Автор: Лени Рафаилова

Това, децата, са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го, както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки мощта на парчето от Вселената. То на теб ти пречи, защото не можеш да наредиш терасата така, както го е направила майка ти или съседката от третия етаж. Обаче срещу теб е застанал един великан, от очите му хвърчат гибелни пламъци и усмивката ти хвръква от лицето. Великанът знае какво говори. Великанът е създател, творец, той вдъхва живот, рисува живота с малки гъвкави четчици с тънък косъм и палитра от цветове, които ти не познаваш. А ти. Ти чистиш. Срамота.

В края на лятото ходихме на море. Ама много хубаво ми беше на това море и затова петте дни ми се видяха като час и половина. Къща на плажа, камина на двора, смокини. Нощем стадо звезди утешително греят и гъделичкат задрямалата трева. Мяукат сексуално настроени котаци, а кучетата им се присмиват с лай. Няма комари. Сутрин минава орда оклюмали кози, водени от полуизтрезнял козар. Вероятно през нощта наблизо се е разбил кораб с брилянти, затова морето присветва така. Слънцето е потопило лъчистите си пръсти във водата и се опитва да улови някой и друг скъпоценен камък. Алчно е. А морето е скромно и нежно. Само тихо потръпва и продължава да си блести. Кучето яде мравки, ние банички. Тук боза няма... май! Не ми пука хич. Цял ден мога да си вися с мокър бански и да побеждавам всички на "Не се сърди, човече". Аз много се сърдя и затова е по-добре да печеля. Голямото дете прави снимки, малкото тормози кучето. По някое време изчезват. После идват да тормозят мен за храна. Една тънка котка се е мушнала в огнището и е извила гръб. Ама ние пържолите вече ги изядохме. Сега ще унищожим виното. Децата ни се подиграват, но няма интернет и не могат да ни качат пиянските снимки в мрежата. Това е последната ни вечер. Щеше да вали, но се размина и нощта е мека и частично хрупкава, като току-що изпечена курабийка. Мляс.

Подреждам багажа. Има пет чанти, десет плика и две-три раници. На пералнята й прилошава и почва да хърка и да ръмжи. Аз гледам уплашено и се моля да издържи само още едно пране. Разтоварвам хладилната чанта. Сирене, масло и два смачкани домата. Всичко е смазано от две големи шишета с вода. Почвам да нервнича и понечвам да излея съдържанието в мивката. Обаче малкото дете пристига. Тя сега малка хич не е, пред мен е застанал някакъв разгневен великан и крещи:

- Луда ли си? Какво правиш?

- Изливам водата, не виждаш ли?

- Абе, каква вода? Наляла съм ти море в тия две шишета! За да си имаш и за през зимата. Като отвориш бутилката и да ти замирише, да си спомниш и да не ти е тъжно, и студено да не ти е. Нещо като с туршиите, ама по-яко и не смърди на вкиснало. Много си загубена, мамо, значи! Море за теб има в тях, подарък от мен и лятото, защото знаем колко много го обичаш.

Глуповатото ми изражение се оттегля и може би ще ревна. Но голямото дете идва да ми иска пари и прекъсва нечовешката ми драма.

По Коледа реших малко да поразчистя балкона, че някакъв купон се заформяше за Нова година. Местя си аз саксийки, столчета, масата. Брей, нещо ми запира. Пуфкам, охкам и бутам някакви шишета. Те падат, търкалят се по мозайката, кучето идва и почва да души. По челото ми избива пот. Яна не е вкъщи. Сама съм и мога спокойно да изхвърля шишетата, ама няма. Те са ми подарък от детето и от лятото, за да не плача, когато зимата реши да ми вземе смеха. Шишетата остават. До лятото. Поне.

Препоръчваме ви още:

Жената, която не съм

Една различна семейна история

Как си починах на морето

Да станеш известен днес никак не е трудно. Медиите и социалните мрежи много бързо популяризират постиженията ти. Ти си звездата на спортния клуб или на музикалната школа. Всички знаят постиженията ти на поредната математическа олимпиада, навсякъде може да се прочете за спечелените от теб конкурси. Извън шума и вниманието животът е различен, изисква сериозни занимания и усилия, предполага изолация, а и не всички приемат успехите ти с радост. Каква е цената на победите? Къде може да те подхлъзне ранната слава?

Чуждите мечти
Вярно е, че някои родители се стремят да реализират собствените си мечти чрез децата. Да им дадат това, което те самите искат, без да се съобразяват с интересите и желанията им. Такава потребност имат обикновено хора, които смятат, че собствените им родители не са направили достатъчно, за да им помогнат да разгърнат таланта си, да изберат подходящата професия. Затова се опитват да дадат на детето си, всичко, което могат, с лихвите, и много често изпадат в крайности. Така „аз искам“ се превръща за детето в „длъжен съм“. Изведнъж искреното желание да се занимаваш с нещо любимо се превръща в задължение. Успехът за такива родители се превръща в самоцел и в името на високите резултати всички методи са позволени. Ако детето отказва да отиде на урок или тренировка и капризничи, мама няма да допусне подобно „отпускане“. Включва в обръщение всякакви ходове от елементарно манипулиране, до ултиматуми и заплахи. Малките таланти порастват и отнасят от детството си сериозни вътрешни конфликти, а отношенията с родителите им варират от сложни до пълно игнориране.

Собствен път
За щастие, времената се променят. Родителите, които са решени да превъплътят в живота на детето собствения си сценарий, все пак осъзнават, че много по-важно е то да се занимава с нещо, което обича. Човек може да е успешен само в областта, в която реализира своите природни способности, при условие, че това му доставя удоволствие. И съвременното поколение родители се стремят да възпитават децата си по този начин. Затова те се вслушват в детето си, наблюдават го, при това от самото му раждане. Акцентират върху тези предмети, които наистина са му близки, и не налагат избора си. Все пак живеем в епохата на технологиите и настоящето се променя толкова бързо, че е почти невъзможно да прогнозираме бъдещето. Затова прогресивните майки и бащи се отказват от политиката на принуда, разбирайки, че психологическото насилие не води до нищо добро. Наистина трудно е да решиш кой е правилният подход, как да действаш в периодите на спад. Но въпреки това не се колебаят да развиват талантите на децата си от най-ранна възраст, да привличат за каузата си най-добрите специалисти, дори да споделят всеки малък успех с околните. Това вече е норма в живота ни. Все пак подводни камъни има и не бива да подминаваме опасността от тях.

Какво ни очаква
Родителите на малките звезди и таланти трябва да са готови на определени жертви. Все пак детето ни, при всички случаи, ще се отличава от останалите. Много често надарените деца са недолюбвани и неприети от връстниците си. Ако не им помогнем, ги обричаме на самота. Това се случва по различни причини – от елементарния недостиг на време за развиване на комуникативните навици, до завистта и ревността. А при известните деца често се появява и „звездната болест“ и тогава, с високомерното си поведение, сами отблъскват останалите.

Когато отделяш много време за култивиране на таланта, трудно можеш да осигуриш на детето си хармонично развитие. „Зад кадър“ остават някои важни навици. При децата със силно развити математически способности например често страда емоционалният интелект. Спортистите тренират тялото си за сметка на общообразователната подготовка. А навикът да понасят болка (протритите палци и ходила при балерините, честите травми в спорта) им пречи да се вслушват в тялото си и в своите чувства, защото им се налага постоянно да ги заглушават.

Заради строгите рамки, ограничения и режим, детето често губи своята спонтанност, лекотата на общуване, възможността да играе с връстниците си, което по-късно може да се превърне в неспособност да релаксираш и да получаваш удоволствие от живота.

Когато резултатите ти се поощряват активно и те ценят за това, което правиш, у теб се формира представата: „Обичат ме не просто така, а защото отговарям на очакванията им.“ Ако няма резултати – няма любов. Когато пораснат, тези деца продължават да работят за любовта на околните и болезнено преживяват своите поражения. А неуспехи ще има. Не можеш да бъдеш пръв във всичко.

Всяка публична изява (участие в конкурси, концерти, състезания, шоу програми) по подразбиране предизвиква предстартова треска, която е съпроводена от приток на адреналин. Когато такива участия са чести, на физиологично ниво се развива адреналинова зависимост. Иска ти се тези емоции да се повтарят отново и отново и да са все по-силни заради привикването към тях. Но състезанията рано или късно свършват, а заместител няма. Тогава има риск натрупаното напрежение да бъде разреждано с някаква зависимост.

Сериозните постижения обезценяват обикновената радост от живота. Ясно е, че след победата на международна олимпиада, шестицата по математика няма особена стойност и не носи същата радост. Реалният живот (извън целта, която следваш) скоро започва да ти се струва скучен.

Как се отглеждат малките гении
Всяко дете изисква индивидуален подход, но при надарените малчугани има потребност от реална оценка на талантите им. Ако отглеждаме даровито дете, е добре да имаме предвид следните моменти:

- да показваме любовта си към него, независимо от постиженията му. Така можем да се застраховаме при спадовете, които настъпват в промеждутъците между състезанията, концертите, турнирите.

- до 8-годишна възраст у детето се формира самооценката. За да е адекватна, а не завишена, е добре да се държим така, че детето да не се чувства по-различно, по-особено от другите. Вместо: „Ти си най-добър! Ти си изключителен“, да внушаваме – „Вярвам в теб!“

- да използваме справедливата формула: „Да, ти си уникален, всички хора са уникални по своему.“;

- да не поставяме детето на пиедестал; да не го изключваме от домашните ангажименти с оправданието, че е много натоварено; да му осигурим нормален семеен живот;

- да не го даваме за пример на братята и сестрите му. Добре е да подчертаваме индивидуалността на всяко дете, за да се чувстват равни помежду си;

- да не го глезим, ако е единствено дете. Не е добра идея да изискваме специално отношение от околните – възпитатели, учители, приятели.

- да не го сравняваме с другите в групата или отбора му. Фразите от типа: „Другите не могат да те стигнат.“ – пречат на адекватното възприятие на самия себе си и на създаването на искрено приятелство между децата;

- ако детето ни има някакъв талант, но изведнъж загуби интерес към заниманията и отказва да ги посещава, не бива да го насилваме. По-добре е да разберем какво се е случило. Децата рядко лъжат и когато го правят е заради невъзможността да кажат истината. Може би им липсва мотивация или методите на педагога не им допадат, или имат някакъв конфликт с другите в групата.

- да му дадем възможност да си поеме дъх. Да се занимаваш с едно и също по 3-6 часа е трудно дори за възрастните спортисти или музиканти.

Ако сме решени сериозно да се захванем с развиването на таланта на детето си, цялото семейство ще има нужда от желязна дисциплина. И това важи най-вече за нас, родителите.

Прочетохте ли тази лична история

с Умните деца?

Източник: Parents

Препоръчваме ви още:

Детето-трофей

Малките гении

Утрешен

Как се развива детската самостоятелност? Кога е време за първия телефон? В каква възраст децата могат да си лягат по-късно?
Британски учени направили анкета сред няколко хиляди родители, за да уловят тенденциите във възпитанието. Обобщените резултати са интересно доказателство за промяната във възгледите за отглеждането на децата у съвременните майки и бащи.

Когато припомняме собственото си детство, обикновено се съсредоточаваме върху тези етапи от него, през които преминават всички - „научих се да си завързвам обувките на 5 години.“, „бях на 6, когато се научих да карам колело“ и т.н. Британската компания My Namestags проведе изследване, в хода на което били установени времевите рамки, в които децата трябва да са усвоили един или друг навик, или са получавали права за нещо, което по-рано им е било отказвано. Изводът се подразбира – колкото по-големи са децата, толкова повече трябва да им позволяваме. Ето какво е позволено на британчетата в различните възрасти или „бонусите“, които доказват, че вече си голям. Сравнението с навиците на българските родители би било интересно.

16 години

• да кани приятели, когато родителите отсъстват;
• да излиза по тъмно.

15 години

• да ходи на срещи;
• да си купува дрехи;
• да си кани гости;
• да пие напитки с кофеин.
  

14 години

• да си създаде профил в социалните мрежи;
• да има месинджър в смартфона си;
• да излиза самостоятелно;
• да има собствен ключ от входната врата;
• да ходи на кино с приятели.

13 години

• да остава само в къщи;
• да се разхожда, без родителите си;
• да пазарува в магазин;
• да чати с приятели;
• да има собствен компютър.

12 години

• да ходи само на училище;
• да ползва интернет без надзор от родител;
• да има собствен телефон;
• да ходи на училище с колело;
• да излиза да играе в близкия парк без придружител;
• да има MP3-плеър.

11 години

• да има таблет;
• да има телевизор в стаята си.

10 години

• да мие съдовете;
• да подготвя дрехите си за следващия ден;
• да не губи вещите си;
• да разбира стойността на предметите;
• да избира това, което ще облече;
• да нощува у приятел;
• да си приготви храна.

9 години

• да слага масата;
• да разполага с джобни пари;
• да се къпе без помощ.

8 години

• да връзва обувките си самостоятелно;
• да сортира дрехите си за пране;
• да мие зъбите си самостоятелно.

7 години

• да кара велосипед.

Време за лягане

• на 8 години в 20 часа;
• на десет години в 21 часа;
• на 12 години в 22 часа.

Някои резултати са озадачаващи, други учудващи или изненадващи. Но все пак става дума за децата във Великобритания. А как би изглеждал списъкът с уменията и правата на вашия ученик?

Източник: Mirror

Препоръчваме ви още:

Домакински задължения по възраст

Вашият тийнейджър може ли го?

Училището не е най-важното в живота

Автор: Валентина Вълчева

„Нова година – нов късмет” казват хората. Време е за малко следновогодишни пожелания, списъци с цели и намерения, които по традиция никога не осъществяваме, и за малко безплатни мечти. (Все още са безплатни, нали?)

Аз, като един леко дезорганизиран книжен плъх, обичам да си правя списъци. Някои, като този за покупките, са си чиста необходимост, ако не искам пак да тръгна за котешка тоалетна и да се прибера с два пакета стафиди. Други, като този с новогодишните намерения, са си пожелателни. Не очаквам да се осъществи дори наполовина, но пък е хубаво човек да потъне поне за малко в света на фантазиите.

И така:

1. Да се науча да правя кекс!

Ами не го мога. Кексът. Не, не това, за което си мислите покрай шантавото парче на Константин Трендафилов. Кекс, бе. Кекс. Сладкиш. Брашно, яйца, захар, какао... Какао! И т.н. Не обичам СЛАДКИША кекс, не го ям и така и не се научих да го правя. Засега имам само един сравнително успешен опит, което според мен не се брои. То, като цяло, кулинариата ми е леко чужда материя. Още си спомням как веднъж, без да искам, засипах мъжа ми със замразена царевица, а той не мръдна. (Железен е!) Само ме погледна разбиращо и каза нещо от сорта на: „Мило мое бедствие, остави кухнята на мен засега! Става ли?”. Ама пък желание имам. Ето, даже ми е №1 в листата за тази година!

2. Да науча големия ми син да чува, поне от третия път, какво му казвам.

От мен да мине и на пет повторения съм съгласна. Това вече си е чиста проба научна фантастика засега, но... както казах, мечтите са безплатни. Освен това наистина се изприщвам, когато наближи време за лягане. От 20:30 докъм 22:00 – „Облечи си пижамата и се приготви за лягане!”. От 22:00 докъм 23:00-23:30 – „Спри компютъра и лягай!”, при което се налага всеки път, когато го кажа, да се пазаря като продавачка на кооперативния пазар с него: „Само още пет минути!” - „Дори не знаеш колко са пет минути.” - „Ето толкова са!” - и ми показва три пръстчета. Евентуално към 23:30 лягаме сърдити и двамата, а ако се постараем, успяваме да вбесим и татко му. Малкият, разбира се, отдавна е откъртил поради липса на внимание от когото и да било от нас тримата.

3. Да започна да ставам сутрин поне с десет минути по-рано.

Обикновено толкова не ми достигат, каквото и да правя. Най-сложно е във вторниците, защото тогава наистина се налага да съм точна заради седмичната оперативка. Вторниците са моят организационен кошмар засега. Ако успея поне в тези дни да се събудя навреме, колкото да не препускам като кон през половината град, ще си броя точката за изпълнена. За нощна птица като мен би било достатъчно добро постижение, защото имам нещастието да живея в България, докато тялото ми упорито се движи по часовата зона на Уругвай например.

4. Най-накрая да разконспирирам програмирането на пералнята.

Да, имам си ръководство – на шест езика, в това число и на български. И не, нищо не му вдявам. Всеки път, когато се захвана да го прелиствам, имам чувството, че мозъкът ми рязко дърпа шалтера и настава пълен мрак. Към настоящия момент съм улучила на принципа „проба-грешка” три програми. Останалите десетина-дванайсет са пълна мистерия. И изтръпвам всеки път, когато майка ми звънне по телефона да ми зададе въпрос от сорта на: „Как да настроя пералнята за деликатно пране?”. Ами знам ли... Със същия успех може да ме попита и как се решават интегрални уравнения например. Предполагам досещате се вече, защо се старая да не си купувам дрехи и бельо, които да изискват „деликатно пране”.

5. Да направя четвърти опит да прочета „50 нюанса сиво”.

Всеки път, когато се сетя за този кошмар, започвам да симпатизирам на героите на Бредбъри от „461 градуса по Фаренхайт”, които си устройваха клади от книги. И си представям една чутовна клада от всички налични в световен мащаб екземпляри от „50 нюанса сиво”. Това е единствената книга, която с наслада бих гледала как изгаря. Моята лична борба с нея започна след едно интервю със Стивън Кинг, в което той я определяше като „порно за мамчета”. Викам си, две деца имам, мамче съм отвсякъде. Значи за мене е. Пък съм и библиотекарка. Двойно задължена някак се почувствах. Обаче... Обаче!!! Да го кажем така! Ако „Властелинът на пръстените” с неговите над хиляда страници го чета за шест-седем дни, с „нюансите”, след двуседмична битка, успях да избутам едва до 37-38-а страница и развях бялото знаме. Три пъти. До порното така и не стигнах, защото не успях да преглътна цялото това ахкане и охкане по ах, тези сиви, ах, очи, ах, на господин Грей. АХ!!! И все пак не искам да се призная за победена засега.

6. Да отслабна! (Разбира се. Не може женски списък без тази точка.)

Като се замисля, май все пак да прочета „нюансите” изглежда по-реалистична цел. По-малко мъчителна имам предвид. Похапването е една от трите ми големи слабости. Утешава ме само мисълта, че не са ми чак толкова излишните килца – десетина, петнайсет... Не е като да се търкалям по улиците. Засега!

7. Да се науча да плувам.

Ако питате мъжа ми, по-скоро ще научи котките да кукуригат, отколкото мен - да плувам. Досега имам един почти успешен опит за удавяне в Дунав, което не ме е отказало съвсем. Когато, от време на време, отново споменавам за мечтата си, мъжът ми прави опити да ме окуражава: „Ама ти плуваш бе, мило. Просто плуваш като ютия – където те пуснат, там потъваш.”

8. Да престана да се ядосвам на глупостта.

Своята и чуждата. На чуждата преди всичко. Полезно е да се дразниш от собствената си глупост, защото това е крачка първа към преодоляването ѝ.

9. Да ме мързи по-малко.

Мързелът и глупостта са моите Сцила и Харибда. Мързелът обаче е по-слабият противник като че ли.

10. Да започна да ходя по-често на театър/концерти/кино.

Имам предвид по-често от веднъж на десет години, както досега. Дори ме е срам да спомена кога за последен път съм била на театър всъщност. Не че на кино съм ходила по-скоро...

11. Да успея поне веднъж да изляза без телефон и лаптоп.

Поне веднъж. Без да получа паник-атака и без да създавам впечатлението, че съм опасно луда в криза. Дали съм се превърнала в „зомби”? Не мисля. Но определено съм в състояние да причиня голямо зло на нещастника, който направи опит да ми отмъкне телефона или лаптопа. Особено лаптопа! Пък и телефона... Абе, най-добре да не се случва. Не ми се лежи в затвора доживот заради такава тъпотия.

12. Да започна да спортувам или поне да се запиша на танци.

И моментално ми изниква образът на Алфредо Торес, който крещи насреща ми: „Повече ханш! ХАНШ!!!”. В моя случай ханшът е само част от проблема. Дето казва и Слави Трифонов, пластична съм като дърводелски метър. Дори правото хоро е предизвикателство, което все още не смея да приема, независимо от изпитото количество водка преди това. Три рунда срещу Майк Тайсън ми изглеждат по-лесно постижими от танците. И далеч по-малко страховити. Колкото до спорта... Последният ми опит за редовен фитнес приключи с месец и половина на обезболяващи, но това няма да ме спре, когато ми дойде вдъхновението... Предполагам... Надявам се...

13. Да си остана на 17.

Независимо от ЕГН-то. Нали важно било духът на колко е. Моят е зациклил някъде около 17-ия ми рожден ден и това може да си има някои минуси, но плюсовете са далеч повече. И ако наборите ми ме намират за леко инфантилна вероятно, то за децата ми е готино, че мама гледа заедно с тях „Скуби Ду” и играем на компютърни игри.

14. И точка последна засега – да успея да осъществя поне една трета от гореизложените намерения. Да не сме максималисти все пак!

Препоръчваме ви още:

50 новогодишни решения

Снощи беше страхотно! Искам още!

Този много кратък и много сладък живот...

Как да сбъднем новогодишните си планове

Полярното пътешествие ще бъде на 28 януари, Денят на бащата, когато актрисата и майка Ана Пападопулу ще гостува в Музейко, за да разкаже на неговите посетители какво представляват пещерите, къде се намира Ледената пещера и как се стига до Северния полюс по стъпките на първия му изследовател!

Актрисата от “Мисия Лондон”, “Писмо до Америка” и “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” става Музейковец за няколко часа, които ще прекара в Детския научен център с малките му и големи посетители.

“Музейковец за 1 ден” е инициатива на Музейко, в която през 2018 г. ще участват любими на децата знаменитости с вълнуващи научни истории. Научната разходка започва с Ана Пападопулу, запалена по пещерните и ледовити приключения. Декор за ролята й на Музейковец ще бъде подземният етаж на Детския научен център, където Ани и децата ще говорят за българските пещери и техните древни тайни. Разказът ще замръзне под нулата с въображаемо пътешествие към Северния полюс по стъпките на първия изследовател, стъпил както на Северния, така и на Южния полюс - норвежкият полярен пътешественик Раул Амундсен.

Забавно-образователните посещения на гостуващи Музейковци ще бъдат част от тематичната програма на Музейко през 2018 г. - за първи път от създаването на Детския научен център, всеки месец тук ще бъде посветен на една голяма тема: “Зимна приказка” през януари, “Въображението” през февруари, “Традиции” през март.

Зимната приказка в Музейко продължава и през последния уикенд на януари не само с мразовитите истории на Ани Пападопулу за едни наистина студени места - пещерите, и едни наистина ледовити пътешествия - тези до Арктика и Антарктика, но и с научните работилници:

- “Зрънце любов” - как да направим хранилка за птици, подарявайки на хвъркатите зимна приказка и научавайки повече за тях;

- “Звездни детективи” - каква е подредбата на небесните тела в зимното небе и как това влияе на нашата зимна приказка на планетата Земя;

- както и с втория за месец януари Ден за най-малките, който ще се проведе на 31 януари.

Автор: Надя Колева

В последните години се наблюдава едно ново измерение в интернет пространството – Фейсбук групите. Те станаха неделима част от моето ежедневие, особено откакто се роди дъщеря ми и в главата ми денонощно изникваха и продължават да изникват хиляди въпроси, свързани най-вече с нейното отглеждане, възпитание, здраве… И не само!

Повечето от вас сигурно членуват в не една Фейсбук група, според това какво ви интересува. Те вече са обичайно явление в обществото ни и набират все по-голяма популярност.

Всеки, който има Фейсбук профил, рано или късно се озовава в някоя група. Дали ще влезете сами в нея, или ще бъдете добавени услужливо от някой приятел – факт е, че съвсем скоро ще ви стане интересно какво се случва в там, защото всяка група е едно малко или голямо затворено общество, в което са се събрали хора, които споделят едни и същи интереси… или не съвсем?

Всяко общество се изгражда на основите на закони и на известна толерантност между хората, които са част от това общество. Фейсбук групата обаче се оказва една изкуствено създадена онлайн реалност, в която много често правила няма или най-малкото няма кой да „дебне“ денонощно дали правилата се спазват или не.

Едни от най-големите групи, в които съм попадала, са естествено групите за майчинство, но също и други групи, според интересите ми. Хора много, интереси много – групи много. Но дори и най-приятната на пръв поглед група, най-неочаквано може да се превърне в същински змиярник, било то поради действията на некоректен член, който си е помислил, че никой няма да забележи какви ги върши, или заради съвсем явна провокация, на каквито вече съм се нагледала до безкрай, но признавам си, ми се случва често да реагирам (все пак и аз съм човек).

Има една известна мисъл на Волтер: “Не съм съгласен с мнението ви. Но бих пожертвал живота си, за да защитя правото ви да го изкажете“.

Звучи толкова мъдро, нали? А колко би било хубаво да се случваше от време на време и в групите хората да проявяват толерантност към чуждото мнение! Звучи и малко утопично също така. А кой има време за утопии в наши дни?

Наблюдавам, и същевременно съм част от един наистина интересен феномен – във Фейсбук хората не се страхуват да изказват мнението си, без много-много да ги е грижа за това как думите им ще се отразят на тези, които четат постовете им. Нападат, хапят жестоко, критикуват разпалено и обиждат, а в същото време в реалния живот не смеят да кажат дума или да си потърсят правата. Сякаш зад монитора всеки втори е в състояние да обърне света, но да докаже правотата си, без да го е грижа изобщо за чувствата на хората около него. Дали това, че малко или много са инкогнито зад компютъра, дава смелост на съвсем обикновени и дори кротки хора да се държат така, сякаш са забравили, че всъщност живеят в общество?

Прочетохте ли

Жената зад монитора?

А междувременно мълчим за реалните проблеми. Обществото ни мълчи. Дълго и упорито.

Под носа ни се случват големи неща, за които нямаме очи, не виждаме нищо от голямата картина, от големите игри, а сме се вторачили в телефоните и лаптопите си, за да водим до безкрай спорове с непознати в интернет за някоя дреболия, сякаш от това зависи животът ни.

Скоро бях свидетел как в една голяма група за четене се разигра разгорещен спор, защото дете беше попитало за книга на известен автор – много хора си позволиха да нападнат това дете, питайки го какво прави в група за книги, когато не е чувало изобщо въпросния голям автор. Онемях!

Онемях не за друго, а защото в интернет се оказа много лесно непознати възрастни хора, уж с претенции за грамотност и интелигентност, да нападат дете, което тепърва ще навлиза в големия свят на книгите. Замислих се за моето детство – не си спомням някой някога в детството ми да ме е нападал за това, че съм задала въпрос за книга, изобщо да ме е нападал за това, че искам нещо да науча.

Замислих се и за днешните деца, на които несъмнено им е много по-трудно да учат, отколкото ни е било на нас, защото въпреки че сега достъпът до информация е огромен, също така е огромна и вероятността да попаднеш във Фейсбук група, да зададеш съвсем искрен въпрос и да бъдеш нападнат незаслужено от хора, които дори не познаваш. Е, хайде после върви и учи, дете! Как да стане това?

Постоянно се оплакваме (това е някакъв национален спорт според мен – оплакването), че децата не учат, нищо не знаели, нищо не разбирали. А щом си позволяваш да критикуваш и обиждаш чуждите деца в интернет, как ли се държиш със собствените си? Не смея дори да попитам, страх ме е от отговора!

Безспорно ни липсва търпимост и търпение! Все нанякъде бързаме, сякаш водим някаква надпревара с времето и ако спрем дори за миг, има опасност нещо лошо да ни се случи. Не осъзнаваме, че всичко това е плод на съзнанието ни. Нищо няма да се случи, ако намалим малко темпото, ако обърнем внимание на хората около нас и не ги притискаме непрестанно. Нищо лошо няма да се случи, ако проявим толерантност към непознат във Фейсбук. Може би дори напротив! Ще се случи нещо прекрасно! Човекът от другата страна на телефона, или на компютъра, ще се осмели да направи още една крачка към нас! Само ако отделим малко време, за да бъдем толерантни!

Трудно е, разбирам! И аз самата съм доста нервен човек. Но едно от най-големите неща, които съм научила от дъщеря ми, е да бъда търпелива! И се надявам някой ден и тя да разбере, че щом живееш в общество, не можеш да си позволиш да изпускаш нервите си, да нападаш хората, само защото не споделят твоето мнение.

Защото в крайна сметка и Фейсбук групите, и виртуалното ни общество, а въобще и реалното, ще бъде такова, каквото ние си го направим!

Този хубав текст Надя ми прати преди два дни. Позволявам си да го допълня днес с един коментар от непозната дама под снимката на големия ми син, млад татко, щастлив, че бебенцето вече си е у дома. Ето го и него.

Нямам какво повече да допълня, прилагам само двете снимки, защото не мисля, че има по-подходяща илюстрация на това колко неприятни можем да бъдем в социалните мрежи. Сигурна съм, че коментиралата дама в реалния живот не раздава на приятели и познати съвети и забележки за външния им вид. Надявам се да си вземе забележка и да не го прави и виртуално. Просто защото е невъзпитано, грозно и... излагащо. За нея, не за обекта на коментарите й, който с брада или без, има достатъчно хора, които го обичат.

Препоръчваме ви още: 

Из групите на майките

Синдромът "Мили мами"

Какво научих от фейсбук

Линда Стад, педагог с 25-годишен опит, предлага полезни съвети, за това как да научим децата си правилно да преживяват неуспехите.

Днес мой приятел ми изпрати снимка на сина си, на стълбичката на победителите по плуване. Аз го поздравих, а той ми отговори, че синът му не е заел първо място. Просто организаторите снимали всички деца на почетната стълбичка „за да няма обидени“, „за да не се почувстват неудачници“.

Двете гледни точки
По тази тема педагози и родители се разделят на два непримирими лагера. Едните смятат, че „който не е първи, е втори“, а другите, че „главното не е победата, а участието“. Вторите, при това, смятат, че децата трябва да бъдат пазени от негативния опит на загубата, колкото може по-дълго време, за да не развият чувство за непълноценност.

Предполагам, че важното е не да обобщаваш, а да учиш детето, че грешката или неуспехът не са някаква черна пропаст, от която няма връщане. Това е само един от видовете жизнен опит. Неуспехът е толкова демонизиран, че страхът от него наистина се превърна в проблем за днешните деца: той ограничава желанието им да пробват нови дейности и поражда силна тревожност, дори у тези, които имат много таланти. Често родителите казват: „Да не ти пука, животът продължава!“- или се втурват да спасяват детето, защото не могат да го гледат как страда. Но може би има по-успешни стратегии. Например да го подкрепят и да обяснят.

С какво да започнем?

С това, че неуспехите и грешките са много видове и с различна степен на тежест, различни по степен на сериозност. Ако децата се научат да виждат тези различия в своите неуспехи, ще започнат да ги разбират, а не панически да се страхуват от тях. Ще могат да си обяснят природата на своите грешки и да управляват емоциите си.

Освен това, ако грешката не е съдбоносна, изводите са задължителни: „Следващият път трябва по-сериозно да се готвя за теста по английски“, а може и така: „Английският не е най-силният ми предмет, но за сметка на това по математика съм сред най-добрите.“

Успехът ни като възрастни, след завършване на училище, често тръгва от знанието за собствените ни таланти. Задачата на училището и родителите е да създадат условия, в които детето ще може да открие и развие силните си страни, но ще знае и слабите. Точно затова стимулирането с оценки е глупаво.

Рискова група
Понякога проблеми с устойчивостта имат хора, за които никога не бихте помислили, че са лабилни. Най-зле преживяват неуспехите момиченцата-отличници. Девическото училище Wimbledon Girls High School например има високо ниво на успеваемост, но у ученичките му често се появява страхът от неуспех. Затова в учебното заведение измислили „седмица на неуспеха“, по време на която занимавали децата със съвсем нови видове дейност. В края на тези седмици им организират срещи с известни личности, които им разказват за своите неуспехи и с какво са им помогнали. Така момичетата се учели да извличат полза от неуспехите, да развиват своята устойчивост, да анализират и да бъдат упорити.

Как се отглеждат смели хора?

Неуспехът е нещо нормално

Не реагирайте така, като че ли детето има от какво да се страхува или срамува. Неуспехът е само житейски опит, с който редовно се сблъскваме. Той може да бъде болезнен, но може да бъде и полезен.

Отговорността

Научете децата да поемат отговорност за неуспехите или успехите си, не ги обвинявайте, не очаквайте от тях оправдания.

Анализът

Научете ги да предвиждат или да определят последствията от това, което правят. Какъв е мащабът на грешката или неуспеха? Какви са резултатите от тях? Не ги оставяйте да преживяват ситуацията дълго.

Изводите

Всеки неуспех трябва да е извод за в бъдеще. Какво полезно са разбрали от него?

Разнообразието

Нека децата пробват колкото може повече нови видове активност, физическа и интелектуална. Помогнете им да изявят силните си страни и слабостите си, а след това ги научете да работят с тях.

Рискът

Създайте благоприятна атмосфера. Нека децата не се страхуват да рискуват. Поощрявайте находчивостта им, научете ги да изразяват мнението си и да аргументират гледната си точка. Нека опитват нови неща, дори ако мислят, че ще изглеждат глупаво или смешно.

Препоръчваме ви още:

Спортна драма

Детето-трофей

Как се отглежда дете с труден характер – 10 съвета

Няма извинение за домашното насилие, но за да разберем това явление в нашето семейство и общество, нека погледнем причините:

• Домашното насилие е породено най-вече от патриархалните норми в обществото. То има своите корени в традиционно подчинената роля на жената в личния и обществения живот. За съжаление, все още цари схващането, че мъжете са по-висши, а жените са вещи, които те могат да третират, както намерят за добре. Често дори за мъжете е гордост това, че държат жената в подчинена позиция. Шамарите, и въобще насилието, понякога са повод за хвалба сред приятели.

• Ниският социален и икономичен статус на жените може едновременно да е причина и следствие от насилието. Тежкото социално и икономическо положение се отбелязва като причина за нарастването на домашното насилие. Натрупването на отрицателни емоции се пренася вкъщи, където между четири стени насилникът може да отреагира агресивните си пориви. Домът е защитеното за него място. От една страна актът на насилие рядко излиза извън семейството, а от друга страна той не се наказва. За съжаление, българските мъже нямат придобити навици за отреагиране на агресивните пориви по подходящ начин и често ги насочват към хората, които стоят най-близо до тях.

• Едно от нещата, които със сигурност се знаят за насилието, е, че то в най-голяма степен е свързано с модела на поведение, който се наблюдава в първичното семейство. Когато децата израстват в семейства, в които насилието над жената е толерирано, е много вероятно да пренесат модела, който са наблюдавали, при изграждането на вторичното си семейство. Момичетата често стават жертви, тъй като за тях това е участта на жената - да бъде физически и психически малтретирана, и съответно момчетата от тези семейства често стават насилници. Ако момичето е израствало в семейство, в което побоите от страна на бащата върху майката са били ежедневие, то обикновено заема страната на майката. Става свидетел на послания като: „Една съпруга трябва да търпи, да понася насилието, да е смирена и да се грижи за семейната цялост. Ти, като дъщеря, също трябва да търпиш.” Жената, жертва на насилие, живее с убеждението, че за да бъде обичана, трябва да заплати по някакъв начин и се оставя да бъде малтретирана. Ако момчето е живяло в подобни условия, често то се научава да бъде грубо, защото това е неговия модел за „истински” мъж. При конфликт с партньорката се държи като „истински” мъж и удря. То не познава други начини за справяне с проблемите и повтаря заучения модел.

Жената, жертва на домашно насилие, много често:

• смята, че ако приеме насилието ще разреши семейните проблеми;
• поема вината върху себе си за всичко, което се случва в отношенията с партньора;
• има ниско самочувствие и смята, че не притежава личностни и социални умения и трябва да се подчинява на партньора си;
• расте в семейство, в което има насилие. 

Мъжът, който упражнява насилие над партньорката си, много често:

• смята, че насилническото му поведение е за доброто на семейството и неговото благополучие;
• за да се справи с чувството си за вина, предизвикано от упражненото насилие, мисли, че във всяко семейство е редно да се спазва правото на по-силния;
• нахлува рязко в личното пространство на партньорката си, без да си даде сметка, че това измъчва жената;
• расте в семейство, в което има насилие.

Имаш нужда от помощ?

Тест, с който ако поискаш, бързо можеш да провериш дали човекът, с когото излизаш или живееш, е склонен към насилие.

1. Партньорът ти ревнува ли те от твоите познати и приятели?

2. Сам ли взима решения, които засягат двама ви?

3. Страхуваш ли се да бъдеш себе си, когато си с него?

4. Подлага ли те на „разпит” – с кого си говорила, къде си ходила, какво си правила?

5. Има ли конфликти със семейството и приятелите си?

6. Губи ли търпението си лесно?

7. Чувства ли се раздразнен или наранен, когато не му обръщаш достатъчно внимание?

8. Виждала ли си го да хвърля, удря или чупи неща, когато е раздразнен?

9. Има ли видими проблеми с контролирането на своя гняв?

10. Заплашвал ли те е, че ще удари, теб, твой роднина или приятел?

11. Заплашвал ли те е, че ще те напусне, ако му се противопоставяш?

12. Удрял ли ти е шамар, или те е ритал, блъскал, душил?

13. Искал ли е да правите секс, след като те е заплашвал или удрял?

14. Насочвал ли е пистолет или друго оръжие към теб?

Ако си отговорила с „ДА” на няколко, или на всички въпроси, твоята връзка е застрашена. Ако имаш нужда да поговориш с някого, можеш да се свържеш с екипа на фондация П.У.Л.С на телефон 076 60 10 10, да пишеш във фейсбук страницата или на e-mail Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Насилието в семейството и обществото е реалност – реагирай, преди да е късно. 

Фондация „П.У.Л.С.“ е неправителствена организация, която повече от 18 години оказва помощ и подкрепа на пострадали от насилие. Всяка година над 300 жени прекрачват прага на организацията в търсене на помощ, закрила и разбиране. „П.У.Л.С.“ предоставя безплатна помощ и подкрепа за пострадали от насилие. Екипът е съставен от психолози, социални работници, юристи и доброволци, които ежедневно работят за закрила живота и здравето на всички потърсили помощ. Ако сте жертва на домашно насилие, обадете се на телефон 076 60 10 10, пишете във фейсбук страницата или на e-mail Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Препоръчваме ви още: 

За цветята, поднесени с юмрук

Аз, жертвата

Феминичидио – италианската дума за женоубийство