Обикновено възприемаме децата като източник на грижи и допълнително натоварване, а не като реални помощници. Струва ни се, че приобщаването им към домашните задължения ще изисква толкова усилия, че е по-добре да не го правим. Всъщност заради собствената си небрежност в тяхно лице, ние губим великолепни партньори. Психологът Питър Грей разказва как да не допуснем това.

Мислим си, че единственият начин да накараме децата да ни помагат, е принудата. Налага се да редуваме заплахите с подкупи, за да ги принудим да подредят стаята си, да измият съдовете или да проснат прането. Защо мислим по този начин? Очевидно заради собствената ни нагласа, че работата e нещо, което не ни се върши. Пренасяме тази гледна точка върху децата си, а те – върху своите. Проучвания доказват, че най-малките деца интуитивно искат да помагат. Ако им позволят, те ще продължат да правят това и в бъдеще. Ето някои доказателства:

Инстинктът да помагат

В изследване, проведено преди 35 години, психологът Хариет Рейнголд наблюдавала как деца на възраст 18, 24 и 30 месеца взаимодействали с родителите си, когато те се занимавали с обичайните си задължения – сгъвали пране, бършели пода, помитали, прибирали съдовете от масата или разхвърлени предмети. Според условията на експеримента родителите работели относително бавно и позволявали на детето да помага, ако иска, но не го молели за това; не го учели; не го инструктирали какво да прави. В резултат всички 80 деца доброволно съдействали на родителите си. При това някои пристъпвали към дадена дейност преди родителите си. По думите на Рейнголд децата работели енергично, с ентусиазъм, с оживление и били във възторг, когато приключвали задачата си.

Много други изследвания потвърждават желанието на малките деца да бъдат полезни. Почти във всеки случай детето помага на възрастния по собствена инициатива, без да чака да го помолят. Всичко, което е нужно да направи родителят, е да привлече вниманието им към това, което върши. Всъщност децата се проявявали като истински алтруисти – действали не заради награда.

Изследователите Феликс Варнекен и Майкъл Томасело (2008) дори открили, че възнаграждението (например възможност да поиграят с любима играчка) намалява желанието да помагат. Само 53 % от децата, получили награда, са продължили да помагат доброволно на родителите си, а 89 % от тези, които не са били поощрени, се включвали в общата дейност и след експеримента. Тези резултати са доказателство, че децата имат вътрешна, а не външна мотивация – помагат, защото искат да бъдат полезни, а не защото очакват награда.

Много изследвания потвърждават факта, че възнаграждението подкопава вътрешната мотивация. Явно то променя отношението към заниманието, което преди ни е доставяло удоволствие. Сега ние го вършим, за да бъдем oвъзмездени. Така става и с възрастните, и с децата.

Какво ни пречи да привличаме към домашната работа децата просто така? Всички родители разбират причината за това погрешно поведение. Първо, ние отказваме на децата да ни помагат, защото бързаме. Ние вечно броим минутите и смятаме, че участието на детето ще забави процеса, или че ще направи нещо погрешно и ще трябва да се справяме с последствията. Второ, когато действително имаме нужда от помощта му, ние предлагаме сделка или награда. В първия случай му съобщаваме, че не е способно да помогне, а във втория пренасяме върху него вредната идея, че помощта се полага в замяна на нещо.

Защо за децата е полезно да готвят

Малките помощници се превръщат във възрастни-алтруисти

Проучвайки коренното население в Мексико, изследователите открили, че родителите в тези общности реагират положително на желанието на поколението си да помага и с охота му предоставят тази възможност, дори когато помощта бави ритъма им на живот. Затова пък, когато децата навършат 5-6 години, стават наистина ефективни и доброволни помощници. В случая по-подходящата дума дори е партньор, защото се държат така, сякаш са отговорни за семейните дела колкото възрастните.

Ето какво разказват майки на 6-8-годишни деца от коренното население на Гуадалахара (Мексико), които описват помощта на децата си: „Има дни, когато тя идва вкъщи и казва – Мамо, искам да ти помогна да се справиш с всичко. – И доброволно почиства целия дом. Или – Мамо, ти си много уморена, хайде да изчистим заедно. – Включва радиото и казва – Ти върши това, аз ще свърша другото. – Докато аз мета, тя подрежда стаята.“

„Вкъщи всеки знае какви са задълженията му. Без да чака да напомням детето ми казва – Мамо, току-що се върнах от училище, искам да отида до баба, но преди това ще си свърша задачите. – Приключва и тогава излиза.“

Тези майки описват децата си като самостоятелни, инициативни партньори. В повечето случаи те сами планират деня си, решават кога ще работят, играят, ще пишат домашни, ще ходят на гости.

Изследванията показват, че децата, които са свободни в избора на дейност и по-малко биват управлявани от родителите си, най-активно участват в домашните ангажименти.

Домакински задължения по възраст

Жокери за родителите

Искате детето ви да е отговорен член на семейството като вас? Ето няколко идеи как можете да го постигнете:

Приемете, че ежедневните дейности не са само ваша грижа и не сте единствените хора, които отговарят за изпълнението им. Ще се наложи частично да се откажете от контрола над това, което се върши вкъщи. Ако желаете всичко да е както вие искате, ще трябва да си го свършите сами или да наемете някой, на когото да платите.

Приемете, че опитите на вашето дете да помогне са искрени и ако вие загубите време, защото е проявило инициатива, ще му помогнете да се сдобие с опит.

Не искайте помощ, не се пазарете, не стимулирайте с подаръци, не контролирайте, защото това потиска вътрешната мотивация на детето да помага. Вашата доволна и благодарна усмивка и искреното „благодаря“ са напълно достатъчни. Те са това, което иска детето, което и вие очаквате от него. В някакъв смисъл това укрепва връзката ви.

Осъзнайте, че това е много благоприятен път на развитие. Когато ви помага, детето придобива ценни навици и чувство за самоуважение. Неговите отговорности се разширяват заедно с чувството за принадлежност към семейството, в чието благосъстояние има принос. Когато му позволявате да помага, вие не потискате вродения алтруизъм, а го подхранвате.

*Авторът Питър Грей е психолог, доктор на биологическите науки от Бостънския колеж, автор на книгата „Свободата да се учиш“.

Препоръчваме ви още:

Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

Мамо, скучно ми е

Вашият тийнейджър може ли го?