Ninja Editor
За жените, които се усмихват най-красиво, когато боли най-много
Автор: Ина Зарева
И най-шумният, голям и истеричен в препускането си град има своето тихо и съкровено безвремие. То се е сгушило някъде в покрайнините, потънало е в дълги спомени и кратки мисли, и търпеливо чака. Рано или късно дори най-страстните, пиещи от живота жадно и на големи глътки безсмъртници ще дойдат тук. Укротени и наситени или недоволни и гладни, те ще вплетат воплите и въздишките си в общия облак нега, обгърнал това място.
Градското гробище.
Мъдрост, любов и равносметки. Обич, забвение и вина. Болка, съгласие и непримиримост. В последния дом на хората има от всичко. Всеки гроб е история за живота на покойника и този на близките му. Някои са ужасяващи в показността си, други – в самотата си. Но тук, за разлика от кипящия, само на една улица разстояние, живот съревнование вече липсва. Въздишката на смъртта се усеща в ухото ти като шепот, който все не успяваш да чуеш добре. Не само твоите починали близки, но и всички непознати, като че в един дъх се опитват да ти кажат нещо, но ти не ги разбираш. Или просто си тръгваш прекалено бързо.
Но колкото и да бързаш да се махнеш от това проясняващо мислите, като след среща с мъдрец, място накрая все се спъваш в нещо, което не те оставя да си тръгнеш просто така.
Чаша димящо кафе. Не огромните късове мрамор с причудливи форми, не тъжните думи за сбогом и не красивите снимки със замръзнала младост препънаха пулса ми този път, а една малка чаша с димящо кафе. Стоеше толкова нелепо на фона на студения камък, че се огледах дали и тук не са поставили автомат за напитки. Но такъв нямаше, нито пък се забелязваше жив човек по дългите алеи, потънали в принудително мълчание. Димът от чашата се извиваше нагоре до снимката на хубав, не повече от 35-годишен мъж, който се усмихваше точно като човек, току-що отпил глътка силно, ароматно кафе.
Тя била най-красивото момиче в града. Не слънчевите коси или дълбоките морски очи влюбвали всички в нея толкова, колкото усмивката, която стопявала всякаква завист или лоша мисъл. Всички я обичали. А момчетата се надпреварвали да доказват мъжество и способности, дори само за един неин поглед. Тя заобиколила мачовците, изплъзнала се на нахалниците, извинила се на трубадурите и отишла при скромното, високо момче, с усмивка досущ като нейната.
Вдигнали приказна сватба, обичта им била толкова красива, че дори тези, с разбитите сърца, не могли да им се сърдят. Раждането на детето им се превърнало в най-важната новина в града. Радвали се и празнували всички. Ходили им на гости, канени и неканени, търсили си поводи да ги срещнат, за да напълнят очите си с красотата и на тримата. Когато се разбрало за болестта на детето, тези същите хора се отдръпнали, скрили и потънали в малките си страхове и жалките си суеверия.
Но той не си тръгнал, както обикновено става в тези случаи. Бил до нея повече от всякога. Галел слънчевата ѝ коса, попивал морето от очите ѝ и се кълнял, че ще направи и невъзможното, за да върне радостта ѝ. Десет години минали във всевъзможни изследвания, лечения, процедури, рехабилитации, санаториуми, новаторски терапии, природни средства, клиники в чужбина, борби и безсъния. Момиченцето им угасвало все повече в инвалидната си количка, а красивата му майка нямала време вече да плаче от грижите, лекарствата, процедурите, обслужването и бденето над единственото им дете. Тя не само спряла да плаче, но и вече никога не се усмихвала.
Говорели всяка нощ през последните месеци. Егоизъм, казвала тя. Любов, опровергавал я той. Ще се повтори, треперила тя. Вярвай ми, молил я той. И тя склонила. Родило се най-прекрасното, здраво и слънчево момченце на света. Имало нейната усмивка и неговите добри очи. Всичко, за което майчиното ѝ сърце си било забранило да копнее през последните години, го имало в изобилие – първия смях, първата целувка, първото „мамо“. То цялото било любов. Сядало в скута на сестричката си, говорило ѝ нещо на бебешкия си език, а тя за първи път се усмихвала широко.
Двамата родители преливали от щастие. Вече нищо не изглеждало толкова страшно. Момиченцето им не било самотно в болестта си, домът им не бил съкрушително тих, момченцето им не било стресирано от състоянието на кака си, а растяло любящо и грижовно.
Усмивката ѝ се върнала по-озаряваща от преди. Топлите му очи се смеели на слънчевите зайчета в косите ѝ. Въздухът помежду им бил нажежен от обич и благодарност. Сутрин се смесвал с парата на хубавото, силно кафе, което винаги пиели заедно. Посрещали изгрева, седнали на малката, потънала в цветя, тераса и се целували над димящите чаши. Един ден той отпил от ароматната течност, облегнал се на стола, главата му леко кимнала към слънцето и сърцето му просто спряло да бие.
- Всяка сутрин идва да му напълни чашата с прясно кафе – възрастният човек се е появил от нищото – Никой не знае как се справя сама с малкото и с болното дете. Не съм срещал по-силен човек от нея. Каза ми, че синът им тропал всеки ден по вратата на гаража и търсил татко си. Мислел си, че е вътре и поправя колата. Щяла да държи заключен гаража, докато момченцето порасне достатъчно, за да отключва само. После заедно ще решат какво да правят и с ключа, и с живота си. Когато е достатъчно голям – повтори възрастният човек – тогава и тримата пак ще са добре. Така им е писано.
Старите му ръце с мъка извадиха цигарата, той я запали прокашля се и ноздрите му се разшириха от аромата на кафе, който разбуждаше потъналото в сън гробище. Дърветата рязко зашумяха, в клоните им се скараха птици, а каменните късове, пръснати наоколо проблясваха като фарове. Мъжът остави димящия фас върху един от тях, зарея поглед в далечината, а когато си спомни, че съм тук, продължи:
- Любовта не знае умора и граници. Любовта, моето момиче, е тук. Огледай се и ще видиш кой колко е бил обичан и колко е обичал. В живота това не се вижда толкова много, колкото в смъртта. Те двете са едно и също, ама късно го разбираме. Важното е да има на кого да правиш кафе всяка сутрин. Тогава си познал любовта. А веднъж познал ли си я, ще я имаш пак.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ирина Янчева-Карагяур/Отражения
"Няма лошо да има контрол на учителите в детските градини, училищата..., а къде е контролът над родителите?"
"Като ще слагат камери в училищата и градините, нека ги слагат и вкъщи за родителите!"
"Психотест за учители? Нека и за родители има такъв! Да видим колко от тях ще го издържат..."
"Вие вкъщи да не би да не шамарите децата?"
Като чета подобни коментари, се чудя за какво става въпрос? За състезатели, съперници, конкуренти? (Щом бразилците минават допинг контрол, нека и македонците минават! :)
Като се фокусираме в учителите, веднага изплува въпросът:
"Ама родителите?"
Сякаш призоваването към учителска отговорност автоматично означава освобождаване на родителите от тяхната си и има необходимост веднага да им се прати "призовка".
Не, няма такова "автоматично освобождаване". Родителската отговорност си я има и тя си остава независимо от проблемите в образованието.
Но когато я сочим с пръст, по повод немарливостта на някой учител, с реплики като горните, това поражда доста въпросителни и според мен съмнения.
Ще обясня защо.
Родителят и учителят не са съперници и конкуренти.
Те изначално не са поставени пред една стартова линия и не се състезават в една категория - най-вече "педагогическа компетентност".
Учителят е професионалист. Родителят - аматьор.
Учителят е човек, който е обучен по педагогика, психология, предмета, по който преподава, и по какво ли още не, за да работи с деца.
Той по презумпция е с по-високо ниво на компетентност в сравнение с родителя в гореизброените неща (както лекарят например е по-компетентен от родителя в своята сфера).
Учителят е човекът, който от висотата на образованието си би трябвало да е способен да направлява, вдъхновява, съветва, подпомага и подкрепя родителя във възпитанието и обучението на детето. А не да го сочи с пръст, за да измести фокуса, когато не се справя със своите собствени отговорности.
Да, домашното възпитание е нещо изключително важно и основополагащо. Но извинявайте, не точно за него става въпрос, когато учителка ръси обидни думи и шамари наляво и надясно или когато не позволява на детето да отиде до тоалетна (по време на обедния сън) и то изпада в шок и паника, като отгоре на всичко му крещи да не реве.
Тук и да става въпрос за домашното възпитание, то по-скоро ще касае въпросното на учителката.
Пропуските в домашното възпитание си съществуват открай време. И учителят е този, който идва да подскаже на родителя как и какво да прави с въпросните пропуски, а не да констатира: "Щом има бой и шамари вкъщи, ще ги има и в градината", "Какво значение има дали са адекватни учителите, щом повечето родители не са?"
А цитираните по-горе реплики пораждат следните асоциации:
- Защо не си слагате ръкавици като ме преглеждате, докторе? Инструментите ви не трябва ли да са стерилни?
- Вие вкъщи да не би да си слагате ръкавици и всичко у вас да е стерилно?
- В тортата, дето ми сервирахте, ягодите са гнили, а и през хапка има орехови черупки.
- Твоята домашна торта да не би да е по-хубава?!
Абсурдно, нали?
Може ли да се каже, че подобен професионалист уважава своята работа, своите умения и компетентност, щом ги сравнява с тези на потребителя?
Доколко не е абсурден и последващият призив за уважение към подобен професионалист?
Учителите, които уважавам безкрайно, на които лично съм писала благодарствени писма или съм участвала в съставянето на такива, не съм ги виждала да бягат от отговорност, да пораждат съмнения в своята професионална компетентност, гъвкавост посветеност на професията, да местят фокуса, когато стане дума за преките им задължения, не съм ги чувала и да се оплакват от липсата на уважение. То си идва някак естествено от тези, които са способни да уважават (случаи всякакви, разбира се).
Уважението и доверието към специалиста в голяма степен започва от СЕБЕуважението на същия.
А от какво започва себеуважението?
Може би от това, което би трябвало да е основателен повод за такова, с други думи - вътрешното покритие, под формата на КОМПЕТЕНТНОСТ И ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ, както и вътрешна вяра, че е ПРИЗВАНИЕ да работиш с деца – това е, което бележи най-съществената разлика между учителя и родителя, и което неволно се поставя под съмнение при опитите за изравняване и сблъскване на две толкова различни една спрямо друга роли в обществото.
Препоръчваме ви още:
„Lidl Неделя в Музейко“ развихря детското въображение тази неделя, 11 февруари, когато ще се проведе февруарското издание на инициативата. Тема на събитието е именно въображението и далечните и приказни светове, до които то може да ни отведе. С негова помощ малки и големи ще влязат в ролята на изследователи и откриватели, като ще имат пълната свобода да измислят нови открития и да създават най-различни реални и въображаеми творения.
Децата ще могат да нарисуват своя въображаем свят, както и да станат членове на клуба на младия изобретател, където с голяма доза вдъхновение ще създадат най-различни изобретения. Ще развихрят въображението си и в кухнята, където този път няма да спазват рецепти, а ще имат пълната свобода да направят ястие по свой вкус. Най-смелите мечтатели ще насочат поглед към звездите, като се включат в работилница за млади астронавти и създадат макети на космически совалки. За най-активните, приятелите от БГ Бъди активен, са подготвили редица предизвикателства, сред които „магическа“ щафета и други вълнуващи спортни занимания.
Както и досега, билетите за Lidl Неделя в Музейко на 11 февруари ще бъдат на символичната цена от 2 лв. за всички посетители.
За Lidl Неделя в Музейко
„Lidl Неделя в Музейко“ е част от най-голямата инициатива на Лидл България, насочена към децата – „Lidl за твоето дете“. Тя има за цел да допринася за пълноценното и здравословно израстване на децата и да бъде полезна на самите родители в грижата им за тях. „Lidl за твоето дете“ включва серия от дейности в областите пълноценно и балансирано хранене, спорт и активен начин на живот и образование и развитие на талантите.
Препоръчваме ви още:
Ден на таланта - Lidl Неделя в Музейко
Митко Павлов гостува в Музейко
Ана Пападопулу поема към Северния полюс в Музейко
Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds
Това е обикновеният ден на една мaйка, чието второ майчинство е към края си. Ако трябва да сложа хаштаг на тази история, най-вероятно ще бъде #nofilter.
06:50 – Звъни алармата. Боже, благодаря ти, че още съм в леглото, че после, като тръгна на работа, по това време вече ще си връзвам обувките да излизам от вкъщи. Не че съм се наспала, но 6:50 е по-добре от 5:40.
Будя голямата дъщеря, за да се оправя за училище. Следващия половин час всичко е под конец – тя е истински войник, става, мие се, закусва и се облича, без да мрънка. В 7:40 излизаме от вкъщи.
8:20 – Прибирам се обратно у дома. Бебето още спи, таткото не е станал, нося два кроасана да хапнем после, преди той да седне на компютърa. Чудя се дали сега не е перфектният момент да вляза в банята и да си измия косата, защото довечера съм на родителска среща и искам да изглеждам прилично, но решавам, че в момента е по-добре да свърша другото.
Пускам си кафе от машината и отварям лаптопа. Обещала съм на приятелка да напиша ревю за една книга. Много обичам да чета и писането ми е приятно. Радвам се, че мога да го правя сега, че после, като тръгна на работа, време за подобни луксозни занимания няма да има.
9:00 – Малката се събужда. Гушкане, гукане и целуване по петичките – това е най-хубавата част от деня. Обличам я, приготвям закуска и я храня, после я слагам на пода да си играе. Аз пак сядам на компютъра, за да пиша ревюто. Малката е спокойна известно време и мога да върша работата пълноценно, но скоро започва да мрънка, присламчва се под масата и умоляващо ме дърпа за крачола.
10:30 – Писането върви горе-долу добре, но трябва да стана, за да отвлека вниманието на бебето и да спре да звукопроизвежда в една и съща тоналност. Решавам да направя пълнени чушки за вечеря и почвам да действам. Само че когато аз шетам в кухнята, и тя започва да шета. След 10 минути всичко от шкафа с продукти е извадено и по земята, наред с падащите ми коси, се въргалят пликове с боб, ориз и брашно, вафли и солети в пакети. Слава Богу, поне този път съм завързала плика с булгура, че ако пак трябваше да чистя 5 шепи от земята, не знам...
11:00 – Слагам чушките във фурната и се връщам да пиша. Поне мисълта ми не е заседнала в кухнята и умея да я събирам бързо. Нахвърляла съм 3 страници, но има още, пък и трябва да изчета текста поне 2 пъти накрая. Малката обаче иска да си играем. Успявам някак да я залисам за малко, докато аз щракам по клавиатурата. След 20 минути не мога да издържа на настойчивостта й. Слагам я в скута си и продължавам да пиша. Тя си намира филия хляб на масата, взима я и започва да дъвче с наслада. Е, поне ще мога да довърша. Трохите падат по клавиатурата, по масата, по мен, на земята, но какво значение има – вкъщи и бездруго е такъв хаос, че трохите са ми най-малкият проблем. Колкото и да събирам играчки, колкото и да подреждам, 15 минути след това отново целият под е в кубчета, фигурки и дървени плочки, така че за трохите хич не ме е еня. Така или иначе, като я пусна след малко на пода, ще ги събере с малките си пинсетки и ще си ги изяде.
12:00 – Ревюто е готово. Пращам го. Трябва да идем за храната от детската кухня. Взимам малката с мен, за да не пречи на баща си. Обличаме се 15 минути – яке, шапка, шал, завързване в количката, чувлаче... Най-сетне, потна от приготовления, тръгвам да излизам. На вратата се сещам за чушките – връщам се да ги извадя от фурната. Хайде сега, излизаме малко на въздух.
13:30 – Малката е преобута, нахранена и сложена в леглото. Казвам на мъжа ми, че ще изтичам до един лекарски кабинет наблизо да ми направят зъбна снимка, докато бебето спи. Трябва да стане сега, че после, като започна работа, няма да имам време да търча по кабинети да ми умъртвяват нервите. По-добре да тръгна подготвена, тъкмо по-малко за доубиване ще имам.
14:30 – Излизам от зъбната снимка и се пришпорвам към вкъщи, малката ще стане всеки момент и не искам да пречи на баща си да работи. По пътя звъня на зъболекарката, за да й кажа, че снощи голямата ми дъщеря не можеше да яде заради зъба, който онзи ден правихме. Тя нарежда, че трябва да я види веднага и да идем още следобед. Казвам й, че съм на родителска среща от 18:00 и не знам дали ще има време, но докторката ме убеждава, че дотогава ще сме оправили всичко. ОК, ясно, сега се връщам вкъщи, после отивам да я взема от училище, след което отиваме на зъболекар. Май няма да успея да си измия косата за толкова кратко време. Или все пак да я измия? Ама после ще трябва веднага да изляза, и пак ще се схвана, не стига че в момента горната ми лява половина е на въжета, защото точно това направих онзи ден. Ще ходя с немита коса. Ужас... Е, не мога да мисля повече за това, трябва да оправим другото.
На ъгъла преди булеварда виждам магазин за авточасти и аксесоари. Еййй, трябва да си сменя чистачките, поне отпреди две години. Дай сега да купя едни, че после, като тръгна на работа, пак няма да има кога да се занимавам. Влизам и обяснявам за каква кола ми трябват нови чистачки. Вътре са двама мъже, задават ми 5 въпроса, но не мога да отговоря на нито един. Казват ми най-добре да дойда с колата или със старите чистачки и да видят точно какви са. ОК, довиждане, ако се сетя пак, ще дойда.
15:45 – Излизам от вкъщи, нарамила сака с екипа на голямата дъщеря, която довечера е на тренировка от 19:30 до 21:30. Макар и още да не ми е ясно дали схемата да я заведе някой ще проработи, съм оптимист. В чантата ми има здравни книжки, паста и четка за зъби. Излизам от входа и... о, не, дъжд! Нямам време да се връщам за чадър. Нахлупвам качулката на якето, навеждам се за по-аеродинамична форма и продължавам с бърза крачка. Колата ми е паркирана през една пряка от вкъщи – напоследък е все по-трудно да намеря място близо да нас, но точно днес ли пък трябва да мина половината квартал, за да стигна до нея? Със ситни стъпки наближавам мястото, където съм паркирала, но червена кола не виждам. Миг на паника, а в следващия – удар по челото. Ами нали вчера паркирах точно пред блока! Минала съм покрай нея, без да я видя. Връщам се обратно – уста проклина цяла вселена. Имах един колега преди време, който беше много разсеян и звънеше на жена си, за да я пита на коя улица е паркирал, че не си спомня. Много му се смеех, ей сега тъпкано ми се връща. Паля колата най-сетне и право към училището на щерката.
При зъболекарката нещата стават дебели – детето го боли, рони сълзи, точи сополи и лиги, а аз й викам, че няма страшно и ще мине. Понякога майките не знаем точно какво да кажем и дрънкаме такива глупости. Има някакъв „джоб“ между двата зъба, който се пълни с храна и наранява венеца. Зъболекарката започва да ми се кара – също както и онзи ден – че не сме идвали цяла година.
Как да й обясня, че преди една година родих, щракнах с пръсти два пъти и ей ни сега, седим тука.
Вместо това й казвам, че не е имала оплаквания и затова не сме идвали. А тя продължава да нарежда – пита ме как проверявам дали детето си мие добре зъбите. Карам я да ми се усмихне сутрин, отговарям. Не ставало така, трябва да ида до аптеката и да купя таблетки за самодиагностика, които оцветяват зъбите според някакъв индикатор. И да следя редовно! Да, ще го направя, непременно.
17:00 – Излизаме от кабинета. По-точно, излиТаме от кабинета. Значи, ще имам време да закарам щерката до баба й и да помоля тя да я заведе на тренировка, пък аз после ще я взема. Докато качваме стълбите към бабчето, детето ми обяснява, че сега ще й подари специална картичка за Деня на възрастните хора (чества се в Япония) и аз трябва да снимам. Питам сега ли точно трябва. Да, сега трябвало, за домашно е, и после да пратя снимката на госпожата. Влизам и вадя телефона. Бабчето започва да се притеснява, че я снимам насред коридора, по домашни дрехи, моли да спра. Не мога – казвам – за домашно е.
17:30 – Прибирам се вкъщи за малко, за да видя как са моите хора, преди да излетя за родителската. Таткото е нахранил малката и тя спи в момента; поне баща й може да си върши работата. Пускам едно еКспресо, че имам нужда от кофеин. Таткото предлага да отиде той вместо мен на срещата, за да си почина, но аз категорично отказвам – как няма да ида на родителската, после, като тръгна на работа, може и само той да се налага до ходи. Глътвам кафето, разменяме няколко думи, целувка, прегръдка и хайде към училището.
Излизам от входа и – олеле, направо зяпвам! Господ е хвърлил две кофи боя на небето – синьо-лилава и оранжева. Те са се сблъскали и са се изплискали една друга, та сега такива накъдрени огнени облаци има, че... Благодаря на вселената за тази прелест и на себе си, че знам кога да вдигна глава нагоре. Трябва да го снимам това небе. Тц, не мога сега, бързам... Е, как няма да снимам?! Инстаграмът трябва да се поддържа, иначе си социален труп. Вадя телефона, щраквам 2 пъти и продължавам с бърза крачка. Някаква жена идва от горната страна на улицата и ме гледа озадачено – к‘ва е тая дето хем бърза, хем снима нищото насред тая тъпа улица... Усмихвам й се, а тя изглежда още по-шокирана. Айде чао, не мога да ти обяснявам.
Вървя към училището и се моля да има място на последните чинове, да не ме гледат хората с тая немита коса. Уви, трябва да седнем на местата на децата си, така че аз се отправям към втория чин. Сядайки, се приплъзвам надолу и се снишавам... знаете защо. В следващия един час слушам внимателно. Хвалят децата, умни са, ама и ние трябва да ги разбираме и да ги насърчаваме, а не да им режем крилете, ама и да ги натискаме да учат повече – разбрано, дадено!
19:30 – Връщам се вкъщи. Всичко е наред, докато тръгна да взимам голямата от тренировка, има време. Така че се залавям да мия оня чудовищен куп чинии, останали в умивалника от снощи, плюс насъбралите се през деня 74 чаши. После стерилизирам шишетата на бебето. Добре че се налага от време на време да изчаквам да ми се стопли водата в бойлера, та да погушкам малката и да си постна залеза в Инстаграма. Чудя се дали после, като тръгна на работа, ще имам време за нещо подобно, което ме радва и разтоварва, и дали, ако имам време, ще имам свободна гънка в мозъка да се сетя да го направя. Предпочитам сега да не мисля колко време ще имам да си гушкам децата, че ще се разрева.
21:50 – Връщаме се от тренировка, слагам масата, щерката си приготвя раницата за утре. Докато чушките се топлят, разписвам домашните. После вечеряме.
Детето си ляга, без да ме моли да му чета книга. Направо ме спасява, защото, легна ли сега, няма да имам сили да стана. Отивам в хола – време е най-сетне да се видим с мъжа ми и да си поговорим или да си пуснем нещо да гледаме.
По едно време голямата дъщеря идва от спалнята с искрена тревога в очите, на ръба е да се разплаче. Пита ме: „Мамо, ти купи ли ми таблетки за зъбите?“. Не, утре.
Мисля да си сипя едно вино, ако ще после да съм жив труп.
Абе, дали да не тръгна на работа по-скоро, че да си почина?
Препоръчваме ви още:
Еротичният сън на една домакиня
Как се отглежда 85-сантиметров терорист
Докато отглеждах четирите си момчета, заобиколена от куп приятелки с момиченца на тяхната възраст, често ми се струваше, че моите бебета плачат повече, искат повече внимание и дори боледуват по-често от дъщеричките на приятелките ми. Но го отдавах на съвпадение или случайност. Тази статия от Psychology Today обаче засяга точно темата за момченцата, които са по-чувствителни и наистина изискват повече нежност и грижи от момиченцата.
Ако имате момченце, най-вероятно някой вече е побързал да ви посъветва, че с него трябва да общувате по-строго и сдържано, за да не порасне „мамино синче или женчо“. Някои родители смятат, че строгостта е полезна за тях, че много трябва да внимаваме да не ги разглезим. Няма нищо подобно! Подобни представи са основани на невярното разбиране за етапите в развитието на детето.
Обградените с грижа и съпричастност деца порастват отзивчиви, с добро ниво на самоконтрол, социални навици и умение да съчувстват.
Неотдавна доктор Алън Шор публикува обзор на изследвания със заглавието „Нашите синове – невробиологично и невроендокринологично развитие на момчетата в риск“. В него авторът доказва защо трябва да сме особено внимателни в отношенията си с момчето още от първите мигове на живота му.
Защо опитът от първата година влияе на момчетата по-силно, отколкото на момичетата?
1. Момчетата се развиват по-бавно физически, социално и лингвистично.
2. Структурите на мозъка, които отговарят за регулацията на стресовите състояния, при тях се развиват по-бавно вътреутробно, перинатално и постнатално.
3. Момчетата са по-чувствителни към факторите на стрес от момичетата, както в утробата, така и след раждането. Защитните антистрес механизми при момичетата функционират по-надеждно.
В какво момчетата са по-чувствителни от момичетата?
Децата от мъжки пол са по-чувствителни към психологическите трудности, които изпитват майките им по време на бременността, включително към стреса и депресията. Освен това те по-болезнено реагират на отделянето си веднага след раждането и на недостатъчните грижи за тях.
Родените в термин момченца, изработват повече кортизол (хормон на стреса) от момиченцата. До шестия месец бебетата от мъжки пол имат по-високи нива на депресивност от момиченцата. Към 12-ия месец момчетата по-ярко реагират на негативни стимули.
Момчетата имат силна потребност от подкрепата на хората, които се грижат за тях. В този смисъл бебетата от мъжки пол са по-взискателни към вниманието на майките си, от бебетата от женски пол.
Какво означава това?
Момчетата са по-предразположени към разстройства, които се диагностицират в най-ранния етап на развитие. Към тези разстройства се отнасят аутизмът, шизофренията, СДВХ - Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност - и поведенчески проблеми. Момичетата са склонни към заболявания, които се проявяват в по-късна възраст.
Шор твърди, че през първата година от живота си момчето се нуждае от силна връзка с майката. Това подпомага съзряването на дясното полукълбо на мозъка му (което отговаря за важните социални функции) и има важно значение за оптималното социално и емоционално развитие.
Какви грижи изисква момчето?
1. Преди всичко трябва да се разбере, че момчетата имат нужда от повече грижи от момичетата.
2. Бъдете внимателни към послеродовия период и изберете клиника, в която няма да бъдете отделени от бебето си. Това отделяне е противопоказано за всички бебета, но особено болезнено го преживяват момченцата.
3. Не се опитвайте да ги правите „мъже“ от най-ранна възраст. Не им казвайте, че е срамно момчетата да плачат, и откликвайте винаги, когато имат нужда от помощ, от внимание, обич и безусловно приемане. Още по-важно е това по отношение на недоносените момченца.
4. През първата година за момченцето е важно мама или татко да са непрекъснато до него. Ранното връщане на работа и поверяването на детето на грижите на бавачка или близък не е добра идея за никое бебе, но за момченцата е още по-пагубно.
5. Постарайте се да осигурите чиста среда на отглеждане на малкото момче. Децата от мъжки пол са по-податливи на вредните влияния на околната среда, които имат отрицателно въздействие върху развитието на мозъка им.
И все пак, не забравяйте, че от нежна грижа се нуждаят всички деца, независимо от пола им.
Препоръчваме ви още:
8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат
7 признака, че възпитавате децата си правилно
За втора поредна година здравният сайт Puls.bg, част от Investor Media Group, организира класацията „Специалистите, на които имам доверие“. Всички семейства с деца до 3-годишна възраст, родени в България, ще могат да изразят своята подкрепа и признателност като гласуват за медицински специалисти и клиники в областта на родилната помощ и педиатрична грижа до 14 март. Победителите ще бъдат официално обявени и наградени на церемония по време на „Форум бременност и детско здраве“, който ще се проведе на 31 март и 1 април.
Родителите могат да отличат акушер-гинеколог, акушерка, АГ болниците или родилните отделения, както и педиатрите или неонатолозите, спечелили доверието им с оказано компетентно и внимателно медицинско обслужване по време на бременността, раждането и грижите за бебето. Специалната форма за гласуване можете да намерите тук.
Осмото издание на най-големия форум, насочен към младите семейства, ще даде актуална и достоверна информация от първа ръка за здравето на бъдещата майка и детето. Лекторите, с които работи Puls.bg, са изявени специалисти в своята област, а „Форум бременност и детско здраве“ е естествен продължител на концепцията на здравния сайт за намаляване на дистанцията между здравната система и пациентите в България.
Тази година "Форум бременност и детско здраве" фокусира вниманието на аудиторията върху разпространени в съвремието сериозни симптоми през бременността, активното раждане и кризите в детската възраст. Програмата предвижда специално време за въпроси към лекторите. По традиция събитието ще представи най-новите продукти и услуги за младите семейства.
Миналогодишното издание на „Форум бременност и детско здраве“ в столицата посрещна над 1000 бъдещи и настоящи родители. Над 4000 читатели на сайта Puls.bg гласуваха в класацията „Специалистите, на които имам доверие“ в 4 категории. Наградата в категория „Акушер-гинеколог“ получи д-р Иван Сигридов, акушерките Катя Павлова и Динка Негалова от Пловдив си поделиха приза в категория „Акушерка“. Сред педиатрите и неонатолозите пациентите отличиха д-р Радка Масларска. Медицински комплекс „Д-р Щерев“ грабна приза в категорията за АГ болница/родилно отделение.
Препоръчваме ви още:
Специалистите, на които имаме доверие
„Форум бременност и детско здраве“ стъпва и в Пловдив
За родителите това обикновено е тревожен симптом, защото подобен начин на придвижване може да е сигнал за някакво неврологично заболяване. Кога състоянието изисква намеса на специалисти и кога – не?
Детето ходи на пръсти. Това нормално ли е?
Да, в повечето случаи е абсолютно нормално, ако:
- е здраво и се развива добре;
- няма изоставане в развитието;
- ходи на пръсти от време на време и може да се придвижва спокойно на цяло ходило;
- няма нарушения в координацията и коленете му не се сгъват при ходене;
- стъпва на пръсти и с двете крачета;
- моторните му навици непрекъснато прогресират.
В случай че са налице изброените симптоми, ходенето на пръсти се смята за идиопатично (с неясен произход). Както става ясно от формулировката, причините за тази походка са неизвестни.
А защо въобще децата ходят на пръсти?
Според Пар Енгстрьом, д.м.н. от Каролинския институт в Стокхолм малките деца често ходят на пръсти заради все още несъвършената си нервна и мускулна система.
Според украинския педиатър Евгени Комаровски ходенето на пръсти е показател за това, че при децата до три години са много добре развити мускулите на глезените, тъй като ходенето изисква сериозни физически усилия.
Идиопатичното ходене на пръсти често се предава по наследство – ако един от родителите е ходел по същия начин в детството си, има голяма вероятност наследникът му да прави същото.
Ето няколко факти за ходенето на пръсти, които могат да опровергаят притесненията ни:
Около 5 % от децата (в световен мащаб) ходят на пръсти. Половината от тях, самостоятелно и без намеса от страна на родителите и лекарите, се отказват от този навик към петата си година.
Някои деца продължават да се придвижват на пръсти и след навършване на 5 години, в 25 % от времето, в което са на крак.
Често децата ходят на пръсти, просто защото им харесва.
Идиопатичното ходене на пръсти не изисква лечение, ако детето е на възраст под 6 години.
Може ли да бъде отучено от този навик?
Да, ако ежедневно се занимава със специална гимнастика, не прекъсва упражненията при първото постигане на резултат и ако се връща към тях, в случай че отново започне да ходи на пръсти епизодично. Необходимостта от упражнения е безусловна.
Според специалистите дори напълно здравите деца могат да бъдат отучени от този навик, ако започнем колкото може по-рано да му правим масажи и специални упражнения (сядане на столче, на което детето може спокойно да стъпи на земята с цяло ходило; въртене на ходилата в легнало положение, по гръб, със свити колене; стоене върху кубчета или топки за тенис).
Западните специалисти нямат единно мнение по този въпрос. Едни лекари смятат, че до 6-годишна възраст в процеса на ходене на пръсти (ако детето се развива нормално и не е симптом за неврологично заболяване) не е нужна лекарска намеса. Други поддържат мнението, че продължителното ходене на пръсти (над 3 години) може да стане причина за скъсяване на мускулите и сухожилията на стъпалото, недостатъчно развитие на петите, забавяне на растежа на ходилото - затова след на навършване на 2-3 години детето трябва да прави гимнастика.
Специалните упражнения трябва да се изпълняват балансирано. При всички случаи малко физическо натоварване не е излишно. Върху мускулите на крачетата много добре се отразяват плуването, заниманията с фитбол (големи надуваеми топки за гимнастика), ходенето по ортопедични килимчета (подложки). Важно е, разбира се, детето да има удобни обувки, с точния размер на крачето.
В кои случаи трябва да се потърси помощ от специалист?
Обикновено педиатрите препоръчват преглед от невролог и ортопед, ако идиопатичното ходене на пръсти продължи и след третата година. В този случай лекарите преценяват развитието на общата и фината моторика. Установяват дали ходенето на пръсти не е увредило ахилесовите сухожилия и мускулите на подбедриците.
Възможно е да препоръчат детето да премине курс по физиотерапия, да назначат и упражнения и масаж. Оперативна намеса се прилага само в краен случай.
Ако се наблюдават други неврологични синдроми детето преминава през диагностика с цел изключване на аутизъм или церебрална парализа.
Все пак ходенето на пръсти невинаги е без причина. За какви заболявания може да е симптом?
За съжаление, ходенето на пръсти наистина невинаги е безобидно и може да е симптом за мускулно заболяване или особеност на нервната система.
Изследвания показват, че ходенето на пръсти (както и ходенето на пети) може да е едно от проявленията на аутизма и разстройствата от аутистичния спектър. В свое проучване, с участието на 1400 деца, шведски учени са установили, че 41 % от децата с разстройство от аутистичния спектър ходят на пръсти.
След 6-ата година, придвижването на пръсти може да е симптом за скъсено ахилесово сухожилие или скъсени мускули на подбедрицата. Това състояние се лекува оперативно, но специалистите са оптимисти, че в близко бъдеще ще е възможно и неинвазивно лечение.
Ходенето на пръсти, нарушената координация, нарушените моторни функции може да са проявление на мозъчно увреждане, в редки случаи, при някои недоносени деца.
Възможно е и да е симптом за лека форма на детска церебрална парализа при някои недоносени деца.
Споменатите състояния изискват задължително лекарски контрол.
* Статията е с информативен характер. При проблем се консултирайте с педиатъра, който може да ви насочи към ортопед или невролог.
Източник: n-e-n
Препоръчваме ви още:
Маркери на детското развитие до една година
Маркери на детското развитие от 1 до 5 години
Автор: Ина Зарева
Здравейте! Аз съм Ина и съм в родителска абстиненция от 1 ден, 2 часа, 17 минути и 25 секунди.
Децата ми хукнаха като отвързани през тази пуста грипна ваканция и дори не се обърнаха. Дъщеря ми се изнесе при приятелка, прати ми няколко снимки и идиотски клипчета в месинджър и дотам.
Синът ми е на лагер за първи път. Цяла седмица преди заветната дата подскача и рапира: „Заминавааам! Без ваааас! Пълен цар ще бъда аз“
Това да го каже тийнестата му кака, разбирам. Но той?!? Потресена съм!
„Аз съм готина майка.“; „Ние сме яки родители.“; „Това на нас няма да ни се случи.“; „Децата ни обичат и имат нужда от нас.“; „Само пренебрегваните деца се махат от вкъщи.“; „Има време за нашите, чак след няколко години ще се разщъкат из света.“ Какви наивници сме били! Родителският ми авторитет ридае тихо в ъгъла. А около мен е смазващо тихо.
Каква ирония! Жадувах за този момент от раждането им досега. И какво? Какво да го правя сега този момент?
Започвам да им подреждам стаята. Същата тази стая, за която се кълнях, че повече няма да докосна и прашинка от нея. И ако ги арестуват за култивиране на опасен вид бактерия, която ще унищожи човечеството, няма да ги спасявам изобщо.
Плача над всички бактерии на света, полепнали по пода, по чорапите, по разпилените тетрадки, по ето-къде-изчезвали-шоколадите, по обелките от всевъзможни лакомства, които аз строго съм забранила!
Плача над всички остатъци от дрехи по пода, които някога имаха цвят, форма и дори се перяха.
Над някакви контролни с двойка по география. Как ще ми се оправят, милите те, без никаква способност за ориентация? Така пише отдолу под двойката: „Нямаш никаква ориентация!“ - Ами няма детето, как да има – нали на майка си прилича.
Плача над купчини Лего, части от пъзел, пластилин и някакви гадни лепящи слузести неща. На мама момчето! Колко са му разностранни интересите! Сега, ако беше вкъщи, щяхме да седнем и да направим един истински Франкенщайн и мен дори нямаше да ме е гнус.
Сега, ако си бяха вкъщи, нямаше да се карам за домашни, за стаята, за масата, за нищо няма да се карам повече. Много тъничка и самотна мозъчна гънка, обаче убедително ми нашепва, че вече е късно.
На пръстите на едната ми ръка се броят случаите, в които съм се отделяла от децата си през последните години.
Да бъда с тях, и до тях, винаги е било моята дрога – зависим си, знаеш, че трябва да спреш, но не можеш. Дали защото нямаш избор, или защото да нямаш избор е твоят избор.
Все някак съм се борила с абстиненцията през годините. Все пак тези деца са ходили на детски градини, на училище, дори при баби и дядовци.
Но днес е различно. Днес са големи и вече нямат никаква нужда от мен.
Телефонът звъни с мелодията на сина ми. В секундите, докато отговоря, си представям най-страшните болести, бедствия, произшествия и ужасии, които са му се случили и са повод да ми се обади. Близо съм. Гласът му е смесица между гняв, отчаяние, преглътнато самочувствие и категоричност:
- Мамоооооооо! Няма ми шапкатаааааа!
- Здравей, миличък! И аз много те обичам! Радвам се, че се обаждаш!
- Няма яяяяяяяяяяя – лявото ми ухо вече е необратимо увредено.
- Сложихме я в малкия джоб на черния сак, когато тръгна, спомняш ли си?
- Няма яяяяяяяяя! Аз я оставих на леглото.
- Как така на леглото? Кога? – започвам трескаво да ровя из купчината завивки на леглото му. Миришат все още на бебе.
- На леглото в хотела. И сега я няма. Кажи ми къде е! – големият ми самостоятелен мъж все още ме мисли за фея, която е навсякъде и знае всичко.
- Ще я откриеш, сигурна съм. Ще се справиш! – прекъсвам бързо, за да не усети и нотка колебание в гласа ми.
Затварям и избухвам в плач, защото малкото ми момче е безпомощно, беззащитно, без шапка в този студ, главата му ще измръзне, ще се разболее от всички най-страшни неща на света.
Докато обмислям методи за телепортация, телефонът звъни с мелодията на дъщеря ми. Няколкото секунди и този път са уплътнени с отвличания, отравяния, от страшни по-страшни болести и инциденти:
- Майка ми, мога ли да остана и тази вечер?
- Сигурна ли си, че не досаждаш на хората? – опитвам се да я възпитавам все пак, не че нещо.
- На никого не пречим, споко. Но, ако искаш ще се прибера веднага.
- Глупости! Тъкмо си почивам от вас – смея се прекалено изкуствено.
- Хайде, почивай си. Обичам те.
- И аз те обичам.
Тъкмо да избухна в нова серия плач и синът ми звъни отново:
- Мамоооо, няма ми ръкавицитееее!
- Те бяха с шапката, миличък.
- Шапката я намерих, но ръкавиците ги нямааааа. Всички тръгват и ще ме оставят сам.
- Спокойно. Ще ги намериш.
Давя се в сълзи. Сега и пръстите му ще посинеят от студ, ще се разболее от някаква страшна болест на костите и с музикалната му кариера е свършено.
Дъщеря ми звъни отново:
- Ще се разходим до мола. Просто да знаеш къде сме.
- Супер. Благодаря, че се обади.
- Айде, по-късно пак ще ти звънна.
Ново повикване от сина ми:
- Мамооо, няма ми портмонето. То беше на кака, тя ще ме убиееее. Мамоооо, къде е ?
- Ти къде го остави последно?
- Купих си сок и после край.
- Не се притеснявай, ще го откриеш. Какво стана с ръкавиците?
- Намерих ги, като се прибрахме. Обаче портмонето го нямааааа.
Цели три дни минават в подобни разговори. Най-накрая се прибират. Аз съм умерено разглобена на съставните си части, те са видимо пораснали и щастливи. Поглеждам ги и се заричам, че повече никога никъде няма да ги пускам.
- Следващият лагер е през юли. Задължително трябва да отида – съобщава синът ми, докато вади шапка, ръкавици и портмоне от джоба на якето си.
- Разбира се – чувам се да казвам.
- Тогава и аз отивам на концерт в Пловдив! – тийнейджърското йезуитство не знае граници.
- Хубаво – идва ми да я хвана тази, дето отговаря вместо мен и да й дам да се разбере.
- Обичаме те, мамо! И другият път да не плачеш толкова! – казват ми в един глас двамата.
Да, всеки човек трябва да се бори със зависимостите и с последиците от тях. Защото колкото и да се крие, преструва и да си въобразява, че не му личи, всички около него знаят и страдат също.
Ако някой психолог реши да се заеме с тежкия ми случай, ще се радвам на оферта за доживотна терапия. За децата ми. Не за мен.
Аз ще чакам внуците.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
