Автор: Ясена Врачева

Доста време изчаквах, преди да седна и да напиша този текст. Причината е една и тя е доста простичка. Не исках да прилича на къс разказ от Х.П. Лъвкрафт, нищо че в деветия месец дори древният и ужасяващ Ктхулу би изпаднал в ступор от колосалните ми размери и библейски стрии.

Но да започна с нещо ведро. Въпреки „прекрасните 9 месеца“, изпълнени с трепет и вълнение – и да, под трепет и вълнение имам предвид гадене и киселини, с днешна дата имам прекрасно 6-месечно бебе еднорог, което спи по цяяяяла нощ. Но за него малко по-късно.

Ще започна от това, че съм Козирог. Видните фенове на зодиите веднага ще схванат за какво иде реч. За онези, за които астрологията е чиста шарлатанщина, ще дам по-детайлно описание. Аз съм Козирог, което означава, че имам планове в главата си за следващите 50 години по дати и часове, разграфени в малки екселски таблички в мозъчето ми. За моята подредена особа тези шеметни 9 месеца се оказаха истинско предизвикателство.

Помощ, ще раждам!

Предизвикателство 1

Винаги съм смятала, пардон планувала, че като забременея, ще бъда ултимативното healthy гуру. Тва чиа, киноа, авокадо не просто ще ги ям, ами ще накарам и цялата къща заедно с двете ми котки и кучето да ги заобичат. Да, ама не. Още първият ми план се сгромоляса като къща от карти или поне като участието на Кевин Спейси в хитовия сериал. Храненето ми беше разнообразно и полезно като на Хензел и Гретел в къщичката на злата вещица. Менюто ми се състоеше от:

– сладолед – минимум по една кутия на ден;

– чипс;

– филии с маргарин и краставици.

И това е. А, щях да забравя и луканка. 4-годишното ми вегетарианстване беше прекъснато след като АГ-то ми каза буквално: „Моето момиче, искам да ядеш месо. Ама истинско, пилето и рибата не са месо.“

От всичко останало получавах невероятни пориви за повръщане, и най-вече от миризмата на отворена съдомоялна. Никога няма да забравя погнусата от тази смрад.

Първият триместър, за който ви лъжат, че са само календарните три месеца, а всъщност са поне 5, като цяло, беше ужасяващ. Четката за зъби беше моят най-страшен враг наред със съдомиялната. Бях сериозно изкушена просто да спра да мия зъбите си, но колежката ми по стая, за късмет, също беше бременна и чувствителна към миризми и нямаше как да я подложа на мъчението да диша 9 месеца адските изпарения от устата ми.

Нямах търпение да мине този период, нищо че всички ме плашеха с киселините, характерни за последния триместър. Казвах си: „К’во пък толкова, не може да е по-зле от гаденето!“

Отговорът на Вселената

Предизвикателство 2

Може. И още как. Поне като ми се гадеше, не бях 90 кг. Киселините вървяха в комплект със сериозно количество качени килограми. Но пък с това ми ядене не можех да очаквам друго. За щастие, поне всичките ми кръвни бяха в норма. И така, второто предизвикателство беше да ям нещо, което да не изгаря гърлото ми като Етна. Ми... Нямаше такава храна. И въпреки това продължавах да качвам. Бога ми, идея нямам как, признавам си. На всичко отгоре малката гадинка в мен риташе пикочния ми мехур еври сингъл дей и поне по 3 пъти ми се налагаше да се преобличам. Ясно защо. Това чудесно усещане да се напишквам, беше и причината на 3-ти октомври 2018-та година в 3 и 20 посред нощ да объркам раждането на сина си с поредното напикаване...

Черешов мармалад или как раждат оптимистките?

Предизвикателство 3

Раждането.

В болницата, в която се случи голямото събитие, има един въздълъг план за раждане, който при желание може да попълниш, и е толкова подробен, че само дето не те питат: "Ма искате ли маргаритки в родилната стая?" Със страшно въодушевление го попълних. Отивам си при моя доктор (най-великият на света!) и той, без дори да ми поглежда листчетата, казва:

– Ясенче, виж сега. Когато дойде моментът, ще направим всичко, което поискаш, стига да няма медицински прични да не го правим.

Накратко, айде моето момиче, не ставай от онези психарки, ти си гледай бременността, ние ще си гледаме нашата работа. И аз не станах, за щастие. Накрая редуцирах желанията си до едно: искам си шибаната упойка. Въобще всички дроги, които ми се полагаха, ги исках. Знаех го от деня, в който видях двете чертички. Нямах никакво намерение да се правя на герой. Само че моите намерения и тези на Михаил (моето бебе-еднорог) далеч не бяха едни и същи.

Както споменах малко по-горе, в 3 и 20 на 3-ти октомври 2018г. се напишках. Или поне така си помислих в началото. Влязох в банята, смених бельо, пижами, взех душ и си легнах. След няма и 5 минути, отново мокра. Реших, че вече сериозно се излагам, и леко нервна, вдигнах 95-килограмовото си туловище и айде пак в банята. Леко ме приболя коремът. Беше ясно. Раждах. И ако си мислите, че в този миг се втурнах да будя спящия си съпруг, жестоко се лъжете. С невиждано спокойствие влязох под душа. След това си оправих косата, сложих си BB крем и спирала и нежно побутнах половинката. Той, разбира се, скочи като ужилен от ято пчели.

Качихме се в колата, пуснах си любимия George Ezra и почнах да засичам контракции. До 4 и 30, когато стигнахме в болницата, вече бяха на 3 минути и доста болезнени. Влизаме в спешния кабинет и докторката: „О, ма ти си с 5 см разкритие. Бързо ще родиш!“

И аз си викам наум: „Тая за балама ли ме взема, първо дете как ще го родя бързо, тука съм се приготвила за кански мъки поне едно 7–8 часа.“

Качиха ме в родилна зала. Вече нещата бяха почнали да загрубяват, но аз бях спокойна като писател на опиат. Знаех, че скоро идва анестезията и аз ще се пъна блажено, без да усещам нищичко. Поне така лъжат гадовете. Идва анестезиологът и преди да ми шибне епидуралната, си имах любимия преглед за разкритие. 10 см. Раждаш, ми казва докторката. Няма време за упойка.

Тогава светът се сгромоляса. Псувах всички и всичко. Мислех си: „По дяволите, едно-едничко нещо исках – упойка, как пък и тя да ми се размине.“

Чух глас: „Айде, два напъна и си готова.“

Идеше ми да ѝ фрасна един на тая докторка, кво ми се подиграваше. Два напъна, то да не става тъй лесно! Упойката е лесна, ма и тя ми се размина.

....

И бяха два напъна. Буквално. Това дете нямаше търпение да си каже „здравей“ със света. И беше прекрасен. Още тогава, в тези първи минути, в които го видях в 6 и 20 сутринта. Нищо че не бременях по план и не родих по план.

За мой огромен късмет „плановете“ ми да имам истерично дете като себе си, засега също не се сбъдват и имам най-усмихнатото и спокойно момченце.

По план трябва да е така поне до пубертета и да е от Ливърпул, щото тази година ще е нашата, ама да видим...

Препоръчваме ви още: 

Някои наблюдения върху футбола

Естествено като живота и смъртта

Едно раждане в английска болница

Родилките разказват...