Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Това е обикновеният ден на една мaйка, чието второ майчинство е към края си. Ако трябва да сложа хаштаг на тази история, най-вероятно ще бъде #nofilter.

06:50 – Звъни алармата. Боже, благодаря ти, че още съм в леглото, че после, като тръгна на работа, по това време вече ще си връзвам обувките да излизам от вкъщи. Не че съм се наспала, но 6:50 е по-добре от 5:40.

Будя голямата дъщеря, за да се оправя за училище. Следващия половин час всичко е под конец – тя е истински войник, става, мие се, закусва и се облича, без да мрънка. В 7:40 излизаме от вкъщи.

8:20 – Прибирам се обратно у дома. Бебето още спи, таткото не е станал, нося два кроасана да хапнем после, преди той да седне на компютърa. Чудя се дали сега не е перфектният момент да вляза в банята и да си измия косата, защото довечера съм на родителска среща и искам да изглеждам прилично, но решавам, че в момента е по-добре да свърша другото.

Пускам си кафе от машината и отварям лаптопа. Обещала съм на приятелка да напиша ревю за една книга. Много обичам да чета и писането ми е приятно. Радвам се, че мога да го правя сега, че после, като тръгна на работа, време за подобни луксозни занимания няма да има.

9:00 – Малката се събужда. Гушкане, гукане и целуване по петичките – това е най-хубавата част от деня. Обличам я, приготвям закуска и я храня, после я слагам на пода да си играе. Аз пак сядам на компютъра, за да пиша ревюто. Малката е спокойна известно време и мога да върша работата пълноценно, но скоро започва да мрънка, присламчва се под масата и умоляващо ме дърпа за крачола.

10:30 – Писането върви горе-долу добре, но  трябва да стана, за да отвлека вниманието на бебето и да спре да звукопроизвежда в една и съща тоналност. Решавам да направя пълнени чушки за вечеря и почвам да действам. Само че когато аз шетам в кухнята, и тя започва да шета. След 10 минути всичко от шкафа с продукти е извадено и по земята, наред с падащите ми коси, се въргалят пликове с боб, ориз и брашно, вафли и солети в пакети. Слава Богу, поне този път съм завързала плика с булгура, че ако пак трябваше да чистя 5 шепи от земята, не знам...

11:00 – Слагам чушките във фурната и се връщам да пиша. Поне мисълта ми не е заседнала в кухнята и умея да я събирам бързо. Нахвърляла съм 3 страници, но има още, пък и трябва да изчета текста поне 2 пъти накрая. Малката обаче иска да си играем. Успявам някак да я залисам за малко, докато аз щракам по клавиатурата. След 20 минути не мога да издържа на настойчивостта й. Слагам я в скута си и продължавам да пиша. Тя си намира филия хляб на масата, взима я и започва да дъвче с наслада. Е, поне ще мога да довърша. Трохите падат по клавиатурата, по масата, по мен, на земята, но какво значение има – вкъщи и бездруго е такъв хаос, че трохите са ми най-малкият проблем. Колкото и да събирам играчки, колкото и да подреждам, 15 минути след това отново целият под е в кубчета, фигурки и дървени плочки, така че за трохите хич не ме е еня. Така или иначе, като я пусна след малко на пода, ще ги събере с малките си пинсетки и ще си ги изяде.

12:00 – Ревюто е готово. Пращам го. Трябва да идем за храната от детската кухня. Взимам малката с мен, за да не пречи на баща си. Обличаме се 15 минути – яке, шапка, шал, завързване в количката, чувлаче... Най-сетне, потна от приготовления, тръгвам да излизам. На вратата се сещам за чушките – връщам се да ги извадя от фурната. Хайде сега, излизаме малко на въздух.

13:30 – Малката е преобута, нахранена и сложена в леглото. Казвам на мъжа ми, че ще изтичам до един лекарски кабинет наблизо да ми направят зъбна снимка, докато бебето спи. Трябва да стане сега, че после, като започна работа, няма да имам време да търча по кабинети да ми умъртвяват нервите. По-добре да тръгна подготвена, тъкмо по-малко за доубиване ще имам.

14:30 – Излизам от зъбната снимка и се пришпорвам към вкъщи, малката ще стане всеки момент и не искам да пречи на баща си да работи. По пътя звъня на зъболекарката, за да й кажа, че снощи голямата ми дъщеря не можеше да яде заради зъба, който онзи ден правихме. Тя нарежда, че трябва да я види веднага и да идем още следобед. Казвам й, че съм на родителска среща от 18:00 и не знам дали ще има време, но докторката ме убеждава, че дотогава ще сме оправили всичко. ОК, ясно, сега се връщам вкъщи, после отивам да я взема от училище, след което отиваме на зъболекар. Май няма да успея да си измия косата за толкова кратко време. Или все пак да я измия? Ама после ще трябва веднага да изляза, и пак ще се схвана, не стига че в момента горната ми лява половина е на въжета, защото точно това направих онзи ден. Ще ходя с немита коса. Ужас... Е, не мога да мисля повече за това, трябва да оправим другото.

На ъгъла преди булеварда виждам магазин за авточасти и аксесоари. Еййй, трябва да си сменя чистачките, поне отпреди две години. Дай сега да купя едни, че после, като тръгна на работа, пак няма да има кога да се занимавам. Влизам и обяснявам за каква кола ми трябват нови чистачки. Вътре са двама мъже, задават ми 5 въпроса, но не мога да отговоря на нито един. Казват ми най-добре да дойда с колата или със старите чистачки и да видят точно какви са. ОК, довиждане, ако се сетя пак, ще дойда.

15:45 – Излизам от вкъщи, нарамила сака с екипа на голямата дъщеря, която довечера е на тренировка от 19:30 до 21:30. Макар и още да не ми е ясно дали схемата да я заведе някой ще проработи, съм оптимист. В чантата ми има здравни книжки, паста и четка за зъби. Излизам от входа и... о, не, дъжд! Нямам време да се връщам за чадър. Нахлупвам качулката на якето, навеждам се за по-аеродинамична форма и продължавам с бърза крачка. Колата ми е паркирана през една пряка от вкъщи – напоследък е все по-трудно да намеря място близо да нас, но точно днес ли пък трябва да мина половината квартал, за да стигна до нея? Със ситни стъпки наближавам мястото, където съм паркирала, но червена кола не виждам. Миг на паника, а в следващия – удар по челото. Ами нали вчера паркирах точно пред блока! Минала съм покрай нея, без да я видя. Връщам се обратно – уста проклина цяла вселена. Имах един колега преди време, който беше много разсеян и звънеше на жена си, за да я пита на коя улица е паркирал, че не си спомня. Много му се смеех, ей сега тъпкано ми се връща. Паля колата най-сетне и право към училището на щерката.

При зъболекарката нещата стават дебели – детето го боли, рони сълзи, точи сополи и лиги, а аз й викам, че няма страшно и ще мине. Понякога майките не знаем точно какво да кажем и дрънкаме такива глупости. Има някакъв „джоб“ между двата зъба, който се пълни с храна и наранява венеца. Зъболекарката започва да ми се кара – също както и онзи ден – че не сме идвали цяла година.

Как да й обясня, че преди една година родих, щракнах с пръсти два пъти и ей ни сега, седим тука.

Вместо това й казвам, че не е имала оплаквания и затова не сме идвали. А тя продължава да нарежда – пита ме как проверявам дали детето си мие добре зъбите. Карам я да ми се усмихне сутрин, отговарям. Не ставало така, трябва да ида до аптеката и да купя таблетки за самодиагностика, които оцветяват зъбите според някакъв индикатор. И да следя редовно! Да, ще го направя, непременно.

17:00 – Излизаме от кабинета. По-точно, излиТаме от кабинета. Значи, ще имам време да закарам щерката до баба й и да помоля тя да я заведе на тренировка, пък аз после ще я взема. Докато качваме стълбите към бабчето, детето ми обяснява, че сега ще й подари специална картичка за Деня на възрастните хора (чества се в Япония) и аз трябва да снимам. Питам сега ли точно трябва. Да, сега трябвало, за домашно е, и после да пратя снимката на госпожата. Влизам и вадя телефона. Бабчето започва да се притеснява, че я снимам насред коридора, по домашни дрехи, моли да спра. Не мога – казвам – за домашно е.

17:30 – Прибирам се вкъщи за малко, за да видя как са моите хора, преди да излетя за родителската. Таткото е нахранил малката и тя спи в момента; поне баща й може да си върши работата. Пускам едно еКспресо, че имам нужда от кофеин. Таткото предлага да отиде той вместо мен на срещата, за да си почина, но аз категорично отказвам – как няма да ида на родителската, после, като тръгна на работа, може и само той да се налага до ходи. Глътвам кафето, разменяме няколко думи, целувка, прегръдка и хайде към училището.

Излизам от входа и – олеле, направо зяпвам! Господ е хвърлил две кофи боя на небето – синьо-лилава и оранжева. Те са се сблъскали и са се изплискали една друга, та сега такива накъдрени огнени облаци има, че... Благодаря на вселената за тази прелест и на себе си, че знам кога да вдигна глава нагоре. Трябва да го снимам това небе. Тц, не мога сега, бързам... Е, как няма да снимам?! Инстаграмът трябва да се поддържа, иначе си социален труп. Вадя телефона, щраквам 2 пъти и продължавам с бърза крачка. Някаква жена идва от горната страна на улицата и ме гледа озадачено – к‘ва е тая дето хем бърза, хем снима нищото насред тая тъпа улица... Усмихвам й се, а тя изглежда още по-шокирана. Айде чао, не мога да ти обяснявам.

Вървя към училището и се моля да има място на последните чинове, да не ме гледат хората с тая немита коса. Уви, трябва да седнем на местата на децата си, така че аз се отправям към втория чин. Сядайки, се приплъзвам надолу и се снишавам... знаете защо. В следващия един час слушам внимателно. Хвалят децата, умни са, ама и ние трябва да ги разбираме и да ги насърчаваме, а не да им режем крилете, ама и да ги натискаме да учат повече – разбрано, дадено!

19:30 – Връщам се вкъщи. Всичко е наред, докато тръгна да взимам голямата от тренировка, има време. Така че се залавям да мия оня чудовищен куп чинии, останали в умивалника от снощи, плюс насъбралите се през деня 74 чаши. После стерилизирам шишетата на бебето. Добре че се налага от време на време да изчаквам да ми се стопли водата в бойлера, та да погушкам малката и да си постна залеза в Инстаграма. Чудя се дали после, като тръгна на работа, ще имам време за нещо подобно, което ме радва и разтоварва, и дали, ако имам време, ще имам свободна гънка в мозъка да се сетя да го направя. Предпочитам сега да не мисля колко време ще имам да си гушкам децата, че ще се разрева.

21:50 – Връщаме се от тренировка, слагам масата, щерката си приготвя раницата за утре. Докато чушките се топлят, разписвам домашните. После вечеряме.

Детето си ляга, без да ме моли да му чета книга. Направо ме спасява, защото, легна ли сега, няма да имам сили да стана. Отивам в хола – време е най-сетне да се видим с мъжа ми и да си поговорим или да си пуснем нещо да гледаме.

По едно време голямата дъщеря идва от спалнята с искрена тревога в очите, на ръба е да се разплаче. Пита ме: „Мамо, ти купи ли ми таблетки за зъбите?“. Не, утре.

Мисля да си сипя едно вино, ако ще после да съм жив труп.

Абе, дали да не тръгна на работа по-скоро, че да си почина?

Препоръчваме ви още:

Еротичният сън на една домакиня

Патиланско женско царство

Как се отглежда 85-сантиметров терорист