Автор: Ина Зарева

Ваканцията ги е събрала в малкото градче, а дъщеря ми – в къщата на баба. Десетина момчета и момичета на по 18. Една китара и двулитровка бира се редуват в ръцете им. Не крещят, не ругаят, не се напиват. Всеки изкарва по някое парче на струните, а после заедно запяват „Хубава си, моя горо“.

"Технологиите явно са развалили младежта." – мисля си, докато си спомням купони от моите 18 – изобилстващи от водка, уиски, грозно пияни момичета, арогантни момчета и много цигари. Сега само един от тях пуши. Излиза на терасата и ми предлага помощ, докато им правя кекс в старата печка на баба.

- Да Ви помогна ли с нещо?

- Е, хубава работа, ще ми говориш на Вие! Нали те знам от бебе!

- Ами аз пораснах и не бях сигурен, че ме помните. Пък и от уважение – дръпва от цигарата като възрастен, а димът нелепо обвива още детското му лице.

- Как си? Как я караш? - поглеждам го в очите и потрепвам. Така поразително прилича на леля си. Бяхме приятелки. Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Почина на 17. По-късно, когато сестра ѝ роди този юнак, който сега е една глава над мен, къщата им някак пак светна, след години на мрак и мъка. И после всеки хвана коловозите на мечтите си и загубихме връзка.

А сега очите на приятелката ми ме гледат изпитателно над кълбета дим.

- Добре съм. Изкарах шофьорските. Сега други курсове почвам и ще кандидатствам. Добре съм – напрегнато повтаря той.

От фурната изкусително се промъква сладък аромат и почти мога да го видя да се увива като фокусник около нацъфтялата ябълка, лалетата и избуялите листа по стъблата на розите. Попива в тях и ги пои със сладост.

- Знам един много хубав сладкиш – прекъсва мислите ми момчето – Взима се една тава, карамелизира се захар в нея, върху карамела се нареждат плодове от компот, после се заливат със сместа за кекс, а като се изпече се обръща и се сиропира с течността от компота.

- Ти ли го правиш? - не успявам да скрия изненадата си.

- Мама ми го правеше доскоро на всеки рожден ден. Тази година ще си го правя сам. - пали нова цигара и впива поглед в зеленината отпред.

- Какво се е случило? - сепвам се и споменът за приятелката ми се завръща с пълна сила. Като същинска Снежанка – спяща и толкова красива в белия ковчег, в който я изпратихме.

- Майка ми ме изгони от вкъщи. Вече няколко месеца, откакто не живея с нея. Те с баща ми се разведоха преди много години. Не разреши да поддържаме какъвто и да било контакт. Не ми даваше да му се обаждам, криеше, когато той ме търсеше. И така 15 години – нищо. Все едно е мъртъв. Така и разказвах на приятели – че баща ми е умрял. Тя заживя с един възрастен и много богат човек. Всеки ден скандали с мен. Аз си знам, че си казвам всичко и съм директен, затова все гледам да изляза, за да не кажа нещо накриво. Обаче то не се издържа. И като поотраснах, започнах да му посягам. Не ме гледайте така. Не може да нарича майка ми проста и некадърна, а аз да си мълча. Или да говори лошо за баща ми. Той пие доста и една вечер започна да го обижда как ли не. Аз скочих, ударих го и му казах:

- Виж какво, аз никога не съм говорил нищо лошо за твоите деца, не искам да чувам нито дума за баща си от теб. Какво като не съм го виждал 15 години. Той ми е баща! Нали така? – поглежда ме за първи път, откакто думите му като гилзи се заизсипваха наоколо.

5 мита за детската агресия

- Така е. Обаче ти осъзнаваш, че агресията не помага, нали? Не страдаш по-малко, а точно обратното.

- Знам. Виждам. Обаче търпя, търпя, накрая ми пада пердето и край. И сега ме изгониха за едно парче салам.

- Как така? - питам невярващо.

- Ами така. Оставих последното парче от любимия колбас на майка ми, защото знам, че само него яде. Взех друг. Той, мъжът ѝ, купува всичко и по много. Обаче ми вдигна скандал защо съм го отворил. Нищо не казах. Той продължи и майка ми също започна да ми крещи. Тя винаги е на негова страна. Имам чувството, че в мен вижда баща ми и не крещи на мен, а крещи на него. Ама аз какво да направя, да си изтрия лицето ли? И нещо отговорих накрая, тя побесня и каза да се махам от тая къща. Събрах си багажа в един чувал и тръгнах. А мъжът ѝ се провикна след мен:

- Затова ли те гледах, бе копеле мръсно?

Еми върнах се и му забих един. Аз бокс тренирах, уж да си изкарвам енергията, ама не помогна. И после излязох, шлях се по улиците цял ден и... се обадих на баща си. Само ме попита къде съм, дойде и ме прибра. И сега живеем заедно.

- Как се чувстваш при него? Как се държи с теб? - предпазливо го питам.

- Странно е. Първо, че няма скандали всеки ден. Спокойно ми е. После ние много говорим. За всичко. Той иначе е доста мълчалив човек, но с мен говори. Не показва много емоции. Само вечер, като си мисли, че съм заспал, идва и стои до мен дълго време. Въздиша. Погалва ме по косата и излиза от стаята ми.

- Наваксвате си времето, значи – правя се, че димът от цигарата му ми е подразнил очите и сълзите са от това.

- Странно е. Много ми е странно всичко още. Майка ми ми липсва. Една ми е. Няма как. И ядът ми пречи страшно. Като ми падне пердето се крия да не виждам хора, щото знам, че най-малкото и... Една учителка много повярва в мен. Все ми казва, че от мен може да стане голям човек. Какъв голям човек?! Аз юмруците си не мога да озаптя, та друго ли...

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

- Ще се справиш, казвам му – а очите на приятелката ми ме гледат тъжни и уплашени – Ще се справиш! А майка ти страда много и много те обича – никога не се съмнявай в това. Понякога ние родителите откачаме, когато се чувстваме безпомощни, ама то това е пак от обич.

- Никога не съм канил приятел вкъщи. Никога. А така да събера толкова народ – абсурд. И на рождените ми дни – никой. Само този сладкиш ми беше, дето Ви го казах – направете го, много е вкусен. Загаси цигарата и ме погледна косо:

- Извинявайте, че така Ви ги наговорих. Аз само на Вас, щото имах нужда на някого...

От фурната се носи тежък, горчив мирис. Режа поизгорелия кекс на хаотични парчета и го поднасям на изгладнелите певци. Посрещат го с овации. Някой грабва китарата и подхваща „Mama Said“ на Metallica.

- Поздрааав за Вас! – провикват се вече зад гърба ми.

Втурвам се към лалетата, преди да са попили горчивия дъх, носещ се на талази от старата печка. Откъсвам най-хубавите четири от тях. Поставям две на гроба на баба, а другите – до избледнялата снимка на красивата ми приятелка. Не съм взела вода за преливане. Имам си сълзи в изобилие.

Препоръчваме ви още:

Разводът през очите на детето

История, която не е за разказване

Изгубени