Мечтали ли сте като дете да станете невидими? Да можете да се прокрадвате навсякъде, да виждате всичко, да правите каквото искате, без никой да ви забелязва? Е, понякога мечтите се сбъдват :) Тази история е споделена от Евгения Галишева в блога за майки 12momshugs. Разпознахте ли се мъничко в невидимата жена?

Станах невидима, когато станах майка.

Невидима за работодателите – кандидатурата ми сякаш изчезва под невидимо наметало след въпроса: „Кой се грижи за децата Ви?“ (вълшебството продължава!)

Невидима за мъжете наоколо (слава богу, собственият ми мъж не е сред тях). Вече на никого не му идва наум да ме погледне или да ми направи комплимент, а това кой знае защо ме натъжава, все едно са ме изхвърлили на бунището на живота като стока с изтекъл срок на годност. Ние, майките, сме като легион – изведнъж влизаме в сивия здрач на градовете, в немарковите си удобни дрехи за жени с деца. Движим се в омагьосания кръг на детски градини, училища, школи, поликлиники, съпровождани единствено от децата си. Има го и депресиращото усещане за безполовост, усещането, че сме изгубили идентичността си, като че ли сме роботи с набор от полезни функции. И Бог ни забранява да се счупим!

Имаш ли време за себе си

Невидима съм и за много хора в градския транспорт.

Невидима съм за правителството, което смята, че сумата, която ми е отредило за „работата“ ми като майка е достатъчна. И никакви петиции и предложенията не могат да променят тази нищожна, унизителна сума. Невидима съм и за депутатите, предимно мъже, у които този въпрос не предизвиква желание да променят нещо.

Невидима съм и за самата себе си, това е най-страшното. Сякаш преставам да слушам душата и тялото си, изгубена в кръговрата на грижите, проблемите, задачите. Когато денонощно съм включена в режим „много задачи“, някак не остава време за душата, за мен самата. Аз съм като вълкът от старата електронна игра, който се опитва да улови кошницата с яйцата. Колкото по-бързо лови, толкова по-бързо изниква следващата. И през цялото време ми се струва, че мога да потърпя още малко, че това още не е пределът ми. После идват мечтите за тайния килер, който се заключва отвътре или за „почивка“ в стационара на болницата. Там поне те хранят и не се изисква да превключваш от една задача на друга всяка секунда, без възможност да се съсредоточиш върху каквото и да било.

До майката, която се крие в банята

Но ето кое е най-тъжното – супер способността да бъда невидима изчезва, когато най-остро се нуждая от нея. Извън дома, когато децата се държат като деца и шумят, цапат се, късат си дрехите, плачат, разливат сокчето си. Тогава ме виждат абсолютно всички (о, тези погледи!). Вкъщи, когато по време на моите задачи/хранене/почивка/къпане децата искат да ме разкъсат на части, за да има „парченце“ от мама за всеки. По време на срещите с приятели или роднини, на които винаги има хора, изпитващи остра нужда да ме съветват как да живея. В обществената тоалетна, където с детето трудно се сместваме и сме принудени да оставяме врата отворена. Това винаги е интересно за околните. Мога да продължавам безкрайно.

Детските мечти се сбъдват, каквото и да си говорим. Важното е да ги дочакаме и да разберем за това ли всъщност сме мечтали?

Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Майка за един ден

Самотата на майчинството