„Внимавай за какво мечтаеш, защото може да се сбъдне.“ Този израз неслучайно е толкова популярен. Какво губим и какво печелим, докато следваме мечтите си? На този въпрос е намерила отговор журналистката Кендра Сирдал, която изоставя кариера на Бродуей, за да се отдаде на писане. Казва, че една мечта може да измести друга, ако в нея се чувстваш осъществен.

От четиригодишна знаех каква искам да стана. Винаги съм мечтала да бъда актриса. Като дете пеех песни пред непознати. На осем години получих първата си роля. Изпълнявах куплет в спектакъла „Островът на съкровищата“. По време на участията си с възторг извиквах думичките си пред публиката.
На сцената се чувствах съвсем на място, близките ме наричаха „гръмогласна“. В групата всички се възхищаваха на гласа ми, приятелите ми ме обвиняваха, че преигравам. В театъра бях „смела“ и „енергична“, вкъщи им идвах в повече.
Да играя на сцена беше първото занимание, в което имах успех. И аз се влюбих в актьорския занаят. Докато другите деца тананикаха популярни песнички, аз учех наизуст текстове от мюзикъли и пестях пари за обувки за танци. Участвах във всички училищни постановки. На 17 години изнесох първия си самостоятелен концерт.
По време на следването в университета приказката продължи. Придобих две специалности – театър и музика. След четири години и половина имах в биографията си над 20 роли. Бях известна в университета, в региона, получих признание за таланта си. Всички пътища ме водеха към вълшебния океан на актьорското майсторство. Излизах на сцената гримирана за поредната роля и се усмихвах щастливо. Никой не знаеше какво се случваше вътре в мен. Обичах театъра, защото играта ме правеше щастлива. И досега настръхвам, когато гледам поредната постановка.

Да бъдеш щастлив и да бъдеш успешен не е едно и също. Не можех да се реализирам бидейки само актриса. Аз съм човек с аналитичен ум. Обичам да разрешавам проблеми.
Харесва ми да разбирам как е устроено всичко и как може да се подобри. С въодушевление пеех в мюзикъли, но имах усещането, че това не е достатъчно. Тогава още не можех формулирам какво не е наред. Сега разбирам – играта на сцена не ми позволяваше да реализирам способностите си напълно.

Осъзнаването дойде по-късно. Завърших университета и се преместих в друг град. Исках да следвам мечтата си. Всички вярваха, че сцената е моето призвание. Този период беше много романтичен. Живеех в малка квартира със съквартирантка. Пътувах с часове по кастинги, преглеждах сайтовете със свободни места за актьори.

Спомням си много добре деня, когато разбрах, че с това е свършено. Извикаха ме на второ прослушване за участие в шоу, за което идеално пасвах на ролята. Режисьорът беше във възторг, парите бяха добри. На хартия всичко изглеждаше великолепно. Би трябвало да съм безумно щастлива. Но не се чувствах така.

Често казват за творческите професии, че ако можете да се занимавате с нещо друго е по-добре да го направите. Ако не обичате изкуството с цялото си сърце, не го преследвайте на всяка цена. Аз така направих. Изхвърлих портфолиото си. Прибрах сценичните обувки и партитурите в кутия. Напуснах сцената. От детството си задавам въпроса каква искам да стана. За пръв път нямах отговор.

Когато мечтите започнат да контролират живота ти – е лошо.
Ако с всички сили се посветим на една работа, изпускаме множество други възможности. Мечтата не бива да пречи на пълноценния живот. Точно това се случи с мен. Аз надраснах театъра, но продължавах да играя. Струваше ми се, че така ми е писано. Спомнях си колко трудно събрах пари за портфолио, докато следвах. Мислех за това колко време съм загубила заради театъра и колко се гордееха с мен родителите ми. Чувствах се длъжна да продължавам, защото това се очакваше от мен. Не допусках, че мога да се занимавам с нещо друго. Можех да съм щастлива и реализирана…

На 25 години напуснах работата на мечтите си, написах първото си есе. Публикувах го в интернет и то стана популярно. Тогава прозрях – мечтите могат да се променят. Стремежите ни се развиват и ние растем, заедно с тях.

Когато гледам мюзикъли на Бродуей изпитвам носталгия по онова време. Малко ми е тъжно, че в живота ми вече няма песни и монолози. Но оставайки в театъра, аз не бих открила света, в който живея сега.

Работя в странен виртуален свят. Повечето ми колеги живеят в различни страни. Но това, което правя, ми позволява да се реализирам. Чувствам, че ми се получава добре. Използвам творческите си способности наред с аналитичните навици, които бях приспала години наред.
Отказвайки се от една мечта, успях да открия друга.

Да следваш мечтите си е сложно. По пътя има избори, обрати, понякога катастрофи. Но това не е по твоя вина. Това само означава, че добре познаваш себе си. Вслушваш се в това, което ти диктува интуицията и се доверяваш на себе си. Точно затова е нужно да мечтаеш.

Източник: Рsychologys

Препоръчваме ви:

Как работи поколението Y 
Кризата на 30-те 
Матурите свършиха! А оттук нататък?