртят около това какво ще се сготви, ще се изпере, ще се подреди, напазарува, докато детето спи. Можеш да го заведеш на пица или да не се притесняваш да му дадеш от общата манджа. Да почистиш на силна музика, заедно с него, и да му дадеш да извади прането от пералнята. Или просто то да си играе, докато свършиш всичко. След това може и заедно да си поспите.

Ако се твърди, че ние, възрастните, учим децата, бих го оспорила. Напротив, аз се учех от сина си. И то за най-важните и смислени неща. Най-голямото ми постижение, не беше да родя, а да се науча, че детето те води, сграбчило ръката, в онзи свят, в който смисълът не е материалното, а да си на точното място и да почувстваш смелостта, да се зарадваш на мъничките неща. Да искаш най-доброто за детето си. Да се научиш да правиш питка, торта, всякакви манджи. Не ме разбирайте погрешно, просто съм от хората, които не обичат да готвят, не че не мога. Но кухнята не е моето място или поне не беше. Да знаеш, че няма невъзможни неща, не че и преди това не го знаех, защото съм винаги в облаците и с нагласата, че всички са добри, но правиш и невъзможното за малкото човече. Разбира се, има моменти, в които инатът, че нещо не сме дали, е съпътстван от рев, тръшкане и неприятен момент, но когато се забрави, остава невинната детска усмивка. Научих, че човек трябва възможно най-бързо да забравя лошото, за да отстъпи място на хубавото и така да го повиква.

За съжаление, имах доста мрачни периоди през тези три години след няколко неприятни ситуации, но се научих, че не мога да бъда Дон Кихот и трябва да приема различността на хората, за да съм в хармония със себе си. Научих, че всичко има смисъл! 

Навършихме три! И така, на една възраст, продължаваме напред към живота. Надявам се, а и си пожелавам, да е изпълнен с много хармония, разбирателство, смях, пътешествия, приключения, мечти и спомени, които след години да ни събират и да ни карат широко да се усмихваме. Единствената разлика между мен и Вики е, че аз се страхувам. Да... да не сбъркам във възпитанието му и развитието му. Да не съм мрънкаща, прекалено строга, и да не го лиша от онези безгрижни дни, детски бели. Да не го лиша от крилете, които сами ще го връщат при нас. Но нека моят страх, се равнява на неговото безстрашие. 

Тези три за мен са изключително преломен момент и вече стегнах багажа за следващия тригодишен цикъл, в който ще научим и овладеем безброй знания и умения, но най-важното е да се разбираме и уважаваме!

Да сме честити! Благодаря ти, Вики, че ще извървим пътя на живота „на една и съща“ възраст. 

Препоръчваме ви още:

Кризата на 30-те

Около 40

50 първи свещи

Автор: Янка Петкова

Гледахте ли филма „Чудо“? „Пичът“ е едно 10-годишно момченце, с рядка лицева деформация, на което след 27 пластични операции, продължават да му задават въпроса: „Какво ти е на лицето?“. Питат го и децата от класа, в който постъпва, след години домашно обучение.

Оги Пулман е тест за човечността на тия деца и на родителите им. Не може да остане незабелязан не само заради необикновената си външност, а и заради ума, самоиронията и смелостта си. Въпреки че упорито я крие зад космонавтски шлем. Оги е специален и защото се ражда точно в това семейство. Хората в него се обичат и му се посвещават, без самосъжаление, в стремежа си да му осигурят ежедневието на „нормално“ дете.

Познавам такива семейства. Сигурно и вие познавате. Познавате майки, които захвърлят живота, кариерата, мечтите си, за да се отдадат на специалното си дете. Които стискат зъби и преглъщат сълзите си, когато на това дете му предстои изпитание. Знаете как ние, майките, обикаляме като вълчици около училището или детската градина, когато отрочето ни стъпва там за първи път. Стоим край оградата и се оглеждаме ще излезе ли с рев отнякъде. Вълнуваме се как ще го приемат, ще си намери ли приятели, ще попадне ли на добри учители. Да умножим тези вълнения по безкрайност и може да добием някаква представа за това, което преживяват жените като Изабел, майката на Оги Пулман. Знаем и как бащите учат момчетата си на някои типично мъжки стратегии – как например да отвърнеш на удара с удар, ако трябва да се защитаваш от друг хлапак, и да не се даваш. Можем ли да си представим какво струва на един мъж да продължава да го прави, въпреки необичайния вид на детето си, само за да му създаде усещане за нормалност? Дори, ако затова се наложи да му скрие шлема в офиса си? А когато признае прегрешението си, да се оправдае с думите: „Обичам лицето ти и искам да го виждам.“ Сигурно знаете и как растат другите деца в такива семейства. Растат между другото, защото никой няма време за тях, носят вината за това, че са се родили без увреждане и им е също толкова трудно да намерят приятели, колкото на необикновеното им братче или сестриче.

В тази история има и един училищен директор, г-н Дупман, странен като името си. Той си пише бележки с учениците, които са направили беля, и най-строгото му наказание е отстраняване за два дни. Разбира какъв урок е да ти дойде необикновено дете в училището и прави всичко възможно учениците му да го научат. Не мигва, когато влиятелни родители го заплашват, че ще се оплачат от него на също толкова влиятелните си познати, защото е убеден, че това, което прави, е правилно. Чувала съм, че такива директори и учители има и у нас. Рядкост са, също като тези от филма, но съществуват и са благословия за някое специално дете, което търси мястото си в училище.

Има и такива деца като приятелите на Оги Пулман. И те не са много, но както се оказва, един-двама са напълно достатъчни, за да полетиш из коридорите на училището, въпреки че останалите те избягват, за да не се заразят с „чумата“. Е, не липсват и агресорите, които те засипват с бележки: „Умри!“, само трябва да си достатъчно силен да ги преживееш, дори да си на 10. И това не е невъзможно, ако си роден да изпъкваш.

Джулия Робъртс е великолепна в ролята на Изабел – майката на Оги. С бръчките, с несресаната си коса, с изопнатото лице, което отразява всяка емоция на детето й – изобщо, откакто спря да играе хубавици и остана само по актьорски талант, е друго удоволствие да я гледаш. Оуен Уилсън – татко Нейт също е много различен от амплоато си на „ловец на шаферки“. Отдаден на семейството си, подкрепящ съпруг и родител, от тези, които не бягат, защото не могат „да понесат мъката“ да гледат безпомощните си деца, и плачат, когато им умре кучето. Наричат Джейкъб Трембли (в ролята на Оги) – „новото дете-чудо на Холивуд“. Извън сензационните определения в медиите той е наистина необикновено талантливо момче, затова вероятно никак не му е трудно да изиграе Огъст.

Разбира се, филмът е по бестселър - едноименният роман на Ар Джей Паласио, който Американската асоциация на книгоразпространителите отличи с наградата за най-добра детска книга. Великолепно четиво, което адаптира и режисира Стивън Чбоски.

Хубава история. От тези, след които си казваш: „Все още има надежда за хората.“ Всъщност такива истории има и около нас, но кой знае защо не ги търсим. А трябва само някой да напише книгата.

Снимка: imdb.com

Препоръчваме ви още:

"Странен" или "уникален" - зависи от нас

Майки, за които няма празници

Братът с лъвско сърце

Автор: Таня Каракашева

Когато кажа, че бебето ми повръща, ме потупват по рамото: „Те всички, малко или много, повръщат.“

Накратко: Мама на двама. Две прекрасни, малки човечета. Единият вече не е толкова малък, но пък беше моето първо „приключение“ и голяма любов. Той мина по своя бебешки път съвсем нелеко. Научи ме да подавам вентолин навреме. Да аспирирам гърло. Да прилагам похвати за освобождаване на дихателни пътица. Научи ме, че 39.7-40 градуса си е нормално да се вдигат, при всяка болест. Че кашлицата е относително понятие, но при нас се появява и държи здраво. Ама много здраво! Това човече е способно да кашля около 50 пъти за 2 минути. Да, броих ги! И не успях да си обясня как, по дяволите, успява?

Днес ще разкажа за малкото човече. Другата моя голяма любов. Не успях да го разходя в количка. Не успях да го кърмя. Не успях да го люлея и да му пея. Не успях да го гушна, докато плаче, и да го успокоя.

Всичко това ми го взе рефлуксът.

За първи път разбрах, че нещо не е наред, когато беше на две седмици. Както спеше в кошарата, изпищя. Изтичах в стаята и го видях син, но си връщаше цвета. Ужасих се! Бебето имаше сополи. Двуседмичният ми син, роден през януари, вече успя да направи първата си хрема. Почистих го и след минути, нямаше следи от хрема. Зарадвах се.

На 02.02.2016 г., докато гладех, а той спеше в кошчето до мен, чух движения. Не плач, а мятане, бутане. Обърнах се и го видях син, „изпенен“, с вперени в мен очички. Вдигнах го. Нито глас, нито стон. Само две очички, вперени в моите, още пяна, и смяна на цветове. Дори когато пиша това съм стиснала здраво зъби, все едно го държа отново. Да, боли ме... Докато кажа „хоп“, малкото беше на масата в кухнята, поставено странично, с помпата за сополи в носа. Вадих повърнато. Огромни количества повърнато. Освободих нослето, но не помогна. Заврях я и в устата му, почистих и там. Бутнах главичката назад и просто виках: „Плачи! Плачи! Плачи!“. Не знам, колко време продължи, но ми се стори, че успявам да ходя на крака от кашкавал, а в главата ми жужи. Той просто каза „мау“. Колко ценно ми е това „мау“! Вдишах дълбоко през носа, издишах бавно, събрах си мислите, взех го от масата и го гушнах. Благодаря ти, Ваньо (големият ми син), че ме научи да реагирам бързо. Че ме научи как да вадя какво ли не от детски гърла. Да не се паникьосвам. Защото аз съм мама - Онова чудо, което следва да може всичко.

Постепенно усетих, че нещата не са никак добре. Бебокът започна да плаче и пищи. Даже по-скоро пищеше, без да спре, с часове. Спеше едва когато припадне от умора. Посетихме 105 доктора. Колики имал, бебетата плачели, повръщали. Да бе, така е. Не ми е първото. Знам ги тия работи. Докато обикаляхме доктори, той стабилно започваше да връща. Имаше нещо като градация в състоянието му. И така до 25.02.2016 г., когато вече усещах, че нещата излизат от контрол. За пореден път върна над 20 пъти, пищя над 7 часа, не спа. С баща му бяхме отчаяни. Гледахме се и знаехме, че трябва да направим нещо. Гушках малкия и плачех. А татко му тихо стоеше до нас, като един голям мечок. Моята опора. Без него нямаше да се справим. Знаех, че и за Луната да реша да тръгнем, точно в този момент, мъжът ми ще ни закара. Не издържахме да гледаме как детето ни крещи, гъне се от болка и се дави в собственото си стомашно съдържимо. Потърсих телефона на д-р Оги (проф. Огнян Бранков). Обадих се в 15:45 следобед и му обясних колко сме отчаяни, как стоят нещата. Каза ми просто да отида на другия ден, че ще види детето и ще ни насочи към специалисти. Значи, в моя град, над 5 различни доктора ме пратиха на „майната ми“, образно казано, но факт, а един Човек, чу историята на детето по телефон и събра екип за часове. Не успяхме да се изкъпем дори. Събрахме багаж, метнахме го в колата и тръгнахме за София.

Професорът го прегледа, назначи изследвания, прати ни при детски гастроентеролог, вървеше с нас по коридорите и ни водеше по кабинетите. Не съм си представяла, че има такива лекари. Той беше до нас дори в коридора, пред кабинета, в чакалнята. Та по време на преглед, както си гушках детето и тъкмо ни пишеха диагноза ГЕР (гастроезофагиален рефлукс), бебокът направи нещо като гърч и отново повърна, спря да диша. В ДКЦ-то настана паника. Лекарката взе бебето и го отведе в друга стая. Тръгнах след тях. Помня само как проф. Бранков държеше посинелия ми син, който се беше извил в нечовешка поза на заден мост, а детският гастроентеролог го аспирираше. Мина цяла вечност, докато продиша. Не знам дали само го мислих или съм го казвала, но си повтарях: „Ще го изпуснат!“. Следващият ми спомен е, как малкото ми, отпуснато детенце, беше с бяло като платно лице и спукани капиляри. Професорът го държеше в едната си ръка и му говореше като на малък приятел: „Хайде, моето момче, разсърди се.“. Слезе екип от реанимация и го отведе.

Поседяхме си в болница на системи, нещата се поуталожиха. Поплакахме им здраво. Да, по 8 часа в денонощие, синковецът пищеше, после припадаше от умора. Ако визитацията минаваше, докато го храня, просто ме пропускаха и ме викаха в кабинета, 2 часа след като е бил нахранен. Той никога не е преглеждан легнал. Не е сменян легнал. Не е спал легнал. На практика не е лежал на гърба си. Изглежда, когато е повръщал е правил и ларингоспазъм, и това е предпазвало дробчето от повърнатото, но пък е блокирало и дишането на детето. Т.е. ни напред, ни назад, докато не бъде почистено. Изписаха ни, предписаха лечение и за месец нещата се закрепиха. Цял месец беше що-годе добре, но не и като нормално дете. В един момент всичко започна отначало, но се появи и страхотен обрив от сухи петна и рани по телцето му. Пак на колата, и пак в София. Подозрения за АБКМ (алергия към белтъка на кравето мляко), но недоказани. Вдигнаха дозите на лекарствата му и зачакахме пак да се подобри. Уви, не се случи. Чакахме три месеца, докато отново потънахме в отчаяние. Пак набрах онзи, познатия номер. Пак ни чакаше екип от лекари.

Прощавайте, ако е разказът е накъсан, но нямам много спомени от тези 8 месеца.

Седяхме в кабинета на професора и чисто човешки си говорехме. Как терапията не помага. Как детето продължава да е зле и да крещи (той дори не плачеше). Тогава д-р Оги ни попита, щом не работи, защо просто не я спрем. Защо ли? Защото умирахме от страх. Отново назначи прегледи – педиатър, гастро, невролог. И пак беше до нас през целия ден. Отказа да прави каквито и да е контрастни изследвания, защото рискът детето да повърне и да се задуши, надвишава ползата от изследването. В този ден, животът ни се обърна на 180 градуса. Изписаха на сина ми Нексиум. Спряхме старото лекарство. За същото д-р Оги беше прав, нямаше никаква промяна, то просто не е работило. Зарових се във всичката информация, която намерих из нета за Нексиум. Установих, че трябва или да ровиш из чуждоезични форуми, или нямаш шанс за информация. Купих подходяща за бебета форма – саше от Гърция/Румъния (в България няма внос, а не е ок да се чупи хапче). Разделих дозите в два приема и след 10-14 дни детето ми живна. За първи път го разхождах в количка на 8 месеца. Той седеше и от нослето му не хвърчеше повърнато. Видя и пожарна, чу я и се обърна след нея. За първи път той чу нещо различно от собствените си писъци. Започна да се усмихва. Започна да спи. Оказа се, че бебокът всъщност е едно малко, лъчезарно съкровище. Че обича много да му пея. Че обича да играе с баща си. Че обича безумно батко си. Както пишат навън - Нексиум беше нашия Life Saver.

Впоследствие се оказа, че освен киселинен рефлукс, малкото има и АБКМ. Ако пие Нексиум е ОК, но без него не е. Спряхме млечните храни и останахме на Нексиум до 31.01.2017 г. На тази дата успешно го отбихме от лекарства (плавно, и там е хлъзгава историята), благодарение на специално изготвена диета. Все още сме на диета, но се надявам ужасът да е само един спомен зад гърба ни.

Всичко това се случи благодарение на д-р Оги и екипа на Токуда. Благодарение на доц. Георгиева, която към момента се грижи за моето момче и за правилната му диета. Въпреки всички затворени врати и думите „те бебетата са така“, „колики има“, „всички повръщат“. Въпреки всичкия ужас, безсъние и умора. С мъжа ми бяхме един невероятно добър екип и все още сме. Благодаря ти, че те има, мъжо! Ти си най-добрият баща и, както сам каза, „мъжката майка на Ники“! Да, ти беше там за него всеки ден, всяка нощ. Без теб, просто нямаше да се справим.

Благодаря на голямото ми дете. Той е силно момче. Моята първа любов и гордост. Справи се с всичко това почти сам. Знам, как е плакал за брат си, сам в стаята си, когато за пореден път сме тръгвали спешно за София. Знам, че не бях до него тогава, защото брат му е имал по-голяма нужда от мен. Обичам те, мое силно, голямо момче! Извинявай, че не бях и до теб.

Защо пиша това? Защото знам, че има и други като нас. Други родители, които се лутат по лекари. Които търсят начин и отговори. Които чуват, че „бебетата просто повръщат“. Други, на които не им вярват, не ги чуват и ги отпращат. Които ги е страх да заспят, защото детето им може да се задуши насън. (Защото понякога рефлуксът не се чува. Ако изплаче, значи е минало и диша.) Други, които искат да крещят, а дори и за това нямат сили и време. Има изход, мили хора. Страшно е, че сме подложени на всичко това. Страшно е, че децата ни минават през това (но те поне няма да го помнят). А най-страшно е, че не ни чуват! И това бавене поражда още и още ужас. А рефлуксът успешно се контролира. Контролира се, да го вземат дяволите, иска само правилния доктор и търпение.

Препоръчваме ви още:

Препоръките на д-р Масларски

7 "безобидни" симптома при децата през първата година

Майка на алергично дете

Тази потресаваща история ще остане анонимна, макар че действащите лица в нея може и да се разпознаят. Авторката е прекрасна млада жена, образована, интелигентна, нищо в нея не издава през какво е преминала. Знам колко усилия й е струвало да сподели преживения ужас. Благодаря й! Надявам се, че ще помогне на други жени, които мълчаливо търпят подобен тормоз. 

Знам също, че ще си зададете въпроса, който и аз попитах. Защо не избяга по-рано, сестро? Жените, които са жертва на такова отношение, знаят отговора, но на тези, които не са го преживели, им е трудно да го проумеят. Дано никога не им се наложи.

Според приятели сме идеална двойка и се чудят какви пък проблеми може да имаме, обаче твърде много мълчах, крих и преживях. В началото сме имали проблеми основно заради неспазени обещания от негова страна и своеволни изчезвания без обаждане. Когато задавах въпроси, той хвърляше предмети - бирена бутилка по прозорец и т.н. Сметнах, че не е притеснително и е моментен изблик, знаех, че е вид агресия, въпреки това бяхме заедно във всичко. Ноември 2014-а видях двете чертички на теста за бременност. Наложи се да прекъсна докторантурата си по икономика и да заминем за другия край на света - Кейптаун, Република Южна Африка.

Всичко изглеждаше прекрасно, аз обаче бях в депресия - откъсната и бременна, сама на края на света. Компенсирах със спорт и хубава храна. Желанието ми за близост с него се поизпари, тъй като след всяка интимност леко прокървявах. Оттогава агресиите зачестиха. Отказите ми също, обяснявала съм, говорили сме... Случи се веднъж да ме сръчка агресивно в корема тогава.

В 5-ия месец от бременността се прибрахме в България и стана страшно. Живеехме в апартамент на майка ми, а тя в друг, понеже искахме да ремонтираме неговия за идващото събитие - бебето. Там многократно бях свидетел на избухванията му, потроши някои мебели, а аз си премълчавах и давах глупави обяснения. Той пие всеки ден по бира, две, три, четири, ракия - каквото има. Дойде детето и още първия месец, без да са ми минали лохиите, ядох бой. Не помня причините, но те бяха всевъзможни - дали защото съм обяснила как се сменя памперс или нещо от сорта. Опитвах се да го науча, защото самият той имаше желание. Тогава (никога няма да забравя) бебето беше голичко на повивалника, избухна, хвърли ме на леглото и започна да ми извива ръцете и да ме блъска. Паднах на земята, крещейки, че детето ще падне от високия повивалник. Това беляза началото на низ от подобни случаи, част от които не помня вече, толкова много бяха. Не работеше нищо и по цял ден стоеше в съседната стая, вперил поглед във фейсбука си. Не искаше да работи в София, въпреки че имаше възможност за това, и го е правил максимум един-два дни. После си заминаваше за дълги "ваканции" в Сопот, където се водеше работата му.

Престоите у дома бяха тежки. Всеки път, като се ядосаше, ми извиваше ръцете, блъскаше врати и чупеше предмети. Хвърляше детската количка в банята, закачалката с всички дрехи на земята, колелото в средата на хола и откачаше всички врати от пантите и ги слагаше в средата на стаите, многократно хвърляше кучето от единия край на стаята в другия, а след това излизаше да "поразпусне".

Дойде ноември 2015-а, време отново да заминем. Аз през изминалите месеци бях писала по дисертацията, доколкото успявах, и предадох два варианта на труда си. Отново избухна, защото къпейки детето беше влязъл в банята с бутилка бира и бебето беше паднало по очи на ваничката си, защото бирата е по-важна от грижата. Александър (бебето) имаше съсирек на клепача и в окото. Исках да напусне банята и да ме остави да довърша. Пак избухване, пак хвърляне, пак дърпане, блъскане с голото бебе в хавлията в ръцете ми. Този път не издържах, обадих се в полицията и се прибрах при майка си. Разказах й, прие ме. Останах една-две седмици. Започна едно молене и обаждане, качване на снимки на детето във фейсбук - видиш ли как съжалява и колко му е мъчно. Ръката ми беше зле. В зоната на китката се беше подула, при сухожилията, и не можех да хващам и лъжица, тъй като пръстите ми отказваха да се свият.

С много увещаване от семействата ни се прибрах, подготвихме документи за заминаване, ужким там ще ни е по-добре, сега сме стресирани, и всичко ще мине, като заминем. Да, ама не. Там старанието да не избухва се свеждаше до чупенето на 7 броя керамични чаши в стената срещу балкона ни, публичния линч, който ми причини в малайския квартал Бо Каап на Кейптаун, пред очите на 4-5 момчета на възраст около 10 години. Посегна към лицето ми и смъкна слънчевите ми очила, смачквайки ги злобно на хиляди парченца. Разплаках се, отбих с количката в съвсем друга посока и тръгнах да се прибирам ревяща. Нямаше и как да се скрия. Децата ме настигнаха и питаха всичко ли е наред, след което още повече се разплаках. Хората ме питаха добре ли съм. Не, не бях добре и бях сама. Отново последваха празни приказки. 

Една вечер пак там, къпем бебето, той от метри мирише на десетки изпити бири, и го помолих да изкъпя аз детето, защото ми се струва, че е пил много. Той си замълчава. Банята беше с вана и във ваната слагахме детското коритце. Наведена над цялата тази инсталация къпя Алексчето, когато получавам силен удар в задните части, докато детето е в ръцете ми, политам с лице към стената и увисвам по корем върху ваната. Детето цопва в коритцето си и когато поглеждам надолу, за да се уверя, че с него всичко е наред, и го виждам цялото обляно в кръв. Обезумявам, вдигам го и започвам трескаво да го преглеждам, няма рани, няма му нищо, слава Богу. То пищи от стреса. Виждам в огледалото лицето си цялото в кръв. Разбила съм си носа в стената, а в гърдите имам ужасни болки, защото при падането съм се подпряла на ръба на ваната с гърди и ребрата ми са се натъртили. Успях да стигна до лекар след няколко дни, не бяха счупени. Всяко вдишване и издишване в следващия месец беше болезнено. 

Писах на посолството на България и ми отговориха бързо с телефон на полицията, обадих се на няколко приятели. Само че... В РЮА домашното насилие се осъжда със затвор, не исках да постъпя така с бащата на детето ми, а трябваше! Не споделих на нашите за случващото се, защото са възрастни хора, на другия край на света, и не исках да се тревожат. Общо-взето лъжех и прикривах. 

Обратно в България нещата ескалираха до степен, че господин „бащата на детето ми“ не се прибираше по цели нощи. Все имаше с кого, къде и как да се пие. Все беше натоварен от ежедневието с дете и т.н. Тръгнахме на семеен терапевт като крайна мярка. След 2 общи срещи той нареди аз да продължавам терапията самостоятелно. Терапията се отразяваше добре само за два дни след нея и после всичко започваше отначало. Ритане, кълчене, извиване, цялата къща след ремонта приличаше на бойно поле. През цялото време, откакто е родено детето и ходим на лекар, на плуване за деца или друго събитие аз плащам, а той седи до мен с ръце в джобовете. За година и половина е купил цифром и словом 2 пакета с памперси. Иначе си прави екскурзии с яхта в Гърция 4 седмици, 2 седмици в Япония в рамките на 3 месеца. Хвана си любовница в Сопот, която преди да разбера, се държеше с мен като с приятелка. Той заяви, че има интерес към няколко Невени, Нелита, Ирини и Силвии и ако аз не го приема какъвто е, да си вървя. 
Бита съм в София, Сопот, Варна, Луковит, Кейптаун, о-в Скиатос, Неа Перамос.

Покрай тези конкретни случаи последните са опит да ме запали на вилата в двора, изливайки ракия в огнището, докато сме с детето до огъня, ритане в капачките на колената, пак в Сопот, шамари във Варна, влизане с взлом в къщата на майка ми в 00:12 ч. Ритане в глезена - ноември. След това си замина сам, без да остави една стотинка за зимата на семейството си. 
Решение съм взела дълбоко в себе си. Стъпките, които следват да бъдат направени, са в ход. Вече не ме е страх. Не си мълчете като мен, макар и наглед невинни, изблиците в началото са една голяма червена лампа, която да ви подскаже какво следва. И да, вярно е, че всеки следващ път е още по-жестоко. Не живейте в ад като мен и детето ми! Никога няма да си простя отлагането на това решение.

Имаш ли нужда от помощ?

Аз, жертвата

Феминичидио – италианската дума за женоубийство

Осмомартенско: за цветята, поднесени с юмрук