Летният сезон настъпва с цялото му очарование, а ние вече стягаме багажа за почивки и пътувания. Обърнахме се към нашия любим доктор Масларски с най-честите въпроси на майките.
От каква възраст бебето може да ходи на морска почивка? А на планинска?
На море е добре да се ходи след първата годинка на детето. На планина можете да ходите след шестия месец, на височина до 2000 м.
Може ли да се слагат ваксини преди пътуване? Колко време трябва да е минало от последната ваксина, за да пътува детето?
Не е добре да се слагат ваксини преди пътуване, тъй като могат да се наблюдават странични ефекти от болка и зачервяване на мястото до вдигане на температура. Добре е да са минали минимум 72 часа след последната ваксина.
От каква възраст детето може да влиза в морската вода?
След първата година детето може да влиза в морето с родител, разбира се.
От каква възраст бебето може да се маже със слънцезащитни продукти?
Още в най-ранна възраст, дори след раждането е добре да защитавате чувствителната детска кожа със слънцезащитни продукти през пролетните и летните месеци, когато излизате навън. Използвайте специални продукти за деца с висок фактор на защита и обличайте детето по възможност с леки, памучни материи, които да покриват тялото. Винаги му слагайте шапка.
Вярно ли е, че кърменето не бива да се спира през летния сезон?
Да, в никакъв случай не бива да се спира.
Какво да правим, ако на почивка малкото дете вдигне температура или се разболее? Да се връщаме ли веднага у дома?
Важно е винаги да носите медикаменти от първа необходимост и да потърсите лекарска помощ на място.
От какво най-често боледуват децата през лятото и как можем да ги предпазим?
От лесни вирусни инфекции и гастроентерити, наранявания и изгаряния, както и топлинен удар.
Нужно ли е да се дава на детето пробиотик преди морска почивка, за да не хване “летен вирус”?
Можете да давате профилактично, когато сменяте обстановката и кухнята.
Как да процедираме при силно разстройство и повръщане?
Потърсете веднага лекарска помощ. Нека детето приема течности, дори и в малки количества, на малък интервал от време, както и диетична храна. При необходимост давайте обезболяващи лекарства и пробиотици. Важно е да се избегне обезводняване.
Д-р Пламен Масларски е педиатър в "Аджибадем Сити Клиник", кабинет "Детски болести"; специалист с 24-годишен стаж в болнично и амбулаторно заведение, специалност Детски болести, Детска ендокринология и болести на обмяната.
Препоръчваме ви още:
Автор: Диана Удовиченко - злобна анархистка, фанатично влюбена в хеви метъла, Кинг и кучетата
1. Нормалният мъж изкарва добри пари. Толкова добри, че да стигнат за издръжката на жена му и децата, за децата на жена му от предишните бракове, за родителите на жена му, за роднините й и за предишните й мъже (това е желателно). Ако мъжът не изкарва толкова добри пари или не иска да издържа роднините на жена си, не е нормален.
2. Нормалният мъж иска да яде, само когато жена му иска да готви. Когато я мързи, той не иска да яде. Или отива в кухнята и сготвя нещо сам. За себе си и за жена си.
3. Нормалният мъж обича да прави секс, само когато иска жена му и когато не я боли глава. За него сексът винаги е празник, защото добре разбира колко е невероятно, че най-сетне му се е отворил парашутът. Обича тричасовите прелюдии, запалените свещи и листенцата от рози посипани навсякъде.
4. Нормалният мъж е изключително емоционален и не се срамува от чувствата си. Може с часове да говори за отношенията, просълзен от умиление. А ако жена му го обиди, кротко плаче в ъгъла, подпрял с брадичка вълнистите си колене.
5. Нормалният мъж задължително е дебел, плешив и космат. Плешив в главата, космат на всички останали места. На гърба също. Поне малко. Задникът му е пухкав, това е нещо свято. Ако мъжът не е дебел, плешив и космат нещо с него не е наред.
6. Нормалният мъж обича животните. Котенца, кученца, дори черни хлебарки, ако жена му ги е завъдила. Той се чувства невероятно щастлив, когато ги извежда на разходка, събира акото им, мие лапите им и т.н. Всичко това прави след работа и преди секса с тричасовата прелюдия. Вместо вечеря.
7. Нормалният мъж обича да слуша метъл. Особено се кефи на MANOWAR. Като чуе гласа на Ерик Адамс, разтваря крака на ширината на раменете, вдига ръце и хваща с лявата ръка китката на дясната. В тази поза куфее, докато върви музиката. Ако не го прави, значи въобще не е мъж.
8. Нормалният мъж всяка сутрин излиза на терасата с кофа сапунена пяна и в продължение на половин час прави мехурчета, приветствайки живота и новия ден.
9. Нормалният мъж обожава шопинга. Той е готов часове наред да придружава жена си по магазините, да обсъжда с нея плюсовете и минусите на чорапогащите и прецизно да й избира пудра.
10. На въпроса: „Дебела ли съм?“, нормалният мъж отговаря винаги с „Не!“. Дори ако жена му е дебела. Дори ако е много дебела. За нормалния мъж жената винаги е прекрасна. Той не се заглежда в гръдната обиколка на чуждите жени. Изобщо изпада в ужас от подобни гледки и кротко плаче (виж т. 4).
Тези признаци на нормалния мъж ви се струват абсурдни? Може би изискванията към нормалния мъж са твърде високи? Може би това е сексизъм? А не са ли странни статиите от типа на „Каква трябва да е идеалната домакиня“ или „7 признака на идеалната жена“?
Защо и ние да не се пошегуваме с тях?
Препоръчваме ви още:
Как да стана интелигентен колкото жената
Мъж в криза на средната възраст
Автор: Диана Петрова
Глава 8
Офисът, в който щях да работя, представляваше огромно хале с наредени едно до друго бюра. Първото, което не ми хареса, беше, че мониторите се виждаха още от входната врата. Дори от разстояние можеше да се разчете кой какво прави, с кого си пише. Не че имах намерение да се крия, но не ми харесваше фактът, че някой щеше да минава зад гърба ми. Посрещна ме служителка по човешки ресурси и двете заедно преминахме между бюрата, за да стигнем до малкия стъклен офис на мениджъра в дъното на халето.
Щом влязохме, той стана на крака и протегна ръка към мен. Беше висок хубавец, а лицето му изразяваше застинала веселост, все едно е актьор с надяната маска на шут, на когото плащат, за да развеселява останалите.
– Приятно ми е, Даниел.
– И на мен, Габриела съм.
Продължавах да усещам лекия парфюм на Самуил и си повтарях да се отърся от тези мисли, защото трябваше да се съсредоточа и да направя добро впечатление.
– Откъде идваш? Разбрах, че не живееш в София.
– От Марсилия... имам предвид... от Стара Загора.
– Между Марсилия и Стара Загора има разлика. Все едно да кажеш, че идваш от Варна и от Бургас едновременно – захили се той.
– Възможно е. Може да се изтества.
– Това исках да чуя. Интересно как. Всъщност как би го изтествала? – попита той и завъртя глава встрани.
– Много се извинявам, но ако искаш, нека първо я запозная с колегите, защото вече са в сутрешна среща – прекъсна го служителката по човешки ресурси.
– Добре, добре – съгласи се неохотно Даниел. – Габриела, нали така беше името ти, запази отговора за по-късно.
Не можех да се отърся от миналото и да се доверя на новия си познайник. След случилото се във Франция завинаги намразих мениджърите и си обещах никога да не им се доверявам. Струваше ми се, че каквото и да каже този тук, ще е лъжа, даже изкусно сътворена лъжа, която да ми навреди по изобретателен начин. Още не можех да приглуша възбудата отпреди малко и в главата ми бушуваше хаос от мисли на френски, на български и на английски. Тръгнахме обратно между бюрата, а всички програмисти се обръщаха и ме оглеждаха безцеремонно. В миг се сетих, че съм без сутиен – ето защо се чувствах така, сякаш съм гола! Приведох се с надеждата, че така зърната ми няма да изпъкват толкова ярко. В дъното до прозореца петима души се бяха изправили и разговаряха. Щом се приближихме, служителката ме представи и всички погледи се насочиха към мен. Сведох глава и опитах да се усмихна, така че да изглеждам мила и срамежлива. От опит знаех, че това помага, когато се присъединявам към нов екип, сякаш извинява позакръглените ми форми. Често се чувствах като балон сред сламки – и в Марсилия, и тук. Екипът се състоеше от четирима мъже и една жена със свъсена физиономия . Всички бяха слаби – без жената, което не ме успокои особено. И бяха по тениски, което ме накара да се почувствам съвсем не на място с малко по-официалната си синя блузка.
– Ще проведем един бърз скръм мийтинг и после ще се занимаем с компютъра ти. А иначе... аз съм Ивайло – високият мъж с леко изкривени крака ме наблюдаваше с любопитство.
Представих си как се измъчва във фитнес салона да изправи тези криви крака, как си подбира дънките по това дали прикриват този вероятно вроден дефект и че сигурно е с тази професия, защото никъде другаде не би могъл да се справи. Изпитах моментална антипатия към него. Приличаше на издължено, пренебрегвано дете, което се мъчи да изглежда щастливо като останалите, за да го харесат. Лошото беше, че вероятно ще ми е тийм лидер и трябваше някак да превъзмогна първото си впечатление за този човек. Беше много важно как ще подходя към него, макар хич да не ми се искаше да се преструвам, че го харесвам. Покрай les problиmes franзais преструвките ми бяха омръзнали и вече не исках да ги използвам дори срещу заплащане.
Свъсих се, защото макар да пишех технически хелпове в Марсилия, не участвах активно в работата с останалите. Обменях си имейли с тях и стоях някак встрани от общия живот в офиса. Разговарях само с шефа си. Нямах представа какво е „скръм“ и внезапно се почувствах като пълна глупачка. Тези момчета тук, обути в дънки и маратонки, знаеха за компютрите повече, отколкото бях научила през целия си живот. Дадох си сметка, че трябва да разучавам всички непознати думи, които произнасяха, за да не изглеждам нелепо. Веднага планирах да използвам опита си от писането на техническа документация. Можех да разучавам непознатите думи и да гледам ютуб клипове, в които някой обяснява практическите занимания с тях. Почти бях сигурна, че това ще помогне.
Докато аз панически търсех пътя, по който да поема в тази изцяло нова за мен среда, всеки от екипа разказваше за това, което е правил вчера и какво предстои. Обсъждаха проблемите си и от всичко, което говореха, не можех да разбера почти нищо. Това ме попритесни и възбудата ми от срещата със Самуил напълно се изпари.
Започнах да ги разглеждам.
Валери беше дребосък с яки ръце на селско момче, несъразмерно дълги спрямо тялото. Кафявите му очи се кокореха любопитно, все едно е маймунче, затворено в клетка от монитори. Веднага си помислих, че този човек има сериозно хоби и работи тук само за да припечелва. Бях любопитна да узная дали предположението ми ще се окаже вярно, но определено усетих топлина в излъчването му.
Иван приличаше на крокодил, от онези, чиято кожа е груба и състарена като брюкселско зеле. Той премяташе кутия цигари в ръцете, а коремчето му се разливаше над колана на дънките. Този вероятно беше под осемдесети набор и отдалеч личеше колко се дразни от това, че си губи времето тук. Нямах идея дали има нещо сериозно за правене, но си го представих, разпльоскан на дивана как гледа мачове с бира в ръка, оригва се и устата му мирише на лошо.
Прехвърлих погледа си на единствената друга жена в екипа – Деница. Дупето ѝ беше по-налято от моето. „Точно както е модерно в момента“, рекох си. Имаше твърде тясна талия, а надолу се разливаше като кофа с похлупак и едва побираше пищните си задни части в твърде тесни дънки. Лицето ѝ беше обезцветено – все едно преди е имало руменина, но нещо в офисите, в естеството на работата или в личния ѝ живот го е умъртвило по този изключително жесток начин, така че да изглежда едновременно живо и мъртво.
– Стигнахме до теб – прекъсна мислите ми Ивайло. – Какво си правила вчера, какво ще правиш днес и какво утре?
– Аз... – заекнах.
Всички се засмяха.
– Няма нужда да казваш какво си правила вчера – протегна длани Ивайло като съвременен Пилат Понтийски. – Исках просто да ти покажа в какво ще се състоят сутрешните ни срещи. Провеждаме ги към единайсет, те са едно от по-важните неща, част от процеса – той изсъска на думата „процес“ и цялата ми кожа се наелектризира.
Вече знаех какво ме дразни у него – той беше повярвал на ролята, която играеше във фирмата. И се криеше зад нея, така че не можех да направя разлика между роля и човек. Познавах този тип поведение, познавах го твърде добре, за да не го усетя веднага. Пекс – мъжът, заради когото избягах от Франция, се държеше по същия начин в работна среда, и то винаги когато от него се искаше да покаже сила. След като назовах вероятната причина, някак се успокоих и вече можех да се съсредоточа в съществото на разговора.
– Не знам какво да кажа – усмихнах се.
– Няма нищо. Аз ще го кажа вместо теб. Сега ще ти помогнем със сглобяването на компютъра, освен ако не си работила в „Икеа“ и не можеш да го направиш сама.
– Не съм. Но мога да опитам.
Отново всички се подсмихнаха.
– Момчетата ще ти помогнат, заедно с Валери ще инсталирате пощата и той ще ти покаже приложенията, с които работим.
– Добре. Благодаря на Валери тогава.
– Моля – отговори Валери, който изговори думата така, че всички звукове в нея се чуха ясно и отчетливо, без да се сливат. Беше нещо като нарочно по-бавното говорене пред чужденец или на малко дете.
Прекомерната откритост и искреност на всички ме поуплашиха. Не бях свикнала всеки да разказва за това, което прави – в марсилския офис всички се подмазваха на всички и там беше важно да притежавам вграден усет, за да разпозная намеренията им. Имах чувството, че тук намеренията се декларират на висок глас като пътническите съобщения по гарите и в метрото – ясно, отчетливо и постоянно.
Намирах се в детска градина и това донякъде ме поуспокои. Каквато и да беше техническата работа, щях да се справя с комуникацията.
Огледах залата отново. Програмистите се настаняваха на бюрата си, разказваха си шегички, а някои слизаха да пушат долу пред сградата.
Иван, който бе обут в дънки с ниска талия, се залови мълчаливо да вади кутията на компютъра изпод бюрото ми. Започна да се дупи и да пъха кабели, а през това време аз заковах погледа в цепката на дупето му. Чудех се, кои ли момичета харесват такива мъже, дали си имаха половинки. Същевременно се радвах, че поне засега тук, в работата, не харесах никого като сексуален обект. Това означаваше чисти професионални отношения. Колко хубаво! Опитах да помогна, като свържа мишката с един от портовете на компютъра, но не успях.
– Остави. Аз ще го направя – рече просто Иван.
Изчервих се от непохватността си, но с удоволствие забелязах, че никой не се стараеше да я изтъква, както се случваше в Марсилия.
Там, където поставихме монитора ми, той се виждаше само от няколко души и за миг се зачудих как така дават това място на новобранец като мен. Бързо разбрах защо никой не харесва мястото. Беше твърде светло – слънцето проникваше през щорите и заслепяваше очите, но аз нямах никакъв проблем с това. След хладния мизерен марсилски офис, тук ми се струваше като в петзвезден хотел. Щом пуснахме компютъра, Валери се приближи, грабна една топка от онези, върху които можеше да се сяда, и се настани до мен. Започна да ми обяснява всичко на ясен и достъпен език. Повтаряше и отново произнасяше думите така, сякаш отдава повече внимание на отделните звуци, отколкото на групирането им в други, по-големи словесни конструкции. Нямах търпение да станем по-близки с него, за да го разпитам как е усвоил този начин на говорене и каква е причината за него.
– Шефе, да ѝ настроя ли часовника на бургаско време.
– Какво значи бургаско време?
– Глупости – обади се Ивайло, който беше запушил ушите си със слушалки, макар да бях сигурна, че не слуша музика.
– Бургаско време – рече по-предпазливо Валери, като започна да се озърта, сякаш се опасяваше, че прави нещо нередно – е да идваш в десет и половина.
– То нали по договор е в девет и половина.
– Именно де. Ние тук сме се разбрали да идваме в десет и половина, ама не го разправяме на Даниел.
– Дадено – подадох ръка аз, а той я плесна малко вяло. – Той да не е от Варна?
– Откъде разбра?
– Не е трудно – казах.
На обяд направихме кратка почивка, в която всички отидохме да хапнем в една близка кръчма. Беше на самообслужване, а опашката беше голяма. Нямаше достатъчно маси и едва намерихме една, на която да седнем. Бързахме, защото усещахме укорителните погледи на останалите чакащи, които стояха с пълни табли и се озъртаха за места.
Гълтахме храната на големи хапки, а за говорене нямаше време. Окапах се с малко зехтин от салатата, която си поръчах, и се опитах да изтрия петното. То се размаза още повече и това като че ли поотпусна Валери, който очевидно нямаше проблем да се справя едновременно и с дъвченето, и с говоренето. Спомних си за щръкналите си зърна, но добре, че той започна да разказва за сноуборда си и за спусканията, които правел на Боровец почти всеки уикенд през зимата. Успя да ме разсее от мислите за собствената ми непохватност. Значи бях познала, че има сериозно хоби. Единственото, което го спирало да си намери гадже, било, че ще се меси в свободното му време. Скоро трябваше да ставаме. Обедната почивка ми се видя твърде кратка – в Марсилия беше доста по-продължителна за сметка на работното време. В офиса отново се заловихме за работа. Не ми остана време да си погледна смартфона до шест без пет, когато Валери вече се приготвяше да си ходи. Благодарих му от сърце, защото начинът, по който ме въведе в работата, беше приятелски, а не през пръсти и по задължение, както го правеха французите. Чудех се дали да го отдам на самия човек, или на културата в софтуерните ни фирми. Замислих се, че никога не бях работила в България, само бях учила. Времето щеше да покаже, казах си, и най-сетне погледнах смартфона си. Там вече имах съобщение от Андре, което гласеше: „Имат ужасни прически, нали!“, което най-сетне ме поотпусна. Краят на работния ден настъпваше.
Едва сега осъзнах, че не съм мислила за сутрешния случай. Беше се изпарил от главата ми като красив сън – нещо нереално и от друг свят, което никога няма да се повтори. Главата ми вече бръмчеше. Опитвах се да запомня всички неща, които Валери ми беше предал, и не спирах да си записвам в тетрадка. Исках да запаметя всичко за програмата, исках да стана добра в работата си.
Излязох и се разходих през градинката на НДК по „Витошка“, чак долу до църквата „Св. Неделя“. Исках да ме облъхва вятърът, да усещам ароматите на пица и фрешове, които се разнасяха от сергиите на уличните търговци, да не мисля за нищо и просто да се насладя на свободното движение на тялото си без сутиен в напълно непознат град в началото на новия си живот.
Оставих няколко левчета на двама музиканти, които свиреха на барабанче и цигулка. Музиката им беше весела и на моменти сърдита – като бърборенето на майка ми в добрите ни години заедно. Вероятно трябваше да ѝ се обадя отново, но не сега, не днес. Направих още няколко крачки напред и видях свободна пейка. Седнах там и разположих едната си ръка на облегалката. В главата ми се боричкаха думи на френски, подвикванията на шофьорите, тихото жужене в марсилските кафенета и паниката, която обземаше закъсняващите за работа. Можех да се закълна, че вятърът идва право от Марсилия, усещах го как прониква в костите ми – тук, насред главната улица в София. Притворих очи. Отворих ги внезапно като навита кукла. Погледнах нагоре към малките старинни тераски на апартаментчета та над магазините. Вдишах дълбоко, защото имах чувството, че няма да издържа на наситения порив на лятото да се разгори, че няма да оцелея, ако чувствам всичко навън толкова свое.
За автора и книгата
Диана Петрова е добре позната на четящата публика, защото пише с еднаква лекота и майсторство както за възрастни, така и за деца. Писателската ѝ кариера започва с първата книга с приказки за осиновени деца в България „Двойната планета“. Следват бестселърите за деца „Мъдри приказки“ и „Приказки за цялото семейство“. „Деветте кръга“ е четвъртият ѝ роман след дебютния „Ана“, с който печели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“; „Синестезия“, който попадна в десетката на конкурса „Нов български роман“ на издателство „Сиела“; и „Лилит“, който се изучава като част от задължителната литература в Софийския университет. Финалист е в десетия юбилеен конкурс за роман на корпорация „Развитие“ и носител на специална грамота „Бисерче вълшебно 2018“. Когато не пише, работи в IT сферата.
„Деветте кръга“ е роман за женската сила да се отдадеш и да откриеш себе си, приемайки другия. Историята проследява съдбата на двайсет и няколко годишната Габриела. След дълъг престой във Франция Габи се завръща в България с разбито сърце и с надеждата, че тук ще открие новото начало, от което се нуждае, за да рестартира живота си. Дори не подозира за плановете на съдбата, която я изправя на пътя на Самуил Марков, IT милионер, по когото въздиша цяла София и който ревниво пази личния си живот в тайна.
Самуил винаги е бил устремен към върха - в живота, в бизнеса, в планината. Докато една внезапна среща в кафене близо до офиса му променя пътя, който така грижливо е начертал за себе си... Привличането между Габриела и Самуил е мигновено, отвъд здравия разум и законите на логиката. Когато са заедно, границите на реалността се размиват в приказна фантазия, която скоро се превръща в кошмар. Милионите от IT бизнеса на Самуил привличат врагове и завистници, които насочват стрелите си към Габриела. Но по-отровни са тайните от миналото, определяли живота им до днес. За да продължат напред, и двамата ще се изправят пред собствените си демони. И ще се изкачат по спиралата на деветте кръга, които ще преплетат съдбите им завинаги. От небостъргачите на София до върховете на Пирин, от бреговете на Марсилия до тесните канали на Венеция, новият роман на Диана Петрова събира противоположни светове и чертае страстния път към пълното сливане с другия.
Препоръчваме ви още:
До 20 студенти ще преминат специално обучение, за да се включат ефективно от организирането, провеждането и комуникирането на доброволчески акции
bTV Media Group разкрива национална стажантска програма, свързана с подготовката на най-мащабната доброволческа акция у нас „Да изчистим България заедно“. В рамките на стажа - от 15 юли до 15 септември, до 20 студенти ще имат възможността да преминат обучение с едни от най-добрите специалисти в областта на организирането, провеждането и комуникирането на доброволчески акции, а след това да се включат и пряко в подготовката на „Да изчистим България заедно“ на 15 септември. Програмата се реализира съвместно с Министерството на младежта и спорта и Националното представителство на студентските съвети. Целта й е да помогне на младите хора, които имат интерес към работата по общественополезни доброволчески проекти, да развият умения и да натрупат безценен опит в тази област.
bTV ще сподели най-важното ноухау около организацията на доброволческите инициативи чрез семинарни сесии и уебинари, в които опит ще споделят професионалисти от екипа на bTV Media Group и партньорската мрежа на „Да изчистим България заедно“. След края на обучението си младежите ще получат сертификат и финансово възнаграждение на стойност 300 лева. В рамките на кампанията те ще работят най-вече на регионално ниво, като ще координират подготовката на областите в България за включване в акцията.
Тази година „Да изчистим България заедно“ стана част от най-голямата гражданска инициатива в света - World Clean Up Day 2018. На 15 септември, в Световния ден на почистването, България ще чисти заедно с милиони доброволци от 150 страни.
Всеки, който желае да се включи в стажантската програма, може да подаде своята кандидатура тук.
Препоръчваме ви още:
Автор: Любов Даскалова
Може отпуските да са ни дълги, но почивките са кратички. Всяка година ходя в Китен, някъде в средата на юли.
Всяка година стягам куфарите с мисълта какви плажни рокли да си взема, дали са изтъркани добре петите ми, а лакът не е излющен някъде. Все изпадам в дилема ще се гримирам ли на плажа или не. Сега тези, където си мислят, че ще пържа кълки на Какао бийч, грешите. Китен е моята десетгодишна страст, Зангадор ми е голяма слабост, но да не се отплесвам! Стягам външния вид повече от всякога, защото знам какво ми предстои.
Ден първи.
На път сме, спираме на бензиностанция на магистралата да пием по кафе. Часът е осем сутринта, решавам, че мога да освободя малко телесни течности след кафето. Докато съм се усамотила в тясното помещение и тишината е заменена от звучен водопад във водно-порцеланово изобретение, на вратата се чува тропот, следва чукане като от стар дърводелец с каменарски чук. Казвам „ЗАЕТО“ с тоналност, близка до озвучаването. След секунди излизам, пред мен Катето от „б“ клас. Една широка усмивка, едно щастливо дете ми изчуруликва: „Здравейте, госпожо! Как сте?“. Ахмммхммм, добре съм, леко смутена, защото си представям ситуация, в която кафето ми е докарало други нужди и излизам от силно ароматизирана тоалетна тип „зоологическа градина“. „Госпожо, къде отивате?? Ние отиваме на море, на Китен!“. „Ами… и аз“, следва обещание от Катето, че ще се виждаме всеки ден.
В Бургас решаваме да се отбием през голям магазин, че се сещам за разни забравени плажни принадлежности. На големия паркинг половината коли са софийски. Мен ме побиват леки тръпки какво ли може да изскочи иззад някой щендер. В магазина съм пред рафта за плажни млека и масла. Чета с интерес съставки, парабени, срок на годност. Някой ме потупва по гърба с юнашка сила – Борисчо от „а“ клас. „ОООООО, ГОСПОЖООООО!“. Целият магазин гледа към нас. Трима човека се взират в мен, в очакване да ми се чуе името да не би да изляза някоя знаменитост. „Как си, Боби?“, смутолевям леко притеснена, а Боби разказва, как цяло лято ще е при баба си в Меден рудник. Пита ме къде отивам и с мутиращ глас в стил „повредена фреза“ ми пожелава слънчеви дни и много пясък в ушите и риба в джобовете. Този детски поздрав буди искрен смях у всички преминаващи хора в радиус от петнадесет метра, а аз не смея да си бръкна в джобовете, за да не извадя някой сафрид от там.
Пристигаме в Китен, паркираме колата в близост до квартирата на хазайката Силвия и бързичко пренасяме багаж. Страх ме е да се огледам наоколо, че знае ли човек откъде ще долети „Здравейте, госпожо!“. Някак минавам между капките. Не ми се излиза навън, ще си доядем сандвичите.
Ден втори.
Стегнала съм плажната чанта, мъжът ми ще носи чадъра и хладилната чанта. Тръгваме към южния плаж, рано е и бързо си намираме места. Плажно масло, любима книга, лек бриз, шум на вълни… за това блаженство мечтая от коледната трапеза, когато жегата от фурната ми носи лек загар по ръцете. След известно време решавам да пробвам морската вода за първи път тази година. Надигам морно тяло (абе, тежко искам да кажа) и се запътвам към морските вълни. Към мен полита топка, аз инстинктивно бия един шут, а от някъде се чува: „Лелеееее, тая каква футболисткаааа ее!!“, следващата реплика: „А! Това е г-жа Даскалова! ЗДРАВЕЙТЕ ГОСПОЖО!“ – Жорко от „в“ клас. „Госпожо, ще ритате ли с нас?“ , а аз отказвам учтиво. Жорето продължава да е настойчив, а аз все по-упорито отказвам и тактически се насочвам към приближаващите вълни. „Госпожооооо, пааас!“ - Жорко бие силно воле към мен. Аз му връщам със същото – от въздуха изритвам плажната топка с все сила, но вместо да я върна към момчето, топката се залепва с висока скорост в зачервения нос на възрастен чужденец. Впускам се да му помогна, защото ми става неудобно. Човечецът се олюлява, поглежда ме с мил поглед и с цялото си търпение, с което ние, учителите, рядко разполагаме, се усмихва (абе, откъде намери сили да се усмихне!) ми казва на някакъв език, че няма проблеми. Не, че разбрах какво ми казва, но си мисля по усмивката, че е това.
Вече тичам към водата, за да не стане някой друг сакатлък. Потапям се така, че направо искам да отплувам поне до Приморско. Отпускам се върху вълните, понасят ме мечти. Няма да мисля повече за работа. Взела съм си интересна книга, ще гледам сериали, ще се наслаждавам на ланско замразена пържена цаца и хладна наливна бира с почти никакъв алкохол. Плувам, плувам, току се озърна наоколо, пак плувам, пак се поогледам и така още известно време.
Излизам на сушата, пристъпям на подскоци връз врелия пясък като цирков пудел на котлон, едва се добирам до хавлията. Хвърлям мокри телеса отгоре й и отгръщам любимото четиво на трета глава. Зачитам се, морските вълни създават шум, който заедно с крясъците на чайките ми напомнят голямото междучасие. Айде стига! – си казвам на глас и се потапям в книгата, за да изляза от света на измъчената учителка.
По едно време, тъкмо когато главната героиня иска да каже, че е лудо влюбена в мъжа на нейните меч… получавам потупване по гърба:
– Здравейте, госпожо! Аз съм майката на Жорко, там, в едно училище сте и двамата. Знам, знам, че не му преподавате, но да ви питам нещо. На моя комшийка, приятелката й пита коя госпожа ще препоръчате за първи клас?
Аз гледам опулено с изражение все едно са ми настъпили левия крак. Мъча се да обясня, че не е редно да си говоря за колежките. Малееее, а ако почна да обяснявам какви са, няма да се спра цяла седмица, няма да остане ученик записан, ще срутя училището, бе! Но това са само мисли, самоукротявам се някак си, саморегулирам си емоциите и с блага усмивка пак потретвам, че за моите колежки няма как да говоря, нито да ги степенувам. Жорковата майка обаче продължава: „Добре, поне едно име кажете!“- „Ще помисля и ще ви кажа тези дни!“ казвам неуверено и й пожелавам уж слънчев ден, с надежда дъжд да я полива и градушка да я светка по неразбраната кратуна. Изпадам в дилемата да местя ли хавлиите или да се окопавам в непревземаема територия, да бия едни граници с колчета, да опъна полицейска лента и да се отдам на заслужена почивка. До вечерта няма да правя промени, че знам ли кой ще ме открие двадесет метра по-надолу.
Вечерта пристига с чувството на глад като втори ден по Лидия Ковачева. С мъжа ми ще ходим на кръчма, знаем коя, една от любимите ни в този китен Китен. Тъкмо сме си поръчали порции, тъкмо си казваме дългоочаквано наздраве с потни чаши кехлибар, при това газиран, тъкмо вилицата е нанизала онези цвърчали до преди минути във вряла мазнина вкуснотии, когато … „ОООООО, здравейте, госпожо! Как сте? Какво правите в Китен?“ ме пита Асето. Милото ми Асе е отново на метър от мен. Чак си представям как ми подава домашната си работа за подпис и пита каква кифла точно ще има за закуска. „Чакайте да си направим едно селфи!“ заявява малката фоторепортерка, вади модерен телефон и една светкавица ме застрелва от 30 см право в широко отворените зеници. А аз без грим, прихванала косата с шнола, сигурно имам още сол по миглите, вече виждам снежинки. Понеже съм изгоряла лошо днес на плажа, съм излязла вечерта доста разголена, та чак ми става неудобно. Замятам жилетката на мъжа ми, питам учтиво Асето как е, докога ще е в Китен и коя книга чете. Детското любопитство е заковало до мен малкото човече, от което валят въпроси от рода – къде съм отседнала, с кого съм в Китен, няма ли да си стоя в училището лятото, тази рокля нова ли ми е… Докато в мига, когато задавам въпроса за книгата, Асето изчезва със скорост, която гладна бълха към охранен късокосмест дакел не би успяла да развие от първи опит.
Вечерята ми продължава някак си, детето ме стрелка с погледи от различна дистанция, обаче въпросът за книгата ни действа като непреодолима преграда. Хапвам, знаейки, че всяка хапка и всяка глътка са ми преброени, ако може и декларирани в НАП.
Ден трети.
Пием кафе на терасата, сварено в тенджера на котлон. Изпитвам нежелание да пия любимото капучино из кафенетата наоколо, което неминуемо ще е поръсено с канела и поредното „Здравейте, госпожо!“.
Тръгваме към плажа. Сигурна съм, че днес искам да отидем другаде. Сменяме местонахождението с двеста метра отклонение от вчера. Хвърляме хавлиите, набиваме два чадъра, аз слагам слънчеви очила и широкопола сламена шапка и тръгвам на разузнаване. Старателно оглеждам всички присъстващи по плажната ивица с надеждата, че никой няма да разпозная. Усещам се, че дори ги броя, спирам на осемдесет и девет. Бройка не ми трябва, ама по навик… трети ден е едва.
Правя два тегела – един по катета, другия по хипотенузата на мислен триъгълник. Оглеждам всички и никой не ме заговаря. Връщам се победоносно на превзетите два квадратни метра плажно пространство. Следват процедури по намазване със слънцезащитен фактор 30 и четене на любимия ми роман. Чак не мога да повярвам, че не си говоря с никого, а само чета, гледам вълните и лек бриз ми свири в ушите. Унесла съм се в лек сън. Събуждам се доста запечена по цялата ми лява половина. Ще трябва да минем през аптеката, за да купим лекарство, че няма да се спи.
Във фармацевтичния магазин има опашка. Аз съм шеста на редицата. След мен влиза върволица от хора, някои се подреждат, други просто зяпат по рафтовете. Чуват се и детски гласове, струва ми се, че някой ми изрича името. Викам си почти на глас „Не! Не! Илюзия е! Звукова халюцинация е!!!“, когато до мен пристъпва мило четиричленно семейство, солидно изпечено, с греещи 4 комплекта бели зъби, оформени в рамки от щастливи усмивки, които ме поздравяват: „Здравейте, госпожо! Как сте?!“. Семейството на Христо. Завъртам изгорялата страна на заден план, отпред, в авангард идва по-бялата моя половина, учтиво благодаря за поздрава и отговарям, че съм добре (психически само аз си знам какво ми е!). В кратката пауза, в която се надявам, че въпроси повече няма да има, младежът пред мен поръчва двадесет презерватива. Аз сконфузено поглеждам в пода, да не би да си помислят, че сме заедно. Родителите също започват да се озъртат, като че ли търсят по звънтящия глас прелитащ комар наоколо. Тази пауза ми подпомага следващата стъпка, защото съм наред, правя покупката от фенистил и още някакво мазило. Хубаво беше да взема вазелин, ама след предходната покупка вече е недопустимо. Вниманието ми е изцяло за аптекарката, за която съм сигурна, че не е майка на мой ученик.
Излизам от аптеката и навлизам в мрака на тъмната юлска нощ. Уличните лампи са изгорели, отдалечавам се внимателно на прибежки от аптеката, друго наоколо нищо не свети. В тъмнината някой ме приближава и чувам думите „Здравейте, госпожо!“ Със завидна лекота превключвам от тромава походка в търчане, тип републиканско по лека атлетика в дисциплина спринт. В този момент някой ме догонва, хваща ме през рамо, спирайки ме и ме пита: „Не ме ли позна?!“.
Мъжът ми…
Ама почти му бях избягала…
Препоръчваме ви още:
Любов Даскалова и малките матури
Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив - вашите истории
Автор: Ина Зарева
Държа да се знае, че изпитвам огромен респект към всички спортисти. За мен те са не-човеци. Възхищавам се на желязната им воля, дисциплина и последователност. Винаги плача на победи или загуби. Защото няма друго нещо в света, в което толкова дълги години лишения, огромен труд и изключителни усилия се решават за някакви си секунди или минути. Дори в операционната има втори шанс и можеш да поправиш нещата, ако си забил скалпелът погрешно например. Но в спорта няма връщане назад. Всеки, който е минал през това, за мен е истински герой, достоен за уважение. Дори и само заради това, че на една тренировка се правят толкова коремни преси, колкото аз не съм направила за целия си живот.
Обаче има спортове, които органично не понасям. Ако не споменавам кървавите безсмислености, моят най-голям кошмар винаги е бил футболът.
Това, че някакви момчета, избягали от час, тичат напосоки, за да покажат прически като спагети или прясно окосена трева – както и да е. Това, че от трибуните се носи непрестанен шум, който се забива в мозъка като жужене от всички кошери на света взети заедно – също се преживява. Това, че някакви непознати с лекота предизвикват моя тих, уравновесен и възпитан баща да избухва и крещи кански, а аз никога не успях – нито с бележник с шестици, нито със счупена глава – и с тази травма от детството някак се живее. Това, че тези момчета с манджи на главите си, само за да се разходят на терена получават толкова пари, колкото сигурно е външният ни дълг, също някак се преглъща. Но най-ужасяващото, дразнещо, изнервящо, предизвикващо, влудяващо и непреодолимо нещо на един мач са неговите коментатори. Първо, не може някой да говори повече от мен! Второ, да знае толкова подробности за всеки на терена. Трето, да не спира да говори!
Коментарите на всеки мач се леят като непрестанно дуднене от най-лютите свекърви на света, с което тъкмо да свикнеш и те внезапно преминават в кресчендо, което се забива в мозъка ти с името на поредното избягало от час момче и гарнирани с неизменните възгласи: „Каква възможност! Ах, каква драма!“, „И сегаааааа подааааване!“, „Топката е в еди-кой сии, еди-кой сиии!, еди-кой сииииии!!!, еди-кой сииииииииииииииии и гоооооооооооооооооооооол!“
Ако мъжете можеха да имитират оргазъм, вероятно щяха да звучат точно така.
Да! Футболът отключва най-тъмното от душата ми, ужасява ме, отвращава ме и ме вбесява едновременно. Всичко свързано с него е деградиращо, унижаващо личността, романтиката, любовта и живота изобщо – като започнем с прическите на футболистите, самите футболисти, манекенките на футболистите и, разбира се, тези легенди на всеки футболен мач – коментаторите и техните оргазми.
Бях решена да отмъстя на тази омразна игра. Да ѝ покажа, че не всички са влудени нейни фенове, не целият свят ѝ принадлежи и съвсем спокойно може да се живее и без нея.
Първо започнах да издавам резултатите на баща ми. Прибира се той от работа, наглася се ритуално пред телевизора, за да гледа повторението на мача, който е пропуснал. Заема напрегната поза, вената на челото му пулсира, бърше потни ръце, а аз минавам лежерно пред екрана и подхвърлям:
- Баща ми, хайде на кино! Тия завършиха 0:0 няма смисъл да ги гледаш.
Мисля, че толкова покрусено изражение нямаше да му докарам, дори ако се бях оженила за дервиш, кришнар и футболист от противниковия отбор едновременно.
После започнах да пресявам гаджетата си, според степента им на обвързаност с футбола. Ще ме кани да гледаме мач с приятелите му? Ще ме сравнява с любимия си отбор – обичал само мен и него? Ще ми говори 3 часа с няк`ви термини, които звучат като части на космически кораб – дузпа, корнер, стена, бетон, греда, финт, задна ножица и не знам си още какво...
Сбогом и да не сте ме потърсили повече!
И така заживях, прегърнала Джейн Остин и примирена, че футболът ме води с 1:0, защото няма нормален мъж на света, който да не е негов фен и няма шанс за мен в този живот, няма шанс.
И тогава срещнах Него!
- От кой отбор си? – попитах с треперещ глас, докато слушахме музика.
- Нямам любим отбор – небрежно отговори той и пусна следващото парче, но фанфарите в главата ми го заглушиха изцяло. И това беше само началото. Годината беше 94-та. Улиците са пълни с екзалтиран народ. Крещят, пеят, пак крещят, пак пеят. Моето момче ме гледа право в очите и само лек тремор на левия клепач издава огромната жертва, която прави.
Видя ли, гаден футбол, такъв! Доказах ли ти, а?! Не всички мъже са луди по теб. Има и такъв, който е луд по мен!
1:0 за мен!
И после – прекрасната ни дъщеря!
Видя ли, гаден футбол, такъв! Един фен по-малко!
2:0 за мен!
И после прекрасният ни син!
Футбол в детската градина. Футбол в парка. Футбол вкъщи. Футбол в навсякъде.
- Мамо, хайде ритай, де! Никакъв нападател не си!
Не само ритах, ами се научих да падам за дузпа, не само падах, но и бях вратар. Не само бях вратар, но и ме караше да гледам как играе с баща си и какво мислите – да коментирам!!!
- Ама, хайде де, мамо! Преправи си малко гласа и с повече вълнение, когато отбелязвам гол!
После дойдоха първите турнири. Малкото ми момченце играеше с всички сили, устремен, решителен, отдаден. Гледах го, плаках, пак го гледах, пак плаках. Какво пък, можеха да са барабани, казах си и започнах да крещя в несвяст, когато дори само докоснеше топката.
После в училище.
После в отбора.
Трябваше да се досетя още през 9-те месеца, че в утробата ми всъщност се тренира, а не нося тризнаци.
Баща му все повече потъваше в облак от доволност и блаженство – беше овъзмезден за жертвата си преди време. Сигурно още тогава е планирал така да стане.
И така аз постепенно се сприятелих с моя най-голям враг. Термините вече не ми звучаха като фантастика, всички футболисти всъщност бяха много добри момчета, начело с моето. Екзалтирано купувах екипи, бутонки, капитански ленти, а футболните топки вкъщи станаха повече и от обувките ми.
За поредното „Светът е футбол“ се чувствах истински експерт. Имах любим отбор, любими футболисти и треньор, дори любим... коментатор.
И когато моите любимци играеха своя решаващ мач, най-тъмното от душата ми не само се отключи, но се изля като всемирен потоп. Толкова много крещях, толкова много плачех, толкова люто се ядосвах, толкова много се радвах и пак крещях, и пак плачех. Представях си сина си във всяка инфарктна ситуация. Ами ако контузят него така? Ами ако пропусне най-важния миг? Ами ако вкара най-решаващия и красив гол и стане героят на десетилетието?
Палех се, подскачах и крещях все повече, докато не осъзнах, че момчетата са застинали безмълвно, вперени в мен, както се гледа пияна мечка гризли, на която си взел десерта, и дори не смееха да погледнат екрана.
Тъкмо реших, че съм ги сразила с такава футболна страст и познания, че вече са ме признали за една от тях, когато синът ми тихо проговори:
- Мамо, искам да ти кажа нещо много сериозно. Когато един ден стана голям футболист и дойде най-решителният ми мач, ще те помоля да не присъстваш. Ти или ще плачеш непрекъснато, или ще скочиш на терена да биеш тези, които ме спъват. И аз трябва непрекъснато да те успокоявам. Не, не мога да рискувам бъдещето на отбора си с теб. Съжалявам, мамо!
Ах ти, гаден, отвратителен, футбол такъв!
1000 000 000:0 за теб!
Препоръчваме ви още:
Автор: Иво Иванов
Да общувам с деца ми е много по-интересно отколкото с повечето възрастни. Децата са истински, непринудени и любопитни към света. Детските умотворения винаги са ме впечатлявали и вдъхновявали.
Посмейте се с този весел коктейл „домашно производство“ от бисерите на моите двама синове Йоан (Йони) и Боян (Бобо), на 15 и на 6 години.
На път за детската градина сме надули предпразнично в колата химна "Върви, народе възродени".
Прозорците са отворени и се чува и навън. Хората надуват Криско, но ние винаги сме били алтернативни. Пешеходците наоколо сбръчват вежди, после по лицето им пробягва нещо като усмивка. Бобо чува „науката е слънце, което във Ушите грей“. Разяснявам му, че в песента, както и в живота, знанието огрява Душите, а не Ушите, макар ясно да си давам сметка, че за много хора благотворният му ефект наистина не стига по-далеч от ушите. Налага се да обяснявам що е душа. Не е лесна работа. Надявам се поне да му остане в главата, че знанието е мощна сила, която води към светло бъдеще. Нека знанието бъде с него! И нека стигне до душата му, не само до ушите му.
***
Навръх Гергьовден разказвам на Бобо легендата за Свети Георги. Какъв е бил храбрец и как е убил змея. И се започва с едни безкрайни уточняващи въпроси: ама какъв модел е бил тоя змей, дали е воден, или друг вид, как точно го е убил Свети Георги, с какво, къде... Все едно не разказвам приказка, а съм на разпит при следовател!
Обяснявам как светецът се е скрил и е изчакал змеят да се появи.
- Къде се е скрил, зад ъгъл ли?
- Ммм да, зад ъгъл.
- Ляв или десен?
- ????
- Ляв или десен ъгъл?
***
С Боян и Йоан по мъжки до Боянския водопад, Боянското езеро и Боянската черква (Боянското ханче го пропуснахме):
- Тате, а защо и трите са кръстени на мен, толкова ли съм известен?
- Световноизвестен си, тате!
Животът с тийнейджър поддържа нервната система и гласните струни постоянно обтегнати. Обяснявам със спокоен тон на Йоан (въпреки че вътрешно крещя!) как с великденските свещи се пренася светлина от черквата до вкъщи. Те не се ползват за затопляне/пърлене на козунак и яйца, така че да престане с експериментите си.
- Ок, Мойсей, както кажеш.
През нощта Йони омаал почти всичкия кекс, който майка му беше направила вчера вечерта, но всичко е точно...
***
Бобо:
- Тате, а ти можеш ли да кажеш цялата азбука ръкописно?
Ами сега? Мога ли?
***
Бобо ме пита в колата какво е романтика.
Карам го първо той да ми обясни с негови думи какво мисли, че е и така разбирам, че романтика например е да легнеш гол на леглото и да се покриеш с цветя, за да изненадаш любимия човек.
- Тате, и ти трябва да направиш такава изненада на мама!
Ама разбира се! Как не съм се сетил! Само се чудя кои цветя са най-подходящи за тая цел, може би някакви сезонни?
***
Йони към Бобо:
- Аз не съм ходил на детска градина като теб и затова още от много малък съм бил интелигентен!
***
Чувам как Йони разказва на брат си: В Древността, когато не е имало интернет... Предполагам, че в неговите очи ние с майка му сме кажи-речи връстници на динозаврите.
- Ами да, вие двамата с мама сте доста древни, в интерес на истината...
- Ей, момченце, ще ти кажа аз кой е древен!
- Тате не е дребен, даже е доста едър, защитава ме Бобо. – Даже си малко дебеличък, тате.
- Абе вие ще млъкнете ли и двамата!!!
***
Йоан тайно е научил малкия си брат на разни култови геймърски изрази като WTF. Стоим ние и се дивим пред гейзера в Сапарева баня. При вида на изригващата нависоко гореща вода Бобо вкарва израза в употреба много на място и се изцепва мощно&
- WTF!!!
Никак не е подходящ език за тригодишен дребосък и се засрамвам сконфузено, докато хората наоколо се заливат от смях.
***
Бобо е претворил по своему моите напътствия към батко му да си вдигне задника и да свърши еди-какво си и така измисли превърналия се в култов за нашето семейство израз: "Стегни си задника и успей да можеш!"
Това е нещо като превъзходна степен на: "Вдигни си задника и направи еди-какво си".
"Можеш да успееш" е тривиално. "Успей да можеш" си е друга работа, обаче.
И да си вдигне задника всеки може. Ама да си го стегне, е пак друга работа!
***
Йоан поздрави съучениците си в групата с „Христос Воскресе“ и те му отговориха „Мерси, и на теб“.
Традициите не са, каквото бяха.
Детето проговори! Що ли ми трябваше?
Квартална градинка. Детска площадка. На площадката играе детенце. На пейката седи баба му и си приказва с друга квартална баба. На детенцето му доскучава самичко и решава да разнообрази и себе си, и бабите. Пристига при тях и с хитроумна физиономия съобщава заговорнически:
- Бабо, знаеш ли че тая пейка, дето седите на нея, е идеална за СЕКС!
Тадададааам! Оркестърът свири туш. Бабата е пред инфаркт.
Има ли смисъл да разкривам, че детенцето е наш Боян. Естествено, майка ми ми вдигна скандал:
- Така да ме изложи пред комшийката, потънах в земята от срам! Защо си му говорил такива неща на детето!
- Какво толкова, най-много комшийката да си припомни как е правила секс на пейка навремето, или по-лошо, да съжали че НЕ е правила.
- Смешно ти е на теб, ти и твойто либерално възпитание!
- Чакай, ти наистина ли мислиш, че обсъждам с него кои места са идеални за секс!
- Откъде иначе ще е чул?!
- Откъде да знам!
Оказа се, че детето просто е виждало влюбени да се целуват страстно по пейките в парка и за него на тоя етап това е сексът.
***
- Йони, когато сте на зелено училище, всички ли се храните по този свинчовски начин в ресторанта - и момичетата, и момчетата?
- Нашето училище не е пансион за благородни принцове и принцеси, то възпитава у нас други ценности...
***
- Бобо, защо дистанционното е боядисано в червено?!!
- Тате, не се казва „боядисано“, а „оцветено“. И това не е червено, а е оранжево!
***
Бобо изгледа с интерес новините по телевизията и направи след това кратък обзор за нас. Така разбрахме, че в Гърция всички хора били заледени (?!)
Силно озадачен, както се вижда от предходните два препинателни знака, върнах назад новините (имаме такава опция) и стана ясно, че доста свободно е компилирал, като Гърцията я е добавил от себе си. Какво пък, подобен "творчески" подход прилагат често и редакторите при отразяването на разни събития. Готов е за журналист.
***
С тоя японски език в 18-то Йоан направо изтрещя. Как може да запише майка си и баща си в телефона си като „Окаасан“ и „Отоусан“! Баба му сигурно и тя е не`къв „сан“ - Мопасан или Чочосан, знам ли... А и приятелите му са всичките с не`кви нинджа-никнеймове. Не можеш изобщо да разбереш кой го търси като му звънне телефонът! Скандално!
***
Аксиома: С всяко влюбване на Йоан нивото на парфюма ми бележи чувствителен спад. И после - любовта не можела да се измери. Как да не може! Мерната единица за любов е милилитър (парфюм, сълзи, пот ... и други течности). Любовта е течност!
***
Работна събота. Жена ми е на работа и иска да й докладвам как се оправяме вкъщи. Пиша й: “На закуска Бобо направи истински погром в кухнята, като успя за норматив да събори, разлее, счупи и да се омаже навсякъде с всичко, което докопа. След като се "нахрани", излезе в щастлив тръс от кухнята, припявайки си „Пейте, скачайте весели деца“. Аз оставам да разчиствам бойното поле и да изхвърлям труповете. Работи си спокойно, слънце, положението е изцяло под контрол.“
***
Щъпуркане на боси крачета и разхвърляне на играчки из цялата къща. Спортно гонене с филия от стая в стая, с препятствия (заради играчките).
- Тоя пъпеш няма да го ям, не обичам пъпеш!
- А досега как го обичаше и го ядеше?!
- Днес не го обичам!
- А кога пак ще го обикнеш?
- В петък.
- И това няма да го ям!
- Защо?!!
- Защото не е като в детската градина. Там ни го дават в чашка.
- Обличай се веднага, няма цял ден да ми ходиш гол!
- Не я ща тази тениска, искам оная със стар уорс!
- Не може всеки ден да ходиш с една и съща тениска!
- Защо да не може?
След много разправии и ровене из гардероба облича друга тениска. След 5 минути е цялата мокра. Мил се е. Прилежно.
Господи, дай ни сили да издържим, докато детската градина е във ваканция!
14 признака, че имате двегодишно дете
Друго си е да имаш по-голям брат. Ориентира те отрано в живота.
Виждаме в гората мишле. Жена ми го показва на малкия:
- Виж, маме, какво е сладкичко, това е мишчица-гризанка от приказката!
Бобо пита с какво се храни мишлето и двамата с жена ми се надпреварваме да изброяваме с умалителни: семенца, диви ягодки, лешничета...
Йоан допълва (зловещо):
- Човешка плът...
***
С Бобо се прибираме по спешност от детската площадка. Този път аз имам "спешност".
На пейките пред входа са се събрали комшиите и като минаваме покрай тях, Бобо намира за уместно точно в този момент да се информира на висок глас:
- Тате, наака ли се вече в гащите, или още не си? А? Кажи де, тате.
Да са наясно хората защо се прибираме преждевременно, а не да седят там и да се чудят. Прозрачност трябва да има!
***
Родителите на децата от Детската били слушали много за тоя Бобо. А сега де! Не съм сигурен дали да се радвам, или да се притеснявам заради тази негова популярност... Клоня към второто. Колебливо отговарям, че много се радвам, че е толкова известен. Не успях да събера обаче смелост да добавя:
- Само хубави неща сте слушали, предполагам?
***
Бобо:
- Тате, знаеш ли как се казва цветето на зомбитата?
- Как?
- ЗОМБюл!“
***
Йоан, вдъхновен от Мастършеф:
- Днес с готвенето се изложихте. Утре и двамата отивате на елиминации и ние с Бобо си поръчваме пица!
***
Кротък семеен неделен обяд вкъщи. Както си седим четиримата на масата, Бобо внезапно ме застрелва от упор с въпроса: "Тате, целувате ли се в работата с твоите гаджета?"
За малко да се задавя. Жена ми и Йоан избухват в смях. Добре че нямахме гости /не бяхме поканени на гости. Иди обяснявай после, че нямаш сестра (или че нямаш няколко гаджета в работата)!
***
Обикаляме мебелните магазини в търсене на маса за хранене. Жена ми изпробва стабилността на масите, като първо удря здраво с юмрук върху плота, после посяда и почти поляга отгоре. Струва ми се, че този метод леко озадачава продавачите. Не съм сигурен с какви впечатления остават, като си тръгнем...
***
Бобо е сърдит на брат си.
- Защо си му сърдит, питам го.
- Ами сърдит съм му, защото не уважава хората!
- А ти защо мислиш, че не ги уважава?
- Ами защото не иска да си играе с мен!
***
Когато Бобо стане неуправляем, го заплашвам с органите на реда.
- Виждаш ли оня полицай ей там на ъгъла? Дръж се прилично, че ако те види какви ги вършиш...
Минаваме покрай полицая, Бобо го измерва с любопитен поглед от глава до пети и коментира на висок глас:
- Ухааа, тоя полицай какъв е дебеличък! Извличам го бързо за ръката.
- Тате, видя ли го тоя полицай какъв е дебеличък, а? - отеква по тротоара, докато се изнасяме на прибежки пред полицая.
Силна контраатака, шут и гол!
***
Бобо ми показва нещо през прозореца, но аз не го виждам.
- Ами, трябва да си протегнеш очите, тате. Ето така, виж.
***
- Бобо, дай един бонбон, бе, всичките ли ще ги изядеш сам?!
- Ами ти караш сега, тате. Не е хубаво да ядеш бонбони, докато караш...
***
- Бобо, защо не ме чуваш като ти говоря?!
- Ами защото виж кви са ми малки ушите, не мога да чуя всичко!
***
Минаваме покрай минерален извор. Хората се редят на опашка да си налеят вода. Носи се характерната силна миризма на сяра. Бобо се изцепва:
- Кой е пръднал тук?
И продължава да пита хората настойчиво, докато успея да го дръпна настрана и да му обясня.
Бобо разля сока си и го изпратих в кухнята да донесе домакинска хартия и да почисти. След няколко курса до кухнята за нова и нова хартия, детето старателно избърса всичко до последната капка. Но ето ти нов проблем - оказа се с излишък от неупотребена хартия. Той обаче е находчив и веднага намери начин да я оползотвори. Докато се усетя, се беше снабдил с нов сок и методично го разливаше по пода, за да може после да го попие с хартията. Ако не го бях спрял, щеше да отиде цялата ролка. Мисля, че е роден за висок държавнически пост. Не намирате ли, че доста проекти в нашата държава се изпълняват по същия разхитителен принцип - има едни пари, които трябва да бъдат похарчени. Въпросът за реалните ползи не интересува никого и по тази причина изобщо не стои на дневен ред и не се дебатира. Важното е да има безсмислени хаотични действия и преливане от пусто в празно. Накрая отчиташ - според случая - едно руло домакинска хартия или няколко милиона, и очакваш аплодисменти за добре свършената работа.
Задоволството от изчистения и подреден дом трае кратко при семейства с две и повече деца, при това много кратко... Сигурно това е имал предвид Гьоте, като е написал: „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!" Всъщност разхвърляността е естественото състояние на един дом, тя му е така да се каже изначално присъща. Подредеността по природа не му е присъща, тя е изкуствено, външно привнесена и поради това трае кратко - просто домът като един жив организъм има свойството да се саморегулира и да се връща сам към естественото си състояние. Е кво, не е ли така? Сега жена ми като се прибере, ще изляза с тази теория като пита защо не съм пооправил.
***
Йоан е последовател на пестеливия, щадящ силите подход в образованието. Ако има за домашно да напише изречение с непозната дума по английски, то ще се състои от точно 3 думи, даже и от 2, по възможност. Ако трябва да напише кратко съчинение от 4-5 изречения по литература, ще са 4 изречения, и то кратки. Нито дума повече. Нищо излишно. Например преди години имаше за домашно да довърши диалога между героите в приказката „Отишла баба за дренки“. Сещате се, онази там с бабата и мечката. В тетрадката му тогава намерих следния кратък, но много съдържателен диалог:
- Слез бабо да те изям!
- Не мога
- Защо?
- Заета съм!
Въпрос от учебника: „Назовете професии на хора, които се трудят в равнината, в планината, край морето.“ Йоан започва: „Ъъъ, равноделец... "
***
Някои от по-запомнящите се Бобови умотворения този уикенд:
- пешеходно куче (Тате, внимавай да не го сгазим това пешеходно куче!)
- птицата Гого (въпреки че няколко пъти го поправих, че не е Гого, а Додо)
- Гергана Медуза (вместо Горгона Медуза)
***
Като малък, Бобо не можеше да казва правилно думата „пеперудка“ и изпускаше някои букви. Крайният резултат - сещате се - звучеше недотам благоприлично и определено привличахме вниманието на околните, когато му ловях пеперуди и той се разкрещеше с пълно гърло: „Тате, искам още пеперудки (само дето той казваше другата дума)!“ Също така, подтикван от брат си, жизнерадостно пееше на висок глас песента „Жабуана цици фана“ (за непосветените: „Жаба-жабурана сто мушици хвана“). Все пак по-добре това, отколкото онази с подскачащото зелено мече, която се въртеше по 286 пъти на ден и от която на ушите ни бяха излезли пришки.
***
Как родителството възпитава самурайско присъствие на духа
Докато си седя на масата в кухнята и си пия биричката, Бобо притичва развълнуван, рошав, по памперс и тениска, и настоятелно започва да ме дърпа за ръката.
- Тате, ела. Ела видиш.
- Да видя какво?
- Да видиш какво Бобо павил. Дай чичка, тате. Ела.
Хващам го за ръката и тръгвам след него с леко свито сърце да видя какво е направил. Завежда ме в коридора, пуска ми ръката и с церемониален жест посочва към стената.
- Виж!
Виждам. О, не! Изрисувал е с драсканици стената, докъдето е могъл да стигне. Неееее! Боядисвах я миналото лято. Първата ми реакция е да надам див вой, но той е застанал до мен и ме гледа очаквателно с големите си ококорени очи, горд с творението си. Тези детски очички, втренчени в мен и очакващи одобрение, са толкова обезоръжаващи.
Кратка пауза. Поемам си дълбоко дъх и имитирам бурен възторг:
- Браво, тате, страхотно e!!!
Той грейва от радост. Майната й на стената. Знам какво ще правя и това лято.
Бобо отново си е събул чорапите и щъка бос из къщата.
- Бобо, къде са ти чорапите?
- Чоапите ли?
- Да, къде са ти чорапите, питам?
- Питаш ли?
- Да! Питам теб!
- Питаш теб ли?
Тук се отказвам от разпита и обуваме нови чорапи, за да ги издирваме отново след десетина минути.
***
Бобо е ценител на гурме-кухнята: нагъва кебапче с ягоди. Класическа комбинация!
***
Спорим с жена ми дали хъркам и призоваваме Йони за свидетел дали хъркам, или не. Детето много иска да ме защити и казва:
- Само когато спиш, тате.
Благодаря ти, сине!
***
Йоан е готов с имейла до Дядо Коледа. Това обаче не му е достатъчно - пита дали джуджетата имат и live chat button, ако се наложи да промени нещо. Не,не, нямат - службите на Дядо Коледа са старомодни, слава Богу, не са и чували за такъв бутон!
Йоан доста до късно вярваше в Дядо Коледа. Приятелите му вече го бяха светнали, че родителите купуват подаръците, но той им беше отговарил:
- Не ми се вярва тая работа - моите родители никога не биха дали толкова пари за играчки. Непрекъснато ми повтарят как трябва да се харчи разумно и да не се дават пари за глупости.
***
Когато Йони беше малък, и той имаше своите сполучливи „включвания“. Например пишем картичка на приятелско дете за рождения му ден. Написал съм: „Да растеш здрав, щастлив и… (чудя се на глас какво да добавя). Йони веднага допълва:
- И безполезен!
Или пък разказваше ето такива хорър-приказки с принцеси за лека нощ: "Имало едно време една принцеса. Тя била много красива. Един ден излязла на улицата и я сгазила кола. После дошъл един джип - и той я сгазил, после дошъл един камион - и той я сгазил. И тя плакала, плакала ..."
***
Йоан ми сподели как осъзнал, че харесва момичета с руси коси. Казвам му:
- Ти не й гледай косата, тате, а какво има под нея.
- Е кво да й гледам на скалпа?!
***
Йоан даде някои интересни идеи за предмети за прощъпулника на Бобо:
- пистолет - за полицай,
- автомат - за войник,
- картечница - за спецчасти
- граната - за терорист!
В крайна сметка Бобо се хвана за химикалката - най-силното оръжие от всички гореизброени.
***
Ако видите и чуете из София кола, в която родителите отпред са отворили прозорците, надули са яко Rolling in the Deep и подскачат по седалките, размахват ръце, размятат коси и куфеят, докато в същото време двамата им сина на задната седалка си седят спокойно, вторачили абсолютно равнодушен зомбиран поглед в таблетите и телефоните си, да знаете, че това сме ние.
Препоръчваме ви още:
По следните 10 признака ще разпознаете майката на бъдещия социопат. Интересното е, че тя е абсолютно убедена, че е съвсем нормална майка и всичко, което прави, е изцяло за добро на детето. Защото:
1. Нормалната майка е винаги на пост и бди
На детето не може да се има доверие, винаги може да скрие нещо. Трябва да го следите, наглеждате, подслушвате. Желателно е да се сдобиете с паролите му в социалните мрежи и на телефона. Не може да сте сигурни, че на 40-годишната ви дъщеря не й досаждат някакви извратеняци в месинджъра. Ще се подведе като нищо и ще се обвърже с някой идиот.
2. Нормалната майка винаги споделя житейската си мъдрост
„Мий си ръцете преди ядене.“, „Не пий вода от тоалетната чиния.“, „Две и две е четири.“ – това трябва да се повтаря ежедневно. Няма значение, че синът ви вече е студент. Това не значи, че си мие ръцете.
3. Нормалната майка изисква от детето си абсолютно послушание
Трябва от най-ранно детство да се затвърждават условните рефлекси: "Спи!", "Яж!","Учи!" – командите трябва да се изпълняват моментално. Ако детето не слуша – креснете му. Добре действа и каишът. Какво, не помага ли? Паднало ви се е лошо дете. Но не се отчайвайте, пробвайте да го накажете на колене върху грахови зърна или да го заключите в килера.
4. Нормалната майка никога не пропуска да спомене какви жертви е направила в името на децата си
„Докато те родя, се мъчих цяла нощ.“ – това можете да го повтаряте често. Добре е също така да споменавате: „Заради теб се разведох с баща ти!“ А още по-добре: „Заради тебе търпя баща ти!“ Нека изпитват вина от малки.
5. Детето на нормалната майка винаги е чисто и изглежда добре
Момченцето с изгладени панталонки, момиченцето с розова рокличка. Внимавайте да не объркате нещата. Никакви татуировки, пиърсинги, нестандартни прически! Ще вземат да повярват в собствената си индивидуалност.
6. Нормалната майка винаги знае къде е детето й
И когато е на 3, и когато е на 33, и когато е на 53. Нека свиква да дава отчет. А най-добре е да му звъните няколко пъти дневно. Идеалният вариант е да го търсите нощем. Живее отделно? Това не е оправдание. Помнете, че винаги трябва да знаете къде е и какво прави.
7. Нормалната майка внимателно подбира кръга на общуване на детето си
Тя познава абсолютно всички негови приятели и познати. Всичките ги е разпитала за живота и навиците им, за семейството и роднините до 9-то коляно. Току виж се окаже, че имат шизофреници или престъпници в рода си.
20 начина да накарате децата си страдат,
когато пораснат
8. Същото е и с личния живот
За начало трябва да разберете подхожда ли това момче на дъщеря ви или това момиче на сина ви. И ако не подхожда (а обикновено е така) да положите всички усилия да разбиете връзката им. Вие сами ще им намерите най-подходящата половинка. Я какво е хубаво момчето на едната ви приятелка! Нищо, че е на 55, но пък много слуша майка си.
9. Нормалната майка се грижи за образованието на детето си
Трябва да го контролирате по всички предмети, докато завърши училище. Ходете по-често на срещи с учителите. Ако успехът му се понижи, вижте т. 3. Ако не се понижи, все пак проверявайте, не се знае кога може да се отпусне. Постъпването в университет не е повод за отказване. Продължавайте да го контролирате
10. Нормалната майка никога няма да допусне в къщата си домашни любимци
Това са инфекции, косми, мръсотия. Помнете: най-добрият и единствен домашен любимец е детето ви!
Ако спазвате тези елементарни правила, вие несъмнено ще отгледате добър човек. Ако не успеете да го докарате съвсем до социопат, то поне психар, женомразец или откровен загубеняк. Вариантите са много.
Автор: Диана Удовиченко
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам