Автор: Янка Петкова

„От непрекъснато гледане на телевизия се затъпява.“, с тази констатация обикновено започва традиционната вечерна пледоария на съпруга, чиято половинка втренчено гледа екрана, а не него. Понеже ситуацията е банална, жената също има готов отговор: „Напротив, дори от един сериал можеш да си откраднеш идея, как да реагираш в определена ситуация.“ Съпругата е убедена, че видяното само може да обогати колекцията й от полезни практики, в случай на нужда. Един такъв случай възниква съвсем скоро.

Детето на тези двамата тренира карате. Първоначално еуфорията на момиченцето е голяма. Тренировките – супер, екипът – също. Минава време и детето се сдобива с бял, зелен, жълт, оранжев колан – последователността и цветовете са под въпрос, защото майката не следи особено внимателно това израстване в йерархията.

След първото (вътрешно) състезание – детето се връща със златен медал. Жената не успява да присъства, но бащата й разказва от „първа ръка“ как е протекло спортното събитие. Това й е достатъчно да се въодушеви, защото вижда, че момиченцето е щастливо. Изреждат се още няколко вътрешни турнира, колекцията медали се увеличава, всички се радват, а насаме таткото отбелязва, че медалите са за поощрение, но златото си е злато, както и да го погледнеш.

Задава се едно по-сериозно състезание – „по-сериозно“ значи, че ще вземат участие и деца от други клубове в града. Майката забелязва, че детето не е особено ентусиазирано и решава да се поинтересува защо. Момиченцето обяснява, че в неговата категория ще участва едно дете, което ходи по международни състезания и е много „силно“, коланът му е с някакъв по-тъмен цвят. Майката, която е изгледала достатъчно спортни драми, решава да надъха детето – не бива да се предава при първото по-сериозно предизвикателство, а и така ще провери собственото си ниво, винаги е по-ценно да излезеш срещу по-силен съперник, победата е по-сладка… и ред други клишета, останали в съзнанието й от филмовите ленти, с които изобилства ефира. Детето мълчи, не казва нищо в отговор, но си приготвя екипчето за състезанието.

В Деня на истината семейството потегля към залата в пълен състав. Майката за пръв път ще присъства на състезание и е леко превъзбудена. Влизат в студената зала, детето се оттегля в още по-студената съблекалня, а двамата родители заемат предни позиции, да наблюдават и снимат събитието отблизо. Започват срещите – дъщерята преодолява първия съперник. Вярно, че е слаб, но победата действа стимулиращо. Вторият противник се опъва, съдиите му дават лек превес и победата се изплъзва. Майката няма никаква представа какви са правилата, но протестира разгорещено. Тя е съпричастен родител, също като по филмите.

Идва срещата, за която детето е притеснено. На татамито излиза момиченце, което явно е мотивирано да смаже всеки противник. Отстрани, в непосредствена близост, е застанал баща му, каратист от кариерата, който дава последни наставления на дъщеря си. Изобщо сцената напомня на един от любимите филми на майката „Роки“ (без 2,3,4,5… ). Адреналинът й се качва и поглежда към собственото си дете. То е видимо притеснено, изгубило е още преди да е започнала срещата. Майката решава, че е уместно да го амбицира с няколко екзалтирани провиквания : „Давай, мамо! Давай, мамо!“. Успява да заглуши виковете на бащата професионалист, който на развален японски крещи указания на дъщеря си. Нещата обаче не вървят добре. В пиков момент Другото поваля момичето на мама. Жената е готова да скочи и да се саморазправи с „малката пикла“, но мъжът й здраво я държи за коляното и… вече не снима. Майката е бясна, ако каратистът можеше да чуе мислите й, щеше да я извика навън, да се разберат „по мъжки“. Срещата свършва, момиченцето „пада“, разстроено е, но не плаче и отива да се преоблече. В това време жената се изстрелва на татамито, за да потърси сметка на организаторите – защо пускат срещу детето й опитен състезател и какво прави ОНЗИ до тепиха, кой го е пуснал там. Обръгналите на майчини истерии треньори, отегчено й съобщават „новината“, че в състезания винаги единият губи. Това обаче за жената не е аргумент – защото губещият е нейното дете. Държи кратка, но съдържателна реч за протекциите в спорта и отива да си прибере детето.

Пътуват към къщи в тягостна тишина. Майката разстроена си мисли, че може би не трябваше да надъхва момиченцето. Да беше се вслушала в страховете му, без да прилага тактики от бледи спортни драми. Но как да прецениш кое е по-добре за детето ти – да се изправи пред по-силен противник и да загуби, но да не се отказва, или да си прецени реално шансовете и да си пощади егото? Жената няма категоричен отговор. Гледа мрачно сломеното си момиченце и си обещава следващия път да не се меси.
Следващ път няма, защото след това състезание детето напуска клуба.
Сега си тренира вкъщи за поддържане на форма, предимно йога, на силна музика. Майката продължава да гледа спортни драми, но вече има едно наум.


Препоръчваме ви още:

Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Няма да бъда такава майка 
Детето-трофей