Автор: Мария Лурие

Много ми се иска да спра да възпитавам децата си и най-сетне да им призная, че искам те да ме учат. И да бъда като тях: добра, свободна, пееща, танцуваща, тичаща напред-назад.

Струват ми се много яки, всъщност всички родители си мислят, че техните деца са „най“, това е разбираемо.

Ето моите например знаят думи на иврит, а за не знам нито една. Как живея с това? Много ясно как, спешно започвам изучаването на иврит, за да ги разбирам. Току-виж казали нещо важно, а аз ще го пропусна. Или ще ги разбера погрешно, което е още по-лошо.

Те не се страхуват да говорят с непознати, защото непознатите им казват колко са красиви и им подаряват нещо. От какво да се страхуват? В най-лошия случай ще им кажат само, че са добрички и… няма да им дадат бонбони.

Малкият човек и светът наоколо

Изобщо не се притесняват да мързелуват, пеят някакви непознати за мен песни с вид на рок звезди по време на концерт. Намирам песните в ютуб, за да разбера за какво става дума. Сега вече знам защо са толкова самоуверени.

В детската градина научават, че може да сгрешат, може да забравят, може да се преструват, но не бива да се бият. Това е сложно, разбира се, нереално е, но може да опитам.

Могат да редят пъзели, които аз не мога. Ами не мога, не ми се получава. А те могат. Могат да строят с лего по картинка и без картинка. Както си искат.

Засега не могат да четат, и пишат само собствените си имена. Затова пък могат да ги откроят сред хиляди други. “Аз” всъщност не са две букви в азбуката. Това е тяхното име. То е важно. Написано е на всичките им вещи. Така заявяват пред света „това е мое“.

Ние ли сме Твоите играчки?

Те са свободни, напълно свободни. Свободни да казват това, което мислят, и изобщо не се притесняват. За това особено много им завиждам. При това са добронамерени, поносимо добронамерени.

И са добри, много, много добри. Никой не ги е учил да бъдат такива. Вероятно е генетично.

И на какво остава да ги науча аз? Като че ли само да пикаят в тоалетната, да държат ножа и вилицата. Е, и да знаят, че свободата им свършва там, където започва свободата на другите.

Препоръчваме ви още:

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Постойте с младата майка

Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми

Чиро Ортиз е 11-годишен ученик от Ню Йорк, жертва на тормоз от съучениците си. Сега помага със съвети на жителите на града.

Всяка неделя може да бъде видян край един от изходите на метрото. Седи зад масичка с надпис „Емоционални съвети“ и разговаря с възрастните, които се обръщат към него за помощ.

Утрешен

Хората го питат какво да правят с живота си или му задават въпроси за Доналд Тръмп. Най-често обаче искат съветите му по любовни въпроси.

„Хората или са нещастни във връзката си, или се притесняват, че никога няма да намерят своята половинка.“ – казва Чиро. Да, да, той наистина е на 11 години.

Започва да прави това, защото е убеден, че в огромния мегаполис има хора, които имат нужда да разберат, че не са сами.

Те са толкова различни

„Не ме притеснява особено, че в училище ме тормозят.“ - казва Чиро – „Вълнува ме това, че никъде не се вписвам. Да, някои деца общуват с теб, само ако споделяш техните увлечения. Не исках да заставям себе си да бъда някой друг.“

Когато за пръв път поставя своята масичка за консултации, Чиро си мисли, че ще му се присмиват. Сега за съветите му чакат на опашка.
Веднъж бащата на момчето, който идва от време на време, за да му прави снимки за инстаграм, чува от една жена: „Чиро ми каза точно това, което чувствам.“

Умните деца

Консултациите на младия психоаналитик струват 2 долара – значително по-евтино от цената на който и да било негов възрастен „колега“ в Ню Йорк. Чиро не харчи тези пари за себе си. С тях купува обяд на съучениците, които не могат да си позволят това.

Както и преди, връстниците му не го разбират, но той не е особено притеснен. Вече има десетки нови приятели от цял Ню Йорк.

Малките гении

„На всички ни е нужна помощ. Без нея не можем да изживеем живота си.“- казва момчето. Какъв е съветът му към всички хора?

„Опитайте се да приемете промените. Всичко се променя. И ние също.“

Снимки: emotionaladvicekid

Източник: normalnieludi

Прочетохте ли

Пандата е черно-бяла, защото играе шах...

Една млада жена сподели във фейсбук случка, която провокира стотици коментари и признания. Истината е, че много от нас са преживели това, което описва Леа Змея.

Случката е от вчера.

Отивам на гости на приятели и съм купила вино. Пресичам улица „Екзарх Йосиф“, часът е около 19.30. Тъмно, но не съвсем, вървя с музика в ушите. Тъкмо да тръгна по една от уличките и се разминавам на ъгъла на „Екзарх Йосиф“ и уличката с някакъв мъж на моя възраст, съвсем нормално изглеждащ, който ме облъхва на алкохол. Усещам как тръгва след мен, застига ме и ми говори нещо, което не чувам. Преценявам ситуацията, че след няколко крачки ще свия по съвсем забутана улица, но в момента се намирам пред някакъв ресторант. Спирам, махам слушалките и казвам: "Какво?!" - Той: "Отдавна не съм виждал такава жена! Така нахакано да ходи и да излъчва самочувствие!" - "И?!" - "Искам да изпия тая бутилка с теб." - "Аз не искам. Имам среща." - Той: "С жена ли?". Усещам, че питането е мотивирано повече от перверзия. "Не, с мъж!". Този дебил прави лека сценка все едно се тръшка, съжалява и следва продължение: "Тогава ще вървиш пред мен. Върви, за да ти гледам задника." - "С дълга блуза съм." - "Ще прониквам през нея" - "Голямо въображение!", казвам. Следва: "Теб изглежда те е страх от мен?". А аз през цялото време си мисля как съм с гръб към вратата на ресторанта и с един замах мога да я отворя, ако ми посегне. Накрая субектът ме остави, но аз се обадих на приятелите ми, за да си говоря с тях по телефона, докато стигна до апартамента, защото не бях сигурна дали няма да тръгне след мен.

Това е втора подобна случка в последните няколко месеца, като тук не споменавам изобщо хилядите сексистки обиди. Първата ми такава беше с приятел, който също употреби репликата: "Теб те е страх от мен!". След тази се чувствах ужасно, защото дойде тъкмо от приятел, при това в собствения ми апартамент. Съвсем типично за полово базирано насилие.

Вече съм напълно убедена, че ще се наложи да отида до оръжеен магазин и да си купя газов спрей за самозащита.

Но нали според нашата държава няма "полово базирано насилие", а и тази държава направи така, че това нещо да се нормализира и шири вече с пълна сила.

Какво да направиш, ако си преживял сексуално насилие

Леа отправи следния призив към всички нас:

Драги хора, голяма част от които напълно непознати, благодаря за коментарите и най-вече за вашите лични истории. Знам, че ги споделяте от солидарност, за да демонстрирате, че разбирате какво съм преживяла. Мисля си обаче, че бихме напреднали много повече, ако всяка от вас опише своята случка на стената си с хаштаг #metoobg. Да не забравяме, че в нашата държава се отрича, че съществува полово базирано насилие. Затова е редно да го разобличаваме публично, защото, както прочетох днес, няма жена без такава история под ръка за споделяне.

Благодаря още веднъж и наистина трябва да се подкрепяме!

Затова призовавайте и вашите приятели!

#metoobg #metoo #несисама

Може би си спомняте една моя история, която ви разказах преди време - Защо не обичам вицове за изнасилване. Усещането, че си се разминала на косъм, страхът, гневът... Тези чувства не се забравят. И има огромна разлика между комплимент, мила дума или флирт и натрапване, нарушаване на личното пространство и агресия. 

Препоръчваме ви още: 

Темите табу

Вие също

Кой може да пострада?

Автор: Надя Брайт

Част първа – “Money makes the world go round”

Неусетно в нашата реалност се установи един нов национален спорт „Търсене на богат мъж“. За щастие, за разлика от някои наши боксьори и футболисти, практикуващите този спорт имат наистина атлетична визия и хъс.

Наскоро говорих с една моя колежка, че е време наред с теорията за Едиповия комплекс, да разработим теория за Дедовия комплекс. Това е, когато млади момичета имат страстно желание, да се преместят от „у майкини“ при дедо си. И то не за да го гледат на старини, а за да ги гледа той. Дубай, аудита, рокли, екстеншъни и други екстри, дето на драгата читателка на тази статия може да не ѝ хрумват даже....

Защото, драга читателко, ние израснахме във времена, когато мечтаехме за любов. Не че всичките я намерихме, де. Както каза едно от тия момичета с Дедов комплекс: „Ти много говориш за тая любов, ама като те гледам – нито мъж имаш, нито много пари изкарваш. Май не си стигнала много далече с твоите разсъждения. За душата и любовта говорят бедните.“

Истината е някъде там и аз съм решена, да я потърся. Писна ми темата за любовта и парите, да е чувствителна и деликатна. Искам за това да се говори нормално и интелигентно. Макар че не знам вече коя от тия две категории е по-трудна за постигане. Всички плащаме сметки, всички искаме любов и всички знаем, че двете са свързани в съвместното съжителство. Не е срамно да искаме повече и от двете. А хората, които търгуват едното с другото, имат право на собствени решения (макар и на мен да ми се струват тъпи такива решения).

Чувствителни и деликатни са само комплексите на тема пари. Сметките всеки месец са доста категорични и ясни. Затова ще дам моите ясни 5 стотинки по „деликатните въпроси“.

2018-а година е и всичко може да се измери и в пари. Както хората, така и връзките. Например – колко струва една жена в пари? Много просто – това, което изкарва и съответно харчи, за да покрива сама разходите си. Като и разходите на хората, за които се грижи. Знаете колко е дълъг списъкът: жилище, комунални сметки, транспорт, храна, дрехи, козметика, всички сметки на подопечните, книги, спорт, други развлечения, ваканции. Това са ужасно много разходи и отговорности. Трябва да съм луда, за да кажа, че парите нямат значение и е важна само любовта. Нали?

Още повече – всички мъже харесват поддържани и красиви жени. Факт е, че колкото по-малко грижи има на главата си една жена, толкова по-красива е тя. Значи, чисто логически – не може да искаш жена ти хем да е красива, хем да не се интересува от пари(те ти).

Така, че да – освен списъка ми с човешки качества, които търся в един мъж и тайното стискане на палци за любов като от филм – търся и да може да плаща сметки. Защото аз го правя всеки месец. И колкото повече може, толкова по-добре.

Колко пестим от жената зад мивката: Точно 2012 лв!

Част втора – многото „Защо?“

Мъчи ме нещо. Какво направихме, че толкова млади момичета разбраха математиката на връзките толкова примитивно? Защо не им казахме, че заслужават любов? Защо не ги насърчихме да си плащат сами сметките и да търсят партньор, а не собственик? Защото точно такъв е този, който покрива всичките ти разходи, а ти в замяна седиш като красив лампион и правиш секс с него – той ти е собственик.

Кое обезценихме – образованието, любовта, независимостта ли? Толкова ли беше трудно да обясним на момичетата, че са по-ценни от задниците си и че могат да имат интереси и желания? Знам, че далеч не всички са такива. Обаче отгледахме много кухи лейки и тепърва ще берем последствията.

Не ме е срам да кажа, че парите и любовта са свързани. Обаче не са взаимозаменяеми. Напоследък стана много модерно разни „експерти“ по връзките, да ни учат как отношенията ни са едно вземане-даване, размяна на ресурси. Аз имам красота и мило отношение (което много често значи просто липса на индивидуалност), той има пари и си ги разменяме. Затова ли се борихме да учим, да гласуваме и да постигаме собствените си мечти? За да стигнем до бартерни сделки вместо любов?

Повечето от това, което имам да кажа за разменните начала във връзките, са само въпроси. Ето още един дълъг въпрос – защо, когато говорим за секс не говорим затова как на жените да ни е по-хубаво, как да изразяваме себе си и желанията си, а говорим за това как да станем „по-добри“ в секса или как сексът да ни послужи за нещо?

Преди няколко дни случайно попаднах на Instagram профила на една млада наша певица. Тийнейджърка. Разсъблечена, предизвикателна, вулгарна. Според вас, дали тя изпитва удоволствие от секса или просто смята, че така ще бъде харесвана? Чувствам се неудобно, че мисля как и дали това момиче прави секс. Но още по-неудобно се чувствам за тези, които не са я научили, че тялото ѝ не е инструмент и че тя може и струва много повече от голия си задник. Апропо, задник всички имаме. Но удовлетворението да имаме и други качества и да избираме партньорите си, а не да им се продаваме не е за пренебрегване.

За да не видим дъщеря си да търси спонсор

И, да, знам че е трудно да ходиш с евтини ботуши в кишата и да се буташ в автобус 204. Знам, че по-добре да имаш богат мъж идиот, отколкото беден такъв (но нали казват, че не всички са идиоти). Не отричам, че и аз искам да съм красива и секси, за да ме харесват и че търся определен стандарт в мъжете. Но аз търся този стандарт и у себе си. И търся това, което ще ме направи истински щастлива и свободна. И понякога се оказва, че свободата пътува в 204.

Това за свободата и 204 би бил страхотен патетичен край и завет към младите от леля им, дето нито мъж има, нито е богата, но... Като истинска жена, аз ще спра да говоря, когато аз реша, а не когато е подходящо! Имам още нещо за казване.

Послеслов – За добрите мъже и лошите златотърсачки.

Момчета, от жени, които търсят само пари, се оплакват комплексираните мъже. Другите, ако искат си плащат, ако не искат – не се занимават и карат нататък. Но, докато има търсене, ще има и предлагане ?

Препоръчваме ви още:

Животът на 30+-годишната жена

Рекламации - само на касата

Как да си намерим смислен партньор за секс

За автора:

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Автор: Росица Ганева

Онази вечер се прибрахме сравнително рано от работа - преди 23 часа. Първият телевизионен канал, който ни задържа вниманието беше Нова и Господарите. Точно започваше репортажът им за Валери Симеонов и изказването му по повод... Е, всички знаем повода, а мен ме е срам да го кажа като него.

Замислих се после - по дяволите, ами Човекът Симеонов е ПРАВ! Абсолютно, наложително и даже задължително прав. Първо - както знаем, в България всеки оплюва свободата на словото. Даже заради тая прословута свобода журналистка някаква изнасилили и убили. Хм, а ето - политикът се изказва. По национална медия. Значи - свобода има. Голяма при това. Нищо, че това изказване ми идва малко като отклоняване на общественото внимание от иначе милата и хубава журналистка. Нищо че ми изглежда като изместване на фокуса. Нищо. То и аз съм майка, може да не ги разбирам тия работи. Малко ли крещя?

Система, зачената в грях

Второ - ми да, какво пък толкова? Децата им са уж болни. Аз съм сигурна, че Негово Величество, извинете, Вицепремиерство, е прав и тук. Сега, гледам по снимки, щото ме е гнус да ида на място - ми те децата се усмихват от количките. Човек, който се чувства зле, не се усмихва, нали? Този човек плаче, вайка се, посипва си главата с пепел, а после я заравя в пясъка, за да не го гледат другите. А не на площадите! Щото площадите са за две неща - манифестация за възхваляване и протест за сваляне. Те са си написали предложение за закон, дали са ни го - значи не искат да ни свалят, искат да ни възхваляват! Значи не са толкова пък чак зле, колкото се представляват. Само крякат, ама то на манифестациите си се вдига шум по принцип. Сигурна съм, че ако се превишат децибелите, господин Симеонов ще им направи забележка, че даже и ще им закрие дискотеката, пак извинявайте - манифестацията. И с пълно право - законът е валиден за всички, нали? Няма какво да се сърдим.

Коридорите на властта и майките

Трето и най-важно - ама какви са тия лелки ли, бегемами ли, де да ги зная, дето пишат закони? Абе, ей, чоджум, аланкоолу, шшшш, алоооооу, я се стегнете малко!

Хората единадесет години не могат да напишат закон по въпроса, вие тука си позволявате.

Ми с право ще се изказва Н.В. Симеонов така за вас. И аз да съм - и аз така ще кажа! Тия умни, умни хора, основно мъже, толкова време си блъскат главите от`де да ви ги измъкнат тия пари, спестяват от закуски, почивки и пътувания, само вие да имате някой лев повече, а не да пискате по цял ден, а пък насреща - нищо! Н - И - Щ - О! Имайте малко срам, бе, ей! А вие - не, та не, малко били. Не са малко, никак даже.

Ей тука съм сигурна, даже ще се подпиша отдолу, че ако Н.В. Симеонов реши, ще вземе една инвалидна количка, ще седне в нея и ще живее цял месец с парите, които вие харчите за един ден.

Щото не е правилно така - постоянно да искате. Ми то ни животът е поскъпнал, ни лекарствата, да не говорим, че количките не се амортизират, пътищата, улиците и жилищните сгради навсякъде са удобни за вас, за количките и за всичко. Тия пари трябва не просто да ви стигат, ами и съм сигурна, че трупате спестявания всеки месец. МХМ! Ако ви проверя банковите сметки - мале, какво ще цъфне насреща, ама имате късмет, че го има ЗЗЛД. Дааа!

О, сега се сетих, че всеки месец от сметката ми за телефон изтичат едни 5 лева, дето отиват във вашите джобчета - на номер 17 777 DMS Rabota. Или и това сте забравили? Даренията, които частните лица правим?

Пиша саркастично, но ми е трудно да не плача. Моите две деца нямат увреждания. И племенниците нямат. Но никой от нас не е застрахован. Даже и господин Симеонов. 

Препоръчваме ви още:

Системата сме самите ние

Майките, от които нищо не зависи

След осем протеста Системата блокира

Автор: Ростислава Димитрова

Аз ще ви засегна. Ще ви ядосам. Ще ви размахам пръст. Защото мога. Защото не вярвам в разбиранията за примиреност на старото поколение. И не можете да ме изгоните. Родена съм след 90-та година и вярвам в силата на нашето поколение. И още повече - в следващите. Защото ние не се познаваме лично с онзи режим, с който са отгледани нашите баби и родители. Защото ние знаем, че нищо не е даром и не става наготово. Защото ние търсим мигновената резултатност. Защото сме нетърпеливи и това не е непременно недостатък. Защото този (ваш) модел не работи:

Трай си, за да не пострадаш!

Вземи си твоето, другите не ги гледай!

Ще те уредим, а ти си кротувай!

Държавата ти е длъжна!

Система, зачената в грях

А-а-а! Не, не и НЕ! Това мислене се е пропило чак в костите ви. И от това се възползват всички Валерисимеоновци през почти 30-годишната история на демокрацията в момента. Не само се възползват, а и го демонстрират. Толкова нагло и явно, че подобни изказвания, като неговото, са вече ФАКТ и то в ефир. Вие смятате, че е толкова безнадеждно положението, че ми казвате да емигрирам. Да си ходя? От къде? От моята страна? А къде? Ама няма да стане. Защото ако ние емигрираме, значи моделът „ТРАЙ СИ“ е успял. Значи, че Валерисимеоновците са успели. Само че те не подозират, че примирието приключва.

Много от хората на моята възраст (и по-млади) няма да се примирят. Ще питат, ще ровят, ще натискат, ще сочат. Те знаят и вярват, че всичко зависи от нас (навярно не всички, но много от тях). Че ако аз искам, значи мога и няма да мълча, а ще го направя. Че не можете да ми кажете да се махам, защото ТАМ е по-добре. Защото аз искам и знам, че може ТУК да е по-добре. Защото аз не съм бащата, който псува телевизора с ракията в ръка, а после кротува. Защото аз не съм майката над печката, която тихо носи ракията и си трае. Защото аз не съм бабата, която раздава акъли на база възраст, а не опит. Защото НЕ ИСКАМ да ми се казва, че няма смисъл. Защото има. И той не е в послушанието на поколенията. Той е в бунта им. В младостта им. В непримиримостта. И съм сигурна, че в следващите поколения има повече борбеност и хъс от това просто да си избягат. Знам, че тази примиреност си отива. Не ме гонете! Изгонете нея от себе си!

Препоръчваме ви още:

Апатията е новият принцип

На какво ме научи шъткането

Коридорите на властта и майките

Автор: Янка Петкова

Запознах се с Петя покрай дарителската кампания за Марая – бебето, което чака за чернодробна трансплантация. Майка му Ани ме покани в групата "Диагноза: наличие на трансплантиран черен дроб". В нея членуват родители на деца, които са били трансплантирани. Исках да разбера къде са лекувани децата им, с какъв успех. Има ли такива, които са били трансплантирани у нас и какъв е резултатът. Чест прави на тези хора, че въпреки грижите си, откликнаха веднага. Една от майките отдели време да ми изпрати епикризи, докато се готвеше да пътува за контролен преглед на детето си в Германия. Друга ми писа от клиниката в Бирмингам, където момиченцето й трябва да бъде трансплантирано за трети път. Свързах се и с Радка Йорданова, която е председател на Асоциацията на чернодробно трансплантираните в България, майка на трансплантирано дете. Всички те са водили битки с фонда, с министерството на здравеопазването, с българския трансплантационен център, за да извоюват правото на децата си да живеят.

Поканиха ме на една среща, да се видим на живо. На тази среща се запознах и с д-р Троева, бивш директор на Център фонд за лечение на деца (ЦФЛД), която беше дошла да се види с близките на Петьо – момченцето, което успя да изпрати за лечение и трансплантиране в Германия миналата година и това й струваше поста. Оказа се, че тя продължава да се интересува от детето, често се чува с родителите му, макар отдавна да не й е в „длъжностната характеристика“.

Убедих се, че тези хора са сами в усилията да помогнат на децата си. Подкрепят се едни-други, помагат си с информация за клиниките, в които се трансплантира черен дроб; с организирането на дарителски кампании и всичко, което съпътства ежедневието им на родители, чиито деца се нуждаят от животоспасяваща операция. Някои от тях са и „живите донори“, които се споменават в статистиките на различни здравни институции.

Там се видях с Петя. Впоследствие започнахме да си пишем ежедневно. Нейната четиригодишна Таня е с рядко генетично увреждане. Толкова рядко, че години наред никой от българските специалисти не успява да постави точната диагноза на детето. Едва тази година в СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ установяват, че момиченцето е с прогресивна фамилна интерхепатална холестаза тип 3 – изключително рядко генетично увреждане. Вследствие на това заболяване и годините неадекватно лечение, детето е с чернодробна цироза и краен стадий на чернодробно увреждане. Лекарите от „Проф. Иван Митев“ издават становище, според което то подлежи на трансплантация, но „поради малката му възраст и наличието на рядко заболяване се препоръчва тя да бъде извършена в център в чужбина, който има достатъчно опит с подобна патология“. Мнението на трима от най-добрите детски гастроентеролози в страната обаче, явно не е убедителен аргумент за Обществения съвет на фонда, който излиза със становище, че детето може да бъде трансплантирано у нас. Все пак следва лекарски консилиум, който трябва да потвърди или отхвърли това становище. У нас обаче опит с деца с точно такава диагноза няма. Въпреки това в УБ „Лозенец“ са убедени, че могат успешно да трансплантират детето. Убеден е и националният консултант по трансплантология проф. Любомир Спасов, който е и шеф на споменатата болница и има пряк финансов интерес да извършат трансплантацията в нея. Някой съзира ли в това „съвпадение“ конфликт на интереси?

Безизходица

Видях как Петя преминава през различни фази - отчаяние, страх, надежда, ярост… Всяка нова информация от фонда или от хората, с които разговаряше, засилваше притесненията й. Една вечер ми писа разстроена. Оказа се, че докато е подготвяла документите на детето си за кандидатстване във фонда, е починало двегодишно момиченце, с което се засекли при едно от посещенията си в болницата. Каза ми коя е майка му. С някакъв мръсен журналистически рефлекс писах на тази жена веднага. Отговори ми: „Малко по-късно ще ви помогна с каквото мога. Но точно днес не мога. Днес беше погребението й.“ Засрамих се и повече не я потърсих. Но тя ми писа след време с желание да бъде полезна на родителите, чиито деца все още са живи. Разказа ми какво се е случило с нейната дъщеря. Още една от историите, след които ти се иска да виеш и да убиваш.

Алекс е на 2 години и 4 месеца, когато внезапно вдига температура и започва да повръща. За няколко часа състоянието на детето става критично и го изпращат в Пирогов. Установяват, че е с чернодробна и бъбречна недостатъчност. Стабилизират го и го прехвърлят в болница „Проф. Иван Митев“, за да установят коя е причината за състоянието му.  Подобрение има, но за кратко. Лекарите в Педиатрията (както е известна още болницата) признават, че не могат да разрешат случая и препоръчват детето да бъде изпратено в Германия за диагностика и лечение. Майката подготвя документите му за кандидатстване в ЦФЛД. Необходимо й е становище от националния консултант по трансплантология в случая – проф. Любомир Спасов.

Въпреки усилията на лекарите от „проф. Иван Митев“ да се свържат с консултанта, тъй като състоянието на детето е спешно, становището се бави. Родителите чакат мнението му един месец, за да могат да заминат, но детето не го дочаква.

***

Две майки, които един самозабравил се вицепремиер би нарекъл „кресливи“.

Едната се бори за живота на детето си, а другата потиска мъката и споделя историята на починалото си момиченце с надеждата да й помогне.

Един лекар търси съдействието на министъра на здравеопазването, за да спаси дете, друг бави становището, от което зависи живота на същото това дете.

Един директор на фонд спасява живота на бебе, използвайки всяка възможност, която позицията му дава, за да е полезен. И го уволняват. Друг директор на фонд обяснява, че от него нищо не зависи, че той само придвижва документи, нищо че едва ли не всеки ден се вижда с ресорния си министър.

В една болница лекарите превъзмогват професионалното си его, признават, че колегите им в чужбина имат по-голям опит и дават шанс на болно дете да бъде адекватно лекувано навън. В друга болница твърдят, че биха се справили със случай, какъвто не са имали в практиката си, за да упражняват иновативни медицински практики.

Развръзката по случая на Петя предстои. Че институциите са бездушни знаем, тепърва ще разберем имат ли душа чиновниците, които работят в тях. Защото, ако липсва, надеждите на родителите и болните им деца са напразни. Душа не се трансплантира.

Препоръчваме ви още:

Три чернодробни истории

Умора на съчувствието

Система, зачената в грях

Моля те, Боже... или нещо друго...

Автор: Юлияна Антонова

Мили приятели, ще бъда кратка:

1. Усещането ми от българската проява в Хирошима е като онова, спомням си добре, когато като ученичка, седнала в салона на гимназията по време на тържествения концерт, на сцената мой съученик забравя текста на приветствието. Има хихикания, подмятания, невъздържани думи… аз съм поруменяла от срам и гледам в престилката си. Нямам вина, зная, но ме е обзел тих ужас, срам, неудобство.

2. Тии, моят съпруг, каза само това: „Един българин е, Юли, не е България! Ние си даваме сметка за това!“ А аз... (още повече ме боли, така действат понякога добрите думи от добър човек – като пронизваща болка).

3. Всичките мои близки, приятелките ми знаят, че няма в Япония друг такъв фен на Исей Мияке като мен. Исей Мияке получи най-голямото признание на страната си - Императорската награда за своята дейност, не само като изключителна за един световен дизайнер, а за всичко, което е сътворил в годините. За изкуство! Първият, който направи за своите футуристични дрехи материята, която не се глади, пере се в пералня, съхне за 10 минути, подходяща за 40 килограмова жена и за 80 - също. Той сътвори "Оригами" от тях! Уникални. Може да се побере целият ви гардероб в една, да речем" квадратна картонена кутия, и една върху други наредени дрехите ви "оригами." Скромен, фин, деликатен. Исей обича България! Зная го! С Тии (съпругът ми) направиха заедно в колаборация уникална изложба на КРИСТО преди няколко години (не че посланикът се яви тогава, ама това е друга тема). Обожавам този дизайнер! Много ми се искаше преди отпътуването ми за България за представянето на втората ми книга за скромността, деликатността и вежливостта на тези хора от Япония, да вечеряме заедно. Срам ме е да му позвъня. Исей Мияке е роден в Хирошима. Много обича родното си място! На 7-годишна възраст ядрената вълна безмилостно посяга върху малкото момче и оставя жестока следа в сърцето му (физическа – също). Зная, че никога няма да ми каже нито дума за вандалщината в Парка на мира. Но аз през цялото време ще си мисля само за това… SOS, приятели! Боли ме. Все една аз съм я сътворила...

4. В японската преса ще излезе прес релийз от полицейските власти, когато всичко е приключено. Въпреки че (убедена съм, знае се, че това са двама българи от Софийската опера – признали са), полицията никога няма да даде гласност, докато не е 100 % сигурна в разследването си и ОЩЕ: така ще съобщят, та да не обидят българите и България. Защото както каза съпругът ми Тии, не Операта, не българите и не България са вандалствали, а един или двама души. За тях от японците, убедена съм, ще получат бойкот и каквото следва да получат според Законите на тази страна.

Следва текста (в кавички) от Националната им телевизия, изводите за вас, а на мен ми иде (въпреки мекия тон) да си посипя главата с пепел – днес приятелките и близките ми не звъняха. Зная защо. Но не си мислете, че ми се сърдят. Не!

“Полицията в Хирошима разследва графити, намерени на 3 места в Парка на мира. Полицията съобщи снощи, че на пейка в близост до купола, на ограда в Музея на паметниците на мира и на вратата на съоръжение в близост до Паметника на корейските жертви на бомбардировките са открити черни бои с пръски от спрей.

Охранителите откриха графитите в понеделник сутринта.

Полицията подозира, че вандализмът се е състоял между неделя вечер и понеделник сутрин. Проверяват кадър по кадър записа на камерата за сигурност.

Една жена, която посети парка, каза, че е разочарована да научи, че паркът, много важно място за Хирошима, е бил опорочен.

Градски служител каза, че е много разочароващо, че подобен вандализъм е намерил място тъкмо в Парка на мира, място, посещавано от стотици хиляди хора от цял свят”.

С обич, Юлияна

Юлияна Антонова е автор на книгата „Моши моши, Япония“. Филолог и психолог по образование тя има дългогодишна дипломатическа кариера. Омъжена е за японец и от години живее в Страната на изгряващото слънце. Нямаме какво да добавим към посланието, освен да ви покажем и три снимки от Парка на мира. На последната ще забележите и други послания, оставени от посетители. Различни са от нашето, българското. Много различни.

Прочетохте ли

Тайните на японското възпитание