Ninja Editor
Автор: Янка Петкова
Като се появят кайсиите на пазара, мен ме пипват бригадирски спомени. Вероятно, защото това беше задължителното лятно „удоволствие“ в ученическите ми години.
Към бригадите имахме противоречиво отношение – от една страна, защото бяха гърч и мизерия, от друга – това беше най-сладкото ни време далеч от родителите. Сега си давам сметка, че на нашия почти безвъзмезден труд се крепеше прибирането на реколтата в безкрайните кайсиеви градини на силистренския край. Така беше с летните бригади, есенните бяха друга бира, но също толкова продължителни и изтощителни.
Като свършеше учебната година, ни товареха в автобусите и потегляхме към определеното за нас село в окръга. Обикновено ни настаняваха в някое пусто ученическо общежитие – по 5-6 човека в стая. Даваха ни парадни и работни униформи (разликата беше, че едните бяха по-износени) и веднага започвахме да се подготвяме за откриването.
По онова време ритуалите бяха важна част от всяко събитие. Разделяха ни по отряди, ЗКПЧ-то (заместник-командира по политическата част, винаги имаше политическа част) привикваше няколко души да прегледат сценария. Той беше един и същ от години – тържествена проверка, на която присъстват всички, с изключение на отсъстващите. Отсъстващите обикновено бяха някакви изявени комсомолци, загинали за свободата и правото ни да ходим на бригада. Когато се опресняха подробностите по този проигран ритуал, обличахме парадните униформи и се строявахме на плаца. Тръгваше тъжна мелодия и проверката почваше. Всичко завършваше с вдигането и смъкването на българското знаме.
На другия ден ставахме рано, защото местното АПК (аграрно-промишлен комплекс, както казваха на някогашните ТКЗС-та тогава) на нас чакаше. Стоварваха ни пред кайсиевата градина, разпределяха ни по редове и съобщаваха каква е нормата. Защото не може просто да береш кайсии, трябва да набереш точно 40 щайги, иначе ще доработваш, докато другите почиват. Нормата се определяше от ЗКТЧ-то – заместник-командира по трудовата част. Обикновено това беше непосилна цифра, която задаваха на база постиженията на някоя чевръста баба, която някога, някъде е набрала точно толкова щайги с кайсии от тъмно до тъмно. След първия работен ден се установяваше, че такова количество набран плод е непосилно и нормите се коригираха на 30 щайги, което също беше в сферата на фантастиката.
Как изглеждаше трудовият процес? Момичетата се разпределяхме по дърветата и хуквахме да се запасявахме с щайги, защото те бяха дефицитни. После подхващахме бране на ръка, все пак кайсиите бяха за пазара, не за местния консервен комбинат. Момчетата имаха по-трудна задача – да натоварят щайгите, когато ги напълним. По онова време мъжката и женската работа бяха строго диференцирани и не беше прието нежният пол да мъкне тежките щайги. Докато настъпеше този момент „мъжете“ спяха под някое отдалечено дърво.
По някое време ЗКТЧ-то пристигаше с една касета с мазни баници или милинки и правехме почивка за обяд.
С годините ентусиазмът намаляваше, нормата ставаше все по-имагинерна величина, но работният ден си оставаше все така дълъг. Имахме някои подозрения, че ни експлоатират, но ги отхвърляхме, защото това беше чисто капиталистически похват, за който ни разказваха в часовете на ПУГ – политическата учебна година.
Това общо-взето беше трудовата част на бригадата. С прибирането в лагера започваше битката за топлата вода. Рядко идваше и бързо свършваше. Това предизвикваше невероятна суматоха, защото трябваше по най-бързия начин да грабнеш официалните си работни дрехи и хавлията и да заемеш душ, преди да те изпреварят. В някои общежития имаше по-странен режим – топлата вода „пристигаше“ към 3-4 през нощта. И в това имаше известен чар, защото после отивахме в градините освежени.
След минутите за хигиена започвахме да планираме вечерните занимания. Те се въртяха около дискотеката, купоните по стаите, тук-там непозволени игри, а някои си правеха график за посещение в "Стаята на девойката". Бяха решили, че в "специалните дни" от месеца, момичетата имат нужда от помещение за уединение. В тази стая, в която имаше само една кушетка с чаршаф със съмнителна стерилност, девойки не влизаха. Само двойки.
Кулминация на всяка бригада беше съборът. За него се подготвяше програма, с която се представяхме пред останалите бригади. Пак ставахме рано и ни товареха по автобусите. Събирахме се в селото, в което беше най-голямата бригадирска база и почваше преглед на художествената самодейност. Това продължаваше цял ден. Обикновено имаше и някоя гостуваща звезда, чиято роля беше да ни нахъси за още по-високи трудови резултати. Една година дори гостуваха братя Аргирови. Дойдоха, опитаха да си пуснат плейбека, не стана и пред заплахата да пеят на живо, избраха да се откажат по технически причини. Преди това обаче излязоха да помахат на публиката, даже раздадоха автографи.
Покрай тези събори успявахме да се видим с приятели от други училища, хапвахме безплатни кебапчета. Имаше някои хубави страни.
Като стана дума за хубави страни, се сещам, че и по онова време имаше благотворителни каузи. Ние например, години наред работехме и в съботните дни, за да съберем пари за построяването на детска градина. Бяха я нарекли условно „Синева“ като сините ни униформи. На тая детска градина посветихме доста безвъзмездни съботници. Не знам какво стана с нея.
По принцип, в ония години, да говориш за пари беше срамно. Затова и когато си вземахме „заплатите“ в края на бригадата, на никой не му правеше впечатление, че за месец каторжен труд е получил 40 лв. Затова пък имаше награди за ударниците – керамични сервизи за кафе, плочи с компилация на Тома Спространов или комплект за тенис на корт (тенис корт нямаше).
Всички бяхме доволни. Някои си тръгваха с ново гадже, други загубили девствеността си, трети пропушили, а имахме и някой лев за лятото. Само дето не можехме да понасяме кайсии.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Синът ми се готви за шофьорски изпит - полага големи усилия и решава листовки. За да вземем книжка, ние всички държим изпити, а понякога ни късат и се налага да се явяваме отново. А за да станеш родител, не е необходим документ за правоспособност, макар че родителството е в пъти по-трудно от шофирането. Изисква много труд, много време, много търпение, доброта и цялата любов, на която сме способни. И целта на целия този процес е само една - да предадем целия си опит на децата си, за да могат един ден те да бъдат щастливи и самостоятелни хора. Как се случва това, как предаваме всички тези умения на наследниците си? Ние не сме педагози, психолози, логопеди. Не сме учили години наред, не сме държали тежки изпити? Всъщност не е чак толкова трудно - изисква се най-вече добър личен пример и готовност да отговаряме на безкрайните детски въпроси, които никак не са случайни - чрез тях те опознават света, за да са подготвени за него, преди да придобият и собствен опит. На какво да обръщаме внимание в различните периоди от израстването им?
До 7 години
Да бъдат самостоятелни - умение, което се учи, като им позволяваме да се обличат и хранят сами от малки, макар и да става по-бавно, като поощряваме участието им в домакинските дейности и им даваме право на избор, когато решението е в техния капацитет.
Да се съобразяват с чувствата на другите, но и да умеят да се отстояват - това умение се учи, като им даваме личен пример на разрешаване на конфликти и споделяме чувствата си с тях.
Да знаят имената на всички близки и точния си домашен адрес, къде и какво работят мама и татко. Да са запознати с правилата за поведение в група и на улицата; да не разговарят с непознати, да не се съгласяват да отидат с тях, за да видят малкото котенце или да получат лакомство. Да не се срамуват от възрастните. Да не се притесняват да зададат въпрос или да попитат защо трябва да постъпят точно по този начин. Да знаят кои части от тялото им са интимни и как се наричат. Това са важни умения за личната им безопасност, които биха им помогнали не само в ежедневието и игрите навън, но и в случай, че се изгубят.
Ваканцията - урок по самостоятелност
7-9 години
Да умеят да си приготвят нещо елементарно за ядене - това е следващият етап на самостоятелност.
Да могат да боравят с огън и да знаят как да се предпазят - много е важно да знаят, че огънят не е за игра и как да реагират при случай на битов инцидент, на кого да се обадят за пожар.
Да спазват срокове и да се учат да правят нещата навреме - това умение се учи най-добре, като им позволим да понесат последиците от закъснение - късно предадена домашна, ниска оценка и напразни усилия. Закъснение за училище - отсъствие.
Да познават правилата на движение и да пресичат където и както трябва, дори да са сами - това се учи чрез личен пример на родителя. Няма как да очакваме детето да не пресича на червено, ако ние го правим.
Да се държат възпитано. Да поддържат стаята си в относителен ред - поне доколкото им е възможно на тази възраст. Тук отново личният пример е най-важен, но също и похвалите, когато детето полага усилия.
10-13 години
Да са запознати с опасностите, които крие интернет, и да умеят да го ползват правилно. Да не предоставят лична информация на непознати и да не отварят съмнителни сайтове - това се учи с разговори, примери и често напомняне на правилата за интернет безопасност.
Да могат да боравят с пари - това умение се учи, като им дадем възможност да разполагат със собствени джобни, които да управляват, спестяват и харчат, като е много важно да носят последиците от избора си.
По-добре да разпределят времето си – да не се задържат дълго на телефона, пред компютъра и телевизора - това се случва по-лесно, когато поощрим техните интереси им към спорт, изкуство, хоби, без да им натрапваме нашите амбиции.
Да помагат вкъщи – на мама да приготви салата или да сложи масата, да се включват в миенето на съдовете. Да поддържат чиста и подредена стаята си. Много е хубаво да имат домашен любимец, така ще се научат на отговорност и грижа. На тази възраст децата са напълно способни да го разхождат и да го хранят, да му дават вода.
Да са запознати с основите на половото възпитание - може би ви се струват малки, но на тази възраст вече не трябва да има теми табу между вас - бъдете готови да отговорите на всичките им въпроси и не показвайте срам, защото ще избягват тази тема, а по-добре да научат всичко от вас, отколкото от интернет или от улицата.
Как да научим децата да довеждат всичко докрай
14-16 години
Да знаят всичко за вредата от наркотиците и алкохола - не крийте нищо от тях, дори собствения си опит или случки с ваши познати. Децата, които имат самочувствие и подкрепяща семейна среда по-рядко стават жертва на наркодилъри, но никой не е застрахован, затова при всеки удобен случай разговаряйте с тях по тези теми.
Да знаят най-важното за секса, контрацепцията и да си дават ясна сметка за последиците от необезопасения секс - на тази възраст много млади хора вече имат първи сексуални опити. Доверието между деца и родители е много важно - нека се чувстват спокойни, че каквото и да споделят с вас, няма да ги унизите, да им се скарате или обидите.
Да са запознати с особеностите на междуличностните отношения, да се учат да не бъдат егоисти, да се съобразяват с чувствата на другите - личният пример е най-важен тук. Децата ще се държат с хората така, както вие се държите с тях.
Още няколко умения, които можем да им покажем с личен пример и безкрайни разговори - да умеят да създават трайни отношения на доверие с другия пол. Ако се разделят с приятел, да го правят достойно и спокойно. Да се учат да не се ядосват за незначителни неща, да не се срамуват да поискат помощ от възрастните в трудна ситуация. Да се научат да изразяват чувствата си и да говорят за тях.
Първият купон - правила за безопасност
17-18 години
На тази възраст децата вече са се научили да подреждат приоритетите си - могат да разпределят натоварването си по време на учене – какво да направя най-напред; кое мога да отложа; какво мога веднага да свърша и кое мога изобщо да не правя. Ако имат затруднения с това умение, ще се наложи да им позволим да понесат последиците от неправилните избори, това ще им даде по-добър урок отколкото всички лекции на света.
Вече трябва да могат и да различават истината от лъжата, да отсяват фалшивите новини, да не се предоверяват.
Със сигурност на тази възраст те ще правят много грешки, също както сме правили и ние, но ако ги научим да използват грешките си като ценен опит, върху който да стъпят, за да продължат напред, вместо да се обезкуражат, можем да сме спокойни за скорошния ден, когато ще излетят от домашното гнездо.
Препоръчваме ви още:
Как уча децата да взимат решения
Автор: Мая Цанева
Ще започна с кратко предисловие. Има Хипократова клетва. Наскоро чух, че и в Софийския университет юристите завършват, произнасяйки „клетва“ с принципи за работа. Когато сключваме граждански, църковен брак, произнасяме с вяра или с едва напушващ ни смях думи-обещание. Защо не правим същото, когато се сдобием с деца?
Спомням си малко неща от раждането на сина ми. Светлосиният, пронизващ поглед на лекаря, който ме караше да напъвам, а аз не чувствах нищо от кръста надолу заради упойката. След това бебето се роди, огледа се, „замисли се“ и след няколко секунди започна да плаче. Отдъхнах си, че е добре, а когато го положиха на гърдите ми, го погледнах и забравих всичко. Обещах му света, без да имам никаква идея как ще го направя.
Няколко години по-късно животът ни е интересен, на моменти труден, но за мен този миг, на неговото раждане, ме свърза с него, сина ми, по-силно, отколкото който и да е подпис или ритуална целувка биха могли. Съпругът ми е адвокат и когато работи по семейни дела, казва на клиентите си, че бракът им може да се разтрогне, но детето им ще ги свързва за добро и зло, независимо какво ще правят занапред.
Затова реших да „сглобя“ моята майчинска клетва, обет, наречете го както желаете. С него аз не обещавам бъдеще на сина си, а му казвам, че аз, неговата майка, ще му помогна да намери своето място в света.
Дете мое, благодаря ти, че те има. Ти си моята най-голяма и трудна любов. Появи се с вик от гняв и възторг в свят, който не познаваш, и се възхищавам на смелостта ти да го опознаваш, променяш, отричаш и издигаш на пиедестал. Ако знаех какво ще преживееш, вероятно щях да те спра, за да не се нараниш.
Казват, че детството е най-трудното време, но ние, възрастните, забравяме това бързо. Кой иска да помни как го боли коремът след всяко похапване, или как те сърбят венците на зъбите например? А първите стъпки? Или първото броколи?
Аз не помня нищо от това, но ако знаех, вероятно щях да те спра, за да ти е по-лесно.
Възхищавам се на смелостта ти. Катериш се на оградата, на сливата до най-високите клони, бягаш по склона, без да мислиш, че гравитацията и високата скорост не прощават. Ние, възрастните, сме страхливи, и аз изтръпвам всеки път, когато приемаш предизвикателства. Ако знаех, че ще правиш това, вероятно щях да те спра, за да не паднеш.
С теб вече се познаваме достатъчно добре. Когато ми се сърдиш и ме гледаш втренчено, с гръмотевици в погледа, виждам себе си. Знам, че не мога да те спра да направиш собствените си грешки, не мога и да ти предам уроците, които сърцето научава от опит, който понякога боли, друг път те въздига до небето, а трети път те променя изцяло.
Прости ми, когато ти се гневя за постъпки, които правиш, за да покажеш колко си голям. Понякога виждам в теб своето безсилие и слабости, друг път се страхувам, че не мога да овладея призраците на всички майчини страхове. Аз също се променям, понякога по трудния начин, за да порасна колкото теб и да те настигна. Друг път треперя от ужас, че не мога да те сложа в рамката на съвършен свят без проблеми.
Прости ми, че невинаги разбирам твоите малки радости като това да изградиш дворец от кинетичен пясък върху килима. Понякога възрастните, „взирайки се в дървото пред нас, не виждаме гората зад него“. Аз принадлежа към свят, в който твърде много се тревожим за дребни неблагополучия и не съзираме хоризонта на твоя свят.
Не мога да ти обещая бъдеще. Ако някой ти каже обратното, те лъже. Бъдещето е нещо лично и зависи само от теб. Аз ще вървя до теб и ще ти помогна да се справиш с предизвикателствата, които моят несъвършен свят ти предлага, без да си ги искал.
Много бих искала да кажа, че ще ти дадем всичко. Или сладолед през зимата. Не мога да ти обещая, защото вярвам, че щом сме заедно, ще взимаме и получаваме един от друг, и вероятно винаги сметката няма да излиза.
На моменти ти ще ме целуваш с най-нежните ласки, а в други ще ме гониш с „Мразя те!“. Аз ще те гушкам като последен пристан на моята надежда, но и вътрешно, а и на глас, ще искам да съм сама за малко. И така балансът никога няма да е точен, но ние ще се обичаме по най-трудния, всепоглъщащ и съзидателен начин. Защото както аз те родих, така и се родих с теб.
Дете мое, ако знаех в какъв свят ще живееш, в моя свят, вероятно щях да те спра. Понякога се чувствам виновна, че няма как да ти дам живот като от приказка, но... чакай, истинските приказки не са кратки, винаги има приключения, триумфи, успех, така че май ще изживееш своята приказка!
Аз не мога да я напиша сама. Нито ти, сине. Ще я съчиняваме заедно, докато ни е писано. Обещавам ти да съм до теб, зад теб, пред теб, но не мога и не искам да изживея твоя живот. Ще ти дам само „Имало едно време... “ и ще ти благодаря, че съм част от твоята приказка.
Препоръчваме ви още:
Да отгледаш син без предразсъдъци
Автор: Мария Пеева
Ден първи
Моите хора изчезнаха. Вече трета нощ ги няма. Идва една добра женица, която ми оставя храна и почиства старателно, въпреки че упорито отказвам да й позволя да докосне височайшата ми особа. Но истинските ми хора се изгубиха. Взеха и кучетата ми. Тъжно ми е за тях най-вече, то няма кой да те ядоса в тая огромна, празна къща.
Скучая.
Излизам в градината и наглеждам съседите, но не е същото.
Дали да не отида да ги потърся? Даже бебето ми го няма, надали са отишли много далеч с него, то не може да ходи, само пълзи напред-назад. Това е, защото иска да ходи като мен. И с право, на два крака е толкова по-трудно. Но хората винаги са били доста глуповати същества, добре че сме ние, котките, да се грижим за тях.
Нощта на ден първи
Край, настъпи най-хубавият час на деня, а аз няма дори кого да събудя.
Излизам на разходка.
Виж ти, колко е интересно нощем на улицата. Появиха се и други котки. Никоя не е красива, силна и умна колкото мен, разбира се. Сега ще се поразходя при тях, за да установя превъзходство.
Колко съм голям, когато козината ми настръхне.
Възхищавам се от себе си.
Чакай малко, какво е това? Ограда? Дали ще мога да я прескоча?
Просто не мога да повярвам колко е голям светът извън нашата градина. Има огромен паркинг и някакви високи сгради.
Нещо затрещя.
Олеле, бягам!
Ден втори
Случи се нещо ужасно снощи и дори не разбрах какво.
Някой се опита да ме убие. Някой от небето започна да ме замерва със светлини и после се опита да ме удави.
Изплаших се и хукнах.
Проблемът е, че къщата ми се изгуби. Аз знам къде точно съм, защото съм тук, на скрито в един огромен гараж. Но не чувам познати гласове и не знам къде изчезна моята градина и моята къща.
Ще се наспя и все някой ще дойде да ме потърси и да доведе къщата ми при мен.
Ден трети
Снощи ядох от кофата.
Какво унижение за един джентълмен от благородно потекло.
Но беше вкусно.
Може би не е лоша идея да се пробва по-екзотична кухня от време на време.
Къщата ми все още е изгубена, както и хората ми.
Ще се наспя и тръгвам да ги търся.
Нощ четвърта
Светът се оказа още по-голям. Някъде там е моята изгубена къща с моите изгубени (дали да не кажа "загубени") хора и кучета. Ще трябва да преодолея неприязънта си към открити пространства и да я потърся. Не че не мога да се справя и тук, но сигурно и тя е тръгнала да търси хората ми. Къщата върви с хората, а аз вървя с къщата. Ще трябва да възстановя реда във вселената, кой, ако не аз, Фройд Великолепни.
Първа задача - да пресека огромното пространство, по което фучат коли. Спрете, коли, не искам да изскоча пред някоя от вас и да ви подплаша.
Нощ пета
Ще трябва да си призная, че май не мога да намеря тази къща. Намирам всякакви други - непознати, но точно моята къща с моите хора, я няма, а аз, колкото и да съм горд, изглежда малко съм се привързал към тях. Обичам да ме гушкат, обичам да ги наказвам, когато не слушат, обичам да играя с кучетата, тези глуповати, огромни същества.
Може би ще трябва да си намеря нов приятел куче.
Съветите на Фройд за щастлив живот
Нощ шеста
Лежа и ближа рани. Слава богу само психически. Снощи се опитах да се сприятеля с един уличен симпатяга, който малко приличаше на моя Цезар, а той грубо поруга добрите ми намерения и се опита да отнеме опашката ми. Защитих се достойно, като избягах в трънака.
Сега някакви малки същества са ме налазили и нарушават правата ми над собственото ми тяло. Не е лесно да си котка на този свят.
О, боже, те ме хапят!
Ще ме изядат жив! Ясно ми е колко съм сладък, но това не значи, че може да ме схрускате! Бягам от това място!
Нощ седма
Вчера се запознах с едно малко същество, което приличаше на един от по-малките ми домашни човеци - Алекс. Той първо ми даде кренвирш (боже, какво унижение, но вкусът не беше лош, събуди родовата ми памет и ми лъхна на мишка). После джуджето ме погали и реших, че заслужава внимание. Върза ми връвчица на врата. Сигурно иска да съм още по-красив, ако изобщо е възможно. Появиха се и други малки човеци, започнаха да се смеят и да ме дърпат.
Заболя ме и изсъсках, а те продължиха да ме дърпат.
Довтаса една жена и им се скара, изсъсках и на нея и избягах.
Все пак котката си има достойнство.
Няма да общувам повече с непознати.
Утре ще се наспя и издирването продължава.
Нощ осма
Дори котките не могат вечно да се крият от истината.
Моите хора ужасно ми липсват, старият ми и доста скучен живот ми липсва.
Искам си купичката с гранули.
Искам си чистата водичка.
Искам си кучетата.
И хората си искам, особено тази, която всички наричат “мамооооооо”, единствената женска, която ми обръща внимание.
Искам вкъщи.
Къде сте, хора?
Ами… ако не са се изгубили те? Ако всъщност аз съм се изгубил?
Ден девети
Повече не издържам. Крачето ме боли от прескачане на огради, целият съм нахапан и съм мръсен по непривичен за мен начин. Козинката ми е непоправимо сплъстена. Изпитвам известни опасения, че не ми личи, че съм толкова красив, колкото съм.
От мен виси връвта, с която децата ме бяха вързали и се заплита постоянно в разни странни места.
Ха, една жена се появи да храни уличните котки, които, впрочем, изобщо не зачитат превъзходството ми и ме игнорират напълно. (Снощи не поискаха дори да разделят мишката си с мен. Егоисти!)
Ще се появя пред тази жена, може пък да заслужава вниманието ми.
Тази човешка особа се оказа добро попадение. Има всички качества на жена, която един котарак с положение би харесал. Мирише хубаво, разполага с храна и гали приятно.
Нахрани ме и ме прибра, но сега съм затворен. Какво ще стане с мен?
Олеле, чувам познат глас.
Появи се моят човек! Този, дето много не ми обръща внимание, но се грижи за кучетата ми добре. Как му се радвам, макар че съм му и малко сърдит. Къде беше досега, човеко?
Боже мили, този глупав човек ме заведе при ужасните ветеринари. Страданията ми нямат край! Искам просто да се наям и наспя ВКЪЩИ, досадни хора!
Подстригаха ме. Унижението ми е пълно. Мразя ги.
Нощ девета
Най-после у дома, най-после. Ужасно съм им сърдит на всички - кучета, хора, къща. Да избягат така от мен. Повече няма да ги погледна.
Ох, колко е вкусна тази храна…
Галят ме, говорят ми нещо, реват.
Откачиха ли тези хора?
Не знам защо мъркам.
По-силно е от мен.
Ден десети
Тази сутрин стигнах до едно прозрение.
Да не дава Господ да живееш в интересни времена.
Мда, неслучайно се казвам Фройд.
Никакво излизане повече, никакво издирване на изгубени хора и къщи. Да се спасяват.
Всеки уважаващ себе си котарак трябва да се грижи преди всичко за себе си. Така е, откакто свят светува и моя милост няма никакво намерение да променя вселенския ред.
Уморих се от толкова приказки.
Време е да се пооближа и да се отдам на сутрешна дрямка на моето любимо място под слънцето - дивана.
Един диван и малко обич, какво повече му трябва на котарака, за да е щастлив? Ако някой ви каже друго, не му вярвайте.
Фройд знае най-добре.
За вас преведе от персийски Мария Пеева.
Благодаря на всички, които помогнаха за издирването на този хаймана! Да сте живи и здрави, мили хора, които видяхте обявата и ми писахте!
На жената, която го намери и писа в групата, ще съм завинаги задължена!
Препоръчваме ви още:
Историята на Рижко, който ми даряваше обич и мишки
Житейските уроци на вашата котка
Автор: Светослава Павлова
За мен лично притеснителното е, че изобщо тръгна някакъв "дебат" в обществото, отнасящ се до ОТНЕМАНЕ на права на някаква група в него. В случая тази група са жените. На хората, които подкрепят идеята за "забрана на абортите" искам да им кажа да си помислят защо я подкрепят. Защото за тях абортът е неприемлив акт. Това го разбирам, те имат това право, независимо какви са личните им причини да не одобряват тази практика.
Една част от тях по физиологични причини никога не могат да изпаднат в ситуация да се чудят "аборт или не", защото са мъже. Друга част не биха направили аборт в никакъв случай и по никакъв повод, защото религиозните или личните им убеждения не допускат това. И те са ОК с това да бъде отнето едно право на немалка група в обществото, защото те лично никога не биха се възползвали от неговото наличие. Което ЛИЧНО за тях омаловажава това право, понеже не са му ползватели и никога няма да бъдат. Напълно им стига, че ако то бъде отнето като право на потенциалните му ползватели, не би засегнало техния живот. "Нали аз няма да пострадам, ако има такава забрана, да му мислят другите, проблемът си е за тях, не е за мен".
Безумието в Полша - затвор за аборт
и жестоко погазване на правата на жените
Това е чудовищен егоизъм, но обвиненията в егоизъм идват от тях и са насочени към хората, защитаващи НЕотнемането на права. Та правото на аборт тях хубаво не ги засяга лично, но те са ползватели на един куп други права, които са им много важни и те вече лично биха се засегнали, ако бъдат отнети. А стигне ли се веднъж до прецедент да бъде отнето право на дадена група хора, това означава, че може да се случи същото за други групи хора и други права.
Има една хубава поговорка за такива случаи: "Ако в двора на съседа ти вилнее мечка, не се радвай, защото тя може да влезе и в твоя двор."
Фактът, че аз не съм правила аборт и няма да ми се наложи да правя, не ми е достатъчен аргумент, за да лиша от това право хора, на които ще им се наложи все пак. Все едно по каква причина.
Това, че съм пушач и в студения сезон имам доста дискомфорт, защото не мога да пуша на закрито, не ми е достатъчен аргумент, за да подкрепя опити (има такива) - да бъде отнето правото на непушачите да бъдат защитени от моя цигарен дим.
Това, че не съм хомосексуална, не ми е достатъчен аргумент, за да не подкрепя исканията на хомосексуалните хора, свързани с правните неуредици, които към момента нанасят ужасни щети в живота на тези двойки.
Та правата, мили хора, следва да се мислят и осъзнават на ниво, надхвърлящо мисленето дали ЛИЧНО АЗ ще се възползвам от право Х някога в живота си, дали няма. Помислете си наистина по въпроса, защото нямате гаранция, че утре някой няма да се опита да отнеме ваши права, които са ви много важни. Ако се случи такова нещо, аз бих се борила наравно с вас да си ги запазите, нищо че лично за мен те нямат никаква стойност. Те имат за вас и това напълно ми стига да не допусна някой да ви лиши от тях.
За аборта сме писали и друг път - защото не бива да забравяме, че абортът не е пиене на кафе и метод за конттрацепция, а сериозно и тежко решение за една жена.
Препоръчваме ви още:
Седях на леглото, разсеяно гледах в телефона, превъртайки лентата на Instagram с постове на успешни майки. От прегърбената поза гърбът започна да ме боли, но вече не можех и да седя удобно. От детската стая се чу тънък гласец: "Мамо, не мога да спя." Всичко, което можах да изтръгна от себе си, беше: "Добре, скъпа." Нито помощ, нито някоя утешителна думичка, защото ми бяха свършили и силите, и думите. - споделя блогърът Даяна Сполдинг в платформата mother.ly.
Милият ми съпруг внимателно ме попита: „Добре ли си?“
Замислих се какво да му отговоря. Превъртайки в главата си масата неща, които трябваше да свърша (това, което сега наричат „умствено натоварване“), почувствах обичайната тревога, вина и стрес. Замислих се как познатите ми жени отговарят на този въпрос. Не с фразата: „Отлично! Прекрасно!“, която произнасяме твърде бодро за по-голяма убедителност. Честният отговор, който даваме, когато се чувстваме приети, звучи така:
Скапана съм.
Нямам никакви сили.
По-добре не питай.
Всъщност грехота е да се оплаквам. В това отношение много ми провървя. Обичам да съм майка. Харесвам живота си. Затова вместо да призная всичко и да покажа своята уязвимост, отговорих на мъжа си:
- Добре съм. Просто днес беше… тежко.
- Добре, хайде да планираме този уикенд така, че да можеш да си отделиш няколко часа – отговори той.
Мъжът ми знае, че обичам да пиша статии за това колко важно е за майките да намират време за себе си. Той уважава тази идея и ме подкрепя както може. Истината обаче е, че само грижата за себе си не е достатъчна. Време е да престанем да убеждаваме жените, че маникюрът през уикенда ще реши проблема с майчиното прегаряне. Проблем, чиито корени са в социалните очаквания от тях.
До майката, която се крие в банята
Никаква вана с пяна няма да заглуши постоянната тревога в душите ни.
Никакви епизодични срещи с приятелки в почивните дни не компенсират постоянната социална изолация в първите месеци след раждането на детето.
Няма сън, който ще възстанови загубената в лавирането между майчинство и кариера енергия.
Няма чаша вино, която ще ни избави от детските здравословни проблеми, които имат способността да се натрупват като снежна лавина, защото не успяваме да ги обсъдим с лекарите.
Майките "прегоряха" и обществото трябва да започне да се грижи за тях.
Изследване проведено през 2019 година от американското издание Motherly сочи, че 51% от жените не се справят със стреса на майчинството. Една трета от тях се оплакват от здравословни проблеми – както физически, така и психически. 85% твърдят, че не усещат обществената подкрепа за майчинството.
Осемдесет и пет процента.
Обществото ни предлага да се грижим за детето в среда, която не се грижи за нас. Затова, скъпи майки, моля, чуйте ме – прегарянето не е измислица. И не е по ваша вина.
Вие прегаряте, защото от момента, в който съобщите за бременността си или за намерението да осиновите дете, започват да ви бомбардират с непоискани съвети и истории колко ужасно е това, което ви предстои.
Вие прегаряте, защото ви се е наложило да се върнете на работа, преди да сте готови, докато слушате укори, че не кърмите достатъчно дълго детето си.
Вие прегаряте, защото изпитвате необходимост постоянно да се оправдавате, че сте напуснали добре платената си работа.
Вие прегаряте, защото обядвате каквото ви падне.
Вие прегаряте от постоянните опити да съвместите качествено прекараното време с детето с чистия и подреден дом.
Вие прегаряте, защото след цял ден суетене с двегодишното ви дете от вас се очаква да бъдете бодри и сексуално привлекателни за партньора си.
Вие прегаряте, защото всяка новина ви разстройва и изкарва от релси.
Вие прегаряте, защото не минава ден, без нещо да ви напомни, че така и не сте възстановили предишната си форма след раждането. Къде се дяна идеалната ви фигура?
Вие прегаряте, защото постоянно четете и слушате съвети за „най-добрите методи на възпитание“ и се опитвате да ги съвместите с противоречивите наставления на близките си.
Вие прегаряте, защото колкото и да сте пестеливи, не успявате да намерите начин да се справите без дългове.
Вие прегаряте, защото знаете, че детето не бива да гледа още едно филмче, но не можете да приготвите вечерята иначе.
Вие прегаряте, защото третата бавачка за последните два месеца иска да напусне, а опашката за детска градина е невероятно дълга.
Вие прегаряте, защото тъгувате за приятелите си.
Вие прегаряте, защото се раздавате от толкова време, че сте забравили какво е да оставиш нещо за себе си.
Момичета, не бъдете просто майки!
Вече съм го казвала и ще го повторя: Майки, вие правите всичко както трябва. Просто днес майчинството е наистина трудно. И това, че сте прегорели, не е по ваша вина. Някои от изброените проблеми са решими, но повечето не. Защото не сте ги създали вие. Това са социални стереотипи и очаквания, от които майките се чувстват зле. Те са неверни, несправедливи и трябва да ги променим, защото никой друг не смята да го направи. И ще ни помогнат не ваната с пяна или чашата вино преди лягане, а решимостта да бъдем уязвими. Когато престанем да се съгласяваме с натрапената концепция за идеалната майка или идеалната жена. Когато решим да бъдем себе си, дори ако за това е нужно да признаем, че сме прегорели. Когато поискаме да бъдем честни.
Ако все още не сте се запознали с гледната точка на Брене Браун, която говори за уязвимостта, настоятелно ви препоръчвам да го направите. Тя твърди, че е смело да бъдеш уязвим. През 2013 г. в едно от своите интервюта казва: „Уязвимост е да се покажеш какъвто си и да позволиш на другите да го видят. Трудно е да се направи, ако се ужасяваш от мисълта какво виждат или си мислят околните. Когато ни ръководи страхът, от мнението на другите или от гласа на вътрешния ни критик, който нашепва: „Не си достатъчно добър.“ – тогава е много трудно да се покажеш какъвто си. В крайна сметка ние започваме да се оправдаваме, вместо просто да се приемем.“
Но, майко, какво би станало, ако просто приемеш, че си достатъчно добра? Дори в дома ти да цари безпорядък. Дори детето ти да се търкаля на пода в магазина? Дори, ако ти се струва, че всичко върви наопаки?
Какво ще стане, ако сред целия този хаос ти запазиш чувството си за достойнство и ценност?
Като кажеш не.
Като поискаш помощ.
Като признаеш от какво имаш нужда, без да се извиняваш.
И като подкрепяш другите майки в същото.
Да, първоначално може да те игнорират. Да хвърлят коси погледи по теб. Но решавайки да бъдем уязвими, открито и честно да изживеем майчинството си, подкрепяйки другите майки, ние ставаме по-силни.
Да бъдеш уязвим е много неудобно и изисква мъжество. Добрата новина е, че на тази планета няма по-храбри хора от майките.
Позволи си да се отпуснеш, майко. Няма да ти бъде лесно, но твоята смелост ще вдъхнови още една майка и докато се огледаш, промените в обществото ни ще започнат да се случват. И тогава наистина ще можем да се насладим на ваната с пяна.
Препоръчваме ви още:
Обикновено възприемаме децата като източник на грижи и допълнително натоварване, а не като реални помощници. Струва ни се, че приобщаването им към домашните задължения ще изисква толкова усилия, че е по-добре да не го правим. Всъщност заради собствената си небрежност в тяхно лице, ние губим великолепни партньори. Психологът Питър Грей разказва как да не допуснем това.
Мислим си, че единственият начин да накараме децата да ни помагат, е принудата. Налага се да редуваме заплахите с подкупи, за да ги принудим да подредят стаята си, да измият съдовете или да проснат прането. Защо мислим по този начин? Очевидно заради собствената ни нагласа, че работата e нещо, което не ни се върши. Пренасяме тази гледна точка върху децата си, а те – върху своите. Проучвания доказват, че най-малките деца интуитивно искат да помагат. Ако им позволят, те ще продължат да правят това и в бъдеще. Ето някои доказателства:
Инстинктът да помагат
В изследване, проведено преди 35 години, психологът Хариет Рейнголд наблюдавала как деца на възраст 18, 24 и 30 месеца взаимодействали с родителите си, когато те се занимавали с обичайните си задължения – сгъвали пране, бършели пода, помитали, прибирали съдовете от масата или разхвърлени предмети. Според условията на експеримента родителите работели относително бавно и позволявали на детето да помага, ако иска, но не го молели за това; не го учели; не го инструктирали какво да прави. В резултат всички 80 деца доброволно съдействали на родителите си. При това някои пристъпвали към дадена дейност преди родителите си. По думите на Рейнголд децата работели енергично, с ентусиазъм, с оживление и били във възторг, когато приключвали задачата си.
Много други изследвания потвърждават желанието на малките деца да бъдат полезни. Почти във всеки случай детето помага на възрастния по собствена инициатива, без да чака да го помолят. Всичко, което е нужно да направи родителят, е да привлече вниманието им към това, което върши. Всъщност децата се проявявали като истински алтруисти – действали не заради награда.
Изследователите Феликс Варнекен и Майкъл Томасело (2008) дори открили, че възнаграждението (например възможност да поиграят с любима играчка) намалява желанието да помагат. Само 53 % от децата, получили награда, са продължили да помагат доброволно на родителите си, а 89 % от тези, които не са били поощрени, се включвали в общата дейност и след експеримента. Тези резултати са доказателство, че децата имат вътрешна, а не външна мотивация – помагат, защото искат да бъдат полезни, а не защото очакват награда.
Много изследвания потвърждават факта, че възнаграждението подкопава вътрешната мотивация. Явно то променя отношението към заниманието, което преди ни е доставяло удоволствие. Сега ние го вършим, за да бъдем oвъзмездени. Така става и с възрастните, и с децата.
Какво ни пречи да привличаме към домашната работа децата просто така? Всички родители разбират причината за това погрешно поведение. Първо, ние отказваме на децата да ни помагат, защото бързаме. Ние вечно броим минутите и смятаме, че участието на детето ще забави процеса, или че ще направи нещо погрешно и ще трябва да се справяме с последствията. Второ, когато действително имаме нужда от помощта му, ние предлагаме сделка или награда. В първия случай му съобщаваме, че не е способно да помогне, а във втория пренасяме върху него вредната идея, че помощта се полага в замяна на нещо.
Защо за децата е полезно да готвят
Малките помощници се превръщат във възрастни-алтруисти
Проучвайки коренното население в Мексико, изследователите открили, че родителите в тези общности реагират положително на желанието на поколението си да помага и с охота му предоставят тази възможност, дори когато помощта бави ритъма им на живот. Затова пък, когато децата навършат 5-6 години, стават наистина ефективни и доброволни помощници. В случая по-подходящата дума дори е партньор, защото се държат така, сякаш са отговорни за семейните дела колкото възрастните.
Ето какво разказват майки на 6-8-годишни деца от коренното население на Гуадалахара (Мексико), които описват помощта на децата си: „Има дни, когато тя идва вкъщи и казва – Мамо, искам да ти помогна да се справиш с всичко. – И доброволно почиства целия дом. Или – Мамо, ти си много уморена, хайде да изчистим заедно. – Включва радиото и казва – Ти върши това, аз ще свърша другото. – Докато аз мета, тя подрежда стаята.“
„Вкъщи всеки знае какви са задълженията му. Без да чака да напомням детето ми казва – Мамо, току-що се върнах от училище, искам да отида до баба, но преди това ще си свърша задачите. – Приключва и тогава излиза.“
Тези майки описват децата си като самостоятелни, инициативни партньори. В повечето случаи те сами планират деня си, решават кога ще работят, играят, ще пишат домашни, ще ходят на гости.
Изследванията показват, че децата, които са свободни в избора на дейност и по-малко биват управлявани от родителите си, най-активно участват в домашните ангажименти.
Домакински задължения по възраст
Жокери за родителите
Искате детето ви да е отговорен член на семейството като вас? Ето няколко идеи как можете да го постигнете:
Приемете, че ежедневните дейности не са само ваша грижа и не сте единствените хора, които отговарят за изпълнението им. Ще се наложи частично да се откажете от контрола над това, което се върши вкъщи. Ако желаете всичко да е както вие искате, ще трябва да си го свършите сами или да наемете някой, на когото да платите.
Приемете, че опитите на вашето дете да помогне са искрени и ако вие загубите време, защото е проявило инициатива, ще му помогнете да се сдобие с опит.
Не искайте помощ, не се пазарете, не стимулирайте с подаръци, не контролирайте, защото това потиска вътрешната мотивация на детето да помага. Вашата доволна и благодарна усмивка и искреното „благодаря“ са напълно достатъчни. Те са това, което иска детето, което и вие очаквате от него. В някакъв смисъл това укрепва връзката ви.
Осъзнайте, че това е много благоприятен път на развитие. Когато ви помага, детето придобива ценни навици и чувство за самоуважение. Неговите отговорности се разширяват заедно с чувството за принадлежност към семейството, в чието благосъстояние има принос. Когато му позволявате да помага, вие не потискате вродения алтруизъм, а го подхранвате.
*Авторът Питър Грей е психолог, доктор на биологическите науки от Бостънския колеж, автор на книгата „Свободата да се учиш“.
Препоръчваме ви още:
Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите
На лагер с деца при мечките в Кутерево
Автор: Диляна Гюрова
Доброволец съм отпреди да имам деца. През последните години работя усилено и така си обяснявам защо мина толкова дълго време от последното ми участие в доброволчески лагер. Един прекрасен ден през 2016 г. в главата ми се зароди хрумката, че децата ми всъщност вече са готови да дойдат с мен на лагер. Разбира се, вече нямаше места, а и моята програма беше запълнена, но за 2017 г. планът просто го „заковах“ – кандидатствах още през февруари, децата започнах да подготвям от март (голяма игра падна с първия спален чувал, наистина!) и така, в един прекрасен съботен ден през юли, тримата се озовахме във влака София-Белград и с билети до Загреб по пътя към Убежището за мечки в село Кутерево, планината Велебит в Хърватия.
Развълнуваната група в началото на пътя ...
Мъжът ми ни изпрати и остана верен хроникьор и слушател на нашите истории + бек-ъп офис,
когато ни потрябва хотел в Белград или информация за ГКПП-тата на връщане
След приключенско пътуване, включващо нощен влак, ранно ставане, местене между гара и автогара, а и допълнително удължено от закъснението на влака и решението ни да пренощуваме в Белград, все пак в слънчевата понеделнишка сутрин се озовахме в градчето Оточац, откъдето ни взеха за последната отсечка до село Кутерево. Още две доброволки от нашия лагер пристигнаха по същото време, така че дори не се наложи да се червим пред строя за закъснението. За моя, а и на децата, радост, в групата имаше още три майки – две полякини на име Каша със синовете си Гутек и Бруно на по 4-5 г., Силия от Испания с 11-годишната Лусия и, разбира се, аз с чудесните млади доброволци Доротея на 10 г. и Деян на 7 г. Освен тях имахме и следните колеги-доброволци – Ева от Словакия, Мария от Барселона, Бруно от Испания, Тибо от Белгия и Елена от Азорските острови/Португалия. Типична група доброволци на SCI – от различни държави, с различен предходен опит, от различни възрастови групи, но всички с мотивация за нещо различно от просто ваканция.
Лагерът ни се казваше Bear the Peace 2 и една от основните задачи бе изрисуването на голяма графити-рисунка на мирна тематика, която да стане един от мостовете за разбирателство между жителите на съседните села, а и да упътва любопитните туристи към убежището за мечки. В допълнение организаторите бяха обещали възможност за включване в редица от обичайните дейности на убежището, за да се докоснем до света на мечките и до историята и атмосферата на проекта.
Цялата група имахме лошия късмет да останем без координатори – симпатягите Клоуи и Силвио, които трябваше да са нашите лидери, се наложи да си заминат по спешност за Франция още във вторник, което доведе до леко забавяне на някои от планираните дейности. Предвид креативната насоченост на работата обаче това не бе голяма драма – някои от най-добрите скици на художниците от групата се родиха в уж неработните часове след вечеря.
Въпреки езиковата бариера – децата ми учат немски в училище и не могат свободно да общуват на английски език – постигнахме добро сработване в работното и в свободното време: малко преводи от мен, малко интуиция и вслушване от тях, малко толерантност и жестомимика от страна на останалите доброволци. Вечерните игри са любимо занимание в нашето семейство и бяха особено приятни и на лагера – игрите с рисуване или на карти винаги се котират.
Кулинарията бе особено интересна за нас тема – лагерите в Кутерево са като цяло вегетариански, а някои дори и вегански. Ние обаче си похапваме и месо и за мен това бе едно от предизвикателствата на участието ни – доколко ще се справим с тази нова ситуация. С две приготвания на таратор плюс една крем-супа се изчерпва специалното ми отношение към Деян, а Доротея прояде с апетит и удоволствие повечето от непознатите до момента блюда, приготвяни от другите доброволци. Включвам нови рецепти в семейното меню и скоро ще мога да бъда видяна да приготвям португалска калдерада или пък каша/гречка.
Работата ли? Та то си беше живо удоволствие и почивка, за човек с моите трудови навици и работен ритъм действително разтоварващо и изключително приятно, даже по-скоро леко странно и изнервящо „ама тия хора защо не ни карат да работим повече?“. След известно забавяне покрай отпътуването на координаторите групата получи купчина дървени сувенири за декорация, което бе първата креативна задача и даде възможност за изява на артистичните заложби на всички доброволци. Тук имахме и първата (и единствена) драма за Доротея – по думите на новата координаторка Мая тя бе изключена от рисуването, редом с малките деца, защото сувенирите били много важни и трябвало да се декорират прецизно и внимателно, за да няма похабяване на материали.
Честно казано, аз също се ядосах в тази ситуация, защото младата дама е доста сръчна и способна и е правила чудесни неща в Школата за изобразително и приложно изкуство, в училище, а и вкъщи за удоволствие. Но пък беше полезна житейска ситуация за Доротея, все пак децата трябва да минат и през моменти, в които не получават, каквото искат. Накрая тя тайничко изрисува едно дървено мече и остана наистина доволна от нелегалната си дейност, а и получи и други възможности за креативна изява – благодаря и на Елена от Португалия, която бе просто страхотно внимателна и мила към Доротея. Междувпрочем точно Елена я очакваме съвсем скоро в София, защото ще участва в международно обучение тук, излишно е да казвам колко се вълнуват децата...
Графити-рисунките – тук си признавам, че имах съвсем спомагателна роля. Първото голямо рисуване съвпадна с мое дежурство в кухнята и не можах да се включа в най-грубата и сериозна по обем работа. После обаче „намазах“ малко от изографисването на буквите в едната рисунка, буквално до отмала на дясната ръка. И получих добър поглед „от кухнята“ – графити-артистът Тибо и художниците Каша и Елена имаха водеща роля, а останалите се включвахме под техните инструкции и беше наистина впечатляващо да видим как крайният резултат се гради стъпка по стъпка и щрих по щрих. Тук децата имаха паралелна програма – боядисваха огради, камъчета и каквото се сетят, а Доротея тайничко си изрисува и една тениска. Разбира се, бъркаха бои, мацваха от време на време и по голямата рисунка, разнасяха материали и въобще бяха си част от екипа по един сладък, детски начин, при това без да пречат на художниците.
За нас тримата конкретно приключенството бе навсякъде – от спането на спални чували (нямаме опит в палаткуването) през слънчевите душове и компостните тоалетни, но най-вече редовните разходки до убежищата на мечките и качването нагоре в планината в другия бивак на Доброволческия център Кутерево. При посещеие на съседното село, където също имаше стена за (проектиране) и изрисуване имахме уникалния шанс да се возим като по филмите в ремарке, теглено от лек автомобил – доста адреналиново возене за майчинското ми сърце, но безспорна атракция за децата. Така се случи, че именно в ремаркето се разпяхме с майките и децата от Полша – те запяха детска песничка за дини (звучеше доста забавно), а ние отговорихме с детския хит „Отпред, отпред на каручката“. След време някъде по белия свят може да срещнете един от двама млади полски левенти, отгледани с тази песен – това ще са порасналите Гутек и Брунек, които страшно много харесаха песента и до края на лагера не спряха да я пеят.
В доброволческите лагери на SCI има и малък елемент на учене – съвсем логично той бе посветен на живота на мечките. Тук бях наистина привилегирована – човекът-мечка (и основател на Убежището) Иван Црънкович Павенка е хърватин и не говори английски, но за сметка на това владее чудесно немски език, та още в началото се разговорихме и някак неусетно се озовах в ролята на преводач, когато дойде да разкаже на нашата група за своя живот и за живота на мечките. Павенка е псевдоним, който Иван си е избрал и е името на растението зимзелен / Immergrün / evergreen – вечнозелено и от символично значение за него.
Основната мисия на Убежището в Кутерево е да осигури жизнена среда за мечки, които поради различни обстоятелства нямат шанс за оцеляване в дивата природа – били са отглеждани в зоопаркове или просто са попаднали в човешка грижа, което ги е лишило от възможност да развият естествените си умения и инстинкти. Иван дълбоко вярва в силата на природата и в естествената мъдрост на мечките – любимият ми негов цитат е обяснението за мечките, които не са дарени с особено силни зрение и слух, което обикновено в дивата природа ги прави неособено наблюдателни към детайла от голямо разстояние, но за сметка на това им позволява по-скоро да наблюдават общата картина и да се взират в конкретното, едва когато то се доближи на съвсем малко разстояние от тях. Това е изразител и на философията на самия Иван за нещата от живота – понякога наистина детайлите нямат значение и е съществено да се следи общата картина – простичко, но и някак проникновено.
Мечките в Убежището
Слаби, неподготвени за живота и недохранени, те идват в Убежището след като са били изоставени от хората да умрат от глад или след среща с добри хора, които са ги хранили и с това са им направили „мечешка услуга“, защото така са ги откъснали от естествената им среда. Осиротелите мечки много бързо свикват с човешката среда и губят основния механизъм, който им осигурява сигурна дистанция от хората и им дава шансове за оцеляване. В Кутерево те получават възможност да живеят в специални ограждения, включващи полянки, храсти и дървета, хралупи и басейни, редовно, но не прекомерно внимание от доброволци и посетители. Храната си получават всеки път на различно място, така че да не губят инстинктите си да търсят препитание...
И минутка за впечатленията на децата:
„Къщата, в която живяхме, оградата към гъските, беседката“ през погледа на Деян, 07.2017 г.
Кратък разказ от Доротея, 07.2017 г.
31.07.2017 г. Диляна
Прочетохте ли
