Автор: Иво Иванов
Вярвате ли, че дърветата са живи същества, които имат характер и памет също като хората? И че имат способността да влияят по някакъв начин на живота ни, особено ако дълги години пазят сянка над главите ни и клоните им надничат в прозорците на дома ни? Аз съм склонен да вярвам.
В двора на родната ми къща от незапомнени времена изправя мощна снага и хвърля дебела сянка стар кичест орех. Това изречение малко като начало на реклама за колбаси се получи. Добре де, не чак от незапомнени времена - баба ми го е посадила като са се заселили с дядо ми и тримата им синове в София преди около 80-ина години. Отначало живеели в малка къщурка, после дружно построили сегашната. Вдигнали новата къща досами ореха, сърце не им дало да го отсекат и сега дебелото му стъбло отстои само на около метър от нея.
Орехите развиват мощна коренова система с широк периметър, така че с времето дървото така яко се е впило в основите на къщата, че са станали едно цяло. Къщата и орехът са изградили през всичките тези години една много здрава и устойчива семейна връзка, така да се каже. Като мъж и жена са. Симбиоза между камък и дърво.
Тъй че на практика ние живеем над огромните корени на дърво. Тази мисъл е хем плашеща (защото, рационално погледнато, къщата може да падне някой ден - такава близост с дърво е в противоречие с всякакви строителни норми), хем е вълнуваща в същото време. Не ми се вярва да падне обаче – орехът здраво я крепи. Така както един мъж винаги крепи семейството си.
Да познаваш корените си повишава самооценката
Орехите са най-здравите дървета по нашите географски ширини и са защитен вид. Дървесината им е много ценна, защото е твърда и устойчива на всякакви вредители.
А нашият орех е още по-твърд, защото е посаден от мегакорава шопкиня с властен характер, която е преживяла няколко войни (при това е изпращала син-доброволец на война) и е отгледала с твърда ръка един болюк деца и внуци. Ако помните Султана от „Железният светилник“ – ей такъв характер беше моята баба Райна. Не си поплюваше – колеше петел на дръвника без да й мигне окото. Баща ми разказваше през смях една история от детството му – било люта зима, езерата замръзнали и той отишъл да се пързаля върху ледената кора на езерото със собственоръчно направени кънки от маши. За негов късмет ледът се пропукал и той паднал в ледената вода. Прибрал се вкъщи мокър до кости, премръзнал и зъзнещ и баба ми го като го видяла такъв, го подпукала още от вратата. Опухала го здравата. Ама такъв як пердах му теглила, че той се загрял и пневмонията му се е разминала. Не се наложило да ходят по лекари и да хвърлят пари за лекарства, баба ми му отворила, така да се каже, всички чакри с тоя укрепващ и тонизиращ ‚масаж‘.
Старо поверие предвещава смърт на този, който посади орех, когато стволът на дървото стане дебел колкото врата му. Моята баба е знаела за това поверие, но това явно изобщо не я е уплашило. Нея поначало много малко неща можеха да я уплашат. Тя почина на 85, а по това време стъблото на ореха беше вече колкото бъчва.
Дали е заради силния и чепат характер на баба ми, или защото нямат достатъчно хранителна почва, но орехите, които дървото ражда, са с толкова здрави и костеливи черупки, че можеш да си счупиш ръцете, докато се опитваш да ги строшиш. Не стават за гадаене на Бъдни вечер за добър късмет през новата година. Ядките се натрошават и изобщо не стават за ядене. Сега като се замисля, май-станаха по-костеливи след като баба ми почина - преди това като че ли по-лесно се трошаха и ядките им бяха по-хубави. А може би е просто защото дървото остарява...
Навремето това дърво раждаше много орехи и бруленето им през есента си беше истинско събитие, в което участваше цялата рода. Комшиите също взимаха участие, както и - разбира се - децата от квартала. Събраното количество орехи се разделяше по равно, оставаше по една торба и за комшиите.
Зелената корона на нашия орех хвърля много дебела сянка. Под тази сянка нищо не никне и не вирее, дори и трева. Комшиите отсреща също имат орех – двете дървета са сплели клони като стари приятели и образуват зелена арка над нашата малка уличка. Когато окапе ореховата шума, както сега, настава едно щафетно метене и премитане на двора и тротоара по няколко пъти на ден.
Затова пък през топлите месеци от годината под сянката на ореха кипи от живот и открай време винаги се събират хора. Сватби, кръщенета, рождени дни, помени, детски игри, партии белот и шах – всичко се е случвало и се случва под ореха. Навремето там играехме децата от квартала и шумните ни крясъци огласяха цялата улица. На един клон баща ми беше закачил саморъчно направена солидна дървена люлка. Майстор беше той и здрава я беше направил тая люлка, та изкара няколко години, но веднъж се люлеехме толкова дивашки двамата с брат ми, че изхвърчахме заедно с люлката – добре че тогава имаше пясък отсреща и се приземихме в него. Катапултирахме успешно, за наш късмет.
Години по-късно и синът ми се преби ефектно от друга люлка на същото място. Бащичко!
Под тоя орех баба ми ме гонеше с филия, така както няколко години преди това е гонела брат ми, а предполагам преди това и братовчедите ми, и баща ми, и чичовците ми. Като изключим обаче гоненето с филия, баба ми ме оставяше да вирея на свобода. След толкова много отгледани мъже, беше убедена, че едно момче няма нужда от твърде много грижи и надзор. Благодарен съм й за това!
Като се замисля, голяма част от живота ни е протекла под зелените листа на тоя орех. Сега под ореха играят моите деца и децата на братовчедите ми, така че той изобщо не може да се оплаче, че е самотно дърво.
Орехите са почитани от векове като символ на стабилност, плодовитост, здраве и дълъг живот. Орехът е „световно дърво” от сътворението на света: „… станала земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман, в средата на който Господ посадил орех”.
Орехът свързва света на живите и света на мъртвите, предците ни дори вярвали, че може да се разговаря с тях, ако се допре ухо до ствола на дървото.
Хич не вярвам това средство за комуникация да проработи, но все пак тайно, когато наоколо няма никой, долепвам лице до грубата му и грапава като кожа на динозавър кора, за да кажа на баба ми, че много добра работа е свършила навремето с посаждането на тоя орех.
Казвам й също, че я помня добре, въпреки че почина когато бях на дванайсет и че понякога (както оня ден на Архангелова задушница) се сещам зе нея и разказвам за нея на правнуците й. Тя празнуваше имен ден на Архангел Михаил.
Баба ми си отиде много отдавна, отидоха си и чичовците ми, и баща ми. Орехът обаче си е все там и ако е рекъл Господ, ще е там и след мен.
Такива ми ти работи с тоя орех. Сега разбирате ли защо вярвам, че дърветата имат душа?
Препоръчваме ви още:
Александрина Делевска ни прати този текст, който много ни хареса и с радост го публикуваме и й пожелаваме скоро да "изкукурига" и тя :)
Винаги съм се чудила на жените, които след като забременеят, просто откачат. Започват се едни споделяния на бебешки картинки, крачета, истории, сърчица и песнички. Започват да говорят за децата си така, сякаш са едно цяло. Днес имахме колики, днес се оригнахме, спахме 2 часа и т.н. Истории с деца, хиляди снимки на деца, първото зъбче, първата крачка, кръщене, рожден ден, стига! Сякаш не са били жени преди децата, а просто са съществували.
За мамнезията и други отклонения
Всичко това ме е изнервяло до n-та степен. Кой иска да знае, че днес детето ти казало "мама"? Или че е спало непробудно цяла нощ? Ей такива истории. От известно време обаче се улавям, че гледам бебешки картинки, крачета, че чета бебешки истории и да си казвам:
"Ей, толкова е хубаво, и аз искам!".
Усещам как тялото ми ми подсказва, че е готово за едно малко бебче. Че искам да имам дете. Всичко се промени. Аз изкукуригах, още преди да съм забременяла! Тия майки са имало право, за Бога! 9 месеца ти носиш в утробата си плода на любовта, пазиш се, притесняваш се, трепериш, преминаваш през напълно непознати чувства, емоции и физически промени и си в правото си да изкукуригаш, да! Имаш право да споделяш бебешки неща. Това е най-висшата благословия и ти си благословена с титлата „майка“.
30 признака, че имате "мамешки" мозък
Имаш право да бъдеш каквато си пожелаеш.
Да, днес имахте колики, ще мине. Да, днес бебчето ти се научи да се обръща от гръбче на корем, поздравления! Първите емоции, свързани с малкото ти съкровище ще те променят и може да се държиш малко странно, но това е нормално. Имаш право. В очите на детето си ти си най-красивата и добра майка, ти си всичко за него. И то за теб. Вие сте едно цяло. Имаш право да полудееш от щастие и ако решиш да споделиш със света, давай, ти си! Сега вече всичко разбирам. Дай Боже, всяка жена да "полудее" така. Имате право да изкукуригате.
И без това този свят е пълна лудница!
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
Докато пътувам с автобус, наблюдавам. Вчера видях страхотна двойка – баба и внуче, и двамата елегантни и красиви, които бяха като глътка свеж въздух в претъпкания автобус. Почти визуализирах сина ми и баба му на път за парка, за кукления театър…
Видях и друго – възрастна жена, която наблюдава спирката и хората от прозореца на дома си, който гледа към булеварда. Избрала е час пик, същия, в който по моите скромни наблюдения, по повечето тв канали дават индийска или турска заплетена семейна история. Тази баба предпочита истинския живот, доколкото гледката от прозореца й го представя. Вероятно щом се стъмни, разказва на близките си (дано са с нея на вечеря) кой как е облечен ден по ден, кой е променил прическата, бил е щастлив или е крещял по телефона, спънал се е или е тичал след автобуса.
Замислих се за моята баба – в хубаво време и тя слиза до пейката пред блока, говори си със съседките, заедно гледат как животът вече тече покрай тях, но по-важното, има на кого да разкаже какво се случва долу, пред блока.
Стани приятел на човек с деменция
Пиша това, защото изпитвам известна вина. Миналата седмица забравих да й звънна, както си е ред, в неделя. Влязох във въртележката работа-пазаруване-детска градина-площадка-ларингит и… се отнесох.
Вчера, седмица по-късно, й се обадих. Говорихме си за пакостите на правнука й, за кекса й, който все не успявам да направя като нейния, за разни болежки, за приятелките й… 10 минути, които са истинска глътка живот извън турския/индийски сериал.
Понякога, независимо от усилията ни, е трудно да удължим времето на нашите баби и дядовци сред нас. Единствено можем да удължим моментите, прекарани заедно, може би не всеки ден, но не само по празниците.
Писмо до "остарелите" вече майки
Нека сме честни, гузни сме, но често съкращаваме визитата при баба и дядо, защото вече сме чули повечето им истории или времето ни влече.
Всеки момент с тях е също толкова ценен, колкото и тези с децата ни. Това е и превенция срещу телефонни измамници, внезапни и неочаквани здравословни проблеми, загуби, които не могат да върнат 10-те минути истински живот за тях с нас, децата и внуците, които не са герои на сериал.
Вече по-рядко пътувам с този автобус, но всеки път гледам към прозореца на бабата. Надявам се още дълго да я виждам – тя ми напомня да се обадя на баба си - да я питам „как си“, да й разкажа за белите вкъщи, да се похваля с лещата си или да я питам точно колко какао слага в заливката на кекса. И това е достатъчно, за да има какво да я вълнува истински, да живее. Да бъде с нас.
Препоръчваме ви още:
Детска рисунка може отново да се превърне в плюшена играчка с мисия в конкурса на ИКЕА
Всички приходи от продажбата на играчките SAGOSKATT отиват в полза на проекти на УНИЦЕФ за децата в България
Започна ежегодният конкурс за детска рисунка на ИКЕА, в който творенията на децата на лист хартия могат да „оживеят“ и да бъдат произведени от компанията като плюшена играчка от колекцията SAGOSKATT. „Вълшебен конкурс 5“ и колекцията SAGOSKATT са част от кампанията Let’s Play, която извежда на преден план ролята на играта – не само за децата, но и за всички хора – защото играта е незаменима човешка потребност.
Рисунка на вълшебен приятел
Във „Вълшебен конкурс 5“ в България могат да се включат деца до 12-годишна възраст, като в периода от 1 до 18 ноември качат рисунка на своя въображаем приятел на специалната платформа ikeaplay.bg. Трима от малките творци, събрали най-много гласове, и още 12, избрани от специално жури, ще бъдат финалистите от страната ни. Техните рисунки ще бъдат изпратени в ИКЕА Швеция, където измежду участници от целия свят, шест героя ще бъдат произведени като плюшени играчки и налични през следващата година във всички магазини на ИКЕА.
В журито ще се включат Богдана Трифонова – радио и телевизионен водещ, Боряна Зафирова – творчески директор на детски научен център „Музейко“, д-р Джейн Муита – представител на УНИЦЕФ за България и Мая Велянова – мениджър комуникации и интериорен дизайн в ИКЕА.
Деца помагат на деца
Рисунките от миналогодишния конкурс вече са произведени и са част от колекцията плюшени играчки SAGOSKATT на ИКЕА. Всички приходи от продажбата на колекцията отиват в подкрепа на проекта на УНИЦЕФ „Заедно от детската градина“. Той цели да осигури достъпна и приобщаваща обучителна среда за децата, с фокус върху момичетата и момчетата с увреждания и специфични потребности, така че те да учат, играят и да се развиват заедно с връстниците си от най-ранна възраст. Благодарение на служителите и клиентите на ИКЕА, както и на плюшените герои с добра кауза, сред които бе и летящият дакел Мури на Мира от България, към днешна дата в подкрепа на проекта „Заедно от детската градина“ и работата на УНИЦЕФ в страната от ИКЕА са дарени 192 327 лева.
Играта е важна
Конкурсът за детска рисунка и колекцията SAGOSKATT са част от мащабната кампания на ИКЕА - Let’s play, която се провежда под надслов „Да играем! Важно е за всички нас“. Чрез поредица от инициативи, компанията подкрепя правото на децата да играят и по този начин да развиват уменията и талантите си. Затова в дните до края на годината в магазина си в София, ИКЕА ще провокира посетителите с поредица от мини игри, защото освен за забавление, игрите са идеални за въображението и за изграждане на силни емоционални връзки в семейството.
Повече за конкурса вижте тук.
Препоръчваме ви още:
Автор: Нейт Бегли
Каква е целта на брака?
Въпросът е сериозен наистина.
Ако нямаме конкретна представа и не знаем какво искаме от отношенията си, едва ли ще можем правилно да преценим добър ли е бракът ни, или не. Лъжливата представа за брака поражда неудовлетвореност, самота, понякога и гняв. Като стана дума за гнева – неотдавна видях в социалните мрежи цитат, който ме ядоса:
Вие заслужавате да бъдете с този, който ви прави щастливи. С този, който няма да усложни живота ви. С този, който няма да ви причини болка.
Ядосах се. Подобна баналност може да разруши много добри връзки, ако се вземе насериозно.
Безкрайно щастие – това ли е целта на брака? Звучи скучно.
Вълнува ме и още един въпрос: откога идеалните отношения станаха норма в ежедневието? Кога фантазията „живяха дълго и щастливо“ престана да бъде финал от детска приказка и се превърна в буквално възприемана жизнена цел? Спомням си, че когато със съпругата ми се женихме, един от обетите ни беше „да бъдем за другия безкраен източник на щастие“. Социалният психолог Ели Финкъл в книгата си „Бракът: всичко или нищо“ пише за това, че в съвременния свят двойките имат все по-завишени очаквания от другия. Ние търсим от партньора си общуването и подкрепата, които хората през 20 век са намирали извън семействата си.
Не ме разбирайте погрешно - щастието е нещо прекрасно. То е необходимост за хората във всички сфери на живота им и особено в отношенията. Но е твърде непостоянно преживяване. То идва и си отива според това какво сме яли днес на обяд, колко неприятни ангажименти сме имали в работата, какви закони е приело правителството, спечелил ли е любимият ни футболен отбор и кой е умрял и кой е останал жив в поредната серия на „Игра на тронове“.
Щастието не е надеждната основа, върху която можем да изградим дълга и силна връзка. То е твърде променливо, твърде неуловимо.
Ако трябва да сме откровени, постоянното и неизменно щастие е възможно най-неоправданата цел, на която можем да подчиним отношенията си, защото е недостижима. Усещането за щастие идва и си отива като модните тенденции, като коликите, като родителите на съпруга/та.
10 неща, които щастливите двойки не правят
Ето коя е истината, дори да звучи неприятно:
Смисълът на брака не е в щастието. Смисълът на брака е в развитието.
Той е инструмент на човешкото развитие. Ключът към това да се превърнем в наистина сплотена, любяща двойка е в поемането на отговорност, в разширяването на собствената ни зона на комфорт. Бракът е зона на растеж и развитие. В днешния свят това е възможно както никога по-рано. Появи се бракът от нов тип, в който основни ценности са самопознанието, самоуважението и личностното развитие. Идеята за брака, ориентиран към личностното развитие е привлекателна със своята реалистичност. Чувството, че в семейството си раста и се развивам като човек дълбоко ме удовлетворява. Това е постижима цел.
Малка вметка относно целите: през последните години започнах да правя нещо, което никога не съм си представял. Вдигам тежести. Преди бях слабичък. Веднъж изпуснах едно момиче, докато танцувахме и толкова се засрамих, че повече не отидох на танци. После тръгнах на фитнес. Спомням си, че когато за първи път вдигнах 100 кг, треньорът ми каза: "Страхотен си, Нейт." Толкова бях горд с постижението си! И продължих. След няколко години тренировки вече вдигам около 170 кг. Страхотен напредък, нали? И всеки път, когато добавя килограм, се чувствам като шампион, защото да вървиш напред е прекрасно.
Сега прилагам принципите от фитнеса в брака си. По-рано изпитвах силна тревога, когато жена ми се натъжаваше или плачеше. В такива моменти избухвах, защото се чувствах застрашен. Повече от година работя над себе си в конфликтни моменти: преди да отговоря, поемам дълбоко въздух, успокоявам се и обмислям какво да кажа. Дори да ми е болно или неприятно, се опитвам да се поставя на нейно място и да разбера гледната й точка. Определено не съм идеален (кой ли е?), но се справям по-добре с конфликтите помежду ни. По-рядко избухвам.
Веднъж съпругата ми каза, че ставам по-добър и затова отношенията ни са по-добри. Работата над душата, както и над тялото, е трудна, особено в началото. Разширява зоната ни на комфорт и възможностите ни като хора, също като в спорта. Този процес е болезнен и подсказва, че бракът ни невинаги създава усещане за щастие.
Как да съхраним брака си?
Често казано, това е предизвикателство. И е добро предизвикателство, защото точно в тези отношения откриваме слабостите, недостатъците си и уязвимите си места. Семейният живот ни заставя да приемем различията си, особено когато сме претоварени, уморени или просто гладни. Понякога във връзката си боледуваме, преживяваме финансови трудности, кризи на доверието, преоценка на ценностите, загуба на родители и близки, истински семейни трагедии. И с всичко това ни помага да се справим човекът до нас.
Не можем да минем през това и да си останем същите хора, които сме били някога, когато сме се влюбили един в друг. Не можем да минем през това заедно, бидейки във вечно блаженство. Ние трябва постоянно да се развиваме, да растем, превръщайки се в своя нова версия, която посреща и преодолява трудностите, които й подхвърля живота.
Това като че ли не прилича на идеален брак, и не е нужно. Известният специалист по семейни отношения проф. Джон Готмън се застъпва за „достатъчно добрата връзка“, противопоставяйки я на „идеалната“. В такава връзка партньорите очакват към тях да се отнасят с доброта, любов, уважение. Те не търпят емоционално и физическо насилие. Очакват, че другият ще им бъде предан. Това не означава безконфликтни отношения. Дори щастливите двойки спорят. Конфликтът е полезен, защото води до по-голямо взаимно опознаване. Разногласията ни съпътстват през целия съвместен живот. Причините могат да бъдат секс, пари, времето прекарано заедно, възпитанието на децата или всичко това взето заедно. Невинаги всичко върви по план, а и е твърде възможно да променим плановете си, ако искаме да останем заедно.
Растежът и развитието може да бъдат преживявани болезнено и, преди да се подобрят отношенията ни, да се наложи да минем през сложни периоди. Връзката ни може да се окаже застрашена, ако партньорът ни или ние не работим над недостатъците си, или не поемаме отговорност при възникване на проблем. Ако не успеем да се преборим с предвестниците на развода, отношенията ни може да са обречени.
Какво е любовта всъщност? Тя не е в стремежа непрекъснато да ощастливяваш себе си или другия. Тя е в подкрепата.
Подкрепата предполага да се отнасяме с внимание и уважение към потребностите и интересите на партньора си. Означава, че винаги ще сме на негова страна, ще му осигурим рамо, когато е нужно, ще се противопоставяме когато постъпва глупаво или ни причинява болка. Истински влюбените хора обричат сърцата си на тези, които обичат, на чието отношение държат, дори ако тази преданост се постига трудно и изисква работа над себе си. Схващането, че смисълът на брака е в развитието ни като личности, открива слабостите ни, неувереността ни, страховете ни, но точно това ни води към моментите на щастие, доверие, страст и дълбока привързаност един към друг.
Не е ли това любовта, която всички искаме?
Препоръчваме ви още:
Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на силната връзка
Две години след като "Моши моши, Япония" се превърна в сензация, Юлияна Антонова-Мурата се завръща с още истории от Япония с новата си книга "Уки уки, Япония".
ФУРИН
(откъс)
"... Японските нежни вятърни камбанки били използвани някога, за да се определи посоката и силата на вятъра. А според древните японски традиции те са имали и силата да предотвратяват приближаването на злите духове. Този звън послание, изваян с любовта и сърцето на изкусен японски Майстор на фурин, вдъхнал живот в деликатните стъклени камбанки, е неговото неземно красиво “уки уки”. Улавям го, потопявам се в радостта му, усещам наслада и я предавам и на вас, мои приятели. Защото може ли да има изобщо наслада без любов в сърцето? Уки уки, приятели!"
От автора:
"Уки уки, Япония"
Уки уки, мое семейство!
Уки уки, мои приятели!
Уки уки -
"Уки уки" е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията, когато поднасяш без разлика на дeстинации и възраст своята лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг.
То е да предаваш това усещане на близки и непознати и те да ти го връщат. То е да се рееш в облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича и ти, като щафета, да го върнеш на него и на всички около теб.
Това усещане е уки уки."
С обич, Юлияна
За автора:
Юлияна Антонова-Мурата е родена в София. Завършила е 91-ва езикова гимназия с изучаване на немски език „Проф. Константин Гълъбов“ в София, след което немска филология и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Била е преподавател в Медицинския университет в София, дълги години е работила като дипломат, което й дава възможност да живее в Германия, Русия, Англия, Китай, Япония. Омъжена е за японец и има син. Живее в Токио, Япония със семейството си.
Книгата „Уки уки, Япония“ ще бъде представена на 15-и ноември, от 18 часа, във Военния клуб, София.
Прочетохте ли
Отдавна следим страничката на Добродейците и се възхищаваме на устрема и находчивостта, с които вършат добрите си дела. Създават хубави спомени на хората, с които се срещат, защото им предлагат не само помощ, а и съчувствие, разбиране и утеха. Плача и се смеят с тях. Все човешки неща, от които всеки от нас имат огромна нужда. Надя и Дияна са двете добродейки, които разказват повече за каузата.
Кои са добродейците?
Дияна: Ние сме просто хора с добри намерения. Хора, които не си затварят очите пред това, което се случва - пред страданието, бедността и самотата. Още повече сме хора, които вярват, че промяната тръгва от всеки един човек. Обединяваме се около идеята, че всеки може да помогне на някой друг.
Нашата групичка всъщност отдавна вече се превърна в едно красиво подкрепящо приятелство, което не познава граници. Сред нас има хора с всякакви професии и от различни браншове.
Надя: Добродейците са работещи, добронамерени хора, които доброволно отделят от свободното си време, за да участват в реализирането на замислените каузи. Хора, които нямат спирачки за доброто и са много мотивирани да помагат.
Кого спечелихте за каузата си?
Надя: Нашите помощници (и голяма подкрепа) са приятелите, роднините и половинките. Всички участват, дори са много активни и в други каузи, на други добродейци. Помагат ни и хората, които следят страницата ни в социалната мрежа и харесват идеите ни
Какъв е принципът на работа в групата ви?
Дияна: Както на едно място с мотивирани и отговорни хора, така и тук, нещата се случват с огромна лекота и без сериозно напрежение. Няма специален принцип. Има идея, предлагаме я, появяват се заинтересовани и заедно я реализираме. Всеки помага с това, с което може, в определения момент. Има две момчета Тошко и Митко, които идеално се справят с подготовка на маршрути, планове и логистично организиране на някои неща. В различните каузи всеки допринася с нещо различно, според настоящите си възможности. Обикновено за всяка кауза има някой, който отговаря и координира целия процес. Всички се случва благодарение на доброволци.
Коя беше първата ви кауза?
Надя: Ние от деца имаме интерес към дейности свързани с дарения и помощ от хората за хората. Първата ни наистина реализирана и по-сериозна идея е „Сподели Коледа “. Това беше организирана изцяло от дарения от големи фирми благотворителна вечеря, приготвена от доброволци за празника на настанените в кризисния център в „Захарна фабрика“. Беше много успешно, хората се радваха, а ние с годините продължихме да организираме и дори усъвършенствахме вечерята с музика от гайди, танци, песни, подаръци от различни видове плетива за зимата. Тях ги плетат нишите приятели от „Изплети топлина“, те не ни изоставиха през всичките 3 години досега и винаги участват.
С кого се срещате по време на пътуванията си, какво научавате от тази срещи?
Дияна: Срещите са толкова разнообразни и всеки път оставят трайни следи в сърцата ни. Посещаваме предимно възрастни хора, инвалиди или самотни родители. Повечето имат тежка семейна или лична житейска история. Понякога са много приказливи, друг път са малко по-обрани в думите си, но повечето хора, които срещаме по пътя си, са готови да ни приемат с отворени сърца, сякаш сме далечни роднини. Взаимно се радваме на разговорите си, на времето, което прекарваме заедно, колкото и малко да е то. Най-вече срещаме добри, чистосърдечни и изключително добронамерени хора, които много силно оценяват малкото, което им носим. Повечето пъти ни даряват с мъдри думи, споделят житейски опит, дават ни съвети или ни благославят. Много често разказват забавни истории или вицове :)
Как се финансират тези пътувания?
Надя: Единствено и само от дарения, а нощувките и разходите за храна всеки доброволец поема сам за себе си. Ние винаги търсим продукти и помощ за услуги (превоз, склад и т.н. ). Парите, които получаваме, са единствено по желание и на доверие от хора, които да речем са в чужбина и искат да се включат, но нямат друга възможност освен да изпратят пари. Човешкия фактор също е доброволен.
Как избирате на кого да помогнете?
Дияна: Тази есен пътуването, което организирахме, беше третото ни самостоятелно и сега, както и преди, използваме един-единствен, неизменим метод - питане. Когато влезем в селото, питаме хората, които срещаме, или пък влизаме в магазина/кръчмата и там винаги ни упътват към най-нуждаещите се. Разчитаме на местните хора да ни заведат при тези, които имат най-много нужда, и това винаги действа. Хората в малките населени места се познават добре, сплотени са и нямат против да си помагат. Тези, които ни упътват или най-често директно ни водят по домовете на хората, са най-ценните ни помощници :) Те са нашето богатство по пътищата, винаги отзивчиви, искрени и честни. Това са широко скроени хора.
Има ли случай, който няма да забравите?
Дияна: Да, от всяко пътуване или Коледна вечеря има много случаи, които няма да забравим. Понякога срещаме хора живеещи в нечовешки условия или сериозно болни. Има и случаи, в които срещаме хора, които няма да забравим заради тяхната дълбока мъдрост и заради разговорите ни. Най-скорошният случай, който аз лично мога да споделя, и който няма да забравя никога: Тази есен първото село, което посети нашият екип, беше Дисевица. Там ни изпратиха при много възрастен дядо, който не чуваше добре и почти не можеше да говори, но разбираше всички. Очите му разбираха всичко. Внукът му го извика, дядото излезе и се здрависахме. След като малко поговорихме, той ме хвана за ръката и не я пусна, стисна ме силно, погледна ме в очите и се разплака. Дълго време се държахме за ръце. После ме прегърна силно и продължи да плаче. Говорехме си само с очи, разбирахме се с езика на човечността. Според мен този човек се разплака от умиление, от любов. Той нищо не искаше, само даваше. Даваше присъствието си. Внукът му ни каза, че дядото не е от най-нуждаещите се и ни заведе при тяхна съседка. Действително, той не се нуждаеше от храна, нуждаеше се само от прегръдка и от мил поглед, от човешко присъствие. Никога няма забравя тези дълбоки очи.
Какво предстои да организирате?
Надя: Наближава Коледа :) това означава поредната вечеря в кризисния център. Заредени след пътуването до Дунавската равнина, предстои скоро да започнем организацията за вечерята. Ще раздадем и остатъка от продуктите събрани за „Пътуване с кауза - Средна Дунавска равнина“. Не успяхме наведнъж, оказа се, че интересът на хората е много голям и наистина получихме много храна. Ще направим по-малко събитие, само за раздаване на наличностите от продукти.
Как другите могат да помогнат на каузата ви?
Надя: Могат да харесат страницата на Добродейците в социалната мрежа, там могат да следят за събития, които предстоят скоро, но все още са в работен процес :)
Използваме възможността да благодарим на всички, които се включиха и помогнаха за реализирането на „Пътуване с кауза“. Благодарение на помощта на толкова много добри хора, с широко отворени сърца, успяваме да направим нечий живот за миг малко по-красив.
Препоръчваме ви още:
Кой плете за българските деца?
"Шарена плетеница" - фестивалът, който топли бездомните
Какво да правим с ненужните дрехи
Закъсненията за час и отсъствията не са изключение в училищния живот. Във Франция обаче тези закъснения са и повод за смях, защото там родителите са длъжни да пишат извинителните бележки за децата си. А явно "по домашни причини" не е достатъчно извинение за френските учители. Попаднахме на забавния разказ на една майка, която отскоро живее във Франция, и решихме да го споделим с вас. В случай че ви се наложи да пишете извинителна бележка някой ден или просто да се посмеете.
Нашата учителка е много нервна. Невъзможно е да я убедя, че сме закъснели, защото се е наложило да търсим човека-паяк, без който детето ни не мръдва от къщи. Затова по-често използвам извинението, че входът на училището е бил заключен, на което винаги получавам един и същ, написан с червен химикал отговор: „Госпожо, входната врата се затваря точно в 8,15!!!!!“ - по количеството възклицателни след изречението се ориентирам, какво е било настроението на нашата учителка.
Веднъж ми попадна книжка със заглавие „Извинителни бележки“. Директорът на училището събрал тези бележки от всички учители в забавен сборник. Преведох най-смешните от тях и ги публикувах в социалните мрежи. Позабавлявайте се и вие!
Госпожо,
Вие ме питате, напълно сериозно, защо е закъсняла Шарлот. Първото закъснение за годината, подчертавам. Макар училището ни да е светско, ще си позволя да Ви цитирам Евангелието от Лука, глава 6, стих 41 – „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си.“
С цялото ми уважение към вас…
***
Господине,
Днес сутринта Жоел закъсня заради г-жа Дюпон, която затвори входната врата, въпреки че видя тичащите към нея ученици. Тя хлопна вратата под носа на сина ми! В резултат на което той се върна у дома. Добре би било тази жена да се успокои малко и да забави темпото, иначе няма да живее дълго.
С уважение...
***
Госпожо,
Извинявам се за закъснението на Брендън, но той ми каза, че по пътя към училище вятърът бил насрещен.
Благодаря за вниманието.
Защото това трябва да се казва
Госпожо,
Мъжът ми невинаги може… но снощи успя… и това беше супер… и сутринта се успахме. Затова Патрисия закъсня. Но тя не е виновна.
Много се извинявам.
***
Господине,
Тази сутрин автобусът минал покрай спирката в 7,43, а не както обикновено в 7,45. Кълна се във всичко свято, освен в сина си. За това Ви моля да извините Килиън за закъснението. Още веднъж – извинете.
***
Аз, долуподписаният Пиер Дюран, потвърждавам, че днес 18 януари, заведох дъщеря си Люсил на училище със закъснение. Моля Ви, не споменавайте нищо на бившата ми жена, защото ще ми откъсне главата.
С уважение...
***
Господине,
Накратко как мина нашата сутрин: счупена чаша с горещ шоколад, паника, съборен аквариум, златна рибка в безсъзнание, викове, лай, сълзи, бърсане с моп, закъснение.
Много съжалявам и се извинявам.
***
Господине,
Синът ми утре няма да бъде на училище. Не питайте защо, това не Ви засяга.
Господине,
Синът ми Тибо е отсъствал, защото не е бил в училище.
***
Госпожо,
Карина не беше на училище във вторник заради сезонните разпродажби, трябваше да премери няколко неща. Доколкото Ви познавам, мисля, че ще ме разберете. Благодаря Ви и Ви желая хубав ден.
П.П. Не съжалявам за нито една покупка.
А вие не се разстройвайте…
***
Господине,
Теодор ще пропусне последните две седмици на учебната година. Отлитаме за Мартиника. Време е да си починем, последните седмици тук бяха дъждовни.
Моля Ви да приемете този факт и най-важното – дръжте се до края на учебната година.
***
Госпожо,
Съобщавам Ви, че към края на седмицата дъщеря ми е много изморена. Затова предлагам да не правим от мухата слон, че е пропуснала една събота. Ок?
***
Госпожо,
Моля да ни извините за вчерашното отсъствие на Давид, той много страдаше заради загубата на тримесечното си котенце и настояваше да присъства на погребението, което му организирахме.
С уважение…
***
Господине,
Вие питате защо Джонатан е отсъствал вчера? Отговарям Ви – защото така!
Устройва ли Ви отговорът?
***
Госпожо,
Позволих си да оставя Шарл вкъщи в понеделник, защото страда от несподелена любов. Влюбва се за първи път и е като пребит, нищо не е в състояние да прави.
Благодаря за разбирането, с уважение…
***
Госпожо,
Тъй като аз нося отговорност за дъщеря си, не виждам причина да обяснявам на Вас, защо тя не е била на училище.
Знам, че нямате друга работа. Благодаря.
Господине,
Моля да извините Върджил за отсъствието във вторник. Той тръгна за училище с трамвай, на който му свършил бензина.
Господине,
Борис не дойде на училище във вторник, защото се подхлъзна на опашката на котката. Падна и беше издран. Наложи се да посетим ветеринаря и лекаря.
С уважение…
***
Госпожо,
С Кевин стана гаф, но този път не съм аз, защото не бях пил. Сбил се на тренировката по футбол. Моля да не звъните в полицията, аз не съм виновен.
Благодаря.
***
Господине,
Извинете Тристан за отсъствието миналата седмица, но той беше болен, защото го зарази сестра му. Не повиках лекар, за да не заразим и него.
Благодаря и хубав ден!
***
Господине,
Оставаха само три дни до свалянето на гипса на Алексис, дори вече ходеше, но реши да слезе по стълбите, защото асансьорът не работеше и падна. В резултат на това, сега и двата му крака са в гипс, но в четвъртък ще бъде по-добре, защото ще му свалят първия гипс и ще може да ходи на училище с патерици. Оказа се, че не сме ги купили напразно и сега ще ги ползва. В петък ще бъде на училище, ако междувременно не си счупи и двете ръце.
С уважение…
Прочетохте ли
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам