Утре едно от моите момчета, Коко, има рожден ден. Осъзнавам колко съм щастлива, че имам четири живи и здрави деца. Щастлива съм, че не ми се е налагало да водя точно тези, невидимите битки, за които по-надолу ни разказва Надя Колева. Щастлива съм, че във всички критични моменти съм попадала на лекари, които са и добри хора, които са успявали навреме да помогнат и да спасят живота ни. Имам такива случки, да. Наскоро разказах една от тях на главния герой в нея. Много е странно усещането да разказваш на 14-годишното си момче как животът му е бил на косъм още преди да види бял свят. Едновременно се чувстваш щастлива, но и уплашена, защото осъзнаваш колко много на този свят зависи от непознати и случайни хора, които срещаш на пътя си при определени обстоятелства.

Когато Косьо, моето второ момченце, реши, че ще се ражда, тръгнахме за болницата с татко му. Той ме остави за прием и съпътстващите не особено приятни процедури, и тръгна да купува от аптеката някакви хапчета за ускоряване на контракциите, които лекарката поръча да вземем. Междувременно аз легнах на кушетката, за да ми чуят тоновете. Не помня името на лекарката, но помня как докато се шегуваше, изведнъж се закова и заслуша, как се промени погледът й, как ме погледна изпитателно, даже мрачно. Видях колебанието в очите й в онази наносекунда, когато трябваше да реши съдбата на детето ми. Решение, което не зависеше от мен. Тя се изправи и отсече:

- Ще правим секцио, върви след мен. Яла ли си тази сутрин?

Това се случи в девет сутринта. Тръгнах след нея... помня как ми биеше сърцето, аха да изскочи... как се опитвах да осмисля какво се случва... как сълзите ми се стичаха по бузите и нямаше дори да ги усетя, ако не бях почувствала соления им вкус по устните си... как й задавах въпроси, а тя вдигна ръка да замълча, за да може по пътя до асансьора да прозвъни на анестезиолога и сестрите в операционната. Но най-ясно помня как в асансьора ни засече директорът на болницата и я попита защо плача. Тя му обясни с две думи, че тоновете се губят, а той разпореди, без да ме погледне повече:

- Запишете тоновете преди това, за да имаме доказателство, ако после...

И тогава тази лекарка, този ЧОВЕК, на която така и не запомних името, му отговори:

- Съжалявам, но няма време за това. Ще оперирам на мой риск.

И го направи. Да, упойката не ме хвана добре, щяха да ме изпуснат, кръвното ми откачи и имах чувството, че ще се пръсна, така ми туптеше главата, и се тресях на операционната маса, повръщах, после имаше усложнения и какво ли не. Наистина имаше риск. И за детето, и за мен. И за нейната кариера. Но тя пое този риск и ни спаси. А аз дори не запомних името й. Не беше частна болница и не бях с връзки. Имах късмет, случих не просто на лекар, а на човек. В 9,15 ч. Косьо изплака. В 9,20 Иван донесъл хапчетата и застанал пред вратата на кабинета, където ме остави за приемане. Почукал, зачакал, няма никого. Не се притеснил дори, та той нищо не знае, освен, че ме е оставил за приемане. В този момент се задала лекарката. Той й подал пликчето:

- Нося хапчетата за контракции на жена ми.

А тя му се усмихнала насреща:

- Вече няма да й трябват. Честито, татенце, имаш син, жив и здрав, 4200 кг. 52 см. 

Не всички имат този късмет. Затова ви моля да прочетете думите на Надя надолу. Те са в памет на дечицата, които нямат бъдеще, те са поклон пред родителите, които са водили невидимите си битки със зъби и нокти до самия край. Но те са и нещо повече... Те са молба и призив към всички лекари, сестри и администратори, към всички случайни непознати, които срещаме по пътя си и от които зависи нашия живот.

Молим ви, бъдете хора. 

Имената им отекват в мислите ми като камбанен звън.

Бебе Дилян…

Нели…

Мариянна…

Гери….

Никола….

Отидоха си като цветя, откъснати преди да разцъфтят! Неуместно! Ненавреме! Завинаги!

Не ги познавам лично, нито един от тях, но през изминалите 2 години бях съпричастна със съдбата им, по един или друг начин.

Трудно пиша тези редове… Не мога да намеря правилните думи, макар да знам какво искам да кажа.

Невидимите битки с онази болест, чието име не желая да назова, започват тихо. Често без никакви признаци.

Наскоро седях пред кабинета на личния си лекар и докато чаках да ми дойде редът, се заприказвах с непозната жена. Влязохме двете в кабинета. Оказа се, че е претърпяла операция за отстраняване на рак на гърдата.

Открила го сама.

Задължителният преглед с мамограф не показал нищо.

Изследванията не показали нищо.

Напипала бучката сама. Била доста голяма. Как са я пропуснали?

Оперирана е! Дано да има късмет!

Замислих се за всички тези хора, които не познавах, но чиито съдби бях взела присърце.

Замислих се и за моята учителка (за нея бях писала), която претърпя, за щастие, успешна трансплантация на костен мозък.

***

Преди броени дни бебе Дилян щеше да стане на 2 годинки. Но не ги доживя. Сигурно помните случая. Небрежното отношение на тогавашния шеф на Фонда за лечение на деца в чужбина предопредели съдбата на това невинно бебе!

Другите случаи са подобни. Ненавременно лечение. Битка, по-тежка от смъртта. Откази от болници... Помощ от добри хора, непознати, трогнати от чуждото нещастие. А после, сами, в чужбина, далеч от близки и приятели.

А когато си взел всички мерки, но профилактичните прегледи не могат да открият голяма бучка в гърдата ти?

В България е обществена тайна, че здравеопазването ни е съсипано. Системата е тотално объркана. Лекарите се затрупват с документация и някъде в цялата тази бумащина всъщност забравят да бъдат лекари.

Повечето от младите специалисти предпочитат да работят в чужбина. Заплащането е в пъти по-добро.

А специалистите от старото поколение са или пред пенсия, или вече в пенсия, но не спират да работят, защото няма кой да ги замести.

Когато бях малка, моите родители редовно се шегуваха на вечерите с приятели, които от време на време се случваха вкъщи: "Като знам какъв съм инженер, не смея да отида на лекар!"

Сега вече не ми е смешно. Никак даже.

Хората, чиито имена написах по-горе, а навярно и много други, за които няма да чуете – много от техните съдби са предопределени заради лекарската небрежност и незаинтересованост. Заради незаинтересоваността на държавата най-вече, защото явно тя не е в състояние да задържи добрите специалисти тук.

Повечето хора, които чуват страшната диагноза, веднага търсят начин за лечение в чужбина.

Разбирам ги напълно.

Когато в областна болница ти връчат списък за родилно отделение, който включва неща като лигнин и йод, някак ти става ясно, че положението е трагично! А какво остава за сериозните болести?

Вярно, от време на време чуваме и добри новини за някои лекари, които все още намират сили да работят в България. Но когато самата държава няма никаква стратегия за задържане на добрите кадри в сектор, какъвто е здравеопазването, как да имаме вяра?

Когато чуваме за все повече грешки, измами и злоупотреби…

Когато черният списък расте неимоверно…

Когато хората, обречени да водят най-тежките битки, са принудени да търсят спасение в чужбина…

Как да преглътнем това?

….

Имената звучат всеки ден в мислите ми. Няма да ги забравя! Но ми се иска и вие да ги помните!

И макар профилактичните прегледи невинаги да откриват заболяванията, ходете! Отделете този час за себе си!

Защото в крайна сметка здравето е всичко!

Препоръчваме ви още:

Двадесет минути разлика

Докторе, благодаря

Един много личен разговор