Автор: Таня Каракашева

Когато кажа, че бебето ми повръща, ме потупват по рамото: „Те всички, малко или много, повръщат.“

Накратко: Мама на двама. Две прекрасни, малки човечета. Единият вече не е толкова малък, но пък беше моето първо „приключение“ и голяма любов. Той мина по своя бебешки път съвсем нелеко. Научи ме да подавам вентолин навреме. Да аспирирам гърло. Да прилагам похвати за освобождаване на дихателни пътица. Научи ме, че 39.7-40 градуса си е нормално да се вдигат, при всяка болест. Че кашлицата е относително понятие, но при нас се появява и държи здраво. Ама много здраво! Това човече е способно да кашля около 50 пъти за 2 минути. Да, броих ги! И не успях да си обясня как, по дяволите, успява?

Днес ще разкажа за малкото човече. Другата моя голяма любов. Не успях да го разходя в количка. Не успях да го кърмя. Не успях да го люлея и да му пея. Не успях да го гушна, докато плаче, и да го успокоя.

Всичко това ми го взе рефлуксът.

За първи път разбрах, че нещо не е наред, когато беше на две седмици. Както спеше в кошарата, изпищя. Изтичах в стаята и го видях син, но си връщаше цвета. Ужасих се! Бебето имаше сополи. Двуседмичният ми син, роден през януари, вече успя да направи първата си хрема. Почистих го и след минути, нямаше следи от хрема. Зарадвах се.

На 02.02.2016 г., докато гладех, а той спеше в кошчето до мен, чух движения. Не плач, а мятане, бутане. Обърнах се и го видях син, „изпенен“, с вперени в мен очички. Вдигнах го. Нито глас, нито стон. Само две очички, вперени в моите, още пяна, и смяна на цветове. Дори когато пиша това съм стиснала здраво зъби, все едно го държа отново. Да, боли ме... Докато кажа „хоп“, малкото беше на масата в кухнята, поставено странично, с помпата за сополи в носа. Вадих повърнато. Огромни количества повърнато. Освободих нослето, но не помогна. Заврях я и в устата му, почистих и там. Бутнах главичката назад и просто виках: „Плачи! Плачи! Плачи!“. Не знам, колко време продължи, но ми се стори, че успявам да ходя на крака от кашкавал, а в главата ми жужи. Той просто каза „мау“. Колко ценно ми е това „мау“! Вдишах дълбоко през носа, издишах бавно, събрах си мислите, взех го от масата и го гушнах. Благодаря ти, Ваньо (големият ми син), че ме научи да реагирам бързо. Че ме научи как да вадя какво ли не от детски гърла. Да не се паникьосвам. Защото аз съм мама - Онова чудо, което следва да може всичко.

Постепенно усетих, че нещата не са никак добре. Бебокът започна да плаче и пищи. Даже по-скоро пищеше, без да спре, с часове. Спеше едва когато припадне от умора. Посетихме 105 доктора. Колики имал, бебетата плачели, повръщали. Да бе, така е. Не ми е първото. Знам ги тия работи. Докато обикаляхме доктори, той стабилно започваше да връща. Имаше нещо като градация в състоянието му. И така до 25.02.2016 г., когато вече усещах, че нещата излизат от контрол. За пореден път върна над 20 пъти, пищя над 7 часа, не спа. С баща му бяхме отчаяни. Гледахме се и знаехме, че трябва да направим нещо. Гушках малкия и плачех. А татко му тихо стоеше до нас, като един голям мечок. Моята опора. Без него нямаше да се справим. Знаех, че и за Луната да реша да тръгнем, точно в този момент, мъжът ми ще ни закара. Не издържахме да гледаме как детето ни крещи, гъне се от болка и се дави в собственото си стомашно съдържимо. Потърсих телефона на д-р Оги (проф. Огнян Бранков). Обадих се в 15:45 следобед и му обясних колко сме отчаяни, как стоят нещата. Каза ми просто да отида на другия ден, че ще види детето и ще ни насочи към специалисти. Значи, в моя град, над 5 различни доктора ме пратиха на „майната ми“, образно казано, но факт, а един Човек, чу историята на детето по телефон и събра екип за часове. Не успяхме да се изкъпем дори. Събрахме багаж, метнахме го в колата и тръгнахме за София.

Професорът го прегледа, назначи изследвания, прати ни при детски гастроентеролог, вървеше с нас по коридорите и ни водеше по кабинетите. Не съм си представяла, че има такива лекари. Той беше до нас дори в коридора, пред кабинета, в чакалнята. Та по време на преглед, както си гушках детето и тъкмо ни пишеха диагноза ГЕР (гастроезофагиален рефлукс), бебокът направи нещо като гърч и отново повърна, спря да диша. В ДКЦ-то настана паника. Лекарката взе бебето и го отведе в друга стая. Тръгнах след тях. Помня само как проф. Бранков държеше посинелия ми син, който се беше извил в нечовешка поза на заден мост, а детският гастроентеролог го аспирираше. Мина цяла вечност, докато продиша. Не знам дали само го мислих или съм го казвала, но си повтарях: „Ще го изпуснат!“. Следващият ми спомен е, как малкото ми, отпуснато детенце, беше с бяло като платно лице и спукани капиляри. Професорът го държеше в едната си ръка и му говореше като на малък приятел: „Хайде, моето момче, разсърди се.“. Слезе екип от реанимация и го отведе.

Поседяхме си в болница на системи, нещата се поуталожиха. Поплакахме им здраво. Да, по 8 часа в денонощие, синковецът пищеше, после припадаше от умора. Ако визитацията минаваше, докато го храня, просто ме пропускаха и ме викаха в кабинета, 2 часа след като е бил нахранен. Той никога не е преглеждан легнал. Не е сменян легнал. Не е спал легнал. На практика не е лежал на гърба си. Изглежда, когато е повръщал е правил и ларингоспазъм, и това е предпазвало дробчето от повърнатото, но пък е блокирало и дишането на детето. Т.е. ни напред, ни назад, докато не бъде почистено. Изписаха ни, предписаха лечение и за месец нещата се закрепиха. Цял месец беше що-годе добре, но не и като нормално дете. В един момент всичко започна отначало, но се появи и страхотен обрив от сухи петна и рани по телцето му. Пак на колата, и пак в София. Подозрения за АБКМ (алергия към белтъка на кравето мляко), но недоказани. Вдигнаха дозите на лекарствата му и зачакахме пак да се подобри. Уви, не се случи. Чакахме три месеца, докато отново потънахме в отчаяние. Пак набрах онзи, познатия номер. Пак ни чакаше екип от лекари.

Прощавайте, ако е разказът е накъсан, но нямам много спомени от тези 8 месеца.

Седяхме в кабинета на професора и чисто човешки си говорехме. Как терапията не помага. Как детето продължава да е зле и да крещи (той дори не плачеше). Тогава д-р Оги ни попита, щом не работи, защо просто не я спрем. Защо ли? Защото умирахме от страх. Отново назначи прегледи – педиатър, гастро, невролог. И пак беше до нас през целия ден. Отказа да прави каквито и да е контрастни изследвания, защото рискът детето да повърне и да се задуши, надвишава ползата от изследването. В този ден, животът ни се обърна на 180 градуса. Изписаха на сина ми Нексиум. Спряхме старото лекарство. За същото д-р Оги беше прав, нямаше никаква промяна, то просто не е работило. Зарових се във всичката информация, която намерих из нета за Нексиум. Установих, че трябва или да ровиш из чуждоезични форуми, или нямаш шанс за информация. Купих подходяща за бебета форма – саше от Гърция/Румъния (в България няма внос, а не е ок да се чупи хапче). Разделих дозите в два приема и след 10-14 дни детето ми живна. За първи път го разхождах в количка на 8 месеца. Той седеше и от нослето му не хвърчеше повърнато. Видя и пожарна, чу я и се обърна след нея. За първи път той чу нещо различно от собствените си писъци. Започна да се усмихва. Започна да спи. Оказа се, че бебокът всъщност е едно малко, лъчезарно съкровище. Че обича много да му пея. Че обича да играе с баща си. Че обича безумно батко си. Както пишат навън - Нексиум беше нашия Life Saver.

Впоследствие се оказа, че освен киселинен рефлукс, малкото има и АБКМ. Ако пие Нексиум е ОК, но без него не е. Спряхме млечните храни и останахме на Нексиум до 31.01.2017 г. На тази дата успешно го отбихме от лекарства (плавно, и там е хлъзгава историята), благодарение на специално изготвена диета. Все още сме на диета, но се надявам ужасът да е само един спомен зад гърба ни.

Всичко това се случи благодарение на д-р Оги и екипа на Токуда. Благодарение на доц. Георгиева, която към момента се грижи за моето момче и за правилната му диета. Въпреки всички затворени врати и думите „те бебетата са така“, „колики има“, „всички повръщат“. Въпреки всичкия ужас, безсъние и умора. С мъжа ми бяхме един невероятно добър екип и все още сме. Благодаря ти, че те има, мъжо! Ти си най-добрият баща и, както сам каза, „мъжката майка на Ники“! Да, ти беше там за него всеки ден, всяка нощ. Без теб, просто нямаше да се справим.

Благодаря на голямото ми дете. Той е силно момче. Моята първа любов и гордост. Справи се с всичко това почти сам. Знам, как е плакал за брат си, сам в стаята си, когато за пореден път сме тръгвали спешно за София. Знам, че не бях до него тогава, защото брат му е имал по-голяма нужда от мен. Обичам те, мое силно, голямо момче! Извинявай, че не бях и до теб.

Защо пиша това? Защото знам, че има и други като нас. Други родители, които се лутат по лекари. Които търсят начин и отговори. Които чуват, че „бебетата просто повръщат“. Други, на които не им вярват, не ги чуват и ги отпращат. Които ги е страх да заспят, защото детето им може да се задуши насън. (Защото понякога рефлуксът не се чува. Ако изплаче, значи е минало и диша.) Други, които искат да крещят, а дори и за това нямат сили и време. Има изход, мили хора. Страшно е, че сме подложени на всичко това. Страшно е, че децата ни минават през това (но те поне няма да го помнят). А най-страшно е, че не ни чуват! И това бавене поражда още и още ужас. А рефлуксът успешно се контролира. Контролира се, да го вземат дяволите, иска само правилния доктор и търпение.

Препоръчваме ви още:

Препоръките на д-р Масларски

7 "безобидни" симптома при децата през първата година

Майка на алергично дете