Автор: Янка Петкова

Като се появят кайсиите на пазара, мен ме пипват бригадирски спомени. Вероятно, защото това беше задължителното лятно „удоволствие“ в ученическите ми години.

Към бригадите имахме противоречиво отношение – от една страна, защото бяха гърч и мизерия, от друга – това беше най-сладкото ни време далеч от родителите. Сега си давам сметка, че на нашия почти безвъзмезден труд се крепеше прибирането на реколтата в безкрайните кайсиеви градини на силистренския край. Така беше с летните бригади, есенните бяха друга бира, но също толкова продължителни и изтощителни.

Като свършеше учебната година, ни товареха в автобусите и потегляхме към определеното за нас село в окръга. Обикновено ни настаняваха в някое пусто ученическо общежитие – по 5-6 човека в стая. Даваха ни парадни и работни униформи (разликата беше, че едните бяха по-износени) и веднага започвахме да се подготвяме за откриването.

По онова време ритуалите бяха важна част от всяко събитие. Разделяха ни по отряди, ЗКПЧ-то (заместник-командира по политическата част, винаги имаше политическа част) привикваше няколко души да прегледат сценария. Той беше един и същ от години – тържествена проверка, на която присъстват всички, с изключение на отсъстващите. Отсъстващите обикновено бяха някакви изявени комсомолци, загинали за свободата и правото ни да ходим на бригада. Когато се опресняха подробностите по този проигран ритуал, обличахме парадните униформи и се строявахме на плаца. Тръгваше тъжна мелодия и проверката почваше. Всичко завършваше с вдигането и смъкването на българското знаме.

На другия ден ставахме рано, защото местното АПК (аграрно-промишлен комплекс, както казваха на някогашните ТКЗС-та тогава) на нас чакаше. Стоварваха ни пред кайсиевата градина, разпределяха ни по редове и съобщаваха каква е нормата. Защото не може просто да береш кайсии, трябва да набереш точно 40 щайги, иначе ще доработваш, докато другите почиват. Нормата се определяше от ЗКТЧ-то – заместник-командира по трудовата част. Обикновено това беше непосилна цифра, която задаваха на база постиженията на някоя чевръста баба, която някога, някъде е набрала точно толкова щайги с кайсии от тъмно до тъмно. След първия работен ден се установяваше, че такова количество набран плод е непосилно и нормите се коригираха на 30 щайги, което също беше в сферата на фантастиката.

Как изглеждаше трудовият процес? Момичетата се разпределяхме по дърветата и хуквахме да се запасявахме с щайги, защото те бяха дефицитни. После подхващахме бране на ръка, все пак кайсиите бяха за пазара, не за местния консервен комбинат. Момчетата имаха по-трудна задача – да натоварят щайгите, когато ги напълним. По онова време мъжката и женската работа бяха строго диференцирани и не беше прието нежният пол да мъкне тежките щайги. Докато настъпеше този момент „мъжете“ спяха под някое отдалечено дърво.

Имаше един Иван

По някое време ЗКТЧ-то пристигаше с една касета с мазни баници или милинки и правехме почивка за обяд.

С годините ентусиазмът намаляваше, нормата ставаше все по-имагинерна величина, но работният ден си оставаше все така дълъг. Имахме някои подозрения, че ни експлоатират, но ги отхвърляхме, защото това беше чисто капиталистически похват, за който ни разказваха в часовете на ПУГ – политическата учебна година.

Това общо-взето беше трудовата част на бригадата. С прибирането в лагера започваше битката за топлата вода. Рядко идваше и бързо свършваше. Това предизвикваше невероятна суматоха, защото трябваше по най-бързия начин да грабнеш официалните си работни дрехи и хавлията и да заемеш душ, преди да те изпреварят. В някои общежития имаше по-странен режим – топлата вода „пристигаше“ към 3-4 през нощта. И в това имаше известен чар, защото после отивахме в градините освежени.

След минутите за хигиена започвахме да планираме вечерните занимания. Те се въртяха около дискотеката, купоните по стаите, тук-там непозволени игри, а някои си правеха график за посещение в "Стаята на девойката". Бяха решили, че в "специалните дни" от месеца, момичетата имат нужда от помещение за уединение. В тази стая, в която имаше само една кушетка с чаршаф със съмнителна стерилност, девойки не влизаха. Само двойки.

Кулминация на всяка бригада беше съборът. За него се подготвяше програма, с която се представяхме пред останалите бригади. Пак ставахме рано и ни товареха по автобусите. Събирахме се в селото, в което беше най-голямата бригадирска база и почваше преглед на художествената самодейност. Това продължаваше цял ден. Обикновено имаше и някоя гостуваща звезда, чиято роля беше да ни нахъси за още по-високи трудови резултати. Една година дори гостуваха братя Аргирови. Дойдоха, опитаха да си пуснат плейбека, не стана и пред заплахата да пеят на живо, избраха да се откажат по технически причини. Преди това обаче излязоха да помахат на публиката, даже раздадоха автографи.

Покрай тези събори успявахме да се видим с приятели от други училища, хапвахме безплатни кебапчета. Имаше някои хубави страни.

Като стана дума за хубави страни, се сещам, че и по онова време имаше благотворителни каузи. Ние например, години наред работехме и в съботните дни, за да съберем пари за построяването на детска градина. Бяха я нарекли условно „Синева“ като сините ни униформи. На тая детска градина посветихме доста безвъзмездни съботници. Не знам какво стана с нея.

По принцип, в ония години, да говориш за пари беше срамно. Затова и когато си вземахме „заплатите“ в края на бригадата, на никой не му правеше впечатление, че за месец каторжен труд е получил 40 лв. Затова пък имаше награди за ударниците – керамични сервизи за кафе, плочи с компилация на Тома Спространов или комплект за тенис на корт (тенис корт нямаше).

Всички бяхме доволни. Някои си тръгваха с ново гадже, други загубили девствеността си, трети пропушили, а имахме и някой лев за лятото. Само дето не можехме да понасяме кайсии.

Препоръчваме ви още:

Лято без родители

И мама е правила глупости

Денят, в който пораснах