Искам да споделя с вас един от неуспехите си във възпитанието, а именно - ранното лягане. Въпреки че години наред полагахме усилия да научим момчетата да си лягат навреме, ние така и не успяхме да го постигнем. И четирите ни деца - от най-малкия до най-големия - лягат когато си поискат. Дали защото ние с мъжа ми сме "нощни птици" или защото те са като залепени за нас, но у дома ранното лягане просто не се случва. Кауза пердута! А не е като да не сме се опитвали. С молби, увещания, с ритуали и книжки, дори с караници и заплахи, нашите момчета просто отказват да заспят в нормалните за възрастта им часове. Когато се опитаме да ги приспим, по-често се случва те да приспят нас. Затова в един момент се отказахме и ги оставихме да заспиват когато си поискат, което обикновено се случва около 10,30-11 часа, а ако имаме гости или сме навън, дори и по-късно. Винаги съм се укорявала за този си неуспех, затова и се зарадвах на тази статия в Huffingtonpost. Споделям я с вас, защото подозирам, че не сме единствените родители, които се измъчват от мисълта, че лишават децата си от ценен сън. Естествено, ако вие сте успели да привикнете децата си към ранно лягане, имате пълно право да се гордеете с това! Тази статия е за родителите, които са се провалили в това отношение и не са особено доволни от този факт - като мен. Ето какво разказват две майки за преживения от тях културен шок в Италия, когато виждат, че италианците оставят децата да стоят до късно без никакви притеснения.

Когато става въпрос за родителството в Щатите, малко постижения могат да се сравнят с това децата ти да спят през цялата нощ. И както знае всеки ветеран, ключът към този успех е безумно ранното приспиване (ако не са си легнали до 8 часа, Хюстън, имаме проблем!).

В Италия обаче опитите ни да наложим същия ред в лягането преди залез са не само подложени на съмнение, но и посрещани с обърканото - “Ma stai scherzando?” (Шегуваш се, нали?)

“В който и ресторант (без значение обикновен или луксозен) в Рим да влезете в 10 през нощта, ще намерите деца, които се хранят и разговарят с родителите си.”, пише Джийни Маршал от Торонто, която отглежда сина си в Рим. - “Към 11 някои от тях може и да са заспали в спагетите си или легнали в скута на родителите, които пият дижестива си.”

Тези родители съвсем не са изключения, които нямат работа на сутринта и не трябва да стават рано - напротив, всички са така.

Се ла ви, както казват французите

“Италианските семейства вечерят късно, затова и децата си лягат по-късно”, пише Моли Гейдж, американска майка, която също отглежда децата си в Рим. - “Тази година, дъщеря ми Сабрина отиде на рожден ден, който приключи в полунощ, което е късно дори и за мен! Моите деца си лягат към 20:30, което понякога пречи на срещите им с приятели - веднъж взех Сабрина от приятелче в 18:30 (на следващия ден беше на училище), а майката беше много изненадана - те вечерят около 20:00 и децата им си лягат към 22:00. За щастие повечето майки в класа й знаят, че децата ми са на странния американски режим!”

Може би се чудите как се наспиват щом рядко лягат преди 22:00, а на следващия ден са на училище от 08:00? А и ако малко приличат на нашите деца, дори и да си легнат в 22:00, пак ще станат в 06:00. В такъв случай как си набавят нужните за възрастта им 9 до 11 часа сън?

Отговорът: Не го правят.

Дзен възпитание

Докато много италиански деца се прибират вкъщи за обяд и следобеден сън, а времето им в училище е около 5 часа, изследване на специалисти по детски сън от Римския университет показва, че те спят по-малко от американските (и швейцарски, и френски, и канадски) деца от раждането си до 6-годишна възраст.

Има и плюсове обаче! Проучването още казва, че италианските тийнейджъри имат много по-добра хигиена на съня и следвателно по-качествен сън от американските си връстници.

В такъв случай може би няма нищо лошо да позволим на децата си да поспят в скута ни, докато изпием чаша вино - в Рим прави като римляните! А и затова има еспресо. 

Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света

Тайните на японското възпитание

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

Публикувам този текст на biologist от уважавания от мен сайт за наука и критично мислене 6nine.net. Харесвам Гала. Наистина я харесвам. Тя е усмихнат, ведър и талантлив човек, който ми е приятно да виждам на екрана. Обаче имам проблем с някои от хората, които кани. Защото това, което виждаме по телевизията, се приема масово за проверена истина. А част от гостите й са шарлатани. Когато тези шарлатани лекуват настинка, нямам нищо против. Но когато претендират, че лекуват РАК... С това имам проблем. Защото при онкозаболяванията всеки ден е ценен. Гала, моля те, подбирай си гостите. Заради хората, които ти вярват.

Тези дни всички бяхме разтърсени от тъжната история на болната от рак на гърдата Теодора. Жената се е подложила на всичко, което предлага медицината, което понякога е недостатъчно. Уви, човечеството все още има ограничени възможности. На жената са открити и метастази в мозъка, които причиняват ужасяващи главоболия, а лекарите съобщават, че няма какво повече да направят. Тя и семейството решават да се обърнат към услугите на известен бразилски лечител, който извършвал енергийни операции и лекувал рак със 100% успеваемост. Но какво е общото между този шарлатанин, Теодора, СЕМ и предаването “На кафе”, което е с водещ Гала?

Ако трябва да съм честен, първоначално игнорирах тази тъжна новина, защото смятам, че всеки трябва да понесе положителните или отрицателни последствия от личните си решения. В този случай обаче хората са изпаднали в истинска безизходица и отчаяние. В такъв момент те са най-уязвими към атаки от шарлатани и, естествено, тук се намесва бразилецът.

Бразилецът извършва своите манипулации, подобрение не настъпва, а състоянието на болната се влошава. Бразилецът за всичко сторено не иска пари. Вместо това парите са били поискани от посредник. В случая посредникът се казва Кармен Лазарова, която е получила 3000 лева от страдащите. Медиите разпространиха нейна снимка и бях като ударен от гръм. Въпросната Кармен, която е с външен вид на напълно луда жена и трябва да бъде психиатрично хоспитализирана, всъщност преди години  в национален ефир в предаването “На кафе” при Гала показа как се лекува всичко с електричество от мрежата.

Не искам да злорадствам, но настоящата ситуация доказва нещата, които от години повтарям:

• популяризирането на шарлатани трябва да бъде забранено, макар да е изключително шик;
• рекламирането на алтернативни методи за лечение трябва да бъде забранено;
• лица, които диагностицират и лекуват, без да имат медицинска правоспособност, трябва да бъдат наказвани.

Ако тези 3 прости правила не се спазват, рискът някой да пострада е огромен. Ако правилата се спазваха, днес може би Теодора нямаше да бъде измамена, Кармен щеше да получи адекватна психиатрична помощ, а хората щяха да знаят да не се доверяват на шарлатани.

Накрая ще добавя, че има положително развитие. Offnews съобщиха, че Теодора ще се прибере в България на 4 май. Събрани са и необходимите средства за транспортирането й. Полета до Истанбул организира турската клиника "Анадолу", а оттам транспортът до България се осигури със съдействието на Външно министерство и лично на министър Екатерина Захариева, уточни съпругът й Александър Русанов.

Хора, моля ви, не вярвайте на шарлатани, които предлагат чудотворно избавление със странни методи. Ако имаше такова, стандартната медицина отдавна да го е "усвоила", изпробвала и да го прилага на практика, като печели добри пари от това. В което няма нищо лошо, стига да спасява хора.  

Препоръчваме ви още:

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

FUCK CANCER

Един много личен разговор

Автор: Цветелина Чобанова

В момента се готвя за изпити и има моменти, в които ми е ужасно трудно да чета и да запомням. В главата ми за секунди се появява един глас, който казва - “Не знаеш достатъчно, няма да се справиш добре, нали знаеш, трябва да знаеш всичко, не оставяй нищо на случайността, само който е мнооого подготвен, получава най-добрите оценки, идеално трябва да се справиш.” Запечатано е някъде посланието - ако не съм идеална, не съм нищо, не съм. Като вица за Иванчо и отличниците. Хубавите неща са само за отличниците. Няма да споделям тук вица, защото е нецензурен, но ако някой не го знае, вероятно има хора около себе си, които да му го разкажат.

Разсъждавам откъде идва гласът и раздробявам какво казва някъде там от дълбокото. Откривам за себе си - “Ти трябва да имаш отлични оценки; ти трябва да си най-добрата, ако не си най-добрата, нищо не си; ти трябва да си идеална, не може да не се справиш, няма такава възможност, погледни другите, никой не мрънка, идеални са”.

Ами ако не мога да съм идеална? Ако не съм идеална? Тогава каква съм? Лоша? Обикновена? Реална?

Трите килограма, които убиват

И започвам отново да мисля - Какво е да съм реална? Каква съм когато съм просто аз? Аз съм човек, който понякога знае, понякога не знае. Понякога може, понякога не може. Понякога е дъбър, понякога - лош. Понякога плаче, понякога се смее. Мога да съм щастлива, но може и да съм тъжна. Уморена и жизнерадостна. В определени моменти се харесвам как изглеждам, в определени искам да скрия дори и от себе си това, което ме гледа от огледалото. Уверена съм, но и имам много моменти в които се притеснявам. Да – имам полюси, но съм и нещата между тях. Имам нюанси в различните си качества, в отделните части от мен.

Замислих се – кое ни кара да търсим този нереален образ? Кое ни кара да търсим максимума? Кога са се родили тези идеални образи в главата ми?

И си спомням първо приказките, които баба ми четеше – за принцесите, които са най-красиви, най-умни, най-щастливи, най-най-най. За всяка от тях се появяваше или идваше да я открие най-красивият принц, най-бляскавият, най-обичащият я, най-единственият, преминал дeвет планини и намерил я в десетата.

След това си спомних думите на родителите си: “Само най-добрите имат хубав, идеален живот. Ти трябва да си най-най-най. Ти трябва да си идеална. Искаме да си идеална, не добра, не справяща се, не щастлива, да си най! Ти трябва да си нашата гордост.” А кой се гордее с нещо обикновено?

После на екрана на съзнанието ми се появяват учителите, които винаги поощряваха най-добрите, най-послушните, най-умните.

Момчетата се стремяха и те към тези момичета, които в техните очи бяха идеалните – с идеални тела, с идеални форми, идеални коси, идеални очи, идеални устни и идеално за тях държание.

Не казвайте това на момичето!

Разхождайки се в спомените си някога, в наблюденията си сега, откривам как този, идеалният образ се е запечатал в обществото и как всички се стремим към него.

Търсим идеалния партньор, за да създадем идеалното семейство и да родим идеалните деца. Един ден се събуждаме до реален човек - мъж или жена и откриваме, че не е толкова идеален (оставя чорапите по пода, не си прибира дрехите, хърка, пуска косми в банята), колкото сме си го представяли. И олеле, настъпва срив. За какво мечтах, какво получих!?

Броим калории, разглеждаме етикети на стоки, обикаляме био магазини, за да търсим идеалните храни, с които да направим идеални телата си. Загубваме се някъде сред хилядите диети, диетолози, медицински специалисти, нутриционисти, аюрведисти и какви ли не специалисти, които единствено знаят как да ни доближат до идеалните форми.

Пазаруваме модни дрехи, обувки, бижута, коли, пътуваме по екзотични дестинации, имитираме поведения на идеални за нас хора, само за да се доближим до този идеален образ, който някак си все не достигаме, защото се появява нова цел, нов идеал от следващо поколение, който искаме да притежаваме, и с когото искаме да се идентифицираме.

Дори социалните мрежи спомагат за развитието на мита за идеала. Снимки на усмихнати хора, пътуващи по приказни места, имащи най-прекрасните партньори и романтични ситуации. Виждаме във виртуалното пространство само “идеални хора в идеални ситуации”. Винаги усмихнати и лъчезарни. Пред тях се чувстваме малки, защото ние не сме толкова идеални. Имаме забързано ежедневие, недоспали сме, детето закъснява за училище, а аз в бързането си направих петно от кафе на блузата, кучето е наръфало любимата ми чанта, а любимият, който можеше да бъде мааалко по-така, като кино звезда например, е забравил да ми купи цветя, защото днес имаме 3 години и 9 месеца от първата ни целувка, но той не го помни... дали беше идеалният избор за мен?

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Шегата настрана, но търсейки този идеал, стремейки се към него, някъде по пътя се изгубваме. Губим кои сме, кои искаме да бъдем, помним само кои трябва да сме или кои ни показват, че трябва да сме.

Уж имаме всичко, живеем в глобалния свят, където днес мога да си поръчам от всяко кътче на света всичко, което човешкият ум е измислил, но някакси все не е достатъчно, все не стига и не ни прави щастливи. Или е много за кратко идеалното, преди да установим, че нещо му липсва, за кратко усещаме идеалността му и после е някак остаряло.

И така по пътя към идеала, губим реалността. Губим себе си, своята неповторимост, своята различност, своята уникалност. Не виждаме всичко, което имаме и което сме, в стремежа си да бъдем други. Да бъдем идеални.

Стоим в периода на детството, когато сме малки, а родителите ни - големи, силни, всемогъщи, идеални. И сякаш забравяме да пораснем. Да се изправим пред идеалния образ, да се разбунтуваме, да развенчаем мита му за идеалност и да открием себе си и реалността на възрастния. Да се видим различни, уникални, достатъчни и просто живеещи.

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител; с куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

Защо избираме лошите момчета?

Синдромът на отличника

Мамо, не прави така

Автор: Мая Цанева

Спомняте ли си онази фраза от песента на Ъпсурт „И твойта майка също“? Щом спрем да си тананикаме и да се подхилкваме на един от любимите си хитове, е време да се изправим срещу истината, че родителството е единственият ни шанс да разберем собствените си майки и бащи и да продължим или да се променим.

Още преди да имам дете, четох „Майките“ на Теодора Димова. Тогава поглъщах думите и много често една мисъл минаваше през съзнанието ми: „Аз няма да съм такава майка“. После, когато самата аз станах родител, се смирих и осъзнах, че има всякакви майки и бащи, и няма точна рецепта за добър родител. Пътят е дълъг и неравен, както пише Шърли Маклейн в „Танцувай до последен дъх“, книгата, в която говори открито за сложните връзки с майка си и с дъщеря си.

Със сигурност има начини да направиш детето си добър човек. А това става ясно, когато ти самият си изправен пред изборите, които една майка и един баща правят. И най-важното – всеки е родител в даден момент от живота си. Собствените ни майка и баща, дядо и баба, леля, имат нужда от същите всеотдайни грижи, каквито са полагали за нас, когато годините им натежат. И тогава, със собствени деца или без тях, се запитваме: „Познавам ли своите родители наистина? Вярвам ли им и какво бих сторил за тях?“.

Защо не разбрах по-рано?

Аз опознах и оцених истински майка си, чак когато аз самата станах родител. Бях кротко, но не и открито дете, което предпочиташе ъгъла на стаята. Не споделях много и имах много демони, които ме изяждаха. За да ме накара да взема живота си в ръце, майка ми ме изпрати в София, за да понеса сама отговорността за решението си да уча нещо напълно ново – корейски език, без ясна идея как и какво ще правя. Беше трудно, много трудно, но благодаря за твърдостта на майка ми да ме остави да се справям както мога. После си намерих работа, животът си тръгна по течението, но аз останах в капана на много съмнения за собствената си стойност и постижения. Не изневерих на навика си да съобщавам важните неща почти или в последния момент. Например съобщих, че на гости ще идва приятелят ми англичанин, с когото не се бях виждала на живо, две седмици преди да кацне в София. Историята заслужава да се разкаже, но друг път. Падах, ставах, но продължих напред, благодарение единствено на телешкия си инат (синът ми е версия 2.0 на този инат и хич не му/ни е лесно).

След 3 години ще мога да те изгоня от къщи

Преломният момент на промяна настъпи, когато разбрах, че ще имам дете.

Помня какво ми каза съпругът на майка ми тогава: „За първи път изглеждаш напълно уверена в себе си“. Когато родих, се почувствах като студент, на когото му се е паднал въпрос от конспекта, който не е чел, но знаех, че вече всичко е само и единствено в моите ръце. И това ме освободи от всички нереализирани лични и чужди желания и амбиции, които ми тежаха.

В същото време нямаше да се справя без майка ми. Тя застана до мен в подробностите, които аз ненавиждах. Развих искрена и неподправена неприязън към детските магазини, още когато бях бременна. Затова тя пое почти изцяло грижата за гардероба на сина ми. Като жена с отличен вкус, се зае с ентусиазъм със задачата да събира и купува дрехи и обувки за внука си. Разбира се, аз участвам финансово в това начинание, но се чувствам по-добре извън мола.

Майка ми, макар и понякога да досажда, следи последните тенденции във възпитанието, храненето и т.н. По нейна поръка по едно време Митко броеше и играеше с бобчета, а под дивана намерих материал за една боб чорба.

Но най-важното е, че вече говорим почти като равни. Тя е сигурна, че аз ще се справя с житейските си задачи, и това, което наистина ме радва, е, че струва ми се, би ми поверила и грижи, свързани с нея и семейството, ако и когато се наложи. Отне ни време, но доверието и авторитетът не се раждат, а се градят бавно.

Ще завърша с нещо забавно. Наскоро имах рожден ден и когато майка ми ме поздрави, аз й казах: „Благодаря ти! Не ти е било лесно с инат като мен“. Тя отговори: „Няма защо! Митко си отмъсти за мен!“. И твойта майка също си го мисли, нали…

Препоръчваме ви още:

Петте урока, които майчинството ми даде

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

Уроците, които научих

Автор: Нина Любенова

Всяка вечер, с влизането у дома, детето първо поглежда дали има поща. Ако е минавал пощальонът, грабва бързо писмата и проверява за кого са. И всеки път завършва с тъжна физиономия, защото писма за него няма. Какво ли не отговарях на неговото "защо", но от това не му олекваше. Докато един ден не му казах, че за да получи писмо, трябва да напише и да изпрати. Писмата не идват сами, а в отговор на нещо, било то и неплатена сметка. 

Това ме върна близо 30 години назад, когато моята баба ми изпращаше писма с нарисувани от нея картинки на белия лист. Едно зайче трайно се е загнездило в съзнанието ми. Нямам спомен дали и как съм й отговаряла, но помня всички следващи години, преминали в хиляди изписани и получени писма. С напредването на технологиите писмата все по-често преминаваха в имейли, но писането и препрочитането на получените носи все същата наслада. 

Обърнах се за помощ към неговата баба (като повторение на моето детство), която веднага впрегна родата и детето получи няколко писма. Но си дадох сметка, че така насладата не е пълна и най-вероятно полагам грешни основи. Тогава писах на приятелка, която с нейният също четиригодишен син, живее в друга държава. 

- Но той не може да пише. Какви писма ще си пращат?

- И моят не може, но ти не подценявай децата. Все ще се разберат на техния си език. 

Съгласи се да опитаме. След което грабнах бял лист и плик, и ги връчих на дребното. 

- Искаш ли да получаваш писма? - попитах го аз

- Да! - грейна в миг

- Тогава трябва да изпратиш. 

- Какво да направя? 

- Каквото пожелаеш. Писмото си е твое. Нарисувай нещо, залепи нещо... каквото искаш да му покажеш. 

Нямаше нужда от подкана. Веднага взе любимите си костенурки нинжи, облепи листа с оцветената картинка, малко драска, преписа името на получателя с още кривия си неуверен почерк, написа своето име и залепи няколко стикера. Първото писмо беше готово и още същия ден потегли към получателя си. 

След няколко дни ни изпратиха клипче с полученото вече писмо и дългият разбор на закодираното в него послание на цели три езика. Ех, умничета са тези четиригодишните! Дори в няколко стикера и малко драсканици виждат цял вълшебен свят. 

Отново зачакахме трепетно пощальона. И този път вместо с тъга, че няма за него писма, отсичаше с надежда - "Утре!"

Да пораснеш под погледа на специалисти

Една събота сутрин, както се мотаем още по пижами, се чу звук на падащи писма. Стъпалата надолу бяха взети на бегом и след секунди последва радостен вик. Писмото беше пристигнало. Много държеше да снимам, за да изпратим и ние клипче, в което казва - "Благодаря!". 

След като разгледа и анализира писмото, веднага отиде да пише отговор. Рови из стикерите и книжките си в търсене на идеи. От помагало по математика изряза една ракета с липсващи числа, която залепи на белия лист. Залепи наоколо звездички с числата, които липсваха. Всичко по негова идея. 

А това е тематичното писмо, което получи за Великден. Като го видя, забрави дори якето да си съблече.

Неочакван гостенин

За последното писмо ме накара специално да купя нови стикери, които да залепи. И ме помоли да му покажа как се пише "обичам те", за да го препише в писмото. 

Сега отново чакаме отговор с нетърпение. И дано, като мен, никога не спира да пише и да получава писма!

А знаете ли какво е Посткросинг? Ако обичате да пращате и получавате картички от цял свят, това е точно за вас!

И психолозите имат същите проблеми като останалите родители. Дори да са многодетни и да няма (почти) ситуация, която да не са проиграли. Ето какво разказва психотерапевтът Вячеслав Вето, баща на пет деца.

Вчера по-малкият ми син беше изпаднал в истерия. Крещя, обижда, плака. Успяхме да разберем само, че сме виновни за нещо и вече никого не обича.

На бавачката си беше страшно сърдит, оказа се, че и на мен, защото имах глупостта да се прибера точно в този момент. Понеже съм голям възпитател, веднага му се скарах да не се държи така с бавачката си. И в резултат на това попаднах под обстрела му.

Крещите ли на детето?

Жена ми я нямаше. Не се беше върнала от работа. И нямаше кой да ни помогне в тази сложна ситуация… А той продължаваше да се тръшка. Опитахме с добро, опитахме със заплахи, не можахме да го успокоим. Предложихме му да го вземем на ръце. На рамене. Да поиграем на нещо. Приложихме всичко, за което се сетихме. Опитвахме се да го укротим. В един момент ми стана ясно, че с увещания нищо няма да стане и реших да подходя строго, в смисъл: „Не може да крещиш така и да обиждаш! Къде се намираш!“

И окончателно изпортих нещата. Той скочи от масата, още веднъж ни нарече глупаци (и беше прав) и избяга на горния етаж. Блъсна вратата, скри се в банята и продължи да реве, но вече по-тихо. Аз опитвах известно време да го успокоявам, през вратата, макар че отдавна трябваше да се сетя, че нещо не правя както трябва. И не само това - че трябва да сменя темата на разговора.

5 фрази срещу детската истерия

Когато търпението ми се поизчерпа, реших да направя пауза и да отида до близката аптека. Сетих се (слава Богу), че жена ми ме беше помолила сутринта да взема нещо и тръгнах, малко преди да подивея окончателно. Вървях и си мислех. Защо никой от нас не се сети да попита: „Какво ти се е случило? Защо си толкова сърдит? С какво те обидихме?“ Вероятно защото бях убеден, че става дума за някаква глупост, че и той дори не знае защо се сърди. И просто трябва да го успокоя. Или да му вляза в тона, когато нервите ми не издържат. Защо? Защото е само на 3,5 години, още е малък и глупав.

Знам, че в такава ситуация, за мен самия е най-важно да ме попитат какво не е наред. И най-малко имам нужда някой да ме успокоява и да не взема насериозно обидата и гнева ми.

Когато детето плаче

Върнах се вкъщи. Синът ми още беше в банята. И все още не пускаше никого вътре. Но вече не плачеше. Седеше самотен в скривалището си.

Седнах пред вратата и казах: „Кажи, доброто ми момче, защо си сърдит? Хайде да поговорим!“

Около 15 секунди нищо не се случи. Като че ли притихна и се заслуша.

А после… завъртя ключа, отвори вратата и ме пусна при себе си.

Препоръчваме ви още:

Искам един милион долара, хеликоптер и... да говоря с президента

Не е лесно!

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета

Всички ние бихме искали децата да ни казват истината, но случва ли се понякога ние самите да ги лъжем, защото не можем да се измъкнем от ситуация? Една майка споделя откровено осем ситуации, в които лъже децата си без никакви угризения, за да си спести малко нерви и безброй обяснения.

1. Паркът е затворен

Знам, че искаш да отидем в парка, миличък, точно сега, но той е затворен. Да, съвсем сигурна съм, защото в главата на мама има специално устройство, което подсказва кое кога ще се затвори. И ИКЕА за съжаление затваря след 5 минути. Какво да направя? Магазините за играчки работят само, когато децата са на градина.

2. Всички спят на обяд. АБСОЛЮТНО всички

Всяко живо същество по света спи през деня. Ако сега не легнеш, ще останеш съвсем сам на света, защото всички останали спят., и ще ти е скучно Да, и камиончетата, и продавачите в Макдоналдс, и басейните, и възпитателите. Хайде, лягай по-бързо!

15 бързи трика за радост на малките и големи деца

3. Кока-колата се продава по списък. Твоят ред още не е дошъл.

Разбира се, и твоят ред ще дойде. Скоро. Колко скоро ще решат в офиса на Кока-кола. Вероятно след 2-3 години, но непременно ще дойде.

4. Да, щом ни звъни твоят лекар, вероятно е разбрал, че не искаш да ядеш броколи.

Добър ден, докторе. Колко навреме се обаждате. А, вие звъните, защото Александър не яде броколи? Колко мило от Ваша страна! Да му предам, че децата, които не ядат зеленчуци, не ги вземат в отбора по футбол? Разбира се, ще му предам. Какво?! А на родителите на тези деца им не им продават таблети? Ужас! Непременно ще му кажа! Благодаря, че ни предупредихте.

Как не купих жълт папагал

5. Всички буболечки, които пускам в тоалетната чиния, просто са загубили пътя към къщи. Оттук те отплават към специален басейн, където се събират всички насекоми, които са се изгубили.

Нещо като капитан Немо, ако децата ви знаят кой е Жул Верн. Мъката ни по всички бръмбари и червейчета обикновено утихва след това обяснение. Засега.

6. Нямат твоя размер.

Безпогрешен спасителен аргумент, когато дъщеричката ви се е загледала в демодирани джинси, обсипани с камъни и пайети. Действа безотказно: "Не, това не е твоят размер. Стои ти като торба." И въпросът е приключен.

Телохранителка

7. За днес запасите ни от интернет свършиха.

Работната легенда за по-малките е следната: Интернет е нещо много хитро. Трябва непрекъснато да следим, да не си използваме дневната порция, иначе ако свърши, няма да имаме до четвъртък (петък, понеделник и т.н. според ситуацията). Много е важно да го изключваме по-рано, за да не се изключи сам. Тогава може въобще да не ни го пуснат.

8. Виното е много люто. Това е специална напитка за майки, но много люта.

Внимателно! Тази розова напитка пари. Не искам после да ми се оплаквате, че езикът ви е като изгорен. Знаете ли колко е люто? Като в анимационните филмчета, когато им излиза пушек от ушите.

Може би ще побързаме да осъдим майките, които лъжат децата си, но нека първо помислим дали ние никога, ама съвсем никога не сме го правили. Най-вероятно ще се сетим поне за няколко случки, когато сме ги излъгали. А всъщност може и без това. Очаквайте продължение с един прост метод, който работи по-добре от лъжата. :)

Препоръчваме ви още:

Когато стана майка, никога няма да...

Детето не чува!

6 малки родителски лудости

(нощ xxxx ⁿ с Т1Д)

Автор: Кристина Тимчева

Тъкмо съм заспала, или така си мисля, защото когато си Т1Д майка, ти не спиш... само придремваш някакви часове...

Будя се от алармата на декса някъде към 23.10 ч. Декс, както му казваме повечето, е една такава многокомпонентна джаджа, която ни помага доста в следенето на кръвната захар (кз). Моят е от “късметлиите” - засега успявам да му я осигурявам, щото всичко свързано с нея, си е доста скъпо “удоволствие”, с което се сдобиваме от чужбина. В милата ни страна едва ли ще дочакаме.

Та поглеждам декса, сочи кз 4.5 с падаща стрелка. Скачам бързо и бода с глюкомера - 4.3. Будя някакси малкото и успявам, пак някакси, да му дам да хапне банан и захар. Щото да се опитваш да храниш спящо дете, не е лесна работа. С времето обаче става механично. Затварям си очите и се опитвам да заспя. И явно съм успяла, защото следващата аларма изобщо не съм я чула. Хроничната умора мачка толкоз тежко, че... понякога не чувам… после се обвинявам, но...

Събудих се от познатото до болка тежко дишане и мрънкане, скачам бързо, главата ми гърми... все едно цял отбор ръгби играчи си играят играта… само че в главата ми. Този път декса показва 2.9 със стрелка надолу! Моля се да е притиснал сензора, но пустото му тежко дишане говори, че не е.

Хората като мен, знаещи какво значи това, изпадат в паника (или поне аз изпадам, щото може и да не успея да го събудя). С треперещи ръце го боцвам, показва 3.7 - пак е хипо, обаче с една идея по-леко от 2.9. Отново се опитвам да събудя детето, само че този път е малко по-трудно. Накрая успявам - пак захар, пак банан. Преобличам детето, щото цялата му тениска е мокра, слагам го да спи, а аз чакам да видя ще се качи ли проклетата захар.

(Боже, мразя тоя диабет, мразя го, мразя го, мразя го... )

00.56 ч. - 3.5 глюкомер. Не се качва, а пада - пак будя детето, давам още малко захар. Пак преобличам. Пак е мокър. Диша си все така тежко... Пак го слагам да спи.

След още няколко минути го бода отново - този път е вдигнал - 5.4. Хем се радвам, че излезе от хипото, хем ми се свива душата, щото знам какво следва.

Хипо+захар+банан = реактивна кз, хипергликемия (повишена кз). Така и става - поредното бодене – кз 13! Детето почва нещо да бръщолеви... не го разбирам… пак е мокро, пак диша тежко, а сърцето му бие толкоз силно, че ще изхвръкне... Взимам така омразната ми писалка с инсулин и го бода, слагам най-малката възможна доза, колкото да спра покачването на кз.

И седя, и чакам... гледам показанията на декса… и чакам... преобличам пак детето... часовете си минават... 01.30 ч... 02 ч.. .02.30 ч.... 03.00 ч. Ръгбистите сякащ нямат умора... туп… туп... туп... сърцето ми също проявява някакви капризи... сега ли пък намери? Разгеле! По някое време кръвната захар започва да влиза в някакви нормални граници, детето успокоява дишането, вече не се поти, сърцето му бавно си връща нормалното туптене.

Разревавам се ей така, от безсилие. Често го правя… После пробвам да заспя… все пак минава 04.30 ч., а трябва, някакси, да стана в 06.30 ч. и да отида на работа. Няма значение дали спиш, дали си уморен, дали изобщо си жив... трябва да отида на работа, щото всичко свързано с диабета струва пари, много пари. А да беше само диабета...

Не успявам да заспя… в главата ми се блъскат хиляди въпроси, многократно задавани и оставащи без отговор... Ех, Боже.. Мисля си за пореден път с какво съм го предизвикала, какво пък толкоз съм му сторила, защо детето ми... ей такива едни...

Детето ми също споменава тоя Бог, прави го често, така по детски, и ме пита, пита, пита...

- Мамо, защо Деди Господ ми даде диабета? Мамо, ще умра ли? Мамо, ще порасна ли голям? Мамо, кога ще кажеш на Деди Господ, че не искам вече да ме бодеш? Мамо, защо децата на площадката ядат по всяко време… И аз искам, мамо, капе ми вода от устата, като ги гледам! Нали и аз съм дете, мамо. Защо Деди Господ дава само на тях? (тук е моментът да ви помоля - за Бога, спрете да храните децата си по детските площадки, те са за игра, не са закусвалня! Моля! Защото деца като моето, и други деца, които не могат да ядат когато и каквото поискат, страдат. И им “капе вода от устата”!) Мамо, като умра и Деди Господ ме направи друго дете, нали няма да ми даде пак диабет?

И още въпроси, и още въпроси... Въпроси, които ти се забиват в сърцето и го разкъсват всеки път на все по-малки парчета... И боли! Много боли!

Боже, детето ми е само на 5 години! Не искам да ме пита подобни неща, за повечето нямам отговор, а само сълзи. Ама те не помагат –убедила съм се.

Явно съм заспала... И то точно във времето, в което трябва да ставам. Но не успявам да се събудя, не чувам алармата. Добре, че малкото се размрънква нещо в просъница, та ококорих очи... тичане...

Да живее кафето! Ако онези кози знаеха колко ще им бъде благодарна един ден една Т1Д майка!

Бележка на редактора: Легендата за кафето е, че някъде през 9 век етиопски пастир забелязал как козите му стават необичайно игриви и весели, след като пасат листа от храст кафе и така била открита спасителната напитка на недоспалите майки. Някои майки са недоспали заради плачещо дете, което вади зъбки. Други майки са недоспали заради дете, на което спасяват живота. И като майка към майки, имам към вас огромна молба. Следващия път, когато чуете някоя майка да каже, че не може да се съобразява къде ще си храни детето заради болните деца, или че не иска детето й да общува с болни деца, защото това го травмира... Следващия път напомнете на тази майка, че никой на този свят не е застрахован, че винаги ще е жив и здрав. Ние не сме застраховани и децата ни не са застраховани, нито техните деца. Елементарната човечност изисква да се съобразяваме един с друг, не защото едните са здрави, а другите - болни. А просто защото всички сме хора.

Препоръчваме ви още:

Въпрос на оцеляване

Захарен диабет тип 1

Апелът на една майка