Ninja Editor

Ninja Editor

От 22 до 31 март фондация „За Нашите Деца“ е част от националната дарителска кампания „България дарява“. Целта на кампанията е да даде възможност на каузи от всички краища на страната да достигнат до повече хора, които споделят вярването, че дарителството помага да развиваме обществото, в което живеем.

Каузата, с която фондацията се включи в кампанията, е посветена на ранното детско развитие, защото знаем, че инвестициите в развитието на децата в най-ранна възраст са ключови за всеки следващ етап от живота им. Дарявайки за каузата ни, добродеятелите ни стават част от нещо много по-голямо. Тяхната подкрепа дава надежда и сигурност на родителите още от първия миг след раждането. С тяхната подкрепа, нашият екип, които е до семейството и детето от самото начало, ще помогне на родителите да придобият умения, основани на силните им страни, за да дадат всичко най-важно на своето дете – обич, пълноценна грижа, шанс за развитие и щастливо детство. Защото само в сигурна семейна среда, децата ще получат силен старт и основа да разгърнат своя пълен потенциал.

В седмицата, когато цяла България дарява за десетки благородни каузи, дарете за нашите деца! Днес! Защото тяхното утре зависи от нас днес.

Посетете страницата на фондация „За Нашите Деца“ в сайта на „България дарява“ и дайте своя принос. Нека заедно помогнем на повече семейства, за да могат да дадат необходимите грижа и обич на своите деца!


Препоръчваме ви още:

27 деца заживяха в приемни семейства с подкрепата на фондация "За Нашите Деца"

Доброто съществува - и то е във всички доброволци

Безплатно обучение на тема ранно детско развитие

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Не предполагах, но ето че се превърнах в онези жени, на които им казват: „Хайде, застанете в поза масичка, куче, котка и любимия ви орел.“ - и те чинно го изпълняват. Иначе казано - тръгнах на йога и медитация.

Първият ми опит с йога завърши с пръдлива свещ от моя страна и аз се отказах. Но! Йогата, както и червата, изисква постоянство, а и вече съм с приятелка в лицето на Ивелина. Ходенето с приятел е далеч по-вълнуващо и приятно.

На едно от посещенията ни отидохме на Fat Burn Yoga. Еми, йога, викам си, не мое изпръхна чак толкова, все пак съм човек, който с чиста съвет признава, че е танцувал на въртиджигададай, копал е почва, плевил е трева от сабалян, носил е дивани, тонколони и маси - както неведнъж съм се хвалила с хамалско-селските си умения.

Да, но, Fat Burn Yoga ми показа друго измерение на физическата умора.

Пльоскайки се като болен тюлен на постелката, разчеквайки десният си крак, така че да докосне носа ми, докато левият ми крак сочи тавана и левитира - ме накара да погледна на раждането си по особен начин.

На "хайде, застанете в поза Мудра" - бях много плаха и неориентирана, защото всички знаеха какво е това и го направиха, а аз се ослушвах като маймуна в трици и противното ми отражение в огледалото ме отблъскваше - какви простотии правя.

Дори няма да споменавам факта, че всички жени бяха с красивите си клинове и потници в невероятни щрихи, а аз, селското парче, с анцуга си от Джъмбо, 10 лева, 100 процента памук. Ще си купя и клин, въпреки страха ми, че ще изглеждам като свиня майка, завряна в касетка за мандарини.

За "ефекта на дебелата пеперуда" и други фитнес теории

37a077342a5babe5ea57edba2f8b97d5 XL

Не се събух боса, тъй като хроничният ми цистит не позволява подобни своеволия на разхайтена жена, а и хайде честно - нямам лак на ноктите.

Треньорката ни заръча да направим поза, при която задържаш краката си някъде в континуума, после ги разкрачваш докато ръцете ти са преплетени, сетне поставяш дясното ходило на пръсти и така замръзваш в дъска за гладене. Това го демонстрира с разтегателното си, еластично тяло на пластелин, който купувам отново от същия магазин Джъмбо.

Лесна, викам си, работа. Вкъщи съм стояла в поза столче и планк на лакти, не мое ме стресне това - одма го правя реципрочно с вас.

Да, обаче, позата ми приличаше на учуден, изненадан изотзаде кълвач подпрян на сух клон.

Краката ми отказваха да направят това действие и започнаха да треперят като в последния, финален стадий на Паркинсон и паднах като размазан от ауди таралеж на отсечката Китен-Приморско, малко след река Ропотамо.

Предимството ми пред останалите жени в залата е, че бях единствената без гърди. Тоест когато те си докосваха гърдите с коляно, при мен това бе - коляното с нос.

Най-точно бих го описала като в залата да имаше терминатори с цици, които разтваряха чакрите си за любов и аз - цигането, което играе кючек на лас-маге-джас-маге-герап-у.

В притеснението си и липсата на никотин обърках лявата си ръка с дясната и въобще краката с очите си, и треньорката ми направи забележка, че упражнението се практикува с другата, вярна ръка!

Човек и добре да живее, тръгва на йога

beded5272d48bc02bc6b093086c287c2 XL

Така бърках изток със запад и север с юг по география и наистина вдигах кръвното на госпожа Атанаска Атанасова, жена с огромни рамене и внушителни прасци, която сякаш не идваше в класна стая, а на тепиха всяка сутрин. Дълго време се чудих дали не е част от някогашните олимпийски надежди и човек объркал изконно призванието си. Само в нейния час никой не гълчеше и тишината се напластяваше тягостно по стените и чиновете.

И така, след като всички жени се приготвиха за участието си във френския легион, а аз за Роженския събор юни месец - тренировката ни приключи и потънахме в медитация завити с по едно червено меко одеялце.

Не знам другите какво са си представяли, но лично аз бях щастлива като дупе в нови гащи, намирайки се в най-долнярската кръчма, набивайки кюфтета, картофи, свежа салата с гарнитура кашкавал пане и от онзи боровинков чийзкейк, който по заведенията рядко имат. Всичко това придружено с много хляб, разбира се!

Ставайки гладна, потна и все така невзрачна, с Ивелина се записахме за партнер йога. Предупредена е, че за мъжа ми не си бръсна краката, но за нея ще го направя.


Прочетохте ли

Как свалих 15 килограма

Понякога (уви, не твърде често) се чувствам ужасно, неприлично умна. И това не е като направя тест на МЕНСА, а когато успея да “изработя” някое от инатливите ми хлапета. 
Веднъж Алекс беше болен от противен вирус с температура и повръщане, отказа да яде, да пие вода, а чай дори не искаше да погледне. Лекарят каза - ще се обезводни, трябва чай.
Алекс е малък човек с голямо собствено мнение. Пробвах с убеждаване, с обяснения, повиших тон, умолявах. Не става. 
Накрая му казах:

- Може би не ти харесва ТОЧНО този вид чай. Сега ще ти направя друг. 

Направих три различни.

- Пробвай, предложих делово. Все някой ще ти допадне.

На снимката виждате как опитва от всичките - по няколко пъти, защото не е сигурен. Отпива от единия, мисли, гледа филмче, след малко пробва от другия. Все още не е решил, а чайовете намаляват. В крайна сметка ги изпи почти целите. А аз се подсмихвах.

49639289 10216211866183091 4072922610692784128 n
Изобретателните майки и бащи подхождат с въображение и вместо уговорки и скандали бързо постигат нужните резултати. Вижте идеите, които споделят други родители.

1. Метод, който работи на 100% - ако се тревожите, че детето не знае номера на телефона ви, направете го парола на компютъра.

2. Баща на годината - пусни филмче на телефона и си гледай мача.

bashta na godinata

Reddit

3. Когато има правила, няма спорове - Направете си табло с правила. Когато детето оспорва, просто го посочете - ето, черно на бяло. Децата обичат правилата, макар че изпитват потребност да ги оспорват.

pravila

4. Полезно от Макдоналдс - „Моите обичат детското меню в Макдоналдс, затова запазих опаковките и слагам в тях домашна, здравословна храна.“

2014915 image crop 280x290 1552557172 728 57db9ae80c 1552649012Reddit

5. За любовта към четенето
„Казвам на детето със страшен глас: „Сега с теб ще играем дълго-дълго и в никакъв случай няма да четем книгата за този… странен човек.“ Поглеждам книгата със заинтересован вид и отсичам: „Не, категорично няма да четем.“ След 5 минути вече четем книгата.

6. Какво значи да умееш да играеш с детето

"Лежа на дивана. Дъщерята:

- Тате, хайде да играем на полицаи и крадци!

- Добре, аз съм ченгето.

- Трябва да ме гониш!

- Не мога!

- Защо?

Аз, без да си отварям очите:

- ФБР ми отнеха случая, нищо не мога да направя.

- По дяволите тези федерални!"

7. Как да се сдобиеш с абсолютна власт

Идея за родители с айфони. Ограничете времето на детето в интернет: настройки – екранно време – време в покой. Определете времето, когато телефонът е недостъпен и въведете паролата, която знаете само вие. Наслаждавайте се на властта си.

8. Чистенето също може да е напук

"Убедих 8-годишната си дъщеря, че мразя звука на прахосмукачката. Сега чисти с нея всеки ден, когато ми е сърдита."

9. А казват, че децата излизат скъпо - разговор в родителски форум:

- Как бихте постъпили, ако детето ви направи това?

nakysani pariadme

 

- Бих ги запазила и бих му давала от тях всеки път, когато ми поиска пари.

10. "Тези лепенки, които не оставят следи, забавляваха детето ми цял половин час по време на полета."

lepenki

Instagram

 11. На добрите родители и наказанията им са интересни

"Синът ни е на 6 години. За провинения го наказваме да прави лицеви опори. Обикновено го мотивираме така: "Като не искаш да си умен, ще бъдеш силен."

12. За силата на доброто старо „не можеш“

"Петгодишното ми дете изяде само половината си каша.

То: Не искам повече!

Аз: Изяж още три лъжички, нали си на три години?

То:  Не съм на 3, на 5 съм!

Аз: Сериозно?! Нееее, 5 са твърде много, ти не можеш да изядеш толкова!

То: Мога!!!

И изяжда още 5 лъжички."

13. Когато на майка ти ѝ писне

"Дъщеря ми е в пубертета. Преди три дни се разкрещя, че ме мрази и по-добре да не съм ѝ майка. Заличих се на общите снимки, разпечатах ги и ги сложих в рамките на семейните ни фотографии. Изтрих контакта си от телефона ѝ и кореспонденцията ни. Изтрих се от инстаграм и отидох за три дни у сестра си. Мъжът ми беше предупреден и се правеше, че изобщо не съм съществувала. Дъщеря ми едва не полудя. Вчера се прибрах и тя ми обеща повече да не се държи така."

14. "В нашето училище всеки, който е прочел 1 млн. думи (250 книги) през учебната година, го провъзгласяват за милионер: лимузина, червен килим и парти в негова чест."

2014515 87904160 549aeb2c66ae07079a55f6834b202107f2a07811 728 1 1552562129 728 10a79bfad2 1552649012

Twitter

15. Креативни търговци

Известна верига супермаркети пусна промоция – родителите могат да поръчат на професионален играч във Fortnite „убийството“ на героя на детето си. На него не му остава нищо друго, освен да се върне в реалния свят и да прекарва времето си със семейството. Тази идея обаче никак не се радва на популярност в геймърските общества. :)

 

Препоръчваме ви още:

Как детските филмчета могат да са полезни?

Лекарство за родители

Игри за уморени майки

 

 

Автор: Милена Макавеева

На 21-ви март отбелязваме Международния ден на деца и лица с Даун Синдром. Всяка следваща година имам желание да говоря по темата и някак очаквам нещо значимо да се е променило за тях. Дали първото ще е смислено, а второто реално? Не съм добра с математиката, но се оправям с простите сметки. Житейската ми философия е насочена изцяло към „простите“ неща. Затова искам да ви разкажа за седем от безбройните предизвикателства, пред които са изправени семействата на "слънчевите деца".

1. Информираност и подкрепа. С всяко раждане на дете с Даун синдром започва одисеята на неговото семейство. Пожелавам си да посрещнем някой следващ 21-ви март с цялостна концепция за тези хора. От начина, по който се съобщава новината на родителите, през специфичното обучение на педиатрите, изграждането на стандарт за терапия и подпомагане спрямо очакваните за възрастта затруднения, успешното им обучение и социализация, както и намиране на възможности да бъдат полезни на себе си и обществото в зряла възраст. Да има работеща система от подготвени специалисти, които притежават познанията и опита да водят семейството, да оценяват актуалните потребности на детето и да посочват ресурси и възможности за справяне. Разсъждавайки върху разговори с родителите, стигам до извода, че голяма част от решенията им за развитието на детето са след голямо лутане, питане, четене, сондиране на мнения и черпене на опит, проба и грешка, а не на екипно обследване и терапевтиране на база възраст на развитие и индивидуални особености. Често например рехабилитацията на децата с Даун синдром се прави до прохождането им, след което се преустановява. В повечето случаи не се следят сериозно уменията за координация, баланс и моторно планиране, за чието развитие помощта на ерудиран физиотерапевт е безценна. Опитът ми показва, че след известно прекъсване, родителите сами стигат до извода, че двигателното стимулиране е от изключителна важност не само поради тонусовите особености. Ако се прави редовно оценка на отделните сфери на развитие и се коментират актуалните нужди, специалистите ще дават насоки на семейството в реално време, а те, от своя страна, няма да хабят време и ресурси.

2. Реорганизация на ресурсите на семейството – логично следствие от първото. Случва се някак естествено и хората от периферията очакват да се приема и понася с лекота. НЕ Е ТАКА. Ето какво имам предвид: постигането на всяка стъпка е плод на дългогодишно обучение и усилия от родители и специалисти. В общия случай единият родител напуска работа, за да се ангажира с воденето по прегледи, терапии и занимания. Това ежедневие изглежда „лесно“ на фона на гоненето на кариера, но всъщност е страшно изтощително, а понякога – доста обезкуражително. Дълбок поклон пред тези майки и/или бащи, които са се посветили изцяло на децата си, които се лишават от безброй неща, за да подсигурят финансово и времево нужното за специалното им дете. Това няма как да се промени, но ние можем да направим нещо – да подходим с уважение и разбиране, да отделим време да ги изслушваме и подкрепяме.

Усмихнато различни

a94dfff6f328b3b3fb36c05ac1dc4c87 XL

3. Търсене на нови и ефективни методи и терапии – това е неизменна част от живота на всяко семейство на дете с Даун синдром. Истината е, че науката се движи с бързи темпове, нови идеи и подходи се появяват постоянно. Това, с което ние като специалисти бихме могли да бъдем полезни, е да предоставяме информация и материали за онези от тях, които имат отношение точно към индивидуалните потребности на детето. Понякога се налага да ги „задържим“ в нещо, от което привидно не се наблюдават бързи резултати, или да им помогнем да приоритизират целите си и да задържат фокуса на усилията си.

4. Подхранване на вътрешна мотивация. Има едни особени моменти, в които усещам, че на родителите „не им е ден“. Сякаш попиват негативите у себе си и те избуяват без предупреждение. Тогава мълчим или говорим, или най-често слушам. Не знам каква е рецептата, независимо дали майката ще е изморена от опозиоционното поведение на детето или притеснена от обратната връзка от детската градина, моята цел е тази жена да не губи вътрешната си мотивация. Да знае, че може да си покаже чувствата и да си каже страховете в защитена среда, да ги разказва и оживява, и после да продължи напред. Защото падаме често и боли, но се налага да се окопитим бързо, да станем и да продължим, както го правят те – "слънчевите деца".

Какво може Микаела

8451fae78b6a67a12ffed23a03c952ee XL

5. Социализация - мисля си, че през последните години се подобряват части от пъзела с това име. Тук-там проблясва някое парче от рамката или в пъстрото петно от средата. Искам шареният свят на децата с Даун синдром да не бъде оставян да посивява, когато е „неособено приемлив“. Винаги има варианти – когато дадена среда не може да го приеме, се търси алтернатива. Ресурсът, с който разполагаме, е социалната желателност на тези деца. Въпросът е какво можем да направим ние, че да имат реална подкрепа всеки ден – в градината, парка, в автобуса или в училище, на работа или в магазина. Готови ли сме да приемем невербално дете в класа на детето ни с ясната идея, че значима част от времето и усилията на учителя ще са насочени именно към него? Време е да се замислим какво ни дава едно дете, което е различно в общуването, възприятията и възможностите си. Да се научим да се усмихваме повече и да не се дразним в дрогерията, когато девойката с Даун говори трудно разбираемо с немодулиран глас. Може пък да се научим от тях на търпение, защото това, което на нас ни се получава естествено, те градят с години и усилия.

6. Ежедневни битки – актуална тема ми е стимулирането на уменията за самостоятелност. Наскоро си говорих с едно семейство за дилемата им: да изтърпят трудния период, отказването на детето и да приемат плача като част от процеса или да изземат инициативата и да му помогнат? Къде точно е границата? Кога да се намесят и дали, правейки го, не го тласват към заучена безпомощност? Много е трудно да останат на твърди позиции, подкрепящо и системно, за да стабилизират новите умения на децата си, да пренесат опита в нови ситуации и съответно да го автоматизират – в продължение на дни, месеци, години. Сблъскват се с инат, липса на мотивация, „връщане назад“ и какво ли още не. Но продължават – всеки ден, защото знаят, че няма винаги да могат да са до детето си и да го подпомагат. Респект!

Истинските хора раждат истинската история

808b8abbfd1fb3b14dda865dee2d7062 XL

7. Фокус върху позитивите – когато става въпрос за дете или възрастен с проблем, обществото веднага се сеща за нещата, които те НЕ могат: да говорят правилно, не внимават, бутат се в мебелите и събарят разни предмети, не са така умни, както би ни било по-лесно... Представяте ли си какво преживяват техните родители, приемайки тази нагласа на околните? Ще ви кажа: живеят с чувството за вина, че не са се справили и не са положили достатъчно усилия, за да доведат детето до ниво, достатъчно за нас като социум. Ние така сме устроени – реагираме остро на различието, в страха и незнанието си как точно да се държим. Някои родители обаче стоят високо – знаят отлично дефицитите на детето си, но умеят да се радват на силните му страни. Работят върху преодоляването на трудностите, а на това, което прави "слънчевото" им дете с лекота, търсят възможности за изява. Ние можем да ги поздравяваме и насърчаваме, не коства много, а за тях е безценно и ще ги движи напред.

И така... 21-ви март и 7 от многото крайпътни камъни за семействата на слънчевите деца. Чудейки се за заглавие на статията, ми хрумна да разделя числата... мислех си каква асоциация да напиша за полученото 3. Дъщеря ми веднага се сети за комбинацията при чатене на 3 с още един знак, при което се получава сърце. Харесва ми - аз все още мога да деля с едноцифрено число, а малката намира начини да изкарва сърца от математическите знаци :)        

Сърцати са тези специални деца, за които говорим днес. Имат нещо повече от нас – една допълнителна хромозома. И не само това – безкраен оптимизъм, лъчезарна усмивка и желание да бъдат с нас. А ние с вас да обуем днес различни чорапи, отбелязвайки техния Ден и да се замислим какво можем да направим заедно със "слънчевите деца и хора" – тук и сега, всеки ден, така, както бихме го направили за себе си.

За автора:

logoped ok
Милена Макавеева е логопед. Завършила е бакалавърска си степен в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“ на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика в логопедичен кабинет „Светулките“ . Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още:

Талантът да обичаш по-лесно от другите

Слънчевото семейство на Силвена

На 30.03.2019 г . стартира благотворителната инициатива “Поход срещу диабета” - мащабна кампания, подета от 33-ма твърдо решени да помогнат мъже от Лайънс клуб Видин, към която вече заявиха своето участие и станаха съорганизатори стотици хора, неправителствени организации, водещи ендокринолози, представители на местния бизнес, както и някои големи търговски компании от бранша в сферата на диабета, десетки общини, медии, всички те - готови да помогнат кой с каквото и както може в името на успешната реализация на каузата.

Целта на каузата е да се информира обществото за диабета сред децата и възрастните, както и да се наберат средства, които ще бъдат добавени към вече събраните от Лайънс клуб Видин. С тях ще бъдат закупени и дарени сензори за постоянен 24-часов мониторинг на кръвната захар при деца с диабет тип 1. Това е от изключително значение за добрия контрол на диабета, дава спокойствие и нормален сън на децата и родителите, които разполагат с данни 24 часа в денонощието, и с аларми при ниска и висока захар.

Походът ще се проведе по въздух, суша и вода, с няколко лъча.

IMG 1748

IMG 1749


Препоръчваме ви още:

Диабетът - тихият завоевател

Апелът на една майка

Захарен диабет тип 1

 

Не съм негова почитателка, не съм нито разочарована, нито разгневена. Дори не ме интересува истина ли е това, или не.

„Да напуснеш Невърленд“ е учебно пособие. Така препоръчвам да се гледа на него. Не е задължително да го гледат всички. Задължително е за родителите. Да се абстрахираш от персонажа, за когото става дума, и просто да проследиш веригата – как детето става зависимо от възрастния и „доброволно“ приема ролята на сексуална жертва.

Добре е да се види и чуе какво казват родителите на жертвите. Тогава ще разберете, че тези родители са слепи и глухи, погълнати от собствените си проблеми егоисти. В резултат – сега живеят с товара на най-тежката вина, защото вече е невъзможно да поправят нещата. Защото осъзнаването, че точно те носят отговорност за своите деца, е дошло твърде късно.

Неотдавна с група експерти работих над един случай. В Киев беше разкрито порно студио. В обикновен, многоетажен блок се е снимало порно съдържание. В главните роли са били 5 момичета на възраст от 7 до 13 години. Организаторите на студиото са двама мъже на 23 и на 50 години.

Момичетата не са били водени насила. Не са ги били, не са ги принуждавали, не са ги държали в плен. Те сами, доброволно, са ходели в студиото. В продължение на година и половина. Страшно, нали? Това не е всичко. Децата са от обикновени, нормални семейства. Със средни доходи. С добър успех. Най-малкото, 7-годишното, е доведено от по-голямата си сестра. Никой от родителите не е подозирал какво се случва с тях. Нито едно от децата дори не е намекнало на някой възрастен, какво се случва. Никой от родителите не е заподозрял, че с децата се случва нещо нередно. Всичко изглеждало нормално.

По-добре да съм мнителна

675362aef61a36df3271398e6ff1e414 XL

Как? Как е възможно?

Известен възрастен мъж започва да се сприятелява с детето. Показва му благата, които то няма. Привързва го към себе си. Манипулира го с приятелски чувства и духовна близост. Манипулира съзнанието му: „Ти си единствен, ти си изключителен!“ Детето е щастливо. Провървяло му е. Ударило е джакпота.

Възрастни, успели в живота чичковци, които се представят за агенти на модна агенция, казват на момиченцето: „Ти си специална! Ти са най-красивата! Имаш уникална външност, ще станеш супер известен модел!“ И му правят пробни снимки, дори му плащат за тях. Момиченцето е щастливо. Готви се за кариера на суперзвезда. Провървяло му е. Това е джакпот.

Възрастният известен мъж обяснява на детето, че между тях има специални чувства. Тази специална любов трябва да бъде доказана по специален начин. Детето първоначално е объркано, но след това дори не мисли да се съпротивлява. Защото нищо, което те кара да вършиш този прекрасен човек, не може да бъде лошо.

Успелите възрастни чичковци се сприятеляват с момиченцето и спечелват окончателно доверието му като му говорят, че е уникално. И може да бъде не просто модел, а актриса. Но не обикновена, а специална, само за специални филми. Манипулации, пари, обещания, малко натиск и момиченцето вече се снима в порно с 40-50-годишни чичковци. Но те са толкова внимателни, толкова добри с него, с тях се чувства в пълна безопасност. Те са негови приятели. Това, което вършиш с приятелите си, не може да бъде лошо.

Порасналите момчета, които са били в недетски отношения с известния възрастен мъж, мълчат през половината си живот, периодично изпадайки в депресии, неспособни да прогнозират какво ще се случи с техните деца; кои са и какви са изобщо. Страхуват се да признаят, защото са били жертва неведнъж. Защото първоначално ти все пак си жертва на възрастния насилник. После ставаш жертва на общественото мнение. Сам си си виновен, защото си приемал подаръците, парите; защото си мълчал; защото ще те разпънат на кръст; ще ти кажат, че не си мъж; защото си искал да печелиш; защото се ровиш в нечии изстинали кости; защото се връщаш към обърканото си минало.

Пет момичета на възраст от 7 до 13 години не са споменали за своите насилници на нито на родителите си, нито на приятелите си. На никого. Година и половина са ходили в студиото, където са се снимали в порно. Ако някога рискуват да признаят това – отново ще бъдат жертви. Защото са ходили доброволно, защото са получавали пари, защото са лъгали и мълчали, защото сами са си виновни, защото… какви жени ще са след всичко това, защото… на какво ще научат децата си.

По време на обиска в порно студиото, освен пълен секс-шоп арсенал, разследващите са иззели и много прилична библиотека. Книги по психология и педагогика, наръчници за отношенията с тийнейджърите, методики за изграждане на доверие у децата, правила за установяване на авторитет сред децата. Те са изучавали тези книги и много успешно са ги прилагали.

Много родители, през целия си живот, не са отворили нито една книга по психология на децата. Смятат, че най-мощният възпитателен инструмент е фразата: „Погледни ме! Ако разбера нещо, ще те убия!“ И не разбират. Когато децата се боят от педофила-насилник по-малко, отколкото от реакцията на родителите, те мълчат. Предпочитат тихо да ходят в порно студиото и да правят всичко, което им кажат техните „приятели“, но да не признаят на родителите си, защото ще стане по-лошо.

Изобщо не ми е до "паметта" на Майкъл Джексън. Интересуват ме днешните деца, на които ежедневно, зад стените на съседния апартамент, някой говори: „Ти си толкова специално дете, ние с теб трябва да покажем един на друг своята специална любов. Нека това бъде нашата малка тайна.“

Как "опитомяват" децата ни
и ги превръщат в сексуални играчки

141bc280a143aace03650e1e3d0f5112 XL

Затова е нужно да помогнем на родителите да опазят децата си.
Как може да се направи? На каква възраст може да се разкаже за тези опасности? Ето няколко препоръки:

1. Сексуалното възпитание, като разбиране за културата на секса, трябва да започне в пубертета. Но границите на сексуалната безопасност трябва да се разяснят на детето много по-рано. От 5-6-годишна възраст, трябва да му напомняме (след посещение при лекар например), че само мама или лекарят, в присъствието на мама, могат да те помолят да се съблечеш. Само лекарят, в присъствието на мама и тате, може да докосва тялото ти. Не може чужди хора да те молят да се съблечеш.

2. По време на игра с детето, когато се прегръщаме, трябва внимателно му обясняваме кои части на тялото могат да се докосват. Показвайки частите на тялото, спокойно да казваме: „Тук могат да те докосват, но тук не могат да те докосват“, „Тук можеш да докосваш, но тук не можеш да докосваш.“

3. Не бива да наказваме детето, затова че ни е казало истината. Не трябва да бързаме да го обвиняваме, ако признае провинението си. Нека анализираме постъпката му. Нека подчертаем, че оценяваме честността му: „Благодаря, че си призна.“, „Хубаво е, че ми каза, сега заедно ще се справим с това.“ Нека утвърдим модел на поведение, при който детето говори истината на родителите си и те ценят това доверие. Ако то знае, че мама и тате няма да го накажат, а ще му помогнат, по-скоро ще сподели какво го тревожи.

Насилниците са изкусни манипулатори на детската психика. Защото САМО от това дали детето ще си признае или не, зависят тяхната безопасност и безнаказаност. Важно е доверието на детето в родителите му да бъде по-силно от доверието в педофила.

И да помним, че докато насилниците-педофили изучават учебниците по детска психология, а ние, родителите, не, децата ни никога няма да напуснат Невърленд.

Авторката Анна Просветова е психолог. Работи с деца - жертви на педофилия.


Препоръчваме ви още:

Чат с малолетна

Жертвата на педофила

От "любов" към децата

 

 

Автор: Мария Пеева

Някога, много влюбени и млади, прекарвахме часове в разговори за любовта с моя Иван. Сега не мога да си представя какво толкова сме си говорили и имало ли е нужда от това, след като и двамата осъзнавахме, че той е мой и аз съм негова. Завинаги. Но явно ни е било хубаво да си го повтаряме отново и отново.

Едно от нещата, в които се уверявахме тогава, до безкрай, беше, че винаги ще се обичаме “такива, каквито сме”. Че няма да искаме един от друг нищо повече. Че той е абсолютно съгласен с моите малки лудости, а аз - с неговите. Че не му пречи, че съм разпиляна, небрежна и егоцентрична. Че напълно приемам неговите футболни мании, крайна принципност и обсесивна подреденост. Че никога няма да изискваме един от друг да се променяме по какъвто и да е начин. Такава, каквато съм, такъв, какъвто си - това беше нашата мантра.

Имаше един Иван

54386856 336770737184121 7181804283828895744 n

Но мина време, оженихме се и един ден, докато се опитвах да вляза в старите си дънки, осъзнах, че вече не съм такава, каквато бях. Вече не бях палавото, петдесеткилограмово 19-годишно момиче, лудата глава, която се разхожда по парапета на терасата и може да танцува цяла нощ на 10-сантиметрови токчета, след което да се прибере боса у дома, заливаща се в смях и готова за нови подвизи. Бях солидно заоблена наскоро родила матрона с дълбоки сенки под очите и равни обувки. Той също не беше вече същият. Моето смело и силно момче се превърна в притеснен млад мъж, който работи на две места, за да издържа семейство и вечер се прибира изтощен, за да заспи, докато вечеря.

Едно не се промени обаче и у двама ни и то е най-важното — решимостта да се борим за любовта си. Обърнете внимание - не любовта, а решимостта да се борим за нея. Ние се променихме, любовта ни се промени, но остана тази вяра, че “ние” го има, че “ние” е по-силно от всички обстоятелства, които искат да го разрушат, по-силно от света.

Разказвам ви тази история, защото се страхувам от липсата на вяра, че има такова чудо на света.

Хората вярват, че може да си щастлив сам и вероятно е така.

Хората вярват, че може да си щастлив с поредица от връзки или с няколко връзки едновременно и вероятно е така.

Но когато кажеш, че си щастлив с един човек в продължение на 30 години, изведнъж им се струва невъзможно.

Днес в групата ни обсъждахме проблемна семейна ситуация и от коментарите установих колко малко хора искрено вярват, че любовта може да съществува в една дълготрайна връзка - без значение дали е семейство или не. Струва им се твърде романтично, сантиментално дори. Не вярват, че любовта може да преодолее проблемите, с които неминуемо се сблъсква всеки човек. И до известна степен са прави. Любовта не може да преодолее личните кризи на нито един от нас. Тя няма да реши проблемите ни в офиса, зависимостите, травмите от тежкото детство или кризата на средната възраст, няма да ни излекува от нито една болест. Любовта обаче може да преодолее всяка една криза, с която се сблъскваме ДВАМАТА. И може да реши всеки един проблем, който е “НАШ”. Защото тук идва голямата разлика - едната битка я водите сам или сама, а партньорът ви наблюдава отстрани и не участва в нея. В зависимост от изхода ѝ, той ще реши дали да остане с вас. Другата битка е за двама - може да победиш или да изгубиш - но той ще е с теб и в двата случая. Защото те обича и ти го обичаш и нищо извън вас двамата не може да промени това.

Жега

54257717 2668287439911623 1963867942055575552 n

Любовта е битка за двама, не е двубой. Единият от нас е болен - борим се заедно. Единият от нас фалира - другият не го оставя да затъне в депресия. Единият от нас е съкрушен, другият го подкрепя и понася болката му. Не, никой от нас не може да реши проблемите на другия. Но може да продължи да го обича и когато е слаб, и когато има нужда от помощ, и когато е паднал. И когато вече не е “такъв, какъвто е”, защото животът ни променя - искаме или не. Много е лесно да обичаш някого, когато е млад, красив, богат, силен и здрав. Тогава всички го обичат. Въпросът е дали си готов да го обичаш и тогава, когато любовта изисква усилие. И дали той на свой ред ще положи това усилие за теб.

Защото хората не сме перални - когато някой се счупи, просто го заменяш с друг и готово.

Хората не сме и животни - да избираме партньорите си по това кой е най-силният в глутницата. И ако не вярваме в това, дори да срещнем най-страхотният човек на света, няма никакъв шанс да създадем трайна връзка с него. По простата причина, че той няма да е винаги най-страхотният, защото животът не работи така. В живота има върхове и спадове, и всички ние имаме своите слаби моменти. А колко е хубаво да не ги преживяваме сами и да има кой да ни подаде ръка, когато паднем.

Някой каза, че такава любов е нереалистично очакване. Нереалистично очакване е да вярваш, че партньорът ти винаги ще е прекрасен, винаги ще е “такъв, какъвто е” в момента, когато си се влюбил в него. Нереалистично очакване е, че ти ще си винаги “такава, каквато си”. Нереалистично очакване е да не си готов на известни компромиси, а да ги очакваш от другия. Нереалистично очакване е и той да изисква от теб компромиси, а да не ги прави за теб. Нереалистично очакване е, че никога няма да се скарате, че за всичко ще сте на едно мнение, че няма да има недоволство и разочарование. Нереалистично очакване е, че проблемите ще се решат някак от само себе си, без да ги изговорите, без да ги преборите, без да положите усилия. Защото любовта не е статична и хората не са статуи, замръзнали завинаги в красива прегръдка, вечно млади, вечно прекрасни. Истинската любов не е просто да обичаш някого “такъв, какъвто е”, а да обичаш начина, по който се променя. И съответно ти да полагаш усилия да се променяш достойно. Любовта е развитие. Тя ни прави по-добри хора, тя стимулира най-хубавите ни качества. Тя израства и ние растем с нея. Тя остарява и ние остаряваме с нея. И ако сме истински щастливци, някой ден с нея ще си умрем.

Най-обикновена случка

640bd259ffdced90830152d1191e7a38 XL

Не ми обяснявайте, че живея в любовен роман. В нашия живот дори няма време за романтика, навсякъде около нас скачат деца и кучета, едва успяваме да избягаме за малко, за да си кажем две думи как е минал денят ни, да си откраднем целувка и миг усамотение. Каква ти романтика, какви любовни романи. Ние сме обикновени семейни хора с куп задължения и много грижи. Хора, преживели кризи и загуби от всякакъв вид, без да престанат да се обичат, не защото са уникално красиви, уникално добри или уникално умни и изобщо специални по какъвто и да е начин, а защото вярват, че “ние” го има и е по-важно от “аз” и “ти”.

Наскоро той ми подари букет с лалета за рождения ден на сина ни. Аз обожавам лалета, това са ми любимите цветя, а той винаги ми подарява рози - от 30 години насам. Прекрасни червени рози с дълги стебла, елегантни и скъпи, толкова не мои. Аз съм човек на лалетата - пролетен човек, обичам шаренко, обичам весело, обичам непретенциозно. Но сърце не ми даваше да му кажа, защото толкова се радваше едно време в тежките ни години, че си е дал половината заплата за някой огромен букет рози. И така си остана - на празник винаги получавах рози. На този обаче се появи с лалета. Разсмях се, целунах го и му благодарих.

- Меро, извинявай, че не са рози. - ми каза. - Но днес осъзнах, че ти не си човек на розите. Мисля, че всъщност си човек на лалетата и това са твоите цветя. Просто видях този букет и някак ми просветна.

- Ванка, - отговорих. - След 30 години най-после се сети, че дори не харесвам рози особено.

- Ама ти защо не си ми казала досега? - ме попита.

- Защото на теб толкова много ти харесваше да ми ги подаряваш.

Мисля, че тази съвсем елементарна случка обобщава по-добре от всичко изписано досега какво е любовта за мен.

Любовта е онова тихо щастие, което изпитваш, когато правиш него щастлив, докато той си мисли, че прави теб щастлива.

Да, има го това щастие дори в най-скучния делник. И си струва да вярваш и да се бориш за него - в добро и в зло, докато смъртта ви раздели.

Пък който ще да си мисли, че съм сантиментална.

laleta


Препоръчваме ви още:

Петък 13

Уроците, които научих

Някой Божи ден...

 

Автор: Надя Брайт

Щастлива съм да имам приятели, които са изключително интелигентни и свестни мъже. Броят се на пръстите на едната ръка, но всеки от тях е толкова различен от другите и толкова ценен, че са ми достатъчно. Обичам тия момчета (на най-различни възрасти), но много често ми се иска да ги тресна с тиган в главата. И не ги тресвам не от жал към тях, а защото най-често комуникираме онлайн - толкова време имаме.  

Обаче разберете ме. Те винаги ми дават най-простите обяснения за случващото се в живота ми и с това отнемат огромна доза от чара на женската главоблъсканица и дълбоки психологически обяснения. Те не ме щадят - това е техният начин да са ми опора. Благодарение на тях научих много (ама много) добре, че ако някой не ме търси, то е защото не иска. Че ако не се разбирам с мъжа до мен, първо трябва да ревизирам собственото си поведение, после да говоря с него и ако това не свърши работа – да бягам. Че ако направя компромис със себе си в началото, ще ме удари като бумеранг после и ще трябва пак да ме утешават. Че непостоянството ми в професионалния живот е необичайно и трудно за преглъщане, но не е смъртен грях и всъщност си е забавно.

Научиха ме също, че мъжете са уязвими и трябва да уважавам това, но не бива да правя компромис с немъжествено поведение. Научиха ме още много, много неща. Например – че и мъжете са хора и имат техни нужди и желания и не са на тоя свят само за да се вписват в женската представа за мъж, гадже и съпруг. Това, последното, честно казано доста ме затруднява. Аз едва се справям да осмисля собствената си гледна точка, та камо ли и на някой мъж, но... опитите продължават. Каквото и да говорят обаче, те винаги са на моя страна и ме ценят високо. И никога не mansplain-ват. Mansplaining е дума съставена от man – мъж и explain – обяснявам, използва се за случаите, в които мъже ти обясняват нещо без да те изслушат или просто с твърдата убеденост, че са прави, защото са мъже (а не жени).

Рекламации - само на касата

45171765ee5f1bee90247be4c4ed48c0 XL

Та... всичко ни е много хубаво в комуникацията с тези прекрасни мъже, мои приятели на най-различни възрасти. Освен едно твърдение, с което не мога да се примиря. Всеки път като го чуя, се протягам за тигана! Твърдението е: „мъжете са прости“. Господи, колко ме дразни!!! От една страна „мъжете са прости“ означава, че най-простото и очевидно обяснение е валидно. И когато ние трябва да си обясним техните действия, и когато те самите си обясняват нещо. Например, ако му кажа „всичко е наред“, той мисли, че наистина всичко е наред (дори няма да коментирам).

Но от друга страна „мъжете са прости“ означава „така ми е по-лесно“. Имам право да не мисля много, защото съм мъж. Имам право да се правя, че не те разбирам, защото съм мъж. Имам право просто да спра да се обаждам, защото съм мъж. Имам право да забравя да свърша нещо домакинско, защото съм мъж. И това право е отглеждано и възпитавано с години. Превърнало се е в истина, защото е било повторено много пъти.

Скъпи работещи какво ли не мъже, носещи какви ли не отговорности, не ми казвайте, че забравяте. Скъпи юристи, търговци, лекари, предприемачи, програмисти и какви ли още не, просто не ми казвайте, че не разбирате какво ви говорим. Вие ли не разбирате и не помните? А как си изкарвате хляба тогава?

И най-вече – не ми казвайте, че нямате сложни чувства под простите обяснения. Колко мъжки имена можем да изредим, които са оставили шедьоври, описващи дълбоки сложни чувства? Само бръснещ полет - Шопен, Достоевски, Яворов, Пикасо, Алмодовар, Виан, Сартр, Пучини, Микеланджело... Стотици, стотици имена сътворили неща, които влизат в сърцето и се гравират в него. Вие ли сте прости, господа? Не на мене тия...

Мечтая да спрем да поддържаме тезата, че няма нищо сложно във вас, скъпи момчета. Защото знам, че мислите, чувствате, обърквате се и не можете да обясните определени неща. И тогава става по-лесно да си „прост“. Поне външно е по-лесно. Да те оставят на мира, да не те изкарват извън лесните и логични обяснения, да не искат да говориш, „да се обясняваш“. Да не си личи, когато те боли.

Мъжки манифест

e0b863f873638efa81a0f8773b39882d XL

Знам, че не всяка жена и не всяка история е сложна. Знам, че най-често ако не ви пука – наистина не ви пука. Но това и при жените е така. Въпросът е какво правим, когато ви пука... Ние, вие – какво правим тогава? Как се разбираме? Как изкарвате това, което е във вас? Има ли кой да ви чуе? Жените говорим много - изразяваме, искаме, израстваме през говорене. Сигурно е застрашаващо (и досадно). Сигурно затова е по-лесно просто да замълчиш и да откажеш да обясняваш. Само че всъщност прави нещата по-трудни. Защото колкото по-малко ви чуваме, толкова повече се задълбочава пропастта между половете. Парадоксално е, че във време, в което равенството се развива, различията се задълбочават.

Знам, че прасковата е само плод, а не цвят. Знам, че е досадно, когато кажете едно изречение, то да бъде интерпретирано по 26 различни начина. Знам, че вечер може би наистина не ви се говори. Но това не значи, че сте прости и че не можете да се изразявате с думи. Не ни отказвайте да ви чуем.

Не знам как да завърша този текст, освен с апел към всички – спрете да вярвате в простотата на мъжете и в тяхната невъзможност да говорят. Не е страшно да сме различни, страшно е да не се познаваме.

Благодаря ви, мъже, които говорите с мен (макар и да ме дразните)!

П.С.: Прилагам стихотворение от Христо Фотев. Той е мъж.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да си спомня за тебе.

Отново

да се влюбя във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога

да приема, че всичко е просто

акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна

и звънтяща възбуда, с която

ме измамва коняка... Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,

и ръката, която ме търси,

и жената, с която аз станах

и танцувах туист... Аз не мога

да живея без кратките срещи

по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка

на дървото, което се вслушва

в гласовете ни... Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма

под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи

и прекрасните думи, които

ти отнесе със себе си... Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново

да повярвам във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого -

съществувай!

И си спомняй за мене понякога.


За автора:

nadya brait
Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.


Препоръчваме ви още:

Един мъж,една жена

Някои разсъждения за брака

Знам какво искам

 

 

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам