Автор: Валентина Вълчева

„Нова година – нов късмет” казват хората. Време е за малко следновогодишни пожелания, списъци с цели и намерения, които по традиция никога не осъществяваме, и за малко безплатни мечти. (Все още са безплатни, нали?)

Аз, като един леко дезорганизиран книжен плъх, обичам да си правя списъци. Някои, като този за покупките, са си чиста необходимост, ако не искам пак да тръгна за котешка тоалетна и да се прибера с два пакета стафиди. Други, като този с новогодишните намерения, са си пожелателни. Не очаквам да се осъществи дори наполовина, но пък е хубаво човек да потъне поне за малко в света на фантазиите.

И така:

1. Да се науча да правя кекс!

Ами не го мога. Кексът. Не, не това, за което си мислите покрай шантавото парче на Константин Трендафилов. Кекс, бе. Кекс. Сладкиш. Брашно, яйца, захар, какао... Какао! И т.н. Не обичам СЛАДКИША кекс, не го ям и така и не се научих да го правя. Засега имам само един сравнително успешен опит, което според мен не се брои. То, като цяло, кулинариата ми е леко чужда материя. Още си спомням как веднъж, без да искам, засипах мъжа ми със замразена царевица, а той не мръдна. (Железен е!) Само ме погледна разбиращо и каза нещо от сорта на: „Мило мое бедствие, остави кухнята на мен засега! Става ли?”. Ама пък желание имам. Ето, даже ми е №1 в листата за тази година!

2. Да науча големия ми син да чува, поне от третия път, какво му казвам.

От мен да мине и на пет повторения съм съгласна. Това вече си е чиста проба научна фантастика засега, но... както казах, мечтите са безплатни. Освен това наистина се изприщвам, когато наближи време за лягане. От 20:30 докъм 22:00 – „Облечи си пижамата и се приготви за лягане!”. От 22:00 докъм 23:00-23:30 – „Спри компютъра и лягай!”, при което се налага всеки път, когато го кажа, да се пазаря като продавачка на кооперативния пазар с него: „Само още пет минути!” - „Дори не знаеш колко са пет минути.” - „Ето толкова са!” - и ми показва три пръстчета. Евентуално към 23:30 лягаме сърдити и двамата, а ако се постараем, успяваме да вбесим и татко му. Малкият, разбира се, отдавна е откъртил поради липса на внимание от когото и да било от нас тримата.

3. Да започна да ставам сутрин поне с десет минути по-рано.

Обикновено толкова не ми достигат, каквото и да правя. Най-сложно е във вторниците, защото тогава наистина се налага да съм точна заради седмичната оперативка. Вторниците са моят организационен кошмар засега. Ако успея поне в тези дни да се събудя навреме, колкото да не препускам като кон през половината град, ще си броя точката за изпълнена. За нощна птица като мен би било достатъчно добро постижение, защото имам нещастието да живея в България, докато тялото ми упорито се движи по часовата зона на Уругвай например.

4. Най-накрая да разконспирирам програмирането на пералнята.

Да, имам си ръководство – на шест езика, в това число и на български. И не, нищо не му вдявам. Всеки път, когато се захвана да го прелиствам, имам чувството, че мозъкът ми рязко дърпа шалтера и настава пълен мрак. Към настоящия момент съм улучила на принципа „проба-грешка” три програми. Останалите десетина-дванайсет са пълна мистерия. И изтръпвам всеки път, когато майка ми звънне по телефона да ми зададе въпрос от сорта на: „Как да настроя пералнята за деликатно пране?”. Ами знам ли... Със същия успех може да ме попита и как се решават интегрални уравнения например. Предполагам досещате се вече, защо се старая да не си купувам дрехи и бельо, които да изискват „деликатно пране”.

5. Да направя четвърти опит да прочета „50 нюанса сиво”.

Всеки път, когато се сетя за този кошмар, започвам да симпатизирам на героите на Бредбъри от „461 градуса по Фаренхайт”, които си устройваха клади от книги. И си представям една чутовна клада от всички налични в световен мащаб екземпляри от „50 нюанса сиво”. Това е единствената книга, която с наслада бих гледала как изгаря. Моята лична борба с нея започна след едно интервю със Стивън Кинг, в което той я определяше като „порно за мамчета”. Викам си, две деца имам, мамче съм отвсякъде. Значи за мене е. Пък съм и библиотекарка. Двойно задължена някак се почувствах. Обаче... Обаче!!! Да го кажем така! Ако „Властелинът на пръстените” с неговите над хиляда страници го чета за шест-седем дни, с „нюансите”, след двуседмична битка, успях да избутам едва до 37-38-а страница и развях бялото знаме. Три пъти. До порното така и не стигнах, защото не успях да преглътна цялото това ахкане и охкане по ах, тези сиви, ах, очи, ах, на господин Грей. АХ!!! И все пак не искам да се призная за победена засега.

6. Да отслабна! (Разбира се. Не може женски списък без тази точка.)

Като се замисля, май все пак да прочета „нюансите” изглежда по-реалистична цел. По-малко мъчителна имам предвид. Похапването е една от трите ми големи слабости. Утешава ме само мисълта, че не са ми чак толкова излишните килца – десетина, петнайсет... Не е като да се търкалям по улиците. Засега!

7. Да се науча да плувам.

Ако питате мъжа ми, по-скоро ще научи котките да кукуригат, отколкото мен - да плувам. Досега имам един почти успешен опит за удавяне в Дунав, което не ме е отказало съвсем. Когато, от време на време, отново споменавам за мечтата си, мъжът ми прави опити да ме окуражава: „Ама ти плуваш бе, мило. Просто плуваш като ютия – където те пуснат, там потъваш.”

8. Да престана да се ядосвам на глупостта.

Своята и чуждата. На чуждата преди всичко. Полезно е да се дразниш от собствената си глупост, защото това е крачка първа към преодоляването ѝ.

9. Да ме мързи по-малко.

Мързелът и глупостта са моите Сцила и Харибда. Мързелът обаче е по-слабият противник като че ли.

10. Да започна да ходя по-често на театър/концерти/кино.

Имам предвид по-често от веднъж на десет години, както досега. Дори ме е срам да спомена кога за последен път съм била на театър всъщност. Не че на кино съм ходила по-скоро...

11. Да успея поне веднъж да изляза без телефон и лаптоп.

Поне веднъж. Без да получа паник-атака и без да създавам впечатлението, че съм опасно луда в криза. Дали съм се превърнала в „зомби”? Не мисля. Но определено съм в състояние да причиня голямо зло на нещастника, който направи опит да ми отмъкне телефона или лаптопа. Особено лаптопа! Пък и телефона... Абе, най-добре да не се случва. Не ми се лежи в затвора доживот заради такава тъпотия.

12. Да започна да спортувам или поне да се запиша на танци.

И моментално ми изниква образът на Алфредо Торес, който крещи насреща ми: „Повече ханш! ХАНШ!!!”. В моя случай ханшът е само част от проблема. Дето казва и Слави Трифонов, пластична съм като дърводелски метър. Дори правото хоро е предизвикателство, което все още не смея да приема, независимо от изпитото количество водка преди това. Три рунда срещу Майк Тайсън ми изглеждат по-лесно постижими от танците. И далеч по-малко страховити. Колкото до спорта... Последният ми опит за редовен фитнес приключи с месец и половина на обезболяващи, но това няма да ме спре, когато ми дойде вдъхновението... Предполагам... Надявам се...

13. Да си остана на 17.

Независимо от ЕГН-то. Нали важно било духът на колко е. Моят е зациклил някъде около 17-ия ми рожден ден и това може да си има някои минуси, но плюсовете са далеч повече. И ако наборите ми ме намират за леко инфантилна вероятно, то за децата ми е готино, че мама гледа заедно с тях „Скуби Ду” и играем на компютърни игри.

14. И точка последна засега – да успея да осъществя поне една трета от гореизложените намерения. Да не сме максималисти все пак!

Препоръчваме ви още:

50 новогодишни решения

Снощи беше страхотно! Искам още!

Този много кратък и много сладък живот...

Как да сбъднем новогодишните си планове