Автор: Олга Игнатова

Все по-често се замислям за ролята на бабата в живота на детето. Имам само една жива баба и ми трябваше малко време да възприема, че синът ми си има двечки. За тях тепърва ще пиша истории, стихове и бележки, но имам баба, която никога не срещнах, и ми се иска да разкажа за нея, защото примерите и моделите в живота са основни за нашето възприятие на света, макар и понякога "невидими". 

Замислям се за ролята на моята баба, която не успях да срещна и нося името й. Чувала съм страхотни думи за нея, макар че животът й е бил кратък. Чела съм невероятно мили писма от дядо ми към нея, докато е бил в командировка в чужбина. Виждам и децата й, моята майчица и вуйчо ми. Личности с невероятно чувство за честност, подреденост и естетика. Изчетох редица разкази за значението на името, което съм взела. След чутото и видяното осъзнавам, че е била уникален човек. Човек, на когото "всички на улицата са й сваляли шапка", така казваше дядо ми, така казва майчицата ми, така казват всички съседи. 

Именно това ме провокира да си мисля честичко за нея и да търся ролята й в живота ми, макар и невидима с просто око. Не търся прилики с нея, те сами си излизат. Визуалните са видими, другите просто трябва да пронижат душата и сърцето, да оставят следа... и успяват.

Представям си я, стройна като статуетка, с гъста тъмна коса, виждам пъстрите й очи, леко затворени отстрани, с невинна млада усмивка и звънлив глас. Представям си я внимателна в приказките си, премерена и с чисто излъчване. Представям си я, вървейки редом до дядо ми, хванала го под ръка, стъпваща достойно, наравно и уверено. С пронизваща природна интелигентност и приятен събеседник. Представям си я в ролята й на майчица - загрижена, самоотвержена, внимателна и нежна. Представям си любовта в целувките, прегръщането и изискванията. Била е щастливка, защото е била майчица и на син, и на дъщеря. Дори и със смъртта си им е дала сили, смелост и достойнство да вървят по жизнения си път. Дала им е първите седем най-важни години в живота им. Дала им е свободата да растат, дала им е крилата да летят и опознават света около тях, дала им е красотата и добрината. Не я срещнах, но така си я представям и представите ми са плод на думите и действията на нейните деца, а децата са огледалото на родителите си. Не успях да се запозная с нея, да усетя прегръдката й, да чуя гласа й в приказките и песните. Не успях да й кажа "бабо", но успях да взема името й. Успях да се запозная с майка си и вуйчо си! Успях да я опозная с доброто, което носи всеки разказ за нея. И не защото е била майка на моята майка (всяка майка е добра), а защото във всяко съзнание е оставила мил и светъл спомен. Следа на честен, нежен, грижовен и внушителен човек. 

След като се раждам, ме наричат с нейното име, което своеобразно ми дава всичко добро от нея (буквално и косвено). Благодаря й, че е майка на моята майчица и ми предаде всички добродетели, благодаря й, че е моя баба. Благодаря й, че е този образ, който е в съзнанието ми. Благодаря й, че ми "даде" това име и продължих пътя й! Благодаря й, че съм такава каквато съм! Благодаря й, че е възпитала майка ми и чрез нея ми предаде най-хубавото! 

За ролята на бабата, която никак не е маловажна в живота на детето! Защото бабата възпитава майката, майката - детето и така животът се завърта и един ден детето става баба. 

Да са честити всички баби! 

Препоръчваме ви още:

Мъдростта боли

Моите баби

За бабите с любов!

Автор: Анелия Икономова

Напоследък, в редките моменти, когато пускам нещо да шуми, защото децата са заспали и тишината силно ме огорчава и впоследствие - плаши, навсякъде и всяко второ изречение е: „Истанбулската конвенция... “.

Сега, аз съм проста жена... имам предвид просто устроена, иначе съм голям интелигент... не мога да разбера няколко неща:

Първо – какво са се разпенили псевдонационалистите и всичкото Бай Ганя, че като ратифицират документа и рязко морално ще пропаднем, дружно ще си сменим пола, ще образуваме нови полове, ако съществуващите не задоволяват потребностите, докато имплантираме гърди на всичките си налични наследници от мъжки пол.

Второ – публично признавам, че съм силно вярващ човек! За мен вярата е като въздуха, абсолютно необходима за живота на всеки! В какво вярваш, как общуваш с Бога си и всички нататъшни церемонии и обреди - всеки сам решава за себе си, стига да не вреди на живота, здравето и добруването на останалите индивиди! От тая ми гледна точка, силно ненавиждам духовенството на БПЦ. Толкова лицемерни, крадливи и пропаднали индивиди не можеш и в затворите да намериш! И тия чичета у рокли, дето половината засрамиха немската порно индустрия, а другата половина тъне в лукс, кара лукс и шмърка лукс... и те държат да се изказват за морала!

И като са се хванали за думата „джендър“ и като задърпали, такъв локум отдавна не е имало!

А става въпрос за насилието... над жени!

Някога били ли сте жертва на насилие, било то физическо или психическо???

Защото аз съм била!!! И на двата вида! И първия път, когато отидох в полицията, ми казаха: „Ти медицинско извади ли си? А, ми добре, ще го викнем да го предупредим!“

Защото в нашата държава, за другите не знам как е, но тук, като биеш жена си, те викат да те предупредят, ако си така любезен, да спреш, щото не е... така... хубаво и ще се наложи пак да те викат и да те предупреждават, ако я пребиеш!

Това е законът, като посегнеш на жена си. Щото не ти е харесала супата, децата не са по леглата или страдаш от мания, че не си единствен! Ти избиваш два зъба, те ти въртят с пръст. После мозъчно сътресение или счупен крайник и следва: „Нали ти казахме да не я биеш де, айде обещай, че няма повече!“. После я убиваш и от полицията викат: „Ми не знам що така, ние го предупредихме!“

Да не говорим, какво преживява жената като емоции – страх, срам, потиснатост, депресия, чувство за малоценност, доста често и суицидни мисли!

За психическия тормоз, дума не ми се отваря, че роман мога да напиша! Това е най-угнетяващото чувство на света, след това - детето да ти е болно!

И понеже ВСЯКА ТРЕТА ЖЕНА В БЪЛГАРИЯ Е ЖЕРТВА НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ!!! националистите и мъжете с рокли и чиста съвест се притесняват да не ни умре моралът и да се изпоженим всички, докато си сменяме пола междувременно!

Знаете ли, господа православни и национал-любящи лицемери, ако не бях майка и жена, която е преживяла насилие, щях да се помоля на Господ да умрете! Но не защитавам насилието като вас! Освен това имам и някакъв морал, което също отчитам като разлика помежду ни!

Не на насилието!

Над деца!

Над жени!

Над мъже!

Над хората по принцип и животните като цяло!

Просто се спрете, бе!

Освен че пие вино, пише интересни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й може да разгледате ето тук. 

Препоръчваме ви още:

Феминичидио – италианската дума за женоубийство

Аз, жертвата

Черните кукумявки, черните шафрантии

Автор: Лени Рафаилова

Това, децата, са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го, както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки мощта на парчето от Вселената. То на теб ти пречи, защото не можеш да наредиш терасата така, както го е направила майка ти или съседката от третия етаж. Обаче срещу теб е застанал един великан, от очите му хвърчат гибелни пламъци и усмивката ти хвръква от лицето. Великанът знае какво говори. Великанът е създател, творец, той вдъхва живот, рисува живота с малки гъвкави четчици с тънък косъм и палитра от цветове, които ти не познаваш. А ти. Ти чистиш. Срамота.

В края на лятото ходихме на море. Ама много хубаво ми беше на това море и затова петте дни ми се видяха като час и половина. Къща на плажа, камина на двора, смокини. Нощем стадо звезди утешително греят и гъделичкат задрямалата трева. Мяукат сексуално настроени котаци, а кучетата им се присмиват с лай. Няма комари. Сутрин минава орда оклюмали кози, водени от полуизтрезнял козар. Вероятно през нощта наблизо се е разбил кораб с брилянти, затова морето присветва така. Слънцето е потопило лъчистите си пръсти във водата и се опитва да улови някой и друг скъпоценен камък. Алчно е. А морето е скромно и нежно. Само тихо потръпва и продължава да си блести. Кучето яде мравки, ние банички. Тук боза няма... май! Не ми пука хич. Цял ден мога да си вися с мокър бански и да побеждавам всички на "Не се сърди, човече". Аз много се сърдя и затова е по-добре да печеля. Голямото дете прави снимки, малкото тормози кучето. По някое време изчезват. После идват да тормозят мен за храна. Една тънка котка се е мушнала в огнището и е извила гръб. Ама ние пържолите вече ги изядохме. Сега ще унищожим виното. Децата ни се подиграват, но няма интернет и не могат да ни качат пиянските снимки в мрежата. Това е последната ни вечер. Щеше да вали, но се размина и нощта е мека и частично хрупкава, като току-що изпечена курабийка. Мляс.

Подреждам багажа. Има пет чанти, десет плика и две-три раници. На пералнята й прилошава и почва да хърка и да ръмжи. Аз гледам уплашено и се моля да издържи само още едно пране. Разтоварвам хладилната чанта. Сирене, масло и два смачкани домата. Всичко е смазано от две големи шишета с вода. Почвам да нервнича и понечвам да излея съдържанието в мивката. Обаче малкото дете пристига. Тя сега малка хич не е, пред мен е застанал някакъв разгневен великан и крещи:

- Луда ли си? Какво правиш?

- Изливам водата, не виждаш ли?

- Абе, каква вода? Наляла съм ти море в тия две шишета! За да си имаш и за през зимата. Като отвориш бутилката и да ти замирише, да си спомниш и да не ти е тъжно, и студено да не ти е. Нещо като с туршиите, ама по-яко и не смърди на вкиснало. Много си загубена, мамо, значи! Море за теб има в тях, подарък от мен и лятото, защото знаем колко много го обичаш.

Глуповатото ми изражение се оттегля и може би ще ревна. Но голямото дете идва да ми иска пари и прекъсва нечовешката ми драма.

По Коледа реших малко да поразчистя балкона, че някакъв купон се заформяше за Нова година. Местя си аз саксийки, столчета, масата. Брей, нещо ми запира. Пуфкам, охкам и бутам някакви шишета. Те падат, търкалят се по мозайката, кучето идва и почва да души. По челото ми избива пот. Яна не е вкъщи. Сама съм и мога спокойно да изхвърля шишетата, ама няма. Те са ми подарък от детето и от лятото, за да не плача, когато зимата реши да ми вземе смеха. Шишетата остават. До лятото. Поне.

Препоръчваме ви още:

Жената, която не съм

Една различна семейна история

Как си починах на морето

Да станеш известен днес никак не е трудно. Медиите и социалните мрежи много бързо популяризират постиженията ти. Ти си звездата на спортния клуб или на музикалната школа. Всички знаят постиженията ти на поредната математическа олимпиада, навсякъде може да се прочете за спечелените от теб конкурси. Извън шума и вниманието животът е различен, изисква сериозни занимания и усилия, предполага изолация, а и не всички приемат успехите ти с радост. Каква е цената на победите? Къде може да те подхлъзне ранната слава?

Чуждите мечти
Вярно е, че някои родители се стремят да реализират собствените си мечти чрез децата. Да им дадат това, което те самите искат, без да се съобразяват с интересите и желанията им. Такава потребност имат обикновено хора, които смятат, че собствените им родители не са направили достатъчно, за да им помогнат да разгърнат таланта си, да изберат подходящата професия. Затова се опитват да дадат на детето си, всичко, което могат, с лихвите, и много често изпадат в крайности. Така „аз искам“ се превръща за детето в „длъжен съм“. Изведнъж искреното желание да се занимаваш с нещо любимо се превръща в задължение. Успехът за такива родители се превръща в самоцел и в името на високите резултати всички методи са позволени. Ако детето отказва да отиде на урок или тренировка и капризничи, мама няма да допусне подобно „отпускане“. Включва в обръщение всякакви ходове от елементарно манипулиране, до ултиматуми и заплахи. Малките таланти порастват и отнасят от детството си сериозни вътрешни конфликти, а отношенията с родителите им варират от сложни до пълно игнориране.

Собствен път
За щастие, времената се променят. Родителите, които са решени да превъплътят в живота на детето собствения си сценарий, все пак осъзнават, че много по-важно е то да се занимава с нещо, което обича. Човек може да е успешен само в областта, в която реализира своите природни способности, при условие, че това му доставя удоволствие. И съвременното поколение родители се стремят да възпитават децата си по този начин. Затова те се вслушват в детето си, наблюдават го, при това от самото му раждане. Акцентират върху тези предмети, които наистина са му близки, и не налагат избора си. Все пак живеем в епохата на технологиите и настоящето се променя толкова бързо, че е почти невъзможно да прогнозираме бъдещето. Затова прогресивните майки и бащи се отказват от политиката на принуда, разбирайки, че психологическото насилие не води до нищо добро. Наистина трудно е да решиш кой е правилният подход, как да действаш в периодите на спад. Но въпреки това не се колебаят да развиват талантите на децата си от най-ранна възраст, да привличат за каузата си най-добрите специалисти, дори да споделят всеки малък успех с околните. Това вече е норма в живота ни. Все пак подводни камъни има и не бива да подминаваме опасността от тях.

Какво ни очаква
Родителите на малките звезди и таланти трябва да са готови на определени жертви. Все пак детето ни, при всички случаи, ще се отличава от останалите. Много често надарените деца са недолюбвани и неприети от връстниците си. Ако не им помогнем, ги обричаме на самота. Това се случва по различни причини – от елементарния недостиг на време за развиване на комуникативните навици, до завистта и ревността. А при известните деца често се появява и „звездната болест“ и тогава, с високомерното си поведение, сами отблъскват останалите.

Когато отделяш много време за култивиране на таланта, трудно можеш да осигуриш на детето си хармонично развитие. „Зад кадър“ остават някои важни навици. При децата със силно развити математически способности например често страда емоционалният интелект. Спортистите тренират тялото си за сметка на общообразователната подготовка. А навикът да понасят болка (протритите палци и ходила при балерините, честите травми в спорта) им пречи да се вслушват в тялото си и в своите чувства, защото им се налага постоянно да ги заглушават.

Заради строгите рамки, ограничения и режим, детето често губи своята спонтанност, лекотата на общуване, възможността да играе с връстниците си, което по-късно може да се превърне в неспособност да релаксираш и да получаваш удоволствие от живота.

Когато резултатите ти се поощряват активно и те ценят за това, което правиш, у теб се формира представата: „Обичат ме не просто така, а защото отговарям на очакванията им.“ Ако няма резултати – няма любов. Когато пораснат, тези деца продължават да работят за любовта на околните и болезнено преживяват своите поражения. А неуспехи ще има. Не можеш да бъдеш пръв във всичко.

Всяка публична изява (участие в конкурси, концерти, състезания, шоу програми) по подразбиране предизвиква предстартова треска, която е съпроводена от приток на адреналин. Когато такива участия са чести, на физиологично ниво се развива адреналинова зависимост. Иска ти се тези емоции да се повтарят отново и отново и да са все по-силни заради привикването към тях. Но състезанията рано или късно свършват, а заместител няма. Тогава има риск натрупаното напрежение да бъде разреждано с някаква зависимост.

Сериозните постижения обезценяват обикновената радост от живота. Ясно е, че след победата на международна олимпиада, шестицата по математика няма особена стойност и не носи същата радост. Реалният живот (извън целта, която следваш) скоро започва да ти се струва скучен.

Как се отглеждат малките гении
Всяко дете изисква индивидуален подход, но при надарените малчугани има потребност от реална оценка на талантите им. Ако отглеждаме даровито дете, е добре да имаме предвид следните моменти:

- да показваме любовта си към него, независимо от постиженията му. Така можем да се застраховаме при спадовете, които настъпват в промеждутъците между състезанията, концертите, турнирите.

- до 8-годишна възраст у детето се формира самооценката. За да е адекватна, а не завишена, е добре да се държим така, че детето да не се чувства по-различно, по-особено от другите. Вместо: „Ти си най-добър! Ти си изключителен“, да внушаваме – „Вярвам в теб!“

- да използваме справедливата формула: „Да, ти си уникален, всички хора са уникални по своему.“;

- да не поставяме детето на пиедестал; да не го изключваме от домашните ангажименти с оправданието, че е много натоварено; да му осигурим нормален семеен живот;

- да не го даваме за пример на братята и сестрите му. Добре е да подчертаваме индивидуалността на всяко дете, за да се чувстват равни помежду си;

- да не го глезим, ако е единствено дете. Не е добра идея да изискваме специално отношение от околните – възпитатели, учители, приятели.

- да не го сравняваме с другите в групата или отбора му. Фразите от типа: „Другите не могат да те стигнат.“ – пречат на адекватното възприятие на самия себе си и на създаването на искрено приятелство между децата;

- ако детето ни има някакъв талант, но изведнъж загуби интерес към заниманията и отказва да ги посещава, не бива да го насилваме. По-добре е да разберем какво се е случило. Децата рядко лъжат и когато го правят е заради невъзможността да кажат истината. Може би им липсва мотивация или методите на педагога не им допадат, или имат някакъв конфликт с другите в групата.

- да му дадем възможност да си поеме дъх. Да се занимаваш с едно и също по 3-6 часа е трудно дори за възрастните спортисти или музиканти.

Ако сме решени сериозно да се захванем с развиването на таланта на детето си, цялото семейство ще има нужда от желязна дисциплина. И това важи най-вече за нас, родителите.

Прочетохте ли тази лична история

с Умните деца?

Източник: Parents

Препоръчваме ви още:

Детето-трофей

Малките гении

Утрешен

Как се развива детската самостоятелност? Кога е време за първия телефон? В каква възраст децата могат да си лягат по-късно?
Британски учени направили анкета сред няколко хиляди родители, за да уловят тенденциите във възпитанието. Обобщените резултати са интересно доказателство за промяната във възгледите за отглеждането на децата у съвременните майки и бащи.

Когато припомняме собственото си детство, обикновено се съсредоточаваме върху тези етапи от него, през които преминават всички - „научих се да си завързвам обувките на 5 години.“, „бях на 6, когато се научих да карам колело“ и т.н. Британската компания My Namestags проведе изследване, в хода на което били установени времевите рамки, в които децата трябва да са усвоили един или друг навик, или са получавали права за нещо, което по-рано им е било отказвано. Изводът се подразбира – колкото по-големи са децата, толкова повече трябва да им позволяваме. Ето какво е позволено на британчетата в различните възрасти или „бонусите“, които доказват, че вече си голям. Сравнението с навиците на българските родители би било интересно.

16 години

• да кани приятели, когато родителите отсъстват;
• да излиза по тъмно.

15 години

• да ходи на срещи;
• да си купува дрехи;
• да си кани гости;
• да пие напитки с кофеин.
  

14 години

• да си създаде профил в социалните мрежи;
• да има месинджър в смартфона си;
• да излиза самостоятелно;
• да има собствен ключ от входната врата;
• да ходи на кино с приятели.

13 години

• да остава само в къщи;
• да се разхожда, без родителите си;
• да пазарува в магазин;
• да чати с приятели;
• да има собствен компютър.

12 години

• да ходи само на училище;
• да ползва интернет без надзор от родител;
• да има собствен телефон;
• да ходи на училище с колело;
• да излиза да играе в близкия парк без придружител;
• да има MP3-плеър.

11 години

• да има таблет;
• да има телевизор в стаята си.

10 години

• да мие съдовете;
• да подготвя дрехите си за следващия ден;
• да не губи вещите си;
• да разбира стойността на предметите;
• да избира това, което ще облече;
• да нощува у приятел;
• да си приготви храна.

9 години

• да слага масата;
• да разполага с джобни пари;
• да се къпе без помощ.

8 години

• да връзва обувките си самостоятелно;
• да сортира дрехите си за пране;
• да мие зъбите си самостоятелно.

7 години

• да кара велосипед.

Време за лягане

• на 8 години в 20 часа;
• на десет години в 21 часа;
• на 12 години в 22 часа.

Някои резултати са озадачаващи, други учудващи или изненадващи. Но все пак става дума за децата във Великобритания. А как би изглеждал списъкът с уменията и правата на вашия ученик?

Източник: Mirror

Препоръчваме ви още:

Домакински задължения по възраст

Вашият тийнейджър може ли го?

Училището не е най-важното в живота

Автор: Валентина Вълчева

„Нова година – нов късмет” казват хората. Време е за малко следновогодишни пожелания, списъци с цели и намерения, които по традиция никога не осъществяваме, и за малко безплатни мечти. (Все още са безплатни, нали?)

Аз, като един леко дезорганизиран книжен плъх, обичам да си правя списъци. Някои, като този за покупките, са си чиста необходимост, ако не искам пак да тръгна за котешка тоалетна и да се прибера с два пакета стафиди. Други, като този с новогодишните намерения, са си пожелателни. Не очаквам да се осъществи дори наполовина, но пък е хубаво човек да потъне поне за малко в света на фантазиите.

И така:

1. Да се науча да правя кекс!

Ами не го мога. Кексът. Не, не това, за което си мислите покрай шантавото парче на Константин Трендафилов. Кекс, бе. Кекс. Сладкиш. Брашно, яйца, захар, какао... Какао! И т.н. Не обичам СЛАДКИША кекс, не го ям и така и не се научих да го правя. Засега имам само един сравнително успешен опит, което според мен не се брои. То, като цяло, кулинариата ми е леко чужда материя. Още си спомням как веднъж, без да искам, засипах мъжа ми със замразена царевица, а той не мръдна. (Железен е!) Само ме погледна разбиращо и каза нещо от сорта на: „Мило мое бедствие, остави кухнята на мен засега! Става ли?”. Ама пък желание имам. Ето, даже ми е №1 в листата за тази година!

2. Да науча големия ми син да чува, поне от третия път, какво му казвам.

От мен да мине и на пет повторения съм съгласна. Това вече си е чиста проба научна фантастика засега, но... както казах, мечтите са безплатни. Освен това наистина се изприщвам, когато наближи време за лягане. От 20:30 докъм 22:00 – „Облечи си пижамата и се приготви за лягане!”. От 22:00 докъм 23:00-23:30 – „Спри компютъра и лягай!”, при което се налага всеки път, когато го кажа, да се пазаря като продавачка на кооперативния пазар с него: „Само още пет минути!” - „Дори не знаеш колко са пет минути.” - „Ето толкова са!” - и ми показва три пръстчета. Евентуално към 23:30 лягаме сърдити и двамата, а ако се постараем, успяваме да вбесим и татко му. Малкият, разбира се, отдавна е откъртил поради липса на внимание от когото и да било от нас тримата.

3. Да започна да ставам сутрин поне с десет минути по-рано.

Обикновено толкова не ми достигат, каквото и да правя. Най-сложно е във вторниците, защото тогава наистина се налага да съм точна заради седмичната оперативка. Вторниците са моят организационен кошмар засега. Ако успея поне в тези дни да се събудя навреме, колкото да не препускам като кон през половината град, ще си броя точката за изпълнена. За нощна птица като мен би било достатъчно добро постижение, защото имам нещастието да живея в България, докато тялото ми упорито се движи по часовата зона на Уругвай например.

4. Най-накрая да разконспирирам програмирането на пералнята.

Да, имам си ръководство – на шест езика, в това число и на български. И не, нищо не му вдявам. Всеки път, когато се захвана да го прелиствам, имам чувството, че мозъкът ми рязко дърпа шалтера и настава пълен мрак. Към настоящия момент съм улучила на принципа „проба-грешка” три програми. Останалите десетина-дванайсет са пълна мистерия. И изтръпвам всеки път, когато майка ми звънне по телефона да ми зададе въпрос от сорта на: „Как да настроя пералнята за деликатно пране?”. Ами знам ли... Със същия успех може да ме попита и как се решават интегрални уравнения например. Предполагам досещате се вече, защо се старая да не си купувам дрехи и бельо, които да изискват „деликатно пране”.

5. Да направя четвърти опит да прочета „50 нюанса сиво”.

Всеки път, когато се сетя за този кошмар, започвам да симпатизирам на героите на Бредбъри от „461 градуса по Фаренхайт”, които си устройваха клади от книги. И си представям една чутовна клада от всички налични в световен мащаб екземпляри от „50 нюанса сиво”. Това е единствената книга, която с наслада бих гледала как изгаря. Моята лична борба с нея започна след едно интервю със Стивън Кинг, в което той я определяше като „порно за мамчета”. Викам си, две деца имам, мамче съм отвсякъде. Значи за мене е. Пък съм и библиотекарка. Двойно задължена някак се почувствах. Обаче... Обаче!!! Да го кажем така! Ако „Властелинът на пръстените” с неговите над хиляда страници го чета за шест-седем дни, с „нюансите”, след двуседмична битка, успях да избутам едва до 37-38-а страница и развях бялото знаме. Три пъти. До порното така и не стигнах, защото не успях да преглътна цялото това ахкане и охкане по ах, тези сиви, ах, очи, ах, на господин Грей. АХ!!! И все пак не искам да се призная за победена засега.

6. Да отслабна! (Разбира се. Не може женски списък без тази точка.)

Като се замисля, май все пак да прочета „нюансите” изглежда по-реалистична цел. По-малко мъчителна имам предвид. Похапването е една от трите ми големи слабости. Утешава ме само мисълта, че не са ми чак толкова излишните килца – десетина, петнайсет... Не е като да се търкалям по улиците. Засега!

7. Да се науча да плувам.

Ако питате мъжа ми, по-скоро ще научи котките да кукуригат, отколкото мен - да плувам. Досега имам един почти успешен опит за удавяне в Дунав, което не ме е отказало съвсем. Когато, от време на време, отново споменавам за мечтата си, мъжът ми прави опити да ме окуражава: „Ама ти плуваш бе, мило. Просто плуваш като ютия – където те пуснат, там потъваш.”

8. Да престана да се ядосвам на глупостта.

Своята и чуждата. На чуждата преди всичко. Полезно е да се дразниш от собствената си глупост, защото това е крачка първа към преодоляването ѝ.

9. Да ме мързи по-малко.

Мързелът и глупостта са моите Сцила и Харибда. Мързелът обаче е по-слабият противник като че ли.

10. Да започна да ходя по-често на театър/концерти/кино.

Имам предвид по-често от веднъж на десет години, както досега. Дори ме е срам да спомена кога за последен път съм била на театър всъщност. Не че на кино съм ходила по-скоро...

11. Да успея поне веднъж да изляза без телефон и лаптоп.

Поне веднъж. Без да получа паник-атака и без да създавам впечатлението, че съм опасно луда в криза. Дали съм се превърнала в „зомби”? Не мисля. Но определено съм в състояние да причиня голямо зло на нещастника, който направи опит да ми отмъкне телефона или лаптопа. Особено лаптопа! Пък и телефона... Абе, най-добре да не се случва. Не ми се лежи в затвора доживот заради такава тъпотия.

12. Да започна да спортувам или поне да се запиша на танци.

И моментално ми изниква образът на Алфредо Торес, който крещи насреща ми: „Повече ханш! ХАНШ!!!”. В моя случай ханшът е само част от проблема. Дето казва и Слави Трифонов, пластична съм като дърводелски метър. Дори правото хоро е предизвикателство, което все още не смея да приема, независимо от изпитото количество водка преди това. Три рунда срещу Майк Тайсън ми изглеждат по-лесно постижими от танците. И далеч по-малко страховити. Колкото до спорта... Последният ми опит за редовен фитнес приключи с месец и половина на обезболяващи, но това няма да ме спре, когато ми дойде вдъхновението... Предполагам... Надявам се...

13. Да си остана на 17.

Независимо от ЕГН-то. Нали важно било духът на колко е. Моят е зациклил някъде около 17-ия ми рожден ден и това може да си има някои минуси, но плюсовете са далеч повече. И ако наборите ми ме намират за леко инфантилна вероятно, то за децата ми е готино, че мама гледа заедно с тях „Скуби Ду” и играем на компютърни игри.

14. И точка последна засега – да успея да осъществя поне една трета от гореизложените намерения. Да не сме максималисти все пак!

Препоръчваме ви още:

50 новогодишни решения

Снощи беше страхотно! Искам още!

Този много кратък и много сладък живот...

Как да сбъднем новогодишните си планове

Полярното пътешествие ще бъде на 28 януари, Денят на бащата, когато актрисата и майка Ана Пападопулу ще гостува в Музейко, за да разкаже на неговите посетители какво представляват пещерите, къде се намира Ледената пещера и как се стига до Северния полюс по стъпките на първия му изследовател!

Актрисата от “Мисия Лондон”, “Писмо до Америка” и “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” става Музейковец за няколко часа, които ще прекара в Детския научен център с малките му и големи посетители.

“Музейковец за 1 ден” е инициатива на Музейко, в която през 2018 г. ще участват любими на децата знаменитости с вълнуващи научни истории. Научната разходка започва с Ана Пападопулу, запалена по пещерните и ледовити приключения. Декор за ролята й на Музейковец ще бъде подземният етаж на Детския научен център, където Ани и децата ще говорят за българските пещери и техните древни тайни. Разказът ще замръзне под нулата с въображаемо пътешествие към Северния полюс по стъпките на първия изследовател, стъпил както на Северния, така и на Южния полюс - норвежкият полярен пътешественик Раул Амундсен.

Забавно-образователните посещения на гостуващи Музейковци ще бъдат част от тематичната програма на Музейко през 2018 г. - за първи път от създаването на Детския научен център, всеки месец тук ще бъде посветен на една голяма тема: “Зимна приказка” през януари, “Въображението” през февруари, “Традиции” през март.

Зимната приказка в Музейко продължава и през последния уикенд на януари не само с мразовитите истории на Ани Пападопулу за едни наистина студени места - пещерите, и едни наистина ледовити пътешествия - тези до Арктика и Антарктика, но и с научните работилници:

- “Зрънце любов” - как да направим хранилка за птици, подарявайки на хвъркатите зимна приказка и научавайки повече за тях;

- “Звездни детективи” - каква е подредбата на небесните тела в зимното небе и как това влияе на нашата зимна приказка на планетата Земя;

- както и с втория за месец януари Ден за най-малките, който ще се проведе на 31 януари.

Автор: Надя Колева

В последните години се наблюдава едно ново измерение в интернет пространството – Фейсбук групите. Те станаха неделима част от моето ежедневие, особено откакто се роди дъщеря ми и в главата ми денонощно изникваха и продължават да изникват хиляди въпроси, свързани най-вече с нейното отглеждане, възпитание, здраве… И не само!

Повечето от вас сигурно членуват в не една Фейсбук група, според това какво ви интересува. Те вече са обичайно явление в обществото ни и набират все по-голяма популярност.

Всеки, който има Фейсбук профил, рано или късно се озовава в някоя група. Дали ще влезете сами в нея, или ще бъдете добавени услужливо от някой приятел – факт е, че съвсем скоро ще ви стане интересно какво се случва в там, защото всяка група е едно малко или голямо затворено общество, в което са се събрали хора, които споделят едни и същи интереси… или не съвсем?

Всяко общество се изгражда на основите на закони и на известна толерантност между хората, които са част от това общество. Фейсбук групата обаче се оказва една изкуствено създадена онлайн реалност, в която много често правила няма или най-малкото няма кой да „дебне“ денонощно дали правилата се спазват или не.

Едни от най-големите групи, в които съм попадала, са естествено групите за майчинство, но също и други групи, според интересите ми. Хора много, интереси много – групи много. Но дори и най-приятната на пръв поглед група, най-неочаквано може да се превърне в същински змиярник, било то поради действията на некоректен член, който си е помислил, че никой няма да забележи какви ги върши, или заради съвсем явна провокация, на каквито вече съм се нагледала до безкрай, но признавам си, ми се случва често да реагирам (все пак и аз съм човек).

Има една известна мисъл на Волтер: “Не съм съгласен с мнението ви. Но бих пожертвал живота си, за да защитя правото ви да го изкажете“.

Звучи толкова мъдро, нали? А колко би било хубаво да се случваше от време на време и в групите хората да проявяват толерантност към чуждото мнение! Звучи и малко утопично също така. А кой има време за утопии в наши дни?

Наблюдавам, и същевременно съм част от един наистина интересен феномен – във Фейсбук хората не се страхуват да изказват мнението си, без много-много да ги е грижа за това как думите им ще се отразят на тези, които четат постовете им. Нападат, хапят жестоко, критикуват разпалено и обиждат, а в същото време в реалния живот не смеят да кажат дума или да си потърсят правата. Сякаш зад монитора всеки втори е в състояние да обърне света, но да докаже правотата си, без да го е грижа изобщо за чувствата на хората около него. Дали това, че малко или много са инкогнито зад компютъра, дава смелост на съвсем обикновени и дори кротки хора да се държат така, сякаш са забравили, че всъщност живеят в общество?

Прочетохте ли

Жената зад монитора?

А междувременно мълчим за реалните проблеми. Обществото ни мълчи. Дълго и упорито.

Под носа ни се случват големи неща, за които нямаме очи, не виждаме нищо от голямата картина, от големите игри, а сме се вторачили в телефоните и лаптопите си, за да водим до безкрай спорове с непознати в интернет за някоя дреболия, сякаш от това зависи животът ни.

Скоро бях свидетел как в една голяма група за четене се разигра разгорещен спор, защото дете беше попитало за книга на известен автор – много хора си позволиха да нападнат това дете, питайки го какво прави в група за книги, когато не е чувало изобщо въпросния голям автор. Онемях!

Онемях не за друго, а защото в интернет се оказа много лесно непознати възрастни хора, уж с претенции за грамотност и интелигентност, да нападат дете, което тепърва ще навлиза в големия свят на книгите. Замислих се за моето детство – не си спомням някой някога в детството ми да ме е нападал за това, че съм задала въпрос за книга, изобщо да ме е нападал за това, че искам нещо да науча.

Замислих се и за днешните деца, на които несъмнено им е много по-трудно да учат, отколкото ни е било на нас, защото въпреки че сега достъпът до информация е огромен, също така е огромна и вероятността да попаднеш във Фейсбук група, да зададеш съвсем искрен въпрос и да бъдеш нападнат незаслужено от хора, които дори не познаваш. Е, хайде после върви и учи, дете! Как да стане това?

Постоянно се оплакваме (това е някакъв национален спорт според мен – оплакването), че децата не учат, нищо не знаели, нищо не разбирали. А щом си позволяваш да критикуваш и обиждаш чуждите деца в интернет, как ли се държиш със собствените си? Не смея дори да попитам, страх ме е от отговора!

Безспорно ни липсва търпимост и търпение! Все нанякъде бързаме, сякаш водим някаква надпревара с времето и ако спрем дори за миг, има опасност нещо лошо да ни се случи. Не осъзнаваме, че всичко това е плод на съзнанието ни. Нищо няма да се случи, ако намалим малко темпото, ако обърнем внимание на хората около нас и не ги притискаме непрестанно. Нищо лошо няма да се случи, ако проявим толерантност към непознат във Фейсбук. Може би дори напротив! Ще се случи нещо прекрасно! Човекът от другата страна на телефона, или на компютъра, ще се осмели да направи още една крачка към нас! Само ако отделим малко време, за да бъдем толерантни!

Трудно е, разбирам! И аз самата съм доста нервен човек. Но едно от най-големите неща, които съм научила от дъщеря ми, е да бъда търпелива! И се надявам някой ден и тя да разбере, че щом живееш в общество, не можеш да си позволиш да изпускаш нервите си, да нападаш хората, само защото не споделят твоето мнение.

Защото в крайна сметка и Фейсбук групите, и виртуалното ни общество, а въобще и реалното, ще бъде такова, каквото ние си го направим!

Този хубав текст Надя ми прати преди два дни. Позволявам си да го допълня днес с един коментар от непозната дама под снимката на големия ми син, млад татко, щастлив, че бебенцето вече си е у дома. Ето го и него.

Нямам какво повече да допълня, прилагам само двете снимки, защото не мисля, че има по-подходяща илюстрация на това колко неприятни можем да бъдем в социалните мрежи. Сигурна съм, че коментиралата дама в реалния живот не раздава на приятели и познати съвети и забележки за външния им вид. Надявам се да си вземе забележка и да не го прави и виртуално. Просто защото е невъзпитано, грозно и... излагащо. За нея, не за обекта на коментарите й, който с брада или без, има достатъчно хора, които го обичат.

Препоръчваме ви още: 

Из групите на майките

Синдромът "Мили мами"

Какво научих от фейсбук