Автор: Ростислава Димитрова

По принцип всички сме съгласни за принципните неща. Всички уважаваме морала, съобразителността и правилата. Когато става въпрос за прилагането им в наша изгода. Когато става въпрос за нашите права. А когато се нарушават чуждите? Тогава принципът е апатия.

Едно общество има сериозен проблем, когато не се държи като такова. А то не е общество, когато е апатично. Когато дребните нарушения и неморални практики са навсякъде и са постоянни, тогава мълчаливо приемаме и големите. Тогава в медиите излиза нещо гръмко като скандала с ЧЕЗ, а ние сме дълбоко и в същото време лицемерно възмутени. След два дни в медиите излиза друг скандал, който ни потриса и ние забравяме първия. Но не разбирам от енергетика (не че не ме интересува темата), затова споделям нещо друго. 

В случая поводът е публикация в една група в социалните мрежи, която ме ядоса. Ама много. По-скоро реакцията към публикацията. Която пък е показателна до болка за състоянието на обществото. Все се сравняваме с чужбината и Европата, но все си оставаме със сравнението. Феноменът на преобразяването на българина, който в чужбина спазва всички закони, а като се прибере в България „б*л съм му майката, всички така правят“ е известен на всички. Каква е разликата между „бялата“ държава и законите й, и нашата родина с нашите закони? Само санкцията ли?

Криворазбраните правила на пътя

Всички принципно искаме на старата ни майка да й направят място да седне в автобуса. Но ние не правим на чуждите. Всички искаме на бременната ни жена да й отстъпят ред, но ние не го правим с чуждата. Всички искаме равен достъп, но заемаме местата за паркиране на хора с увреждания. Или за да не ги заемем, паркираме до тях, запушвайки ги и правейки ги на практика неизползваеми. Всички искаме безплатно здравеопазване, но бързаме да бутнем нещо в ръцете на доктора. Всички искаме добро заплащане (осигуровки), но всички подписваме договори на минималната и вземаме останалото под масата. Всички искаме майчинство, ама не сме работили - респективно нямаме осигуровки. И почваме да търсим познати, за да надцакваме системата. И така примерите са безкрай.

Публикацията, която ме провокира да напиша това, е моя - възмутих се от дребно нарушение, за което веднага се намериха хора, които да оправдаят и яростно да защитават нарушителите. Както се случва с всяка една публикация, която порицава нещо дребно. Но дребните неща са върхът на айсберга. Този, който смята, че няма проблем да спре на пешеходна пътека „за малко“, няма да има и проблем да извърши по-голямо нарушение. И така до безкрай. А тези, които го оправдават в малкото, ще го оправдаят и в голямото. Те подхранват и апатията. Тези, на които им пука и за малкото, решават, че няма смисъл да се обаждат, защото ще бъдат подиграни. После някоя кондукторка решава да свали детето ни от автобуса, защото няма по-дребни от 10 лв. И никой не го защитава. Но като стане медийно достояние и внезапно се възмущаваме: „Как така? Ама защо? Нямаше ли кой да защити детето? Тая, ако ми падне… “ И така. Отначало. Пак сме апатични. Докато не нарушат правата на нашето дете, нашите родители, нашите съпрузи. 

Докога така

Призивът ми е скромен, защото не всичко опира до закони. Едната дребна и мижава съобразителност е по-велика от закона. Моля, бъдете съобразителни! Знам, че четящите този текст са точно такива, иначе нямаше да си губят времето с него! За останалите има закони. Надявам се скоро и санкциите да станат практика, че да се научим на дисциплина и култура. Да станем общество.

Препоръчваме ви още: 

На какво ме научи шъткането

Всеки сам си преценява