"Мразя разходките!" Не ви ли се е искало понякога да го изкрещите на глас? Сигурно сте си забранили да го направите, защото ще предизвикате възмущението на околните. Тази майка обаче пое риска да изплаче негодуванието си във фейсбук и се оказа, че далеч не е единствена.

Най-страшното в родителството не са безсънните нощи завинаги, не са температурата и никнещите зъби, падащите зъби, кривите зъби и всякакви подобни „дреболии“. Не са и репликите „А на Даша куклата й има рокля на доларчета“ или „Ще си изключа компютъра вдругиден“.

Не!

Най-страшното, мамка им, са разходките. Не знаеш защо. Може би, защото си длъжна.

На детето чистият въздух му е нужен като… въздуха. Това е било записано на някакви древни папируси, но някой навремето ги е забутал някъде и сега тази мъдрост се предава от майка на дъщеря, от по-възрастната съседка на младата или от минувачите на всяка жена с детска количка. Или с корем. Или с количка и корем.

Понякога ти звънят роднините, за да се информират отдалече или направо: „Днес разхождахте ли се?“

О, Господи, да, разходихме се, макар че аз днес още не съм яла, не съм си мила зъбите, не съм се преобличала от родилното, не съм ходила до тоалетна, то и за какво ми е. Аз кърмя, не ям.

И майката на младенеца се усмихва в слушалката, а сърцето й плаче. Иска й се да се завре в гардероба, под закачалките с омалелите си рокли, и тихо да поседи, докато всички забравят за нея. Но тя е майка. А разходката е дълг. Не може да седи и да си губи времето.

И майката сменя памперса, облича бодито, гащеризончето, тънката шапчица, космонавтчето, другата шапчица е захапала със зъби. Тя се слага последна, защото детето ще се изпоти и тогава… Какво „тогава“, никой не знае. Нито една майка не е рискувала да наруши реда със шапките досега.

Детето пъшка. А това означава, че майката ще трябва да съблече ескимосчето, гащеризончето, бодито, памперса…

На тръгване завързва топлата шапчица с една ръка и зъби, с другата крепи детето и излиза на улицата. Как излиза? Изнася количката, заедно с бебето. Има нужда да умре за около час и половина, но на детето му е нужен въздух. Въздухът е в близкия парк.

Целият тролей се любува на майката, която, без да охне, ловко вдига количката с бебето. После също толкова ловко я сваля. И отива в парка, където майките изпълняват своя дълг с разходките.

Бебето спи. Затова можеш да повървиш, можеш да седнеш. Но не е редно. Студено ти е, скучно ти е и те преследват призраците на неизмитите чинии, несготвения обяд и неоправеното легло. Мъжът ти вече не те преследва.

А после бебетата пропълзяват и прохождат. И освен от чист въздух имат нужда от камъни, които да натикат в устата си и да се смеят на ужаса ти; от дървета, в които да се блъснат и да заплачат; от кучешки лайна, които да приберат в джоба си и от всякаква друга "околна среда", под която могат да се заврат.

А от майката се иска само себеотрицание. Дори караулът дежури по час, а за майката времето е спряло. И час разходка заема целия й живот. Целият й шибан живот. Този шибан живот, в който другите ходят на кино и вино…

Саша, не доближавай това куче, това е чуждо куче… и върни лопатката… не, не я слагай на главата на детето, дай му я в ръката…

Освен въздух на децата им е нужна социализация и тръгват на училище. Майката се социализира с охранителя в училището, докато седи на пейката в коридора и го отменя.

После излиза с детето на улицата, протяга ръка да го хване и чува смешния му бас: „Мамо, аз те обичам, но това с ръката… “

Мразя разходките. Но много обичам децата.

Препоръчваме ви още:

Не слушайте чужди съвети

Спрете да ни плашите!

Млъкни и яж каквото ти дават!