Ninja Editor
Автор: Ина Зарева
Ваканцията ги е събрала в малкото градче, а дъщеря ми – в къщата на баба. Десетина момчета и момичета на по 18. Една китара и двулитровка бира се редуват в ръцете им. Не крещят, не ругаят, не се напиват. Всеки изкарва по някое парче на струните, а после заедно запяват „Хубава си, моя горо“.
"Технологиите явно са развалили младежта." – мисля си, докато си спомням купони от моите 18 – изобилстващи от водка, уиски, грозно пияни момичета, арогантни момчета и много цигари. Сега само един от тях пуши. Излиза на терасата и ми предлага помощ, докато им правя кекс в старата печка на баба.
- Да Ви помогна ли с нещо?
- Е, хубава работа, ще ми говориш на Вие! Нали те знам от бебе!
- Ами аз пораснах и не бях сигурен, че ме помните. Пък и от уважение – дръпва от цигарата като възрастен, а димът нелепо обвива още детското му лице.
- Как си? Как я караш? - поглеждам го в очите и потрепвам. Така поразително прилича на леля си. Бяхме приятелки. Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Почина на 17. По-късно, когато сестра ѝ роди този юнак, който сега е една глава над мен, къщата им някак пак светна, след години на мрак и мъка. И после всеки хвана коловозите на мечтите си и загубихме връзка.
А сега очите на приятелката ми ме гледат изпитателно над кълбета дим.
- Добре съм. Изкарах шофьорските. Сега други курсове почвам и ще кандидатствам. Добре съм – напрегнато повтаря той.
От фурната изкусително се промъква сладък аромат и почти мога да го видя да се увива като фокусник около нацъфтялата ябълка, лалетата и избуялите листа по стъблата на розите. Попива в тях и ги пои със сладост.
- Знам един много хубав сладкиш – прекъсва мислите ми момчето – Взима се една тава, карамелизира се захар в нея, върху карамела се нареждат плодове от компот, после се заливат със сместа за кекс, а като се изпече се обръща и се сиропира с течността от компота.
- Ти ли го правиш? - не успявам да скрия изненадата си.
- Мама ми го правеше доскоро на всеки рожден ден. Тази година ще си го правя сам. - пали нова цигара и впива поглед в зеленината отпред.
- Какво се е случило? - сепвам се и споменът за приятелката ми се завръща с пълна сила. Като същинска Снежанка – спяща и толкова красива в белия ковчег, в който я изпратихме.
- Майка ми ме изгони от вкъщи. Вече няколко месеца, откакто не живея с нея. Те с баща ми се разведоха преди много години. Не разреши да поддържаме какъвто и да било контакт. Не ми даваше да му се обаждам, криеше, когато той ме търсеше. И така 15 години – нищо. Все едно е мъртъв. Така и разказвах на приятели – че баща ми е умрял. Тя заживя с един възрастен и много богат човек. Всеки ден скандали с мен. Аз си знам, че си казвам всичко и съм директен, затова все гледам да изляза, за да не кажа нещо накриво. Обаче то не се издържа. И като поотраснах, започнах да му посягам. Не ме гледайте така. Не може да нарича майка ми проста и некадърна, а аз да си мълча. Или да говори лошо за баща ми. Той пие доста и една вечер започна да го обижда как ли не. Аз скочих, ударих го и му казах:
- Виж какво, аз никога не съм говорил нищо лошо за твоите деца, не искам да чувам нито дума за баща си от теб. Какво като не съм го виждал 15 години. Той ми е баща! Нали така? – поглежда ме за първи път, откакто думите му като гилзи се заизсипваха наоколо.
- Така е. Обаче ти осъзнаваш, че агресията не помага, нали? Не страдаш по-малко, а точно обратното.
- Знам. Виждам. Обаче търпя, търпя, накрая ми пада пердето и край. И сега ме изгониха за едно парче салам.
- Как така? - питам невярващо.
- Ами така. Оставих последното парче от любимия колбас на майка ми, защото знам, че само него яде. Взех друг. Той, мъжът ѝ, купува всичко и по много. Обаче ми вдигна скандал защо съм го отворил. Нищо не казах. Той продължи и майка ми също започна да ми крещи. Тя винаги е на негова страна. Имам чувството, че в мен вижда баща ми и не крещи на мен, а крещи на него. Ама аз какво да направя, да си изтрия лицето ли? И нещо отговорих накрая, тя побесня и каза да се махам от тая къща. Събрах си багажа в един чувал и тръгнах. А мъжът ѝ се провикна след мен:
- Затова ли те гледах, бе копеле мръсно?
Еми върнах се и му забих един. Аз бокс тренирах, уж да си изкарвам енергията, ама не помогна. И после излязох, шлях се по улиците цял ден и... се обадих на баща си. Само ме попита къде съм, дойде и ме прибра. И сега живеем заедно.
- Как се чувстваш при него? Как се държи с теб? - предпазливо го питам.
- Странно е. Първо, че няма скандали всеки ден. Спокойно ми е. После ние много говорим. За всичко. Той иначе е доста мълчалив човек, но с мен говори. Не показва много емоции. Само вечер, като си мисли, че съм заспал, идва и стои до мен дълго време. Въздиша. Погалва ме по косата и излиза от стаята ми.
- Наваксвате си времето, значи – правя се, че димът от цигарата му ми е подразнил очите и сълзите са от това.
- Странно е. Много ми е странно всичко още. Майка ми ми липсва. Една ми е. Няма как. И ядът ми пречи страшно. Като ми падне пердето се крия да не виждам хора, щото знам, че най-малкото и... Една учителка много повярва в мен. Все ми казва, че от мен може да стане голям човек. Какъв голям човек?! Аз юмруците си не мога да озаптя, та друго ли...
Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна
- Ще се справиш, казвам му – а очите на приятелката ми ме гледат тъжни и уплашени – Ще се справиш! А майка ти страда много и много те обича – никога не се съмнявай в това. Понякога ние родителите откачаме, когато се чувстваме безпомощни, ама то това е пак от обич.
- Никога не съм канил приятел вкъщи. Никога. А така да събера толкова народ – абсурд. И на рождените ми дни – никой. Само този сладкиш ми беше, дето Ви го казах – направете го, много е вкусен. Загаси цигарата и ме погледна косо:
- Извинявайте, че така Ви ги наговорих. Аз само на Вас, щото имах нужда на някого...
От фурната се носи тежък, горчив мирис. Режа поизгорелия кекс на хаотични парчета и го поднасям на изгладнелите певци. Посрещат го с овации. Някой грабва китарата и подхваща „Mama Said“ на Metallica.
- Поздрааав за Вас! – провикват се вече зад гърба ми.
Втурвам се към лалетата, преди да са попили горчивия дъх, носещ се на талази от старата печка. Откъсвам най-хубавите четири от тях. Поставям две на гроба на баба, а другите – до избледнялата снимка на красивата ми приятелка. Не съм взела вода за преливане. Имам си сълзи в изобилие.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ясена Врачева
Доста време изчаквах, преди да седна и да напиша този текст. Причината е една и тя е доста простичка. Не исках да прилича на къс разказ от Х.П. Лъвкрафт, нищо че в деветия месец дори древният и ужасяващ Ктхулу би изпаднал в ступор от колосалните ми размери и библейски стрии.
Но да започна с нещо ведро. Въпреки „прекрасните 9 месеца“, изпълнени с трепет и вълнение – и да, под трепет и вълнение имам предвид гадене и киселини, с днешна дата имам прекрасно 6-месечно бебе еднорог, което спи по цяяяяла нощ. Но за него малко по-късно.
Ще започна от това, че съм Козирог. Видните фенове на зодиите веднага ще схванат за какво иде реч. За онези, за които астрологията е чиста шарлатанщина, ще дам по-детайлно описание. Аз съм Козирог, което означава, че имам планове в главата си за следващите 50 години по дати и часове, разграфени в малки екселски таблички в мозъчето ми. За моята подредена особа тези шеметни 9 месеца се оказаха истинско предизвикателство.
Предизвикателство 1
Винаги съм смятала, пардон планувала, че като забременея, ще бъда ултимативното healthy гуру. Тва чиа, киноа, авокадо не просто ще ги ям, ами ще накарам и цялата къща заедно с двете ми котки и кучето да ги заобичат. Да, ама не. Още първият ми план се сгромоляса като къща от карти или поне като участието на Кевин Спейси в хитовия сериал. Храненето ми беше разнообразно и полезно като на Хензел и Гретел в къщичката на злата вещица. Менюто ми се състоеше от:
– сладолед – минимум по една кутия на ден;
– чипс;
– филии с маргарин и краставици.
И това е. А, щях да забравя и луканка. 4-годишното ми вегетарианстване беше прекъснато след като АГ-то ми каза буквално: „Моето момиче, искам да ядеш месо. Ама истинско, пилето и рибата не са месо.“
От всичко останало получавах невероятни пориви за повръщане, и най-вече от миризмата на отворена съдомоялна. Никога няма да забравя погнусата от тази смрад.
Първият триместър, за който ви лъжат, че са само календарните три месеца, а всъщност са поне 5, като цяло, беше ужасяващ. Четката за зъби беше моят най-страшен враг наред със съдомиялната. Бях сериозно изкушена просто да спра да мия зъбите си, но колежката ми по стая, за късмет, също беше бременна и чувствителна към миризми и нямаше как да я подложа на мъчението да диша 9 месеца адските изпарения от устата ми.
Нямах търпение да мине този период, нищо че всички ме плашеха с киселините, характерни за последния триместър. Казвах си: „К’во пък толкова, не може да е по-зле от гаденето!“
Предизвикателство 2
Може. И още как. Поне като ми се гадеше, не бях 90 кг. Киселините вървяха в комплект със сериозно количество качени килограми. Но пък с това ми ядене не можех да очаквам друго. За щастие, поне всичките ми кръвни бяха в норма. И така, второто предизвикателство беше да ям нещо, което да не изгаря гърлото ми като Етна. Ми... Нямаше такава храна. И въпреки това продължавах да качвам. Бога ми, идея нямам как, признавам си. На всичко отгоре малката гадинка в мен риташе пикочния ми мехур еври сингъл дей и поне по 3 пъти ми се налагаше да се преобличам. Ясно защо. Това чудесно усещане да се напишквам, беше и причината на 3-ти октомври 2018-та година в 3 и 20 посред нощ да объркам раждането на сина си с поредното напикаване...
Черешов мармалад или как раждат оптимистките?
Предизвикателство 3
Раждането.
В болницата, в която се случи голямото събитие, има един въздълъг план за раждане, който при желание може да попълниш, и е толкова подробен, че само дето не те питат: "Ма искате ли маргаритки в родилната стая?" Със страшно въодушевление го попълних. Отивам си при моя доктор (най-великият на света!) и той, без дори да ми поглежда листчетата, казва:
– Ясенче, виж сега. Когато дойде моментът, ще направим всичко, което поискаш, стига да няма медицински прични да не го правим.
Накратко, айде моето момиче, не ставай от онези психарки, ти си гледай бременността, ние ще си гледаме нашата работа. И аз не станах, за щастие. Накрая редуцирах желанията си до едно: искам си шибаната упойка. Въобще всички дроги, които ми се полагаха, ги исках. Знаех го от деня, в който видях двете чертички. Нямах никакво намерение да се правя на герой. Само че моите намерения и тези на Михаил (моето бебе-еднорог) далеч не бяха едни и същи.
Както споменах малко по-горе, в 3 и 20 на 3-ти октомври 2018г. се напишках. Или поне така си помислих в началото. Влязох в банята, смених бельо, пижами, взех душ и си легнах. След няма и 5 минути, отново мокра. Реших, че вече сериозно се излагам, и леко нервна, вдигнах 95-килограмовото си туловище и айде пак в банята. Леко ме приболя коремът. Беше ясно. Раждах. И ако си мислите, че в този миг се втурнах да будя спящия си съпруг, жестоко се лъжете. С невиждано спокойствие влязох под душа. След това си оправих косата, сложих си BB крем и спирала и нежно побутнах половинката. Той, разбира се, скочи като ужилен от ято пчели.
Качихме се в колата, пуснах си любимия George Ezra и почнах да засичам контракции. До 4 и 30, когато стигнахме в болницата, вече бяха на 3 минути и доста болезнени. Влизаме в спешния кабинет и докторката: „О, ма ти си с 5 см разкритие. Бързо ще родиш!“
И аз си викам наум: „Тая за балама ли ме взема, първо дете как ще го родя бързо, тука съм се приготвила за кански мъки поне едно 7–8 часа.“
Качиха ме в родилна зала. Вече нещата бяха почнали да загрубяват, но аз бях спокойна като писател на опиат. Знаех, че скоро идва анестезията и аз ще се пъна блажено, без да усещам нищичко. Поне така лъжат гадовете. Идва анестезиологът и преди да ми шибне епидуралната, си имах любимия преглед за разкритие. 10 см. Раждаш, ми казва докторката. Няма време за упойка.
Тогава светът се сгромоляса. Псувах всички и всичко. Мислех си: „По дяволите, едно-едничко нещо исках – упойка, как пък и тя да ми се размине.“
Чух глас: „Айде, два напъна и си готова.“
Идеше ми да ѝ фрасна един на тая докторка, кво ми се подиграваше. Два напъна, то да не става тъй лесно! Упойката е лесна, ма и тя ми се размина.
....
И бяха два напъна. Буквално. Това дете нямаше търпение да си каже „здравей“ със света. И беше прекрасен. Още тогава, в тези първи минути, в които го видях в 6 и 20 сутринта. Нищо че не бременях по план и не родих по план.
За мой огромен късмет „плановете“ ми да имам истерично дете като себе си, засега също не се сбъдват и имам най-усмихнатото и спокойно момченце.
По план трябва да е така поне до пубертета и да е от Ливърпул, щото тази година ще е нашата, ама да видим...
Препоръчваме ви още:
Някои наблюдения върху футбола
Естествено като живота и смъртта
Едно раждане в английска болница
Случвало ли ви се е да ви се прииска да скроите номер на мъжа си? Писателката и блогър Карън Алпърт от Илинойс измислила забавен начин. Жената отбелязва, че мъжът ѝ е прекрасен и обикновено ѝ помага вкъщи, но в този ден през цялото време е лежал на дивана и отказвал да се включи в грижите по децата и дома.
Коварният план за отмъщение се родил в главата ѝ мигновено. Решила да му даде урок и го пратила в магазина със списък от продукти, които не съществуват.
Карън помолила съпруга си да купи мляко с 3% масленост, ягоди без семчици, обезмаслен хумус, специален сорт пшеница (дори уточнила, че се продава в синя кутия), сметана без киселинност, двойно диетична кока кола (написала му, че трябва да попита за нея продавачите, защото е нов продукт на пазара). Освен това в списъка ѝ фигурирали сочно сирене и органични бисквити Pop-Tarts (несъществуващи).
Списъкът е публикуван в блога на Карън, която уточнява, че след като мъжът ѝ тръгнал към магазина, изключила телефона си. Съдейки по поста ѝ отмъщението е било сладко. Малко по-късно находчивата дама е публикувала и снимка с коментар: "Вижте на кого попаднах в магазина, предполагам, че все още търси двойно диетична кола."
Все пак има чувство за хумор човекът.
Снимки: Baby Sideburns
Препоръчваме ви още:
10 признака, че мъжът ви е нормален
Автор: Невена Басарова-Дичева
За или против кърменето?!
Вече реторичен въпрос, повдиган къде ли не - в нета, в парламента, в махалата, че и в дома на свекървата.
И навсякъде все експерти, философи, професори по кърмене... Мисля, че даже специалност в СУ или МУ може да открият "Диагностика на кърменето". Само че задължително да има възрастов ценз - поне 35 навършени години и практически опит преди теория. Ами така де, като ще е нова специалност, всичко да е по новому.
Признавам си, че преди да забременея и родя, имах съвсем друг поглед върху тялото си. То ми служеше за красота, удоволствие - най-вече от храната, и да се придвижвам. С появата на двете червени лентички на теста за бременност, всичко се промени. За корема и понатрупаните килограми е ясно. Ама за гърдите не очаквах...
То размер, то цвят, то твърдост... Слава Богу, само земното притегляне ме пропусна и при първата, и при втората бременности и раждания.
След първото ми 20-часово раждане, приключило към полунощ, за малко да стане петък 13-ти, докуцуках до стаята и гледам как две родилки стенат с бебе на гърдите си. Сълзи им текат от очите, бебетата врещят неистово.
Слисана, безмълвно се свих в леглото си, не съм и усетила кога съм заспала. Събудих се, явно призори, когато и на трите млади майки, една акушерка ни връчи по едно бебе за кърмене.
"Ааа, какво да правя сега?!", попитах вероятно с кравешки поглед. "Ами, почвай да го кърмиш!" Явно съм продължила с кравешкия поглед, защото последва инструктаж: "Поднасяш бебето към гърдата и то си знае..."
Речено-сторено. Ама чак да си знае?! Позачудихме се и двамата, пробвахме се, подканих го, някак си захапа, пу-пу, добри ученици се оказа, че сме, получиха ни се нещата.
И тъкмо да се зарадвам на успеха си, когато ме заляха с истински конспект от въпроси за изпит. "Колко изяде, ти изцеди ли се, колко вода пиеш, защо ядеш шоколад, защо не си правиш масаж на гърдите, мажеш ли си зърната?!?!"
Явно нещо съм се изложила в отговорите си, защото ме сграбчиха за двете гърди три акушерки, и от болка и ужас, чак ми прилошаваше с позиви за повръщане. Еееех, а само допреди няколко месеца "тези две неща" ми бяха ерогенни зони и опредено привличаха мъжки погледи.
Добре че след 3 дни ме изписват и всичко това ще приключи. Нищо подобно! Тормозът продължи и вкъщи. Майка ми, свекърва ми, педиатърката на бебето, само ме преследваха с ужасни манджи в огромни количества, жито, боза, блудкави отвари и 3 вида помпи, истински и иновативни уреди за инквизиция, които докато използвах, зорко бях наблюдавана, напътствана и смъмряна. Единственият бонус ми беше, че все ми казваха, че трябва да спя, за да имам кърма. Не че ми се получаваше, но пък звучеше добре, като полусбъдната мечта: да се наспя във всички пози!!!
Писмо до майката, която не кърми детето си
И въпреки всички заръки, препоръки, рецепти и буламачи, кърмата ми намаляваше с всеки изминал ден. Пораженчески спрях да кърмя след 3 месеца.
Почти десет години по-късно имах "дежа ву". Само че продължи едва два месеца. И когато отидох на контролен преглед при д-р Нашар и горко заплаках, че почти нямам кърма, тя единствена ми каза: "Е, спокойно де, има адаптирани млека. Няма бебе умряло от глад, защото майка му няма достатъчно кърма."
И така, одисеята ми приключи безславно.
Най-невероятното чувство, най-голямата близост, най-върховното усещане за единение и обич ми е било в миговете, в които съм кърмела децата си. Сякаш се включвах с някакъв невидим щепсел в енергиен космически контакт и аз сама, с бебето в ръце, тръгвах на вълшебно пътешествие по Млечния път. Летях, плувах, гмурках се дълбоко, изкачвах върхове, откривах нови галактики в очите на моето сучещо бебе, в нежните му миниатюрни пръстчета, които докосваха гръдта ми, в деликатните му устнички, впити в зърното, утоляващо жаждата за живот на най-милото ми... моето бебе.
Водещата снимка е на Невена. Това е първото й кърмене у дома, а фотограф е сестра й - Марг Басарова.
Препоръчваме ви още:
Детето яде малко или така ви се струва?
През април веригата ще зарадва 100 късметлии с ваучер за пътуване, всеки на стойност 1000 лв.
След големия интерес и рекордния брой кандидатури в първото издание на най-вълнуващото предизвикателство на Лидл България „Който пазарува, пътува“ през 2018 г., веригата стартира инициативата и през 2019 г. През април Lidl ще даде възможност на 100 от своите клиенти да реализират мечтано пътуване до дестинация в страната или чужбина. Веригата ще раздаде 100 ваучера за почивка, всеки на стойност от 1000 лв. С помощта на туристическа агенция късметлиите ще могат да изберат дестинацията, периода на пътуване, транспорта, настаняването, както и да планират други елементи на своето приключение.
Ваучерите, които ще спечелят най-запалените пътешественици, ще им помогнат да покрият частично или напълно разходите за екскурзия до избрана от тях дестинация в България или чужбина. За да спечелят ваучера за пътуване, желаещите е нужно да пазаруват в Lidl за минимум 20 лв. и да регистрират своята бележка на www.lidl.bg/pochivka. Колкото повече бележки регистрира всеки един участник, толкова по-голям шанс има да се превърне в един от 100-те щастливи пътешественици, които ще бъдат избрани на случаен принцип чрез томбола. Всяка седмица през април ще бъдат теглени 25 печеливши. Датите на томболите са 8, 15 и 22 април и 2 май.
През 2018 г. в инициативата участваха повече от 85 хиляди потребители, регистрирали своите касови бележки и от тях бяха избрани 100 късметлии, които реализираха мечтано пътуване. Сред спечелилите най-голям бе интересът към дестинации като Италия (Рим, Неапол, Милано), Испания (предимно почивки в курорти и Барселона), Прага, Братислава, Будапеща, Израел, Турция и Гърция.
Новата вълнуваща инициатива на Lidl продължава в периода от 1 до 30 април 2019 г. и дава възможност на потребителите, пазарувайки от Lidl, да се насладят на повече от това, което обичат и да сбъднат мечтано пътуване още в рамките на тази година. За повече информация и пълните условия на играта: www.lidl.bg/pochivka.
За Лидл България
Lidl е най-голямата верига магазини за хранителни стоки в Европа, част e от немската Schwarz-Gruppe и присъства в 30 държави. В България Lidl стартира своята дейност през 2010 г. Днес компанията има 95 магазина в 47 града и близо 2700 служители, а марката Lidl е затвърдила водещата си позиция на пазара на хранителни стоки.
Прочетохте ли
Автор: Мария Пеева
Майка сподели неприятна случка от детската площадка в групата ни. Едно хлапе, около 7-годишно, се държало като малко хулиганче, блъскало люлката в земята толкова силно, че да я счупи. А междувременно майка му седяла на съседна пейка, плюела семки по земята и подвиквала иронично: “Ти нямаш ли си майка? Няма ли кой да ти направи забележка?”. Коментирахме много тази случка, обсъждахме коя е правилната реакция в такъв случай и какви може да са последиците. Дали тази майка, която явно си е търсила повод да се скара с някого, заслужава забележка и дали няма да се стигне до физическа разправа. Дали е редно директно да се обърнем към детето и да му кажем, че не може да троши така общата люлка. Дали не трябва да се обадим в полицията и да дадем сигнал за вандалщина.
Преди време под една статия за детските площадки, майка, която живее в Щатите, разказа забележителна история. В парка им се появила агресивна жена, която явно имала психически проблем. При едно скарване между децата се намесила грубо, станал скандал и в крайна сметка въпросната майка се нахвърлила да бие друга жена. И тук става интересно. Всички майки на площадката веднага скочили и тъй като не могли да я спрат, я свалили на земята и седнали върху нея, а междувременно извикали полиция.
Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш
Питам се дали при подобна ситуация в България някой ще се намеси и отговорът не говори добре за нас. Нека си го признаем честно. Ние нямаме дух на общност. Да, всички се възмущаваме от грозните неща, на които понякога сме свидетели, но в повечето случаи предпочитаме да ги избегнем. Някой социолог може би ще го обясни с народопсихологията ни, с историческите ни дадености. Неслучайно ги имаме тези народни мъдрости “Всяка коза за свой крак”, “Преклонена глава сабя не я сече”. Ненавиждам ги тези поговорки и мисля, че е крайно време да си направим нови. Такива, които подхождат на новите времена, в които живеем. Защото от много време насам не сме роби и не се спасяваме поединично. Живеем в общество и ако искаме да ни е хубаво в това общество, ще трябва сами да си го направим. Няма кой да дойде отвън и да подреди нашата къщичка.
Светът е пълен с неприятни хора, с агресия и насилие, с омраза и престъпления. Знам, че няма как да го оправим целия. Но всеки от нас може да оправи своето собствено ъгълче от него.
Можем да помолим съседите да не хвърлят боклука си през терасата. Можем да помолим всички останали съседи ЗАЕДНО да поискат това от тях.
Можем да помолим майката на агресивното дете на площадката да се намеси. Може всички майки на площадката ЗАЕДНО да я помолим.
Можем да направим забележка на кучкаря, който не си почиства. Можем да призовем минувачите и съседите да ни подкрепят.
Можем да поискаме помощ от съответните органи.
Можем да изискаме от тях да ни съдействат, защото законите са, за да се спазват и те са длъжни да се намесят.
И най-вече можем да спрем да мислим, че нищо не зависи от нас, че някой друг е отговорен. Всъщност ВСИЧКО зависи от нас.
Най-вече бъдещето на децата ни, които са свидетели на нашите реакции и един ден ще ги повтарят.
Всяко хубаво и правилно нещо, което виждат, може би няма да промени веднага нашия свят, но един ден ще направи техния по-добър.
Фотограф: Ivelina Cholakova
Препоръчваме ви още:
За какво бих "убила" другите родители
Какво всъщност означава да говорим с децата си? Да им задаваме въпроси, за да предизвикаме разговор? Оказва се, че това е подход, който крие подводни камъни. Най-добре обяснява последствията психологът:
Толкова ни се иска да знаем как живее детето ни, какво му се случва в училище, с приятелите! Но как правилно да зададем въпросите си, за да не го подплашим и да не предизвикаме раздразнението му?
Някога възрастните изобщо не са се интересували от битието на децата си. Те са съществували някъде под нивото на очите на големите (точно тогава в психологията се е формирало понятието „детска субкултура“). Вниманието на възрастните е било концентрирано само в определени ситуации - например детето си е счупило крака и има нужда от медицинска помощ или се е сбило с някого в училище и родителите му са били извикани.
От възрастните са излъчвали най-често три типа сигнали:
- указания (прави това, не прави това);
- неодобрение, наказания (сбил си се в училище, няма да излезеш с приятели);
- неутрални информационни съобщения (обядът е на масата; в събота ще ходим на гости на чичо ти).
Постъпвали са и одобрителни или неодобрителни сигнали, но крайно рядко, тъй като се е смятало, че децата не бива да се разглезват излишно.
Някъде в средата на 20 век педагозите и детските психолози били осенени от мисълта, че възрастните трябва да се интересуват от живота на детето. Честно казано, не знам защо са решили, че е трябвало да се прави това. Имам три предположения за мотивите им:
- нямаме достатъчно информация какво се случва с децата, а е полезно да знаем;
- с хората трябва да се разговаря, а децата (в средата на 20 век това вече е било гледна точка) също са хора;
- на децата ще им бъде приятно, ако знаят, че се интересуваме от тях, отношенията помежду ни ще се подобрят;
- ако се интересуваш от детето си, ти си добър родител, ако не се интересуваш – си лош.
7 разлики между обикновения и мъдрия родител
Не може да не се съгласим, че това е конструктивно послание. Децата са важните хора до теб. Да се интересуваш от живота им е напълно естествено. Как точно да го правиш? Ще трябва да питаш тях. Това, разбира се, не значи, че до този момент децата за нищо не са били питани. Но и във въпросите трябва да има разнообразие.
Материалният живот в градовете към този момент вече е бил стабилизиран и интересното послание към тогавашните родители било прието с ентусиазъм от тях. Децата им, по пътя на имитацията, усвоили тази стратегия и когато пораснали и имали вече свои наследници, започнали да я прилагат.
За изминалите 70 години обаче, махалото отдавна е преминало най-ниската си точка и се е отклонило сериозно в противоположната, некоструктивна посока.
Днешните деца, едва ли не от раждането, са разпитвани постоянно и за всичко. Ако не отговарят (по правило не могат, защото въпросите на родителите често са такива, че и възрастен не може да им отговори), им подсказват отговорите, които те след това с години повтарят.
Примерни въпроси към деца от три до шест години:
Защо не искаш да говориш с леличката?
Защо се завираш там?
Защо се разстрои толкова?
Да не би днес да ти е тъжно?
Ето и отговори, съдържащи се във въпросите, които децата след това използват:
Притесняваш ли се?
Скучно ли ти е?
Да не те обиди някое дете в градината?
Искаш ли тате да си поиграе с теб?
Въпросите от предишните поколения също не са изчезнали и заемат съществено по обем място в лавината, която се стоварва върху детето с раждането:
Какво ядохте днес в градината? А за следобедна закуска какво имаше?
С кого си игра днес?
Какво стана днес в училище? Какви оценки имаш днес?
Написа ли си домашните? Как ги написа? Всичко ли си подготви, да не забрави нещо?
Оплакванията на днешните родители обикновено са следните:
„Той никога нищо не ми разказва, не знам какво става в градината. Всеки ден го питам… А той само: да, не, супа, Васко. Понякога, след дни, случайно споменава по нещо. Да не би да изостава в развитието си?“
„Знаете ли, той е много затворен. С ченгел не мога да изкопча нищо. С баба му го разпитваме и така, и иначе, нищо не ни разказва за училището. Нито за часовете, нито за съучениците. Всичко научаваме от учителката му или от електронния дневник.“
„Толкова ми се иска с дъщеря ми да бъдем приятелки, да си споделяме. От самото начало четях книги по психология, стараех се да знам всичко, което се случва в живота ѝ, да я приемам такава, каквато е. Сега за всичко я питам, не само за уроците – и за това как е с момчетата, с другите момичета, от какво се интересува. Откакто навърши 9-10 години, все повече се отдалечава от мен. И телефонът ѝ е с парола, и профилите в социалните мрежи са недостъпни за мен.“
Децата се дразнят от безкрайните родителски въпроси. Бързо се научават да не ги чуват, да отговарят формално или просто да ги игнорират. Тийнейджърите дори избухват и крещят „остави ме на мира“, „писна ми“, „не е твоя работа“.
Преди време едно талантливо „компютърно“ момче от моите клиенти написа елементарна програма, която нарече „мама“. Тази програмка звънеше на детето по телефона и с разтревожено-заинтересован глас питаше:
Имаш ли двойка днес?
Обади ли се на учителката?
Облече ли се по-топло?
Хапна ли? Изяде ли си супата? Сигурен ли си, че не си я дал на кучето?
Това е нищо, всъщност нещата са още по-зле.
Въпреки раздразнението си, децата свикват непрекъснато да бъдат разпитвани и по-късно очакват същото в живота си като възрастни.
- Той не ме разбира!
- А вие ясно ли му казахте, какво очаквате и искате?
- Той защо не ме попита?
Това са вече млади хора, които изграждат междуполовите или дори семейните си отношения. Те са свикнали да ги питат. И нищо не могат да разкажат разбираемо, сами, по своя инициатива (нямат такъв навик). Чакат да ги питат 15 пъти и само да кимнат с глава, когато трябва – Искаш ли в този клуб? А в този? А на кино? А на концерт? Усещаш ли това? А това?
Партньорът им също чака да го питат, да го разберат, да му подскажат. Можете ли да прогнозирате как ще приключат отношенията им?
При мен в последно време често идват млади хора, с нагласата, че не те ще разказват за проблемите си, ако аз ги разпитвам. Понякога това сработва:
- Слушам ви. Какво ви доведе при мен?
- Хайде по-добре вие ме питайте, а аз ще ви отговарям!
Къде сбъркаха поколенията преди нас?
Предполагам, че в самото послание няма грешка. Тя се е появила на следващ етап.
Ако се интересувам от живота на децата си и искам да знам всичко за него, какво трябва да направя, за да ми разкажат? При това не с едно изречение и лаконично, а откровено, интересно, подробно.
Досетихте ли се?
Децата са имитатори.
Ако искате да знаете какъв е животът им – разказвайте им за своя.
Подробно, свободно, интересно. Като, разбира се, се съобразявате с възрастта им. Какво сте яли, кого сте срещнали, от какво се страхувате, какво намирате за красиво, какво за отвратително, как сте се отнасяли към това преди 20 години и как днес, какво сте си мислели когато… какво сте почувствали когато…
Правете го редовно, всеки ден, и не очаквайте отговор от детето си. Ще видите, че ще се получи.
Защо този съвет не можеше да е актуален за родителите преди 70 години? Защото тогава се учехме да питаме.
Сега времената са други и хората са други. Вече можем да си позволим да спрем да разпитваме механично детето си: Какво имахте за обяд в градината? Написа ли си домашните? И да му разкажем нещо наистина интересно от ежедневието (или от миналото) си. А някой ден непременно ще чуем от него нещо важно за собствения му живот.
Препоръчваме ви още:
Изборите, които правим за децата си
Повече от 100 български семейства с деца се включиха в изследването
Главната цел на инициативата е да разкрие как анимационните филми могат да бъдат използвани като полезен елемент в отглеждането на децата. В нея се включиха детски психолози и организации, свързани със стимулирането на въображението и детското развитие. Специализирано онлайн проучване събра мненията на произволна извадка от български семейства с деца от 5 до 15г.
Според проучването, осъществено от Фондация Тротоара и Cartoon Network 65% от анкетираните деца казват, че главното, което са научили от анимациите, е колко е важно приятелството, а 21% от тях споделят, че се са научили да са по-добри с хората, как да измислят нови игри, дори числата и буквите. За 82% от родителите е полезно да гледат анимационни филми с децата си, защото имат какво важно да им предадат чрез даден сюжет. 98% от децата пък споделят, че анимациите им помагат да си починат, след като са изпълнили задачите си, свързани с училище.
На специално събитие за децата, организирано с помощта на Фондация Тротоара в hOUR SPACE, опитни психолози проведоха кратък експеримент и откриха какво мислят най-малките, когато гледат анимации, и как родителите им се вписват в това занимание. Въпросите им бяха задавани отделно, а след това данните бяха анализирани.
Психологът Виниций Петров, който подготви и проведе анкетата на място, обобщи като извод от инициативата, че: ,„Ако родителите гледат филмчетата с децата си, удоволствието и ползите от тях се удвояват – освен споделено забавление, анимациите са добър повод за разговор и предаване по достъпен начин на семейните ценности. Дискусията в семейството може да бъде по много въпроси например защо даден герой е постъпил по определен начин, какво би направило детето на негово място, как би искало историята да продължи или да се промени. Всички тези елементи могат да улеснят възпитанието на детето по начин, който е по-достъпен и незаплашителен.“
Кампанията се провежда за първа година в България с идеята да стане дългогодишен проект. Партньори на инициативата са Фондация Тротоара, Общество за психология и психотерапия hOUR SPACE, психологът Виниций Петров, психологът Виолета Трифонова и блогърът MamaNinja.
Cartoon Network е обичан от всички канал, фокусиран основно върху момчешката, но харесван и от момичешката аудитория заради своите комедийни и приключенски предавания. Програмата и съдържанието третират теми, които са близки до децата – хумор, приятелство, въображение, екшън и приключения. Cartoon Network е насочен към деца на възраст 6-12 г. и чрез разнообразното си и световно успешно съдържание цели да ги предизвиква да бъдат самите себе си. В програмата на канала се открояват анимационни комедии като „Невероятният свят на Гъмбол“, „Време за приключения“, „Парк шоу“, „Кларънс“, „Стивън Вселенски“, „Чичо дядко“, както и превърналите се в класика екшън поредици „Бен 10: Омнивърс“ и „Малки титани: В готовност!“
От старта си като паневропейски канал през 1993 г. до момента Cartoon Network е локализирал услугите си в Европа, Средния Изток и Африка, където „говори“ 19 езика и „влиза“ в повече от 142 милиона домове в над 70 държави. Cartoon Network предлага забавление и чрез своя отличаван с награди уебсайт, както и чрез игри, видео при поискване, мобилни приложения и огромно разнообразие от лицензи и рекламни артикули. Cartoon Network е марка, собственост на Turner – една компания на Warner Media.
Прочетохте ли
Как детските филмчета могат да са полезни?
